Втора глава
Апълбай + Смит и други игри
Що се отнасяше до Джанет, Фокси бе едновременно права и неправа. Джанет всъщност никога не бе спала с Фреди Торн, въпреки че тя и Фреди бяха разговаряли откровено по въпроса, а и връзката ѝ с Харолд Смит неочаквано дори за самата нея се оказа трудна за разплитане и приключване.
Семействата Апълбай и малките Смит се бяха заселили в Тарбокс в средата на петдесетте години, без да подозират едни за други, въпреки че и двамата мъже започнаха работа на Стейт Стрийт – Харолд като брокер, а Франк като инспектор в една банка. Франк бе учил в Харвард, а Харолд в Принстън. Те принадлежаха към тая част от своето поколение (по-заможната част на средната класа), въстанала предпазливо срещу ограниченията и дисциплинарните мерки, които най-богатите наложиха, за да задържат положението си по времето на кризите и финансовите депресии през Втората световна война. Отрасли без лишения в годините, когато нацията беше подложена на изпитания и навлезли в истинския живот на възрастните по времето на една изключително снизходителна към тях икономика, вкарани в бизнес атмосфера, така странно омесена, че да охлади всяко младежко идолопоклонство и целяща да деперсонализира личността; успели в дребни спекулации, умело изиграни на фона на развилнялото се раздробяване на капитала и тоталния контрол върху икономиката от страна на правителството, чиито данъци, такси и апетити в областта на въоръжаването бяха наложили всячески ограничения; въведени в общността на една нация, чиито лидерски позиции позволяваха на беззъбия морализъм да прикрие определено практическо лукавство под маската на култура, където юношеските страсти и хомосексуалната философия все още не триумфираха; в един климат, все още запазил своя плах хедонизъм, в една държава, която все още твърде директно ги заплашваше, без те да се превръщат в безпочвени онанисти; климат на безвремие, шикалкавене и живуркане ден за ден, в който всичките обобщения, дори и най-негативните, изглеждаха неинтелигентни – в този нов свят семействата Апълбай и малките Смит внесоха по-скромните си изисквания за лична свобода, за приспособимост и почтеност. Обграждани от собствените си родители с бавачки, домашни учители и грижовна „помощ“, те самите щяха да създадат затворени семейства; сменяха памперсите на децата със собствените си ръце, преглеждаха им домашните и поправяха грешните контролни, чистеха градините си и ринеха сняг с чувството за пращящо здраве. Возени като малки от шофьори в черни пакарди и крайслери, сега те сами караха втора ръка автомобили в бонбонени цветове. Отрано пратени на заточение в елитни пансиони, вече пораснали отказваха да дават помощи за местните общински училища. Напатили се от суровите бракове на родителите си и формалните увъртания, те се опитваха да заместят калъпа на основната съпружеска вярност с новия модел на лесни и открити взаимоотношения между семейните двойки. Вместо членство в местни клубове, те избраха неформалното присъединяване към кръг общи приятели, обединени от цикъл партита и групови игри. Оставиха далеко зад себе си летните курорти със струпани къщи от своето детство, белязани от строго класово разделение, досадните изисквания на учтивостта и се заселваха за постоянно в немислими преди това градчета, в пасторални селища като Тарбокс, където се опитваха просто да импровизират някакъв друг, различен живот. Задълженията и работата отстъпиха място като идеали пред истината и забавленията. Добродетелта вече не се търсеше в храма или бизнеса, а в семейството – първо в собствения дом, а после в дома на някой от приятелите.
През първите години от престоя на семействата Смит и Апълбай в Тарбокс връзките им бяха само с възрастни мъже и жени. Застарели лелки съседки бяха прилежно канени и учтиво приемани, докато накрая ги отрязаха решително: „Ебати досадата!“ повтаряше непрекъснато Марша, „абсолютни коне с капаци“ и след като двете с Джанет се сближиха, те изковаха термина „голямото К“ (Кон с Капаци), за да обозначават всички подобни личности, неизменно поставяни зад самите тях в собствената им йерархия, и въпреки това толкова твърдоглаво учтиви; кълбо от познанства и роднинства, чиято нишка се простираше от Куог чак до Бар Харбър. Когато се срещаха на такова „конско“ парти, независимо дали в Милбрук или Скичуейт, за което всяка от тях беше проявявала типична женска неотстъпчивост, преди да се съгласи да присъства, Джанет и Марша се поздравяваха с нещо като цвилене. Деликатните ноздри на Джанет изпръхтяваха и едновременно с това тя пикантно подраскваше с обувка по пода, подобно на копито; по това време бе доста по-слаба. Всъщност рядко отказваха подобни покани. Но все пак, ако не успяваха в отговор да поканят домакините и да ги приемат в домовете си, обажданията силно се разреждаха. За присъствието на семейства Апълбай и Смит сред тези хора, с които те се подиграваха, и смятаха за твърдоглави, играеше роля силата на техните имена, или имената на техните родители; трябваше да минат години, преди Тарбокс да им осигури общество, толкова ласкателно и живително за тях както презряното „голямо К“.
Семействата Торн и Герин вече бяха дошли в Тарбокс, но и при двете двойки имаше нещо смущаващо и неприемливо, нещо необяснимо и притеснително в мъжете – единият зъболекар, а другият като че ли безработен, въпреки че много често ходеше в Бостън. И двете съпруги бяха срамежливи; Беа още не пиеше толкова много, а стоеше свита в някой ъгъл, като пресилено се усмихваше през цялата вечер. Не дай си, Боже, Роджър да ѝ хвърлеше някой от кръвнишките си погледи, тя направо се разтреперваше като заек, хипнотизиран от боа. Харолд ги наричаше Barbe blue et Fatime. Всички смятаха сметни надутите претенции- на Фреди Торн и желанието му за лукс. В тия години той все още имаше малко коса – пухкав лен, оставен да порасте дълъг и залепен за голото му теме. Джорджин просто беше още една дресирана и добре тимарена кобила от голямото К, филаделфийска порода. Двете двойки се забавляваха като от време на време се канеха една друга на сковани формални обяди и си разменяха дрехи за бременни – само дето Беа никога не забременяваше.
Ония, които даваха партитата, бяха десетина години по-възрастни и изглеждаха просто досадни и недодялани: Дан Милс – почернял от слънцето, накуцващ и алкохолизиран собственик на неугледния навес с лодки на Тарбокс; Еди Уорнър – началникът на бояджийската работилница в Мадър, притежател на куршумоподобна гола глава, бивш спортист, който много обичаше, когато правеха пиянски сбирки край брега да запраши, плувайки цяла миля навътре в морето, докато се изгуби в сивия здрач с цвят на чайка; д-р Алън; симпатягата Ед Бърд; няколко учители от местната гимназия, отчаяни работяги; и техните съпруги, треперливи женички, натъпкали се със сурогатна секс и рокендрол поезия, които имаха вече пораснали деца. На Джанет те ѝ изглеждаха безнадеждни хора – невежи, провинциални и много шумни. Слуховете, които се разпространяваха, за взаимни изневери смяташе достойни за съжаление, а неприкритото им впиянчване я отвращаваше. Самата тя току-що бе родила Франк младши, три кила триста и петдесет грама. Кожицата по слепоочието на бебето остро пулсираше, докато то дърпаше гърдите ѝ, така че не само дрезгавите гласове, които се задяваха един с друг и лошият дъх от устите, но и нескопосаният вид на тази „пристанищна гмеж“, както ги бяха кръстили помежду си с Марша, я караше да се чувства обидена; прокажените не могат да канят на танци. Пристанищната гмеж, следвоенна земевладелска класа от участвали в сражения ветерани, които работеха наблизо, непрекрачвали прага на колеж, знаеха, че тези млади и студени на вид двойки ги гледат отвисоко и с презрение, затова и не изпитваха никакво съжаление, когато онези се отделяха от тях и ги оставяха сами с лошия им алкохол, игрите на бридж и разпалените спомени за войната.
Ако те не се бяха оказали толкова неприветливи, Джанет със сигурност никога нямаше да направи първата крачки за сближаване със семействата Солц и Онг, които се настаниха в противоположния край на града през 1957-а – те поне бяха учили в университета и колежи. Наистина за Джон Онг можеше да се предположи, че е блестящ. Работеше в Кеймбридж върху някаква математическа програма, субсидирана от правителството. Щеше да бъде очарователен, ако не беше ужасният му просто невъзможен за разбиране английски. Жена му, Бернадет, полуяпонка от Балтимор, имаше широки рамене и баща имигрант от Португалия. Тя беше екзотична и бъбрива, сърдечна и изтощително досадна, сякаш си беше поставила за цел да проявява общителност поне за двама. Семейство Солц бяха убийствено сериозни, но човек можеше да се позабавлява с Ирен, разбира се, чак след третото ѝ мартини, когато тя започваше да имитира някои избрани хора и известни личности в града, срещу които я насочваше войнстващият ѝ в такива състояния дух. Бен си имаше една-единствена имитацийка и на всичкото отгоре я правеше малко несъзнателно – равин с дълги къдрави бакенбарди и брада, прегърбен и сключил ръце на гърба, а на лицето – с израз на печален стоицизъм. Трябваше да дойде чак 1958-а година, когато Ханема и Галахър установиха офиса си на Хоуп Стрийт, за да може окончателно да се оформи истинската екологична среда за развитието на двойките. С тези двама мъже, единият от ирландски, а другият от холандски произход, които поставени един до друг приличаха на Дон Кихот и Санчо Панса, се откри ерата на спорта: футбол на малки вратички, ски, баскетбол, гребане, тенис, отново футбол на малки вратички – всичко това представляваше за двойките неизчерпаем източник на поводи за общи събирания: и естествено оправдание за непланирани партита. На всичкото отгоре, двете нови жени, Тери и Анджела, внесоха собствен стил на поведение, една разсеяна любезност, която другите съпруги можеха да имитират само в интонацията, небрежна и забавна, но от друга страна, тя позволяваше да се направи поносимо бремето от едновременното проявяване на гостоприемство и непринуденост в общуването. През 1960-а семейство Константин се нанесоха в голямата си зловеща къща, построена на празната ливада; Карол рисуваше, а Еди хвърчеше насам-натам. Като двойка те притежаваха опасно привлекателно излъчване. И чак през 1963-а семейство Уитман се пренесоха в старата къща на Робинсън.
През тези години „пристанищната гмеж“ премина от разлагане към разпадане. Две от двойките се разведоха, учителите не успяха да подпишат десетгодишни договори и ги уволниха, или пък напуснаха сами, нещастният алкохолик Дан Милс загуби лодките си – взе му ги банката за дългове – и той си дигна багажа за Флорида, но без жена си, чиито космати крака винаги бяха толкова нетърпеливи да усвоят стъпките на най-новия танц. Единствената оцеляла връзка с остатъците от „пристанищната гмеж“ бе телефонът, но той се използуваше, само когато трябваше да бъде поканена някоя от младите им дъщери за известно време да бави бебе. Тяхното съществуване, поне що се отнася до младите двойки, спокойно можеше да потъне в дълбините на забравата, ако не бе оставило известно тягостно чувство у Харолд и Марша. През първите години на живота им в Тарбокс съществуваше още една двойка с фамилията Смит – чифт едроглави, червендалести и оперирани от чувство за хумор наглеци, които отдавна се преместиха в Нютън, но тогава за около година посещаваха същите партита, на които бяха канени и малките Смит. Така че определението „малки“ (както и „големи“) беше въведено за удобство в разговора и, надживяло изчезналата по-късно нужда от разграничение, си остана като неделима частица пред Харолд и Марша, въпреки че малцина от техните приятели в момента знаеха кои са били големите Смит, или пък можеха да си спомнят масивните им, усърдно кимащи, лъснати физиономии, прилични на кукли, носени сякаш върху раменете на поклонници по време на тържествена храмова процесия. Ежегоден повод за шеги относно неуморното им тъпо търсене на приятелство, бяха коледните картички – любим техен начин на атака – от центъра на далечния Нютон до двойките Торн, Герин, Апълбай и съименниците си, придружени от… едно и също размножено на ксерокс писмо. В поздравленията за Харолд и Марша те неизменно слагаха „малките“ в кавички – за нашите съименници семейство „малките“ Смит.
Любовните връзки между двойките Апълбай и Смит се завързаха – слуховете неправилно посочват Джанет като инициаторка – когато Марша за пръв път забеляза ръцете на Франк. Трябва да отбележим, че красотата на ръцете му бе изникнала от предишната пухкавост, благодарение на една диета за язва, от своя страна докарана му от острата борсова криза през април и май 1962-а. Тази криза, която навреди повече на бизнеса на Франк (той току-що бе повишен в следващата степен след младши служител), отколкото на работата на Харолд като брокер, и на всичкото отгоре завари Франк с хиляди долари свои лични пари, вложени във фармацевтиката и електрониката, тази криза успя да сближи до необичайна степен двете семейства през пролетта и лятото на същата година. Стана им навик в събота вечер, след тенис, да вечерят заедно пържени миди или омари, донесени вкъщи в димящ хартиен плик от един ресторант в Северен Мадър. Една вечер, както бяха насядали по възглавници и столове около мозаечната масичка за кафе на Франк, Марша остана хипнотизирана от изящната сдържана сила, с която пръстите му, чиито върхове меко блещукаха, нарязваха праза на колелца. Диетата бе свалила цял слой мазнина от тях, така че дължината на пръстите, както и нещо в особената извивка на кокалчетата и формата на ноктите, им придаваше аристократичност; палците бяха изключително изразителни във всяко едно отношение. По рунестите китки, през надутите като въжета вени, изпъкнали по горната страна на ръцете му, надолу към върховете на пръстите се стичаше сила, която едновременно можеше да руши и да създава; кастренето на розите беше оставило по тия ръце своите следи, които напомняха белезите по ръцете на каменоделец или скулптор и когато Марша вдигна очи към лицето му, там, под ученическата закръгленост, откри същото нащърбено, износено, неосъзнато изражение на човек, който е свършил работата си, и принадлежност към същата устремна сила, чийто натиск кара бузите му да почервеняват, а очите да кървясват. Той беше мъж. Имаше очуканият вид на човек, който е преживял много изпитания, но е прекрачил напред. След това откритие, което Марша направи, започна да усеща как всяко негово движение караше вътрешностите ѝ да се обръщат с леко клокочене. Тя беше жена. Сега разбираше, че той притежава ценното благородство на измъчените и когато се надигнаха да си тръгват, и Джанет, бременна в осмия месец, загуби равновесие и се подпря на своевременно подадената ѝ от Франк ръка, Марша, свидетел на тая невинна постъпка на отзивчивост, с очи, които сякаш за пръв път виждаха подобно нещо, усети, че побеснява: сякаш под носа ѝ беше извършена нагла кражба.
Марша Ний Бърнам бе дъщеря на лекар и внучка на свещеник. Откритието на идеала ѝ за мъжка красота във Франк Апълбай отначало прие формата на невинна весела безгрижност, обхващаща я в компанията на семейството отсреща, и съответната потиснатост през уикендите, когато не можеха да се видят – въпреки че тя обикновено успяваше да звънне на Джанет и да уреди поне едно питие заедно или пък някой и друг час плаване с момчетата им в тяхната малка платноходка. В привързаността ѝ, която все още опипваше, се прокрадваха собственически нотки, но никой не можеше да открие промяна в старите приятели, въпреки че когато се случеше да танцуват, тя чувстваше в себе си премалата да литне, понесена от Франк. Той изобщо не можеше да танцува и Марша, като се пазеше да не я настъпи, заклещена при неговото подрусващо се тътрене от малка и хладна ръчица, намазана предварително с крем, чезнеща във влажната лепкавост на дланта му и неговите пиянски въздишки, които се разстилаха по голия ѝ врат като петна, стоплени от дъха на дете върху изпотен прозорец, понякога наблюдаваше завистливо съпруга си, който заедно с Джанет или Карол Константин устремно валсираше от ъгъл в ъгъл, по ръба на тъмното пространство на стаята, чийто мъртвешки ярко осветен център тя и Франк неизменно заемаха. Харолд бе изкусен, дори пищен танцьор и понякога, след такова дълго клатушкане с Франк, тя караше мъжа си да я вземе и да я завърти няколко пъти, за да облекчи схващането във врата и болката отзад между лопатките, преди да се е качила твърде високо. Но Франк притежаваше някаква стабилност, която у Харолд липсваше. Харолд никога не страдаше, той просто заобикаляше трудностите. Харолд четеше Байрон или Йън Флеминг по влаковете; Франк четеше Шекспир.
Това, което Марша не знаеше, бе, че тя стои над Шекспир; за Франк кризата на борсовия пазар, безсънните нощи заради болката в стомаха, раждането на второто му дете, блестящият поглед на жената на приятеля му и странното разтапяне, бяха части от един и същ жизнен път, увертюра към зрелостта и прелюдия на смъртта, път, приеман от него по начина, по който го бе приемал и баща му, ревностен любител синолог, потънал дълбоко в миналото, където цареше омиротворение.
Когато силно вятърът свисти
и кашлицата дави на отчето словата чисти
и птици мътят във снега зарити…
Тази изчезваща кашлица, топящ се сняг, птици запечатани в кехлибар, в нещо по-фино от кехлибар, защото в него съществува възможност за движение…
Скорец ще взема и да говори ще го уча
ще казва само „Мортимър“ и ще му го дам
за да поддържа неговия гняв.
Франк, потънал в разсъждения относно подобна страст, съхранена завинаги и сигурна, забравяше стомашните си болки. Съвсем не беше от типа жаден читател, който гълта книгите; не можеше да се съсредоточи върху повече от два реда на Данте или Милтън, не харесваше пиесите, поставени на сцена, нито пък романите и откриваше способността на литературния поток да успокоява и отпуска с богатството на всичките си цветове само при Шекспир.
– В него има всичко – обърна се той към Марша, флиртувайки, защото не говореше за Шекспир с никого, особено пък с Джанет, която приемаше заниманията му върху английския класик като насочен към нея ням укор, задето не е завършила колеж, а вместо това се е омъжила за него. – Всичко, което ние се надяваме да притежаваме, но в края на краищата завършва трагично.
– Дори и в комедиите ли? – погледна го въпросително Марша.
– О, те свършват с женитби, а бракът на самия Шекспир е бил нещастен.
– Доколкото разбирам – заяви Марша, а тя беше нервна жена, замесена от здраво тесто, която обичаше да има яснота по всички въпроси – опитваш се да ми кажеш, че ние ще свършим лошо.
– Ние ли? Ти и аз?
Така че той изобщо не бе планирал да ѝ споделя, че собственият му брак е нещастен. Въпреки това тя продължи:
– Ако ние… ако между нас започне нещо.
– Трябва ли да започваме нещо? Това ми харесва. Да! – Голямата му червена глава като че ли още повече натежа на раменете, когато идеята заседна вътре. – Ами Харолд и Джанет? Дали първо да не се консултираме с тях? По-добре не, все едно че вече сме го направили.
Бе толкова непохватен и ироничен, че тя се засегна:
– Извинявай, забрави какво съм казала. Беше просто някакъв глупав женски опит да сексуализирам приятелството. Искам да си останем само приятели.
– Е, защо? Джанет нали ти е приятелка? Ама моля те, вземи да ме сексуализираш. Звучи привлекателно. При тоя падащ борсов пазар, нищо чудно това да се окаже най-доброто капиталовложение.
Обгърнати от лятната жега, двамата говореха облегнали се на тъмночервената решетка на „Мъркюри“-то на Франк. Току-що бяха играли тенис до напомнящата крепост, изградена от червени тухли къща на Галахър, разположена недалеч от обиколния път за Северен Мадър. Мат Галахър бе издействал да използват един съседски корт. Харолд се бе сврял вътре в къщата и се наливаше след умората, а Джанет си стоеше у дома и гледаше бебето. То се оказа момиче, което те кръстиха Кетрин, на една леля на Франк, която той си спомняше като куп мръсно кадифе, украсено на места с кървавочервен гранат.
След като се насмя на воля, Марша изви глава към него:
– Искаш да ме изненадаш, готов си да поемеш двойна отговорност.
– Двоен труд и двойна мъка. Джанет се е разгонила от девет месеца. Хайде поне да идем да обядваме заедно в Бостън. Трябва ми малко почивка. Какво ще кажеш за вторник.
– Вторник – автомивка.
– Оу! Обикновено в сряда обядваме с Харолд в Харвард клуб. Той само пъшка през цялото време. Да го отрежа ли?
– Не, не. Харолд много мрази промяната на каквито и да било навици. Чакай да си помисля дали мога да намеря някой да седи при Хенриета в четвъртък. Моля те, Франк, нека да се разберем, това ще бъде просто разговор.
– Разбира се, пък аз ще ти разкажа за едни мъже, дето могат да прегризат въже със зъби по тоя повод.
– Отело?
– Как позна?
– Слушай, Франк. Обладана съм от някаква фиксидея към теб и знам, че е глупаво, но те моля да ми помогнеш. Като приятел.
– Преди или след сексуализацията?
– Не, не се шегувай. Никога не съм била по-сериозна. Знам, че не ме обичаш, не мисля, че и аз те обичам, но имам нужда да говоря. Страшно се нуждая от това – и тук, наполовина престорено, наполовина истински, тя наведе глава, за да прикрие сълзите си, които в края на краищата си бяха съвсем реални. – Страхувам се. О, ужасно се страхувам.
– Марша, миличка. Недей.
Те обядваха, а след това още веднъж и още, и още, срещаха се по ъглите на нови стъклени сгради или във входовете на цветарски магазини – червендалест мъж с големи зъби и меко излъчване на момче, което е вървяло добре в училище и дребна тъмнокоса и сръчна на вид жена, която изглеждаше малко плоска; хванати ръка за ръка по крайбрежните улици през вонята на разлагащи се водорасли и в лъскавата навалица на Вашингтон стрийт диреха идеално закътания ресторант с маса в ъгъла и добродушен стар барман, където да няма никакви бизнеспознайници, нито колеги, приятели – нищо. Те говореха, краката им се допираха под масите, докосваха се с ръка, когато искаха да убедят другия или да изкажат съжаление, разказваха за себе си, за детството, прекарано зад подстригани живи плетове, за Шекспир и психиатрията, която бе практикувал прекрасният баща на Марша, за Харолд и Джанет, които, тъй като по неволя продължаваха да бъдат мамени, им ставаха дори по-мили, и почти свещени в своето невежество, чудесни в заблуждението си, многократно и благородно опростени за тяхната студенина, взискателност и невъзприемчивост; и ги обземаше тщеславието, че връзката между техните половинки е заговор, установен да възхвалява отсъстващите. Имаше една вила на север от Бостън (и поради тая причина още по-сигурна и отдалечена от истинския им живот), която принадлежеше на една от лелите на Франк, а ключът бе скрит в една малка ниша зад каменната основа. Когато Франк бе малък, тършуването за този ключ, оставен там, му се струваше истинско пиратско приключение, ограбване на дълбока пещера със съкровища, изпълнена с миризмата на пръст, мухъл и миши изпражнения. Сега ключът изглеждаше трогателно достъпен и той се почуди колко ли чужди хора, несвързани със фамилията бяха използували тези същите голи матраци, изваждали са същите груби армейски одеяла от кедровия сандък, а след това внимателно са изсипвали пепелта от цигарите в прозрачната целофанова опаковка, свалена от кутията. В кухнята имаше капан, а в него – мъртва мишка. Преди да умре сигурно беше приритала няколко пъти и сега стоеше обърнала нагоре корем, мръснобяла като употребена кърпичка в лекарски кабинет. Франк и Марша си откраднаха малко шери от бюфета, но не нарушиха вечния сън на мишката. Тях просто ги нямаше в тази къща. Вилата се използуваше само през уикендите. От своята сигурна наблюдателница, прикрита зад борове и дъбове, се виждаше изящната извивка на полуостров Нахант. Миризмата на океана, която се процеждаше през рамките на прозорците, бе по солена и противна, отколкото на плажа в Тарбокс, където Джанет и децата често ходеха да се пекат. Странно малка се бе сторила Марша на Франк, по-атлетична и податлива от Джанет, но без нейното притеснително равномерно разтреперване, а от друга страна, притежаваше определено приятна стегнатост, която му напомняше (тогава когато проникваше в тялото ѝ) за малките любовници на придворните на френския крал, за японските гейши, както веднъж пиян Харолд им бе описвал, за стройните момчета с гладка кожа, които играели ролите на Розалинда, Катерина и Офелия в средновековния театър. Той откри в нея една нервна нетрайност, с която никога преди не се бе сблъсквал. Тънките ѝ рамене блестяха в червените му ръце. Лицето ѝ, отпуснато, приличаше на голяма прозрачна лупа, в която можеше да види отразено собственото си лице.
– Обичам ръцете ти – вдигна очи към него тя.
– Казвала си го и преди.
– Обичам да се крия в тях. Огромни са.
– Е, относително огромни – уточни Франк и веднага съжали за казаното, защото усети, че в същия момент бе довел и Харолд със себе си в леглото.
Тя знаеше, знаеше, че не могат никога да останат напълно сами и затова попита:
– Усещаш ли ме различно от Джанет?
– Да.
– Гърдите ми са толкова малки.
– Да, но са прекрасни. Като на гръцка статуя. Всички Венери имат малки гърди. А на Джанет… на Джанет нейните в момента са пълни с мляко. Има нещо сбъркано.
– Какво е на вкус?
– Кое? Млякото на Джанет ли?
– Не, няма нужда да ми казваш.
– Защо пък не? Какво, сладко е, да наистина е сладко.
– Ти си толкова нежен. Не съм свикнала да ме обичат толкова нежно.
По този начин тя предаде на Франк усещането (като ги омаловажи като любовници, но ги издигна до ранга на довереници), или по-точно предположението, че щом като той е твърде нежен, то Харолд е бил по-груб, по-усърден и я е задоволявал с несъмнено по-големия си кур. Като че ли поздравяваше дребна и неясна фигура, изправена на мъглив бряг, Франк печално и с достойнство посрещна ендоморфизма на тялото си. Жадната му любовница с дълбока и влажна муфа, ектоморфична, почиваше сладко отпусната до него, а кожата на телата им се допираше по цялата дължина. Нервното блещукане на интелигентното ѝ лице се бе успокоило; една обеца с дълга висулка, закачена за меката плът, лежеше диагонално на ухото и стигаше до скулата; безжалостната ивица от гребена при разделянето на две на черната ѝ коса бе разсята от неясен вятър. Дали не спеше? Той опипа с ръка до леглото, там между долните дрехи някъде се намираше часовника му. Скоро щеше да се научи, когато се съблича, да го оставя така, че дискретно да се вижда. Мълчаливият, обазен със злато циферблат, малко лице на банкер, му обяви, че обядва вече час и четиридесет минути. Нещо кисело се надигна и обърна в стомаха му.
Връзката им продължи неоткрита два месеца. Първият път не е трудно да мамиш, тъй като маменият не притежава антитела; неваксинирана за подозрителност, тя отминаваше с лека ръка закъсненията, приемаше абсурдните оправдания, позволяваше и на най-крещящите кръпки да затулват очебийните празнини в хода на всекидневието.
– Къде беше? – една събота Джанет попита Франк.
– Ходих да изхвърля боклука.
– Два часа хвърляш боклука?
– А, отбих се в магазина. Говорихме с Бъз Капиотис за щатските данъци. Щели да ги вдигат с четири и половина процента заради пожарникарите.
– Защо ми се струва, че Бъз е на риба в Мейн? – жената, която чистеше у Бъз им беше съседка.
– Какви ги говоря, Бъз, исках да кажа Иги Галанис. Взел съм да пощурявам.
– И на мен ми се струва същото. Така се мяташ в леглото, че и мен ще ме подлудиш.
– Това е от малката ми синеока язвичка.
– Не мога да разбера защо напоследък си толкова нервен. Борсовият пазар се успокои, намалиха маржа. И защо са ти измачкани дрехите?
Той погледна надолу и видя, че един дълъг чер косъм от косата на Марша, се е закачил на ципа на кадифените му панталони. И така, свел глава, усети как мекия и топъл и изморен израстък под плата, леко го щипе. Слънчево зайче се беше промъкнало през прашното стъкло и осветяваше кожата ѝ. Той скъса косъма и рече небрежно:
– Сигурно е от кофите с боклука.
Но… всяка любовна авантюра иска да се надуе, да пръсне блясъка си по света. Не съществува действие, толкова интимно, че да не търси признание. На обществени места Франк едва удържаше гордото покровителско чувство към Марша; начинът, по който той в края на някое събиране държеше палтото ѝ и после го оправяше, беше толкова различен (ако правеше същото примерно за Джорджин Торн), колкото различно е приемането на Светото причастие от яденето на мезе. Всички паузи, всички докосвания, включени в ритуала на този обикновен социален акт, бяха дотолкова натоварени с чувство, че действаха като магия; пръстите му оправяха яката, а след това бръсваха с изящен жест някаква невидима прашинка; нейните ръце, се отпускаха върху реверите, сякаш трябваше да бъдат неговите длани, обхванали гърдите ѝ; очите ѝ святкаха пламенно; и тази цялата пантомима по обличането бе потопена в спомена и представата за голите им тела. Съзнанието и езиците им бяха обвързани с клетва за запазване статуквото на лъжата, но в същото време телата им яростно се бунтуваха. Най-накрая малките Смит, докато Харолд бръщолевеше пиянски, се отделиха от осветената тераса и потънаха в нощта, преди това последен поглед на Марша за сбогом, тъмен като попарена от слана роза – и вратата най-сетне се хлопна.
Джанет погледна Франк:
– Да нямаш нещо общо с Марша?
– Откъде ти дойде на ум такъв странен въпрос?
– Ти остави въпроса. Отговорът какъв е?
– Разбира се, че „не“.
– Не ми звучи убедително. Искам да ме убедиш. Моля те, убеди ме.
Той сви рамене:
– Нямам време, пък и ме боли стомаха. Първо не е моя тип. Дребна, изнервена и няма никакви цици. И накрая ти си мойта женичка и си страхотевична. Египтянка! Царската мома! А пък като се наконтиш – направо смърт. Хайде да си лягаме.
– Не, не, първо трябва да пуснем миялната машина. И не си мисли, че си ме прекарал. Откъде накъде тя изведнъж започна да разбира толкова много от Шекспир?
– Предполагам, че го чете.
– За да те зарадва, нали? И да може по някакъв начин да ме закопае?
– Защо ти хрумват такива неща?
– Тя знае, че аз никога не чета, нали?
– Но вместо това ти намираш красотата в някое поточе, природата ти внушава мъдрост, откриваш навсякъде добротата.
– Ха, ха. Тази шавлива малка кучка, дето постоянно ми разправя, че имала някаква тайна.
– Тя ли ти каза това?
– Очите ѝ я издават. И задникът. Аз я мислех за скромна и разумна, а тя напоследък само си върти гъза.
– Може да са гаджета с Фреди Торн.
– Не ме гледай така. С това изражение.
– Какво изражение?
– Сякаш ми се хилиш. Спри! Спри! Спри да се хилиш, Франк! Мразя те! – и внезапно тя се нахвърли срещу него, след него, с юмруци, налетя с цялата си тежест; той я притисна към себе си, за да се запази, разкаяно осъзнаващ, че в тоя същия момент, в който юмруците ѝ барабаняха по раменете му и лицето ѝ бе сгърчено от плач, от нея се надигаше острата миризма на парфюма ѝ, изражението на самодоволна надменност и сладка тайна, вкусвана непрекъснато, все още стоеше изписано на лицето му.
Харолд „малкият“ Смит не успя веднага да познае гласа на жената, която му се обади една сутрин в службата. Той и Джанет много рядко бяха говорили по телефона; обикновено се свързваха Марша и Джанет или Марша и Франк, и те уреждаха повечето от нещата (тениса и плаването с лодката, игрите в петък вечер и концертите в събота вечер), в които двете двойки бяха участвали това лято.
Женският глас каза:
– Вече цяла сутрин обикалям из града на пазар, но в проклетите магазини няма абсолютно нищо, и аз съм гладна и сърдита и реших да ти звънна, ако искаш да обядваме заедно. Не пържени миди, обаче, благодаря – точно в тоя момент той се сети, че това е Джанет.
– Джанет, ти ли си? Чудесна идея. С удоволствие, но това е денят, в който обикновено обядваме с Франк. Не искаш ли да хапнем тримата?
– Не точно това е идеята, Харолд. Не би ли могъл да се обадиш на Франк и да му откажеш? Измисли някаква причина. Излъжи го, че имаш гадже. Не се страхувай от Франк, Харолд.
– Кой ти каза, че се страхувам?
– Добре, моля те. Давам си сметка, че изглежда смешно и нахално, но се налага да ти кажа нещо много важно и това е единственият начин, който успях да измисля. Разбира се, знам, че срядата си е вашият ден с Франк и сте си го освободили да обядвате.
Харолд все още се колебаеше. Той се наслаждаваше на известна свобода на мислите и езика, но само донякъде и това започваше далеч в детството, защото винаги се бе проявявал като дисциплиниран и послушен. Животът за него бе вид маратон, който човек може да пробяга както си поиска, стига да минава през всички задължителни вратички. Една от тия вратички бе обядът в сряда с Франк. Те обсъждаха борсата и акциите, валутните курсове и почти не обелваха и дума за съвместния си семеен живот в Тарбокс.
Джанет го подбутна:
– Няма да има нужда да ми плащаш обяда. Просто да седнем на една маса.
Думите ѝ го жилнаха; той се смяташе за нещо като денди – старомоден кавалер. Миналата пролет бе дал двеста долара на едно момиче просто да седи при него през нощта и да си говорят. Каза името „Риц“, втория етаж, един часа и затвори слушалката.
Странно бе, че Джанет му каза да не се страхува от Франк, защото ако Харолд се страхуваше от някого, то това бе от самата нея. Плашеше го всяка грубост, на която не можеше да се отвърне по подходящ начин, или да се избегне. Когато за пръв път се срещна със семейство Апълбай, се почуди защо Франк се е оженил за такова ординерно момиче – е, в леглото сигурно е добра, но чак пък да се ожениш за нея? Въпреки че произхождаше от уважавана фамилия (баща ѝ бе собственик на голяма фармацевтична фирма в Бафъло и моминското ѝ име можеше да се види по лавиците на аптеките в цялата страна) Джанет бе една от малкото познати жени на Харолд, която без никаква промяна във външността или поведението можеше да стане келнерка или продавачка (тя наистина бе работила две лета зад щанда, в един магазин за мъжка мода на Флинт & Кент), или пък управителка на танцова зала. Някой ден, и този ден вероятно бе много близко, тя щеше да стане дебела. Отпред на глезените ѝ вече се бе понатрупала мазнина, плътта в горната част на ръцете висеше отпусната, а бедрата бяха започнали да стават на твърди бучки. Не че Харолд не я намираше за привлекателна. Но както я харесваше, така и се страхуваше от нея. Красотата ѝ изглеждаше нещо, с което тя можеше да злоупотреби както момче, намерило пистолет, или да разпилее като глупак, получил богатство. Напомняше му лош играч на борсата, който купува високо и после продава, когато паднат акциите, но в същото време гледа да замъкне със себе си и всички околни. И така той вървеше по местата в Бостън, най-гъсто населени с особняци, нагоре по Милк, след това покрай Тремънт, мина през градския парк и през цялото време усещаше щипещо чувство, което го караше да е нащрек. Асфалтовата алея бе така нагрята от слънцето, че пареше през тънките подметки на черните му италиански обувки, но въпреки това из главата му препускаха парчета чер велур и отблясъци на сатенено бяла нежна кожа и от негова страна изглеждаше дори романтично да не взима такси. От четиримата (Апълбай и Смит) Харолд притежаваше най-богат сексуален опит. Видът му бе на обикновен мъж със самочувствие, но толкова обикновен, че внушаваше доверие на жените, и затова те се чувстваха спокойни да експериментират с него и преди брака той бе преспал с достатъчно от тях, за да загуби точната им бройка. След като се ожени (направи го не много млад: на двадесет и шест) се появиха командировки, момичета на повикване, като по правило отпуснати и намусени, с ръмжащи гласове и дъх на уиски; но въпреки всичко той никога не бе изневерявал на Марша с жена от нейната социална група.
След второто мартини Джанет пристъпи към темата:
– Харолд, става въпрос за Марша и Франк.
– Напоследък изглеждат много симпатични.
– Да се надяваме. Знам, че те се срещат тайно.
– Знаеш? А имаш ли доказателство? Доказателство?
– Нямам нужда от доказателство, аз знам. Около тях се носи такава миризма. Той винаги говори за нея, само да му се отдаде повод: „Не ти ли се струва, че Марша беше нещо нервна тая вечер?“, „Какво ще кажеш, скъпа, за роклята на Марша?“ Майната ѝ на роклята на Марша, защо аз да се интересувам от нея?
– Да, но нямаш никакво доказателство, нали? Да не би Франк да ти е признал? Не е казвал, че те напуска?
– Че защо да ме напуска? Той си е доволен. Сега суче от две крави.
– Не говориш много изящно.
– Изящно ли? Не виждам нищо изящно в цялата тая работа. Ти сигурно ще го намериш. Изглежда си свикнал жена ти да си вдига краката, където свари.
– Не, не, не така. Искам да кажа, че изобщо не вярвам на това, което говориш. Мисля, че наистина има привличане между Франк и Марша, да. Съвсем естествено е, като си дадем сметка колко често сме заедно. По тая логика би трябвало да кажем, че има привличане между теб и мен.
– Това пък го чувам за пръв път.
– Е, хайде и ти. Знаеш се какво представляваш. Знаеш как изглеждаш в очите на мъжете. С най-голямо удоволствие бих си легнал с теб.
– Ама и самият ти не представяш нещата много изящно.
– Не, разбира се, че няма да го направим. Ние сме семейни, всеки си е имал своите забежки, своите escapades romantiquess. Има други хора, за които трябва да мислим.
– Е, точно за тия другите, Марша и Франк, за тях се опитвам да ти говоря. А пък ти ми приказваш как ще си легнем ние двамата. Те вече са го направили и продължават да го правят. Какво ще направиш ти по тоя повод, Харолд?
– Донеси ми някакво доказателство и аз ще я притисна до стената, но…
– Какво доказателство очакваш? Мръсни снимки или нотариално заверен употребяван презерватив?
Пръстенчета от вибрации, фини като часовникови пружинки, заиграха по повърхността на коктейла му Гибсън – сухо мартини с лукче, докато той се смееше; имаше някаква неочаквана поезия в тази жена, която го изненада, седнали лице с лице един срещу друг на маса за двама, плътната покривка, нейната мекота, объркана и изтикана от искреното ѝ безпокойство. През прозорците се виждаха дърветата в градския парк – ярки водопади, големият меден бук – блеснало изригване на лава.
– Добре – продължи Джанет. – Как ти се струва Марша в леглото напоследък? Повече или по-малко?
Господи, колко банално наистина беше това; намирисваше на съпруга, заседнала в средната възраст, на магьосничество, на женски церове и баене, на откраднати фиби и дамски превръзки. Келнерът, сив мъж, излъскан и вкостенен в типичната стойка от многогодишна употреба като лъжица, дойде и Харолд поръча, без дори да пита Джанет potage a la reine, quiche Lorraine, салата и леко сухо Шабле.
– Слагаш ме на диета ли? – обърна се тя към него.
– Да, в отговор на твоя въпрос. Мисля, че повече.
– Наистина? Тя е възбудена. Само това е в главата ѝ! Ебане! – подскочи Джанет.
Той се разсмя; чашата му от Гибсъна бе вече празна и никакви часовникови пружинки не се материализираха отгоре.
– Престани вече, Джанет. Очакваше да кажа по-малко, нали?
– По-малко ли е наистина?
– Не, не съм те излъгал. Дори е много нежна в последно време. Твоята теза е, че жените са полигамни, колкото повече имат, толкова повече искат, така ли?
– Ох, не знам, Харолд. Никога не съм изневерявала на Франк, не е ли глупаво? Но аз си мисля като жена…
Като жена: тази закръглена и мека фраза, търкулнала се от устата ѝ, му даде наслада, каквато бе почувствал веднъж след парти, когато полупияни бяха взели душ с Марша, да я чуе как изигра удивление, че той е сложил сутиена ѝ на собствените си мокри и мършави гърди.
– …че тя се чувства виновна пред теб и иска да докаже за самата себе си, че това не я откъсва от брака ѝ, че има достатъчно и за двамата; и че по-нататък ще поиска да ти го съобщи, това чудо, което се е случило с нея, тая прекрасна работа. Това, което аз знам, е, че Франк ей така, изведнъж започна да прави неща, които аз никога не съм му показвала.
Тънкият клин на главоболието се промъкна през лявото слепоочие на Харолд. Той инстинктивно се пресегна към празната си чаша, неуверен дали Марша се е променила, или винаги си е била такава, защото от тези разговори за изпаднали в екстаз тела има много малко отчетливи неща, които могат да се запомнят, единствено може би общото бавно въздигане към лунно-сребристото плато, там където се разиграват пантомимите на ядене и убиване, и умиране, а двете страни изпълняват всички роли. В началото той смяташе, че Марша прилича на котенце, после на тигрица, след това бе любопитно абстрактна и хладна и механична и най-накрая, след всичко, много благодарна и нежна и разговорлива и мъркаща и гушеща се.
Джанет се усмихна и отсипа малко от чашата си в неговата.
– Бедният Харолд – поклати тя глава. – Той мрази нетактичните разговори. Твърде женски са и го плашат. Обаче знаеш ли – продължи, усетила, че той ще бъде благодатен за експерименти, – когато говоря с други жени не се чувствам комфортно. Тия неща мога да ги споделя само с мъж. – Тя изрече последното с вид на жена, направила трогателна изповед пред него, но той го намери за самонадеяно и дори обидно. Смяташе, че жените трябва да говорят по такъв начин с жени, а мъжете с мъже и отношенията между половете са изтънчена и опасна игра, с ясно постулирани и съзнателно приети правила, най-вече финансово, и с точно определени времеви граници. Деветдесет минути обикновено бяха твърде много, а този обед продължаваше доста повече.
Разбраха се да обядват пак заедно следващата седмица, за да обменят новите си впечатления.
Превод от английски: Николай Акимов