Едно ние, които бяхме къпали
девици луни на дълбокото сърце
и едно ново, сигурно магия,
сияние от любов, море
ще преплуваме.
Едно облаче момиче.
Едно орехче момче.
Едно изгубено зърно е главата
на света, все по-извисяваща се.
И ние – успели, неуспели – да израснем
по-мъдри, по-бедни, по-богати,
по-сами, по-еднакви, по-красиви,
по-луди, по-девствени и невинни,
по-виновни и от виното.
Чашата за нас е мастодонт,
глътката е лъч.
Животът е хищник, дебнещ
и ние, а едно ново,
ново, все по-сияйно небе
от любов, много любов
да ни връща.
Нощите се губят. Пази ги
за нас.
Катехизис
Както бездънните води сгъстяват кръговете от плясъка на камъка свиреп на паметта. Така щурецът в прелъстеното ухо на небето да пие една протяжна мелодия, разпростряна във великолепието, в безразсъдния дим на находчивостта, в прикритото кимване на въздишките, на определените тела на действията. Стои омотан около неговите колена като питон около арка, безкрайно поле, вината, разгръщайки се многозначително и невидимо. Непрестанно ще настъпва в едно безкрайно възвисяване, заедно с приспособяването на очевидната истина. Вдигайки наздравица за красивия автохтонен разговор между ваятелят и поезията, с голия целуващ листата дъх на прохладния морски вятър, издишвайки една гърлена тишина.
Неприспособимост
Цялото черно взе небето с тигрова кожа наконтено.
Той, искайки да забрави, докато изгаряше светлината,
стана и започна да говори на залостения прозорец.
Над него цветно облаче с малки стъкълца от дим продупчено.
На масата между толкова разхвърляни книги,
полузавършени писма.
Срещу чашата седи мъж. Той – стол с три крака.
Който седне на него – пропада.
Инверсия
Хвърчилото, ромб, срязан от слънчевата светлина, крилатото прескачане на деня с отворени порти към градините, кофите, готови да попият всяко отражение.
И аз, часовникът ми, спрял на срязаното място на ръката, която някога е носела това дълго въже към изтока.
Зима
Днес: вън от врявата на азбуките, заспивам, очите изпонадути, няма писма, листа, вятър, Прометей е огънят, съскащ за себе си. Пак е в обувките пясъкът като звезда и мазолът, лепкав, кърви денят. Взимам най-високия клон за рога, все едно съм ябълка горчива в устата на еленолунието. Хората се тъпчат пред църквите като изгубени копчета – в колекцията на учащ се шивач. Лятото, по-дълго от песента, гласовете на ята, раждат се, замират огнездени. В сляпо езеро съм белият камък и голата папрат люби безгреховно сините ветрове, един ловец прострелва двама ни и оловният дим на угризението пада пиян до смъртта, коляно в пясъка, един-единствен живот, стол претрошен.
Утре: алабастър, нокътят на съня, плешки изподрани, губя поредния блуждаещ огън на изгрева меден върху езика ми. Кофа до устата ми, за да повърна непростеното минало… поглед с цев. После казват: самоубийствата са признак на отчаяние и безизходица, няма врати, нито описанието е прозорец към павираните сенки, няма надежди, само една ресна, мирис на пророкуваща рана и пак (залостване на врати). Тъмно става и чуждо всичко твое без градеж, само: същото в любовта стъпало до бездната на времето, объл камък, не мелничен, а душа.