Първа глава
Бостън Мърси
Майката на Гарп, Джени Фийлдс, беше арестувана в Бостън през 1942 за нараняване на човек в една кинозала. Това се случи скоро, след като японците бомбардираха Пърл Харбър и хората бяха толерантни към войниците, защото изведнъж всеки беше войник. Но Джени беше доста твърда в своята нетърпимост към поведението на мъжете и особено на военнослужещите. В киното тя трябваше да се мести три пъти, но войникът всеки път сядаше до нея, докато накрая тя не се озова до мухлясалата стена и кинопрегледът не беше почти закрит от някаква тъпа колонада. Джени реши, че няма повече да става. Войникът се премести още веднъж и седна до нея.
Тя беше на двадесет и две. Напусна колежа почти веднага след като постъпи в него, но беше завършила с отличие курса за медицински сестри и работата в болницата ѝ беше приятна. Беше атлетична млада жена, чиито бузи винаги бяха румени; имаше тъмна лъскава коса и това, което майка ѝ наричаше мъжка походка (поклащаше раменете си), а задникът и бедрата ѝ бяха толкова стройни и твърди, че отзад приличаше на младо момче. Според нея, гърдите ѝ бяха твърде големи; мислеше си, че фрапантният ѝ бюст я кара да изглежда „евтина и лесна“.
Не беше нищо такова. В действителност напусна колежа, когато се усъмни, че главната цел на родителите ѝ, изпращайки я в Уелсли, е била да се срещне и евентуално омъжи за някой благовъзпитан мъж. Препоръката за там бе дошла от по–възрастните ѝ братя, които бяха убедили родителите ѝ, че жените учещи в Уелсли не се смятат за лековати и са ценени високо за брачни партньорки. Джени чувстваше, че образованието ѝ е просто един учтив начин за изчакване на благоприятния момент, сякаш тя действително е крава, подготвена единствено да ѝ мушнат апарата за изкуствено оплождане.
Специалността ѝ беше английска литература. Но когато ѝ се стори, че колегите ѝ се интересуват главно от усвояване на софистиката и самоувереността в отношенията с хората, на нея не ѝ беше трудно да замени литературата с болногледачество. То ѝ се видя като нещо, което може да бъде непосредствено въведено в практиката и в изучаването му не виждаше никакви скрити подбуди (по-късно тя написа в известната си автобиография, че твърде много медицински сестри вършат и работата на лекарите, но тогава дните на болногледачеството бяха свършили).
Харесваше ѝ обикновената, но не и нелепа униформа; блузата от облеклото правеше гърдите ѝ да изглеждат по–малки; обувките ѝ бяха удобни и прилягаха на бързата ѝ походка. Когато беше нощна смяна можеше да чете. Не ѝ липсваха младите колежани, които бяха намръщени и разочаровани, ако не правиш компромиси със себе си и самодоволни и надменни, ако правиш. В болницата виждаше повече войници и работници, а те бяха по-искрени и по-непретенциозни в изискванията си; ако малко се компрометираш, поне не им беше неприятно да те видят отново. Тогава неочаквано всеки стана войник – изпълнен със самодоволството на колежанин – и Джени Фийлдс прекрати всякакви отношения с мъжете.
„Майка ми,“ писа Гарп, „беше вълк – единак.“
Богатството на семейство Фийлдс идваше от обувките, при все че мисис Фийлдс, някогашна Бостън Уийкс, беше влязла в брака със свои пари. Бяха преуспели с обувните артикули и се бяха преместили от фабриките още преди години. Живееха в голяма, покрита с шиндели къща на нюхампшърския бряг в Догс Хед Харбър. Джени си ходеше у дома през почивните дни, главно за да зарадва и убеди майка си, че макар да „пропилява в благотворителност живота си като медицинска сестра“, както отбелязваше възрастната дама, тя не развива немарливи привички в морала и речта си.
Често срещаше братята си на Северната гара и пътуваше с тях до дома. Както бе наредено на всички членове на семейство Фийлдс, те пътуваха от дясната страна на влака, когато той напускаше Бостън в посока Мейн и от лявата, когато се връщаше. Така се придържаха към желанието на мистър Фийлдс – баща, който беше приел, че най-грозният пейзаж лежи от тази страна на влака, но смяташе, че всеки Фийлдс трябва да бъде накаран да види мръсния източник на тяхната независимост и по–висш живот. От дясната страна на влака, напускайки Бостън и от лявата, когато се връщаше, човек минаваше край излаза на фабриките на Фийлдс при Хаверхил и огромния афиш с грамадната работническа обувка, правеща твърда стъпка към него. Плакатът се издигаше над железопътния парк и се отразяваше в безброй миниатюри в прозорците на завода за обувки. Под тази заплашително настъпваща обувка стояха думите:
ФИЙЛДС
за твоите крака
във фабриката или на полето
Имаше модел санитарии обувки „Фийлдс“ и мистър Фийлдс даваше на дъщеря си по един безплатен чифт винаги, когато тя се прибираше у дома; Джени трябва да бе събрала около една дузина. Мисис Фийлдс, която настояваше, че напускането на Уелсли от дъщеря ѝ е равносилно на жалко бъдеще, също ѝ даваше подарък, когато си идваше. Даваше ѝ грейка или поне така казваше, а така прие и Джени; тя никога не отваряше пакетите. Майка ѝ питаше:
– Скъпа, имаш ли още грейката, която ти дадох?
А Джени помисляше малко, вярвайки, че я е забравила във влака или я е изхвърлила и казваше:
– Може да съм я изгубила, майко, но съм сигурна, че не ми трябва друга.
И мисис Фийлдс, изваждайки скрития пакет го притискаше към дъщеря си; той отново бе увит в магазинска хартия. Тя казваше:
– Моля те, Дженифър, бъди по–внимателна. И я използвай, моля те!
Като медицинска сестра Джени не виждаше голяма полза от грейките; приемаше ги като затрогващо, чудато средство за старомодно и до голяма степен психологическо удобство. Но някои от пакетите се озоваха в малката ѝ стаичка близо до болницата Бостън Мърси. Държеше ги в шкаф, който беше почти пълен с кутии със санитарии обувки – също неотворени.
Чувстваше се откъсната от семейството си и ѝ се струваше странно как щедро я обгръщаха с внимание като дете и как в определено, предварително уговорено време, те като че ли спряха потока на любовта и застинаха в очакване – сякаш в една кратка фаза от теб се очаква да поглъщаш любов (и поемеш достатъчно) и тогава в една много по-дълга и много по–сериозна фаза от теб се очаква да изпълняваш определени задължения. Когато разкъса веригите, напускайки Уелсли за нещо толкова просто като милосърдието, тя се откъсна от семейството си – и те, безсилни да направят нещо се откъсваха от нея. В семейство Фийлдс например би било по-приемливо ако Джени бе станала доктор или ако беше стояла в колежа, докато се омъжи за такъв. Всеки път, когато се виждаше с братята, майка си и баща си, те се чувстваха все по–неудобно заедно. Бяха въвлечени в неловката ситуация да си стават взаимно непознати.
Сигурно такива са семействата, си мислеше Джени Фийлдс. Чувстваше, че ако някога има деца, ще ги обича, когато са на двадесет години не по–малко, отколкото когато са на две; мислеше си, че те може да се нуждаят повече от теб, когато са на двадесет. От какво имаш нужда, когато си на две? В болницата бебетата бяха най -лесните пациенти. Колкото по-големи ставаха, толкова повече нужди имаха; и толкова по-малко някой ги желаеше или обичаше.
Чувстваше се сякаш е израснала на един голям кораб, без да е видяла, а още по–малко разбрала за съществуването на машинното отделение. Харесваше ѝ как болницата свеждаше всичко до това, какво човек е изял, ако е имал нужда да го направи и къде е отишло то. Като дете никога не беше виждала мръсните чинии. В действителност, когато домашните прислужници почистваха масата, Джени беше сигурна, че те изхвърлят чиниите (това беше известно време преди дори да бъде допусната в кухнята). И когато всяка сутрин млекарят донасяше бутилките, тя смяташе, че той носи и чиниите за деня – звукът им, стъкленото тракане и дрънчене, беше толкова сходен със звука, издаван от прислужниците в затворената кухня, правейки нещо с чиниите.
Беше на пет години, когато видя банята на баща си. Откри я една сутрин, следвайки аромата на парфюма му. Намери отделение за къпане – доста модерно за 1925 – собствена тоалетна и редица от шишенца, толкова различни от убежището на тайнствен човек, живеещ неразкрит в къщата им от години. И в действителност беше.
В болницата Джени знаеше къде отива всичко – и научаваше десакрализирания отговор на това, откъде идва почти всичко. В Дог Хедс Хърбър, когато тя беше дете, членовете на семейството имаха собствени бани, собствени стаи и собствени врати със собствени огледала на тях. В болницата собствеността не беше свещена; нищо не беше тайна; ако ти трябваше огледало, го поискваш от някоя сестра.
Най–тайнственото нещо, което ѝ бе позволено да разкрие сама, когато беше дете, бе избата и големия глинен съд, който всеки понеделник се пълнеше с миди. През нощта майка ѝ разпръскваше брашно върху тях и всяка сутрин те се изплакваха в прясна морска вода от една дълга тръба, идваща в сутерена от самото море. До края на седмицата мидите ставаха дебели и се изчистваха от пясъка, израстваха прекалено големи за черупките си и едрите им гнусни шийки се проточваха в солената вода. В петък Джени помагаше на готвача да ги сортира; мъртвите не се прибираха, когато ги докоснеше.
Тя поиска книга за мидите. Прочете всичко за тях: как се хранят, как се размножават, как растат. Това беше първото живо същество, което разбра напълно – живота, секса, смъртта му. Хората в Догс Хед Харбър не бяха така достъпни. В болницата Джени Фийлдс чувстваше, че попълва пропуснатото; откриваше, че хората не са по-тайнствени и по–атрактивни от мидите.
„Майка ми,“ писа Гарп, „не беше човек на деликатните разграничения.“
Явното различие, което можеше да открие между мидите и хората беше, че повечето хора имат някакво чувство за хумор, но Джени нямаше склонност към него. Съществуваше един известен анекдот сред сестрите по това време, но той не ѝ беше забавен. В него ставаше дума за една от другите болници в града.
Болницата, в която работеше тя, беше Бостън Мърси Хоспитал и я наричаха Бостън Мърси; имаше също Масачузетс Дженерал Хоспитал, която наричаха Мас Дженерал. А друга болница беше Питър Бент Брайъм, която наричаха Питър Бент.
Един ден, се казваше в анекдота, бостънски шофьор на такси бил спрян от мъж, който залитнал към него от тротоара, почти падайки на колене на улицата. Лицето му било мораво от болка; задушавал се или задържал дъха си, така че очевидно му било трудно да говори, шофьорът отворил вратата и му помогнал да влезе и мъжът, свивайки колене до гърдите си, легнал по лице на пода до задната седалка.
– Болница! Болница! – извикал той.
– Питър Бент? – попитал шофьорът. Това била най-близката болница.
– По-лошо от пречупен – простенал мъжът. – Мисля, че Моли ми го отхапа!
Няколко вица бяха смешни за Джени Фийлдс, но със сигурност не и този; за нея не съществуваха мръсни вицове; беше чиста по тези въпроси. Беше виждала проблемите, до които могат да доведат пенисите; бебетата не бяха най -лошите сред тях. Разбира се, тя виждаше жени, които не искаха да имат бебета и бяха отчаяни, че са бременни; не трябва да им се налага да имат, си мислеше тя, въпреки че съжаляваше главно за родените деца. Виждаше също и жени, които искаха да имат бебета и те я караха да иска и тя. Един ден, си мислеше Джени Фийлдс, тя би желала да има едно бебе – само едно. Но проблемът беше в това, че искаше да има колкото е възможно по-малко работа с някой пенис – и никаква с мъж.
Повечето лечения на пениси, които тя видя, се правеха на войници. Американската армия не почувства ползата от откриването на пеницилина до 1943 година, а имаше много войници, на които той не се даваше до 1945. В първите дни на 1942 в Бостън Мърси пенисите обикновено се лекуваха със сяра и арсеник. Сулфатиацолът беше за трипер – препоръчваше се с много вода. За сифилис в дните преди пеницилина се използваше неоарсфенамин; Джени Фийлдс си мислеше, че това е резюмето на всичко, до което може да доведе секса – да въведе арсеника в човешкия организъм и да се опита да го прочисти.
Другото лечение на пениси беше локално и също изискваше много течности. Тя често взимаше участие при този метод на лечение, защото пациентът по него време се нуждаеше от много внимание; понякога в действителност, трябваше да бъде държан. Беше обикновена процедура, при която силово се вкарваше един кубик течност в пениса и през неподготвения уретер, преди да е успяла да се върне, но самият метод оставяше във всички болезнено усещане. Човекът, изобретил механизма, се наричаше Валънтайн и похватът му беше наречен подобрен или заменен с нов, сестрите от Бостън Мърси продължаваха да го прилагат – подходящо наказание за един любовник, си мислеше Джени Фийлдс.
„Майка ми,“ писа Гарп, „нямаше романтични наклонности.“
Когато войникът в киносалона започна да я следва, когато за първи път се премести до нея, Джени Фийлдс почувства, че Валънтайновото лечение би било тъкмо за него. Но тя нямаше в себе си апарат; беше твърде голям за дамската ѝ чантичка. Също така методът изискваше определено съдействие от страна на пациента. Това, което имаше, беше един скалпел; носеше го в себе си постоянно. Не беше го откраднала от хирургията; беше изхвърлен инструмент с дълбоко нащърбено острие (вероятно е бил изпуснат на пода или в някоя мивка) – не беше добър за фина работа, но и не за такава искаше да го използва.
В началото скалпелът беше разцепил малките копринени джобчета на чантичката ѝ. Тогава тя намери стара кутия от термометър, в която мушна предната му част, покривайки го като автоматична писалка. Точно това капаче махна, когато войникът се премести на седалката до нея и простря ръката си на облегалката, която те (изключено) трябваше да споделят. Дългата му ръка провисна от ръба ѝ, потръпвайки като хълбока на гонещ мухите кон. Джени държеше ръката си върху скалпела в чантичката, а с другата си ръка я стискаше здраво в белия си скут. Представяше си, че униформата ѝ на медицинска сестра свети като свещен щит и по някакви перверзни причини този паразит до нея е бил привлечен от светлината ѝ.
„Майка му,“ писа Гарп, „изживя живота си нащрек за всякакъв род крадци и джебчии.“
Но в киното не чантичката ѝ беше това, което искаше войникът. Той докосна коляното ѝ. Джени се обади доста високо:
– Разкарай смрадливата си ръка от мен.
Няколко човека се огледаха.
– О, хайде – простена войникът и ръката му се мушна бързо под престилката; той откри бедрата ѝ здраво прилепени едно до друго – откри цялата си ръка от рамото до китката внезапно разрязана като зрял пъпеш. Джени го бе разпорила право през кожата и мускулите, оголвайки костите при сгъвката на лакътя му.
– Ако исках да го убия, – каза по-късно тя на полицията, – щях да му прережа китката. Знам как хората кървят.
Войникът извика. Изправил се на крака и политащ назад, той я удари с ненаранената си ръка по ухото толкова силно, че главата ѝ забуча. Тя замахна отново със скалпела и отсече парче от горната му устна с форма и дебелина приблизително колкото нокът на палец.
– Не се опитах да му прережа гърлото. – каза тя по-късно на полицията. – Опитвах се да му отрежа носа, но не успях.
Крещящ, на четири крака, войникът намери опипом пътеката между редовете и се насочи към спасителната светлина на фоайето. Някой в залата уплашено скимтеше.
Джени изтри скалпела в седалката, върна го в чантичката и покри острието му с капачето от термометър. Тогава отиде във фоайето, където се чуваха пронизителни вопли и управителят викаше през вратата в тъмния салон:
– Има ли тук лекар? Моля! Някой да е лекар?
Някой беше медицинска сестра и тя отиде да окаже каквато помощ може. Щом я видя, войникът припадна; не беше от загуба на кръв. Джени знаеше как кървят лицевите рани; те бяха лъжливи. Дълбокият разрез на ръката разбира се имаше нужда от незабавна помощ, но мъжът не кървеше смъртоносно. Тя изглежда знаеше това по-добре от всеки друг – имаше толкова много кръв и толкова много от нея беше върху бялата ѝ униформа. Те скоро разбраха, че го е направила тя. Прислужниците не ѝ позволиха да пипне припадналия войник, а някой ѝ взе чантичката. Лудата медицинска сестра! Ненормалната касапка! Джени Фийлдс беше спокойна. Смяташе, че е само въпрос на време да се изчакат оторизираните лица да изяснят ситуацията. Но полицията също не беше особено мила към нея.
– Отдавна ли се срещаш с този тип? – я попита първият полицай по пътя към участъка.
По-късно друг я попита:
– Но как разбра, че се опитва да те нападне? Той казва, че само се е опитвал да се представи.
– Това е едно истинско подло малко оръжие скъпа. – ѝ каза трети. – Не трябва да носиш със себе си такова нещо. Само си търсиш белята.
И така Джени чакаше братята си, за да оправят нещата. Те бяха юристи от университета Кеймбридж отвъд реката. Единият беше студент по право, а другият – преподавател.
„И двамата,“ писа Гарп, „смятаха, че практикуването на правото е вулгарно, но изучаването му е благородно.“
Когато дойдоха, те не бяха особено спокойни.
– Ще разбиеш сърцето на майка – каза единият.
– Ако беше останала в Уелсли – каза другият.
– Едно момиче трябва да се защитава само – каза Джени. – Какво по-правилно от това?
Но единият от братята ѝ я попита дали би могла да докаже, че не е имала предишни връзки с мъжа.
– Между нас да си остане – прошепна другият, – отдавна ли се срещаш с този тип?
Накрая нещата се оправиха, когато полицията откри, че войникът е от Ню Йорк, където има жена и дете. Беше излязъл в отпуска в Бостън и го беше страх повече от всичко историята да не стигне до жена му. Изглежда и другите бяха съгласни, че това ще е ужасно за всички, така че Джени беше пусната без обвинение. Когато тя се развика, че полицията не ѝ е върнала скалпела, единият от братята ѝ каза:
– За бога, Дженифър, нали можеш да си откраднеш друг?
– Не съм го откраднала – каза тя.
– Трябва да си намериш приятели – ѝ каза брат ѝ.
– В Уелсли – повториха двамата.
– Благодаря ви, че дойдохте, когато ви потърсих – каза тя.
– За какво е семейството? – каза единият.
– Кръвта вода не става – каза другият и пребледня, смутен от асоциацията – престилката ѝ беше така оплескана.
– Аз съм добро момиче – им каза Джени.
– Дженифър – каза по-възрастният, някогашният ѝ пример в живота за мъдрост и за всичко, което е правилно. Беше много официален. – Най-добре е да не се забъркваш с женени мъже.
– Няма да кажем на майка – каза другият.
– Разбира се, няма да кажем и на татко – добави първият. Правейки неловък опит за естественост, той ѝ смигна – жест, който разкриви лицето му и за момент я убеди, че някогашният ѝ пример в живота е развил лицев тик.
До братята ѝ имаше пощенска кутия с плакат на Чичо Сам. Малък войник, целият в кафяво, слизаше от големите му ръце. Думите отдолу гласяха: ПОДКРЕПЕТЕ НАШИТЕ МОМЧЕТА! По-възрастният ѝ брат видя, че тя гледа плаката.
– И не се забърквай с войници – добави той, въпреки че само след няколко месеца и той самият щеше да бъде мобилизиран. Щеше да бъде един от тези, които нямаше да се завърнат у дома. Щеше да разбие сърцето на майка си, нещо, за което веднъж беше говорил самонадеяно.
Единственият ѝ друг брат щеше да умре при злополука с яхта много след края на войната. Щеше да се удави на няколко мили навътре от брега при семейното имение на Фийлдс в Догс Хед Харбър. Майката на Джени щеше да каже за скърбящата му съпруга:
– Тя е все още млада и привлекателна и децата не са лоши. Поне все още. След благоприличен период от време съм сигурна, че ще може да си намери някой друг.
Джени беше, в края на краищата тази, с която говори вдовицата на брат ѝ почти година след смъртта му. Тя я попита, дали, според нея, е минал „благоприличен период“ и тя може да направи, каквото трябва, „за да си намери някой друг“. Беше загрижена да не засегне майка ѝ. Питаше дали според нея ще бъде редно да прекрати траура.
– Ако не чувстваш скръб, за какво скърбиш? – я попита Джени. В автобиографията си тя написа: „Бедната жена се нуждаеше от някой, който да ѝ казва какво да чувства.“
„Майка ми казваше, че това е най-глупавата жена, която някога е срещала“ писа Гарп. „Тя е била в Уелсли.“
Но когато казва лека нощ на братята си в малката си стаичка под наем близо до Бостън Мърси, Джени Фийлдс беше твърде смутена, за да бъде истински оскърбена. Беше също така наранена – ухото, което беше ударил войникът, я болеше; някакъв мускул между плешките ѝ силно се беше схванал и това ѝ пречеше да спи. Помисли, че вероятно нещо са ѝ изкълчили, когато прислугата в киното я сграбчи и изви ръцете ѝ зад гърба. Спомни си, че грейките са добри за наранени мускули, стана от леглото, отиде до шкафа и отвори един от пакетите, които ѝ беше подарила майка ѝ.
Това не беше грейка. Беше евфемизъм на майка ѝ за нещо, за което тя не би се решила да говори. В пакета имаше дамски душ. Джени не по-зле от възрастната дама знаеше, за какво служи той. С него тя беше помогнала на много пациенти в болницата, тъй като там го използваха не само за предпазване от забременяване след полов акт; използваха го за обща женска хигиена и при венерически болести. За нея дамският душ беше по-удобен и по-деликатен вариант на Валънтайновия иригатор.
Отвори всички пакети. Във всеки от тях имаше дамски душ. „Моля те, използвай го, скъпа!“ я бе помолила майка ѝ. Джени знаеше, че възрастната дама, мислейки ѝ доброто, предполагаше, че половият ѝ живот е активен и безотговорен. Без съмнение, „След Уелсли“, както би отбелязала тя. След Уелсли, майка ѝ смяташе, че тя развратничи „та пушек се вдига“.
Допълзя до леглото с притиснат между плешките, пълен с гореща вода иригатор; надяваше се клапата, която пазеше течността да не изтече, да не пропусне, но за да бъде сигурна, хвана подобния на гумена броеница маркуч и пусна накрайника с малките дупчици в празна водна чаша. Лежа цяла нощ слушайки капещия иригатор.
В този извратен свят, си мислеше тя, ти си или нечия съпруга, или нечия курва – или си се разбързала да станеш едно от двете. Ако не пасваш на нито една от категориите, тогава всеки се опитва да те накара да мислиш, че в теб има нещо сбъркано. Но в мен няма нищо сбъркано, си мислеше тя.
Това беше началото, разбира се, на книгата, която много години по-късно щеше да направи Джени Фийлдс известна. Макар да звучи грубо, някои твърдяха, че нейната биография прехвърля мост между литературните достойнства и популярността, при все че според Гарп, творбата на майка му имаше литературните достойнства на ловния каталог.
Но какво направи Джени Фийлдс вулгарна. Не бяха нито братята ѝ юристи, нито мъжът в киното, който ѝ изцапа престилката. Не бяха и иригаторите на майка ѝ, въпреки, че те бяха отговорни за последвалото ѝ изгонване. Хазайката ѝ (нервозна дама, по някакви смътни причини подозираща, че всяка жена е на границата на похотлива експлозия) откри, че в малката стаичка и банята на Джени има девет дамски душа. Нещо като вина по асоциация: в мозъка на обезпокоената жена подобен знак сочеше страх от заразяване, надхвърлящ дори собствените ѝ болни фантазии. Или по лошо, това изобилие от иригатори представяше действителна и ужасяваща нужда от промивки, възможните причини за които разбудиха най-ужасните ѝ кошмари.
Никой не разбра какво направи Джени с дванадесетте чифта санитарски обувки. Цялата работа ѝ се струваше толкова абсурдна – и откри, че чувствата ѝ към подаръците на родителите ѝ са толкова объркани – че дори не протестира. Напусна.
Но не това я направи вулгарна. Откакто братята ѝ, родителите и хазяйката приеха, че животът ѝ е развратен – небрежно равнодушни към това, какъв е той в действителност – Джени реши, че всяко настояване за невинността ѝ е безсмислено и се оказва единствено отбранително. Нае един малък апартамент, който даде повод за нова канонада от пекетирани дамски душове от майка ѝ и купчина санитарски обувки от баща ѝ. Хрумна ѝ, че те си мислят: ако е мръсница, нека поне да е чиста и добре обута.
Отчасти войната ѝ помогна да забрави за погрешните представи на семейството ѝ за нея, както и да я предпази от всякакви огорчения и самосъжаления; не мислеше за това. Беше добра сестра и ставаше все по-заета. Много медицински сестри се присъединяваха към армията, но тя нямаше желание нито да сменя униформата, нито да пътува; беше самотно момиче и не искаше да ѝ се налага да среща много нови хора. Също така ядовете с йерархията в Бостън Мърси ѝ бяха достатъчни; прие, че във военнополевата болница може да бъде само по-лошо.
На първо място щяха да ѝ липсват бебетата. Именно затова остана, когато толкова много заминаваха. Чувстваше, че е най-добра като сестра за майките и техните бебета – а изведнъж се оказа, че има толкова много деца, чиито бащи бяха далече, мъртви или изчезнали; искаше ѝ се най-вече да окуражи тези жени. В действителност им завиждаше. За нея това беше идеалната ситуация; самотна майка с малко бебе, чийто съпруг е експлодирал някъде в небето над Франция, само двамата, Бебе, неограничено от условности, си мислеше, нямаше да бъдат необходими лечения на пенис.
Разбира се, тези жени невинаги бяха така щастливи от съдбата си, както Джени мислеше, че би била. Много от тях скърбяха, други се отдаваха на отчаянието; някои негодуваха срещу бебетата си; а много от тях искаха съпруг и баща за своите деца. Но Джени ги окуражаваше – говореше им за самотата, казваше им колко са щастливи.
– Не вярваш ли, че си добра жена? – питаше тя. Повечето смятаха, че са.
– И не е ли прекрасно бебето ти? – Повечето мислеха, че е.
– А бащата? Какъв беше той? – Безделник, си мислеха много от тях. Свиня, простак и лъжец – гаден кръшкащ мръсник! Но той е мъртъв! хлипаха други.
– Тогава не ти ли е по-добре така? – питаше Джени.
Някои от тях възприемаха схващанията ѝ, но репутацията ѝ в болницата пострада от тази кампания. Болничната политика към неомъжените майки обикновено не беше така окуражителна.
– Старата Дева Мери Джени – казваха другите сестри. – Не иска бебе по лесния начин. Защо не помоли бог да ѝ го даде?
В автобиографията си Джени написа; „Исках работа, исках да живея сама. Това ме направи сексуално подозрителна. Тогава поисках бебе, но не исках да ми се налага да споделям тялото или живота си, за да го получа. Това също ме направи сексуално подозрителна.“
Ето това също я направи вулгарна. (И ето откъде тя взе прочутото си заглавие: „Сексуално подозрение, автобиография на Джени Фийлдс“.)
Откри, че човек получава повече уважение като шокира другите хора, отколкото като се опитва да изживее собствения си живот в известна степен самостоятелно. Каза на другите сестри, че един ден ще намери мъж, от когото да забременее – само това и нищо повече. Каза им, не не одобрява възможността да му се налага да опитва повече от веднъж. Те, разбира се, не чакаха, за да разгласят на всички това, което знаеха. Не след дълго Джени получи няколко предложения. Трябваше бързо да реши: можеше да отстъпи засрамена, че тайната ѝ е разкрита; можеше и да бъде безсрамна.
Млад студент по медицина ѝ каза, че може да се заеме, при условие, че ще има най-малко шест възможности по време на тридневен уикенд. Тя му каза, че очевидно му липсва увереност; искаше дете, което да е по-сигурно.
Един анестезиолог ѝ каза, че дори ще плати за образованието на детето в колеж, но Джени му отвърна, че очите му са твърде близко едно до друго и зъбите му имат лоша форма; не би обременила с подобни недостатъци бъдещото си дете.
Най-грубо се отнесе с нея приятеля на една от сестрите; той я стресна в стола на болницата, като ѝ подаде чаша за мляко, почти пълна с мътно гъсто вещество.
– Сперма – каза той, кимайки към чашата. – Всичко това е само от едно изхвърляне – не си играя. Щом човек може да има само един шанс, то аз съм твоят мъж.
Джени вдигна отвратителната чаша и я огледа спокойно. Господ знае какво наистина имаше в нея. Приятелят на сестрата каза:
– Това показва само какъв материал притежавам. Много семе – добави той, хилейки се.
Тя изхвърли съдържанието на чашата в една саксия.
– Искам дете – каза тя, – а не да откривам ферма за сперма.
Знаеше, че ще бъде трудно. Научи се да отвръща пряко и да отговаря смело.
Така те решиха, че Джени Фийлдс е груба и е отишла твърде далече. Шегата си беше шега, но изглежда тя я беше приела твърде сериозно. Или се противеше от инат, или още по-лошо – действително го мислеше. Колегите ѝ в болницата не можеха да я накарат да се усмихне или да се отпусне. Както писа Гарп за дилемата на майка си: „Колегите ѝ открили, че тя смята, че ги превъзхожда. Но ничии колеги не харесват подобно нещо.”
И те предприеха твърда политика към нея. Беше решение на персонала – „за нейно добро“, разбира се. Решиха да я отдалечат от майките и бебетата. Тя има бебета в главата си, казваха те. Стига толкова акушерство за Джени Фийлдс. Трябва да се държи далече от инкубаторите – слабо ѝ е сърцето или може би главата.
Така я отделиха от майките и децата. Тя е добра сестра, казваха всички; нека поработи малко в интензивното отделение. Значи от опит, че всяка сестра работеща в интензивното отделение в Бостън Мърси скоро загубва интерес към собствените си проблеми. Разбира се, Джени знаеше защо я бяха отделили от бебетата; негодуваше само от това, че те мислеха толкова малко за самообладанието ѝ. Тъй като това, което искаше, беше да се отчужди от тях, те приеха, че се е малко затворила. Няма никаква логика в хората, си мислеше тя. Знаеше, че има много време да забременее. Не бързаше. Това беше само част от един евентуален план.
Беше война. В интензивното отделение тя видя малко повече от нея. Войсковите болници им изпращаха тежките си случаи и сред тях винаги имаше безнадеждни. Там бяха и обичайните възрастни хора, едва удържащи живота; имаше ги и редовните индустриални аварии – автомобилни катастрофи и ужасни злополуки с деца. Но основно бяха войниците. Това, което ги беше сполетяло, не бе злополука.
Джени направи свое разделение на не-злополуките, които се случваха на войниците; тя изработи свои категории за тях.
1. Това бяха мъже, които бяха обгорени; по-голяма част от тях бяха пострадали на кораби (най-трудните случаи идваха от Челси Нейвъл Хоспитал), но имаше също обгорени в самолети и на земята. Джени ги наричаше Външни.
2. Това бяха мъже, които бяха наранени или простреляни на лоши места; вътрешно те бяха в беда и тя ги наричаше Жизнени Органи.
3. Това бяха мъже, чиито увреждания ѝ се струваха почти мистериозни; бяха хора, които вече не са „тук“, чиито глави или гръбначни мозъци бяха разстроени. Понякога бяха парализирани, понякога просто далечни. Джени ги наричаше Отсъстващи. Понякога някои от тях имаха Външни наранявания или увреден Жизнен Орган; В болницата те си имаха име.
4. Бяха Пътници.
„Баща ми“ писа Гарп, „беше пътник. От гледна точка на майка ми това трябва да го е правило много привлекателен. Не е бил ограничен от никакви условности.“
Бащата на Гарп беше стрелец в картечната кула на бомбардировач, претърпял не-злополука в небето над Франция.
„Картечарят от кулата“, писа Гарп, „е бил член на екипажа на бомбардировач, който е бил сред най-уязвимите за земния противовъздушен огън. Този огън се е наричал флак; той често приличал на картечаря на бързи мастилени изпръсквания, които се размазват по небето като върху попивателна хартия. Малкият мъж (за да се побере в куличката, за него е било по – добре да е малък) се свивал с картечниците в неудобното си гнездо – какавида, в което той приличал на хванато в стъклена чаша насекомо. Кулата представлявала метална сфера със стъклена амбразура; тя се издувала от корпуса на В-17 като пъп – изпъквала като зърно от корема на бомбардировача. В този малък купол се намирали две петдесеткалиброви картечници и един нисък, малък човек, чиято работа била да обстрелва изтребителите, атакуващи самолета. Когато кулата се въртяла, той се движел заедно с нея. Картечниците се задействали с бутони, които се намирали накрая на дървени дръжки; стиснал тези ръчни спусъци, той приличал на увиснал в абсурдно откритата си анионова торбичка страховит ембрион, решен да защитава майка си. С помощта на тези ръчки картечарят може да върти кулата до определена позиция, така че да не простреля витлото на самолета.
С открито пространство под себе си, прилепен към самолета като послеслов, стрелецът трябва да се е чувствал особено неуютно. При приземяване кулата обикновено се прибирала. При приземяване, една неприбрана кула би изхвърляла искри – дълги и силни като автомобилни – по старата писта.“
Технически сержант Гарп, покойният картечар, чиято близост със сприхавата смърт не би могла да бъде преувеличена, служеше в Осма въздушна дивизия – дивизията, която бомбардираше континента от Англия. Преди да стане картечар в кулата, сержант Гарп беше летял като носов стрелец в В-17С и като кърмови стрелец в В-17Е.
Той не харесваше разпределението на кърмовите картечари във В-17Е. Двамата стрелци бяха натъпкани в междуребрената клетка на самолета, като гнездата им бяха едно срещу друго и той винаги получаваше удар по ухото, когато другарят му въртеше картечницата си едновременно с него. В по-новите модели заради това неудобство гнездата щяха да бъдат разположени шахматно. Но това подобрение щеше да бъде въведено твърде късно за сержант Гарп.
Първата му бойна мисия беше дневно бомбардиране с В-17Е над френския град Руан на 17 август 1942, което беше проведено без загуби. Технически сержант Гарп в кърмовото си гнездо беше ударен от своя другар веднъж по лявото и два пъти по дясното ухо. Част от проблема беше, че другият картечар в сравнение с него беше твърде голям; лактите на мъжа бяха на нивото на ушите му.
В онзи първи ден над Руан, в картечната кула беше мъж на име Фаулър, който беше дори по-малък от него. Преди войната той е бил жокей. Беше изложен на по-лесен прицел, но Гарп искаше да бъде именно там. Гарп беше сирак и навярно обичаше да бъде сам, а и търсеше спасение от компанията и ударите на другаря си. Разбира се, както много други картечари, той мечтаеше за своя петдесети полет или нещо подобно, след което се надяваше да го преместят във Втора въздушна дивизия – тренировъчна част за екипажа на бомбардировачи – където щеше да може безопасно да си почива като инструктор. Но докато Фаулър не бъдеше убит Гарп, можеше само да му завижда за мястото му и за жокейското му чувство за уединение.
– Гадно местенце е, ако много пърдиш – твърдеше Фаулър. Беше циничен мъж, със сух дразнещ смях през кашлица и отвратителна репутация сред сестрите от полевата болница.
Беше убит по време на едно принудително кацане върху черен път. Колесниците се откъснаха от една дупка, целият механизъм за приземяване се провали и бомбардировачът тежко се плъзна по корем, разбивайки кулата на картечаря с цялата несъразмерна мощ на падащо върху храстите дърво. Фаулър, който винаги бе казвал, че има повече вяра в машините, отколкото в конете или в човешките създания, си стоеше свит в неприбраната кула, когато самолетът се приземи върху него. Кърмовите картечари, единият от които беше сержант Гарп, видяха късовете и дирята, оставащи зад плъзгащото се туловище на бомбардировача. Адютантът на ескадрилата, който беше най-близкият очевидец на приземяването, скочи в един джип. Главнокомандващият не трябваше да чака потвърждение за смъртта на Фаулър, за да го замести със следващия най-дребен картечар. Мъничкият технически сержант Гарп винаги бе искал да стане стрелец в картечната кула. През септември 1942 той стана.
„Майка ми беше изчерпателна до педантичност“ писа Гарп. Когато докараха някой нов случай, Джени Фийлдс беше първата, която разпитваше докторите за подробностите. И тя ги класифицираше на ум: Външни, Жизнени Органи, Отсъстващи и Пътници. Тогава откри малък способ, който да ѝ помага да запомни имената и злополуките. Ето така: Редник Джон не издава стон, Лейтенант Моуси е без кости, ефрейтор Естъси е без тестиси, капитан Флик има тик.
Сержант Гарп беше загадка. При тридесет и петия си полет над Франция малкият картечар спря да стреля. Пилотът забеляза липсата на стрелба от кулата и помисли, че Гарп е улучен. Ако това беше така, той трябваше да е почувствал удар в корпуса на самолета. Надяваше се стрелецът да е добре. След като самолетът се приземи, пилотът побърза да го пренесе в коша на болничния мотоциклет; всички линейки бяха заети. Щом седна в коша, малкият технически сержант започна да мастурбира. Едно брезентово покривало предпазваше коша в лошо време; пилотът го спусна. На него имаше прозорче, през което той заедно с медика и насъбралите се мъже можеха да го наблюдават. За толкова малък мъж той изглежда имаше особено голяма ерекция, но си играеше с нея не по-умело от дете, дори не по-добре от маймунка в зоологическата градина. Като шимпанзе той се втренчи наивно в лицата на човешките същества, които го наблюдаваха.
– Гарп? – каза пилотът. Челото на Гарп бе покрито с почти засъхнала кръв, но шлемът му бе оплескан целият и капеше; не се виждаше рана. – Гарп! – му изкрещя пилотът. В металната сфера с петдесеткалибровите картечници имаше пробойна; оказа се, че флак беше уцелил и разбил корпусите на картечниците и дори строшил ръчките – спусъци, въпреки че на Гарп му нямаше нищо на ръцете – само дето бяха тромави при мастурбацията.
– Гарп! – извика пилотът.
– Гарп? – каза Гарп. Той имитираше пилота като умен папагал или врана. – Гарп? – повтори той, като че ли току си запомни името. Гарп се усмихна. – Гарп – каза той. Изглежда си мислеше, че така се поздравяват хората. Не здравей, здравей! – а Гарп, Гарп!
– Исусе, Гарп – каза пилотът.
Амбразурата на картечарската кула беше надупчена. Медикът отвори люка на брезента, покриващ коша на мотора и се вгледа в очите му. В тях имаше нещо сбъркано, защото се въртяха независимо едно от друго; той си помисли, че за Гарп, ако въобще можеше да вижда, светът навярно изскача, после изчезва, после скача. Това, което и пилотът и медикът не можеха да знаят по това време беше, че няколко тънки и остри парчета при експлозията бяха разрушили един от окуломоторните нерви, както и други части на мозъка му. Окуломоторният нерв се състои главно от моторни влакна, които задвижват по-голяма част от мускулите на очната ябълка. Колкото до останалата част от мозъка му, той беше получил няколко прореза и разкъсвания, наподобяващи префронтална лоботомия – въпреки че беше доста небрежно извършена операция.
Медикът се ужаси от това, колко нехайно бе направена лоботомията на сержант Гарп и затова се отказа да свали пропития с кръв шлем, който беше залепнал за главата му и се беше свлякъл до изпъкналата лъскава буца, която сега израстваше от челото му. Всички се огледаха наоколо за мотоциклетисти, но той повръщаше някъде и медикът реши, че ще трябва да намери някой, който да седи в коша с Гарп, докато самият той кара мотоциклета.
– Гарп? – му каза Гарп, упражнявайки новата дума.
– Гарп – потвърди медикът. Гарп изглеждаше доволен. Хванал с двете си малки ръце внушителната ерекция, той успешно свърши.
– Гарп! – изрева той. В гласа му имаше и радост, и изненада. Той обърна очи към публиката си, молейки света да се появи и застане неподвижен. Не беше сигурен в това, което беше направил. – Гарп? – попита колебливо.
Пилотът го потупа по рамото и кимна към другите от приземилия се екипаж, сякаш искаше да каже: нека подкрепим сержанта, момчета. Моля ви, нека го накараме да се почувства у дома. И момчетата, почтително изтукани пред мастурбацията му, казаха в един глас:
– Гарп! Гарп! Гарп! – един успокоителен и одобрителен хор, целящ да го облекчи.
Гарп кимна щастливо с глава, но медикът го хвана за ръката и му прошепна разтревожено:
– Не! Не си движи главата, нали? Гарп? Моля те, не си движи главата.
Очите на Гарп се плъзнаха край пилота и медика, които ги чакаха отново да се спрат.
– Спокойно, Гарп – прошепна пилотът. – Само стой неподвижно, нали?
Лицето на Гарп излъчваше неподправена доброта. Хванал с две ръце спадащата си ерекция, малкият сержант изглеждаше, сякаш е направил точно това, което е изисквала ситуацията.
В Англия не можеха да направят за него нищо. Имаше късмет да го върнат у дома, в Бостън, дълго преди края на войната. Някакъв сенатор беше проявил отговорност. Уводна статия в един бостънски вестник беше обвинила Американските военноморски сили, че докарват у дома ранени военнослужещи, само ако те произхождат от заможни и влиятелни семейства. Опитвайки се да обори тази долна мълва, един щатски сенатор твърдеше, че щом някои тежко ранени са имали достатъчно късмет да се върнат в Америка, „то дори и един сирак би могъл да се върне, както всеки друг“. Последва търсене на ранен сирак, за да се потвърди сенаторското становище и така попаднаха на идеалната личност.
Техническият сержант Гарп беше не само сирак; той беше идиот с една дума в речника, така че не можеше да се оплаква пред пресата. И на всички снимки, които му направиха, картечарят Гарп беше усмихнат.
Когато докараха ненормалния сержант в Бостън Мърси, Джени Фийлдс имаше известни трудности с категоризирането му. По-послушен от малко дете той очевидно беше Отсъстващ, но тя не беше сигурна какво още не му е наред.
– Здравей. Как си? – го попита тя, когато го вкараха ухилен в отделението.
– Гарп! – изрева той. Окуломоторният му нерв се беше частично възстановил и очите му по – скоро подскачаха, отколкото се въртяха, но ръцете му бяха обвити в марля в резултат на играта му със случайно избухнал огън на борда на транспортиращия го кораб. Когато видял пламъците, той протегнал ръцете си към тях, при което те му облизали лицето и опърлили веждите. На Джени много ѝ приличаше на обръснат бухал.
Заради обгарянията Гарп беше Външен и едновременно с това Отсъстващ. Също така със здраво бинтованите си ръце той беше изгубил способността си да мастурбира, действие, което според документите му изпълнявал често и успешно и без всякакво смущение. Тези, които го бяха наблюдавали отблизо след злополуката с огъня на кораба, се опасяваха, че вдетинилият се картечар започва да се подтиска – поне докато ръцете му оздравееха, той беше изгубил единственото си удоволствие на възрастен човек.
Възможно беше, разбира, се Гарп да има също и разрушен Жизнен Орган. Много частици бяха влезли в главата му; някои от тях се бяха разположили твърде опасно, за да бъдат извадени. Мозъчното увреждане на сержанта можеше да не спре само с грубата лоботомия; вътрешното му разрушение можеше да се развие. „Общото ни израждане беше напълно достатъчно“ писа Гарп, „дори и без намесата на флака в системите ни.“
Преди сержант Гарп имаше един друг пациент, чиято глава беше наранена по подобен начин. Той беше добре в продължение на месеци, като си говореше сам и от време на време се напикаваше в леглото. Тогава започна да оплешивява и да има трудности със завършването на изреченията. А преди да умре, започнаха да му растат гърди.
Следвайки фактите и безпристрастните бели остриета на рентгеновите лъчи, картечарят Гарп вероятно беше Пътник. Но на Джени Фийлдс той ѝ беше симпатичен. Малък спретнат мъж, бившият стрелец беше невинен и прям в изискванията си като двегодишно дете. Крещеше „Гарп!“, когато беше гладен и „Гарп!“, когато беше радостен; питаше „Гарп?“, когато нещо го озадачаваше или се обръщаше към непознати и казваше „Гарп“ без въпросителна, когато се познаеше. Обикновено правеше каквото му кажеха, но не можеше да му се има доверие; бързо забравяше и ако веднъж беше послушен като шестгодишно дете, то друг път беше глупаво любопитен, като че ли е на годинка и половина.
Депресиите, които бяха описани в документите му, изглежда се появяваха едновременно с ерекциите. В тези моменти той притискаше бедния си станал член между обинтованите си ръце и заплакваше. Плачеше, защото усещането от марлята не беше толкова приятно, както смътния спомен от ръцете му и също така, защото, щом докоснеше каквото и да е с тях, ръцете го заболяваха. Точно тогава Джени Фийлдс идваше при него. Тя го почесваше между плешките, докато той отпуснеше назад глава като котка и му говореше с дружелюбен, изпълнен с възбуждащо променящи се акценти глас. Повечето сестри говореха монотонно на своите пациенти с един равномерен непроменлив глас, целящ да ги приспи, но Джени знаеше, че не от сън се нуждае той. Тя знаеше, че той е само едно бебе, което е отегчено и някой трябва да го разсее. Затова го забавляваше. Пускаше му радиото, но никой не знаеше защо някои от програмите го разстройваха. Други му донасяха страхотни ерекции, които водеха до депресии и така нататък. Само веднъж една програма го накара да свърши, което така го изненада и зарадва, че вече с нетърпение очакваше да види радиото. Но Джени повече не можа да я намери и да повтори представлението. Тя знаеше, че ако успее да привърже бедния Гарп към тази програма, работата ѝ и живота му щяха да станат много по-щастливи. Но това не беше толкова лесно.
Тя се отказа да се опитва да го научи на нова дума. Когато го хранеше и виждаше, че храната му харесва, тя казваше:
– Хубаво! Това е хубаво.
– Гарп! – съгласяваше се той.
А когато той наплескваше с храна лигавчето си и направеше ужасна гримаса, тя казваше:
– Лошо! Тази работа е лоша, разбра ли?
– Гарп! – отсичаше той.
За първи път Джени разбра, че положението му се влошава, когато той изглежда загуби Г-то. Една сутрин той ѝ се ухили с едно „Арп“.
– Гарп – му каза строго тя. – Г-арп.
– Арп – каза той и тя разбра, че го изпуска.
От ден на ден той сякаш се подмладяваше. Когато спеше обсипваше въздуха с юмруци, устните му се цупеха, бузите му се всмукваха, клепачите му трепереха. Джени беше прекарала много време около бебета; тя знаеше, че картечарят в сънищата си ставаше дете. Известно време мислите ѝ крадяха спокойствие от майчинството, но сега беше далече от майките и бебетата; шегите я дразнеха („Ето Дева Мери Джени задига скапан биберон за своето дете. Кой е щастливият баща, Джени?“). Тя наблюдаваше как сержант Гарп бозае в съня си и се опитваше да си представи, че края на регреса му ще бъде мирен, че той ще се завърне в ембрионалната си фаза и повече няма да поема въздух с дробовете си, че самоличността му блажено ще се раздели, половината от него, превръщайки се в сън на яйцеклетка, а другата в сън на сперматозоид. Накрая просто повече няма да бъде.
Беше почти така. Фазата му на вдетиняване стана толкова силна, че той изглежда се събуждаше като дете, хранено на четири часа; дори плачеше като бебе, лицето му беше алено и в миг от очите му бликваха сълзи, а в следващия миг ставаха спокойни – от радиото или от гласа на Джени. Веднъж, когато разтриваше гърба му, той се уригна. Тя избухна в сълзи. Седна на леглото, желаейки му бързо и безболезнено пътуване към утробата и още по-назад.
Ако можеше само да му оздравеят ръцете, си мислеше тя, тогава той би могъл да си смуче палеца. Когато се пробуждаше от детските си сънища и искаше да бозае или поне така му се струваше, Джени слагаше пръста си в устата му и оставяше устните му да го засмучат. Въпреки че имаше истински израснали зъби, в представите си той беше беззъб и никога не я ухапа. Тези наблюдения я накараха една нощ да му предложи гърдата си, която той неуморно засмука, като изглежда не забелязваше, че в нея няма нищо. Джени си помисли, че ако продължи да го кърми, тя би имала мляко; почувства силна контракция на матката, едновременно матерна и сексуална. Чувствата ѝ бяха толкова живи – за момент повярва, че вероятно би могла да зачене дете просто като кърми бебето-картечар.
Беше почти така. Но картечарят Гарп не беше изцяло бебе. Една нощ, когато той бозаеше, Джени забеляза, че е получил ерекция, която повдига чаршафа; докато поглъщаше жадно гърдата ѝ, той безсилно скимтеше, веейки си с несръчните бинтовани ръце. И така, една нощ тя му помогна; пое го в хладната си напудрена ръка. Той спря да бозае и се сгуши до гърдите ѝ.
– Ар – простена той. Беше загубил П-то.
Някога Гарп, после Арп, сега само Ар; тя знаеше, че той умира. Оставаха му само една гласна и една съгласна.
Когато той свърши, тя усети влажната и топла сперма в ръката си. Под чаршафа миришеше на абсурдно плодородна оранжерия с диво избуяли посеви. Каквото и да засееш в нея, ще даде плод. Спермата му наведе Джени Фийлдс на мисълта, че ако разлееш малко от нея в някой парник, бебетата ще никнат от прахта.
Тя посвети на тези мисли следващите двадесет и четири часа.
– Гарп? – прошепна Джени.
Тя разкопча блузата си и извади гърдите си, които винаги бе смятала за твърде големи.
– Гарп? – прошепна тя в ухото му; клепачите му потрепнаха, протегна устни. Около тях имаше подвижни бели завеси, които ги отделяха от помещението. От едната страна, на Гарп лежеше един Външен – обгорен с огнехвъргачка войник, покрит от главата до петите с бинтове и мехлеми. Нямаше клепачи и като че ли гледаше постоянно, но беше сляп. Джени събу здравите си санитарски обувки, развърза белите връзки и си свали роклята. Докосна с пръст устните на Гарп.
От другата страна на отделеното със завеси легло лежеше пациент със засегнат Жизнен Орган на път да стане Отсъстващ; имаше проблеми с бъбреците, а черният му дроб го подлудяваше. Имаше ужасни кошмари, че е принуден да уринира и да се отхожда, въпреки че това за него беше далечно минало. В действителност той не усещаше, когато извършва тези неща, тъй като ги правеше през тръбички в едни гумени торби. Стенеше често и за разлика от Гарп – с цели думи.
– Лайна! – простена той.
– Гарп? – прошепна Джени. Тя свали комбинезона и пликчетата си; махна си сутиена и отметна чаршафа.
– Исусе! – каза тихо Външният; устните му бяха покрити с мехури.
– По дяволите! – извика Жизненият орган.
– Гарп – каза Джени Фийлдс. Тя хвана ерекцията му и го възседна.
– Аааа – каза Гарп. Дори Р-то беше изчезнало. Беше свел до един гласен звук израза на радостта и тъгата си. Аааа – каза той, когато Джени го пое в себе си и седна върху него с цялата си тежест.
– Гарп? – попита тя. – Добре ли е? Това добре ли е, Гарп?
– Добре – ясно се съгласи той. Това беше само една дума от разрушената му памет, просветнала за момент, когато влезе в нея. Беше първата и последна нормална дума, която Джени Фийлдс го чу да казва: добре. Когато той се отпусна, а животворната му влага проникна в нея, отново произнесе едно „Аааа“, затвори очи и заспа. Когато тя му предложи гръдта си, той не беше гладен.
– Боже! – извика Външният, внимавайки много с Б-то; езикът му също беше обгорен.
– Пикня! – изръмжа Жизненият Орган.
Джени Фийлдс изми Гарп и себе си с топла вода и сапун в един бял, емайлиран болничен леген. Нямаше, разбира се, да използва дамски душ и беше сигурна, че магията е проработала. Чувстваше се по-възприемчива от наторена почва и беше усетила изпразването на Гарп като обилен напоителен маркуч през лятото (сякаш можеше да напои цяла морава).
Никога не го повтори с него. Нямаше причина. Не ѝ харесваше. От време на време му помагаше с ръка, а когато проплакваше му даваше гърдата си, но след няколко седмици ерекциите му спряха. Когато свалиха бинтовете, забелязаха, че дори положението с обгарянето му се влошава; отново го бинтоваха. Той изгуби всякакъв интерес към бозаенето. Сънищата му удивиха Джени като сънища, каквито би могла да има една риба. Тя знаеше, че той отново е в утробата; отново заемаше положението на ембрион, свил се на малко кълбо в средата на леглото. Не издаваше никакви звуци. Една сутрин тя го наблюдаваше как рита с малките си слаби крачета; въобрази си, че усеща ритниче вътре в себе си. При все че беше твърде рано за нещо действително, тя знаеше, че то вече е започнало.
Гарп скоро спря да рита. Все още поемаше въздух с гърдите си, но Джени знаеше, че това е само пример на човешката приспособимост. Не искаше да яде; наложи се да го хранят венозно и така той отново беше привързан с един вид пъпна връв. Тя с безпокойство очакваше последната му фаза. Ще има ли в края борба, подобно на безумната борба на сперматозоидите? Дали яйцеклетката ще вдигне щита си и оголена ще зачака смъртта? Как щеше накрая да се раздели душата в пътуването назад на малкия Гарп? Но фазата премина без нейното наблюдение. Един ден, когато тя беше в почивка, технически сержант Гарп умря.
– „Кога друг път би могъл да умре?“ писа Гарп, „Единствената му възможност да избяга е била, когато майка ми е почивала.“
„Разбира се, аз почувствах нещо, когато той умря,“ писа Джени в прочутата си автобиография. „Но най-доброто от него беше в мен. Това беше най-добрият вариант и за двама ни – беше единственият начин, по който той би могъл да продължи да живее и единственият начин, по който аз исках да имам дете. Това, че останалият свят го смята за неморален акт, единствено ми показва, че останалият свят не зачита правата на индивида.“
Беше 1943. Когато бременността ѝ стана очевидна, тя изгуби работата си. Разбира се, това беше всичко, което очакваха родителите и братята ѝ; те не бяха изненадани. Джени отдавна бе спряла да се опитва да ги убеди в чистотата си. Тя се движеше из големите коридори на бащиното си имение в Догс Хед Харбър, като доволен призрак. Спокойствието ѝ смути семейството ѝ и те я оставиха на мира. Тайно, тя беше щастлива. Но въпреки всички мисли, които навярно посвети на очакваното дете, е чудно, че нито за миг не се замисли за името.
Защото, докато Джени Фийлдс роди едно деветфунтово момче, тя нямаше предвид никакво име. Майка ѝ я попита, как иска да го нарече, но тя току-що беше взела успокоителното си и ѝ беше трудно да говори.
– Гарп – каза тя.
Баща ѝ, обувният крал, помисли, че се е оригнала, но майка ѝ му прошепна:
– Името е Гарп.
– Гарп? – попита той. Те знаеха, че така могат да открият кой е бащата на детето. Джени, разбира се, не подозираше нищо.
– Разбери дали това е собственото или фамилното име на кучия син – прошепна бащата на Джени на майка ѝ.
– Това първото име ли е или фамилното, скъпа? – я попита майка ѝ.
На Джени много ѝ се спеше.
– То е Гарп – каза тя. – Просто Гарп. И това е всичко.
– Мисля, че е фамилно име – каза майка ѝ на баща ѝ.
– Как е първото му име? – попита сопнато той.
– Никога не съм знаела – промърмори Джени. Това беше истина; никога не го беше знаела.
– Никога не е знаела първото му име! – изрева баща ѝ.
– Моля те скъпа – каза майка ѝ. – Той трябва да има собствено име.
– Технически сержант Гарп – каза Джени Фийлдс.
– Проклет войник, знаех си аз! – каза баща ѝ.
– Технически сержант? – я попита майка ѝ.
– Т. С. – каза Джени Фийлдс – Т. С. Гарп. Това е името на бебето ми – тя заспа.
Баща ѝ беше разярен.
– Т. С. Гарп! – крещеше той. – Какво име на дете е това?
– Цялото – му каза по-късно Джени. – Цялото му проклето име.
„Беше голяма веселба, да ходя на училище с такова име“ писа Гарп. „Учителите ме питаха, какви са тези инициали. Първоначално казвах, че са само инициали, но те никога не ми вярваха. Затова им казах: „Обадете се на майка ми. Тя ще ви каже.“ И те се обаждаха и старата Джени им даваше да се разберат.“
Така се появи на света Т. С. Гарп: роден от една добра медицинска сестра със собствена позиция и семето на един картечар от бомбардировач – последният му изстрел.
Превод от английски: Еленко Касалийски