Най-голямото благо на пишещите – свободата на словото – е вече тяхно достояние. Ето защо въпреки трудните материални условия нашата литература е във възход. Талантът на нашите писатели не е бил тъй свободен, търсещ, разнообразен и задълбочен през изминалите петдесет години, какъвто е сега. Но за да постигне още по-високи върхове, той се нуждае от подкрепа.
Фондацията за българска литература поема тази грижа. Нейната програма е тъй богата на идеи и тъй обещаваща, че изглежда неизпълнима. Но младите хора, които стоят зад тази програма, са тъй добронамерени и категорични в желанието си да я изпълнят, че вдъхват голямо доверие и надежда на българския писател.
Една от първите цели на Фондацията е да „популяризира българските автори извън България за достойно представяне и приобщаване към литературните ценности на европейската и световна цивилизация.“
Като пречка за популяризирането на нашата литература извън страната открай време се сочи езиковата бариера. Но тя е напълно преодолима. Доказателства за това са преведените книги на някои наши автори на чужди езици. Нашата литература отдавна е преминала етапа на вътрешната консумация и като всяка добра стока напира да излезе извън пределите на страната. За тази цел обаче е необходимо да се създаде българско литературно лоби в чужбина.
В много европейски страни има добри преводачи от български. И литературата ни не отстъпва във всяко отношение, ако не на европейската, то поне на литературата на източно-европейските страни. Доколкото съм осведомен, в тези страни редовно се превеждат на чужди езици най-малко десет или петнайсет автори всяка година, а може би и повече.
Известно е, че в света има износ и на изкуство. От това следва, че всяка страна има или трябва да има литературно лоби в чужбина. Имаме ли ние свое лоби? Имаме ли и служби, които да го създават и поддържат? В чужбина трябва да се изпращат културни аташета или директори на културни центрове, които имат сериозно отношение към изкуството и по-специално към литературата, защото тя най-трудно се „пласира“ на чуждия пазар. При изобразителното изкуство, музиката и киното на „купувача“ не е нужно да знае чуждия език. Очите и слухът са му достатъчни сам и за кратко време да прецени картината или музикалното произведение.
На телевизионния екран с месеци и години се появяват реклами за такива дребни неща като самобръсначки и прах за пране, а колко по-търпеливо и убедително трябва да се обяснява и препоръчва на чуждия издател една духовна „продукция“ от национално значение. Ето защо, както при всяка размяна на ценности, материални или духовни, е необходим личен контакт между двете страни. Те обаче трябва да са и равностойни – онзи, който ще представя нашата култура, трябва да я познава добре.
И още нещо. В чужбина има богати и културни българи, които често правят дарения на болници, на научни института, на бедни деца и пр. Дали тези заможни хора не трябва да се подсещат да проявяват понякога милосърдие и към българската книга?