Почитателите на литературните вестници сигурно смятат, че те са отдавнашни спътници на културното ни всекидневие. По-възрастните с охота ще потвърдят – те помнят дългогодишния седмичник „Литературен глас“, но за първия литературен вестник „Развигор“, вече си спомнят само историците на периодичния печат. Затова нека се опитаме да изтрием праха на забравата и да възкресим неговата история. Още повече, че създателят му Александър Балабанов има самочувствието, че е изобретил оригинално и непознато не само у нас, но и в чужбина издание. Направените проучвания показват, че литературният вестник като жанр е наистина уникален не само в контекста на българския, но и на европейския печат тогава. Така че проф. Балабанов е имал основание да се гордее със своя „Развигор“.
Влизал в много спорове, живял винаги неспокойно Ал. Балабанов предпочита да провокира общественото мнение с предизвикателните си идеи нарушаващи тривиалната леност на общоприетите норми. Затова той не се страхува да експериментира и да шокира още веднъж културния свят, като създава първия литературен вестник. Твърде примамливо и доста рисковано начинание. Нека не забравяме, че в началото на ХХ век читателската публика вече не е безименна и доверчива маса, а активен фактор, който одобрява, критикува и в крайна сметка решава съдбата на не едно издание. Нейните критерии се съизмерват с европейските естетически тенденции, а оценките ѝ към родното са доста скептични.
И така, в началото на 1921 г. се появява нещо ново и любопитно – първият брой на „Развигор“, който „не иска да бъде списание нито по форма, нито по смисъл като предишните, а само един свободен лист на българската мисъл“. Нищо повече не обещават на своите читатели редакторите Ал. Балабанов и Елин Пелин и техните все още неизвестни приятели – Тодор Боров и Д. Б. Митов. Само името на вестника е знак за неговото самочувствие – странно, непривично, но привличащо с асоциации за пролетни буйства, изненади и непокорство. Това е и амбицията на създателите – да раздвижат духовния живот, да потърсят нови, актуални измерения на естетическия процес, да създават условия за бързо и остро откликване на културните събития у нас и в чужбина.
Балабанов живее с тревогите и проблемите на своето време. Той много добре е уловил необходимостта от издание, което да отговаря на ускорения, задъхан ритъм на следвоенните години. Затова бихме могли да твърдим, че само човек като него с всестранни интереси, огромна ерудиция, с усет за актуалното и задълбочени познания за миналото, само личност, която не се страхува да спори, да атакува, да казва свободно мнението си и да го отстоява, може да осъществи такова издание – оригинално, динамично и конфликтно.
А към реализирането на своята идея Балабанов се втурва неорганизирано и стихийно, както е присъщо само на него. Вестникът няма осигурена печатница, издател, редакция. Но въпреки това, в една схлупена таванска стаичка професорът по класическа литература, страстно увлечен от своята идея, тактично удържан и мъдро подкрепян от неразделния си приятел Елин Пелин и младите му помощници влюбени и във вестника, и в редактора му, създават първия брой на „Развигор“. А той предизвиква сензация – препечатван е три пъти и светкавично се разпродава. И нещо още по-важно – веднага намира своите читатели и своя издател. Александър Паскалев поема „Развигор“ и така се стига до парадоксалното съжителство между „Златорог“ и литературния вестник. В съседни стаи двете враждуващи издания подготвят една от най-острите и продължителни полемики в литературната история, а са финансирани от едно и също издателство.
А сега нека потърсим причините за шумния успех на литературния вестник. Редакторският опит на Балабанов е показал, че за да предизвика интереса на широката читателска аудитория едно издание трябва да прави впечатление с имената на своите сътрудници. „Развигор“ успява да привлече автори като Ив. Вазов, М. Арнаудов, Г. Милев (въпреки разразилата се по-късно полемика), Д. Кьорчев, Й. Хербст, С. Радев, Ал. Божинов, Ат. Далчев, К. Щъркелов и много други имена от културния елит на времето. Всички те успяват да превърнат вестника не само в източник на богата културологична информация, а преди всичко в трибуна, където се анализират естетически явления, обсъждат се текущи проблеми на духовния живот, атакуват се опоненти, изказват се категорични мнения, критикуват се и се утвърждават автори. Това го прави много популярен, търсен и коментиран седмичник. Създателите оформят неговия облик като обхващат многозначната същност на своето време без естетически предубеждения, без да стесняват кръга от теми и сътрудници, без да се обвързват с политически позиции. „Развигор“ се опитва да дава обективна преценка за търсенията и стремежите, колебания и пристрастията на интелигенцията през 20-те години, да обяснява с факти от миналото своята съвременност и от тези позиции да разобличава и одобрява. Много често по страниците на „Развигор“ се обсъждат и униженията, на които са подложени интелектуалците, незачитането на тяхното дело и презрението на държавата към труда им. Срещу атмосферата на неразбиране и незаинтересованост, която всъщност насърчава угодничеството, инертността и бездарието литературният вестник протестира неведнъж. Както виждаме все проблеми, твърде сходни и с днешните ни неволи. И ако тази циклична повторяемост може да ни утеши или да се поучим от позицията на предците си, то има смисъл да разгърнем отново пожълтелите страници на „Развигор“. Намесата в парливи проблеми на деня почти всеки брой възбужда нечие негодувание, предизвиква отговори и оправдания. Но към това се стремят редакторът и неговите приятели. Те предпочитат да издават твърде често скандален, но не скромен и безличен вестник. В много полемики се намесва литературният седмичник, много спорове се водят от неговите сътрудници, доста заядливи статии се появяват на неговите страници. Но една от кампаниите му има особено място както в литературната история, така и в съдбата на един от известните ни поети – Кирил Христов. След няколко жлъчни статии на Балабанов в „Развигор“ и възбудената от тях шумна офанзива, изплашен и разочарован, поетът решава да напусне страната и се обрича на доброволна шестнадесетгодишна емиграция.
Но нека проследим, макар и схематично, ожесточения конфликт, който предизвиква тази трагикомична развръзка. Формалният повод за скандала е издадената от Министерството на народното просвещение луксозна антология с избрани творби на поета. Книгата остава с печалната слава на една от най-злостно руганите и осмиваните, а авторът ѝ се превръща в нейна жертва. Вместо добри думи или поне рекламна бележка К. Христов прочита в „Развигор“ унищожителна статия с недвусмислено заглавие „Сухи напъни“. А това е само началото на шумна критическа канонада от всички естетически групи и политически кръгове, която създава около поета атмосфера на присмех, ненавист и тотално отричане. Нищо не се забравя, нищо не му се прощава, епитети наситени с най–обидни конотации щедро се сипят върху него. Лириката му е погребана, а като част от името му занапред ще го преследва не само ироничното „муза в мундир“, но и жестоката анатема „бивш поет“. И може би в това е най–голямата вина на Балабанов. Използувал умело подходящия политически, психологически и социокултурен момент, той не само става причина К. Христов да напусне страната, но и пръв издава тази безапелационна присъда повтаряна в различни варианта и до днес.
А как реагира поетът? Въпреки твърдото си убеждение, че само завистта към него подстрекава враговете му нищожества, той е твърде изплашен от отвореното писмо, което му отправя македонската студентска организация „Вардар“. Националното чувство на младежите е дълбоко наранено от една негова злостна епиграма. Тя съвсем не е нова, но Балабанов я припомня в една от своите статии. Но това е по–скоро една патетична реакция, отколкото заплаха. Обвиненията на студентите не са нито по–страшни, нито по–жестоки от тези, които четем в другите издания, но поетът заболява от мания за преследване и ако му вярваме в неговия прозорец дори се стреля. Никой не приема сериозно оплакванията на К. Христов – не само защото е известна болезнената му подозрителност, която често го кара да съзира дори в най–близките си хора недоброжелателно отношение и лоши чувства, но и защото няма никакви реални основания за това. Обхванат от ужаса, че живота му е застрашен, почувствал се ограден от ледена стена на презрение и омраза, той решава, че единственият изход за него е да замине. Нереализирал лютата си закана да убие Балабанов, която в дните на кризата му донася успокоение, оттеглил се на безопасно разстояние, години наред К. Христов обсипва своя враг с писма, в които му казва всичко това, което не се решава да направи. Това са последните отгласи от конфликта. Житейските и словесни пътища на поета и професора не се пресичат.
Този сблъсък остава в литературната история не само като пример за една от най-ожесточените лични конфликти, но и като парадокс в културния живот от началото на века.
„Развигор“, който се обявява срещу авангардния тогава експресионизъм и демодирания вече символизъм, защото е защитник преди всичко на реализма като естетическа линия в нашата литература, яростно отрича един от нейните видни представители. И ако погледнем зад видимата повърхност на нещата ще разберем, че това е съвсем закономерно. Редакторите на вестника проявяват уважение към Вазов, но обявяват К. Христов за „бивш поет“ не само заради конкретния повод или защото е компрометиран като личност с пристрастията си към великобългарския шовинизъм по време на войните. Но и за нещо много по-същностно. Неговата поетика и художествени търсения от години се репродуцират. А създателите на първия литературен вестник не искат да толерират нищо консервативно и старомодно. Те си поставят за цел да продължат традицията, но чрез оттласкване и критична оценка за нея. Така, без да подкрепя модерните течения „Развигор“ създава условия за тяхното приемане като естествен и необходим етап в литературното развитие.