Независимо частно издание за литература, изкуство, обществен и духовен живот
Защо се подновява едно издание, което е познато на малцина и принадлежи на миналото? Кому е нужно? Кого ще заинтригува? Какво ще предложи на съвременния читател? Този читател е образован, обременен все още идеологически, а вече и информационно, доскоро всеяден или апатичен, а днес капризен и взискателен, но неутолимо търсещ нещо истинско – в литературата, в изкуството, в научните светове, в културата, в социалните явления…
Струва ни се, че това е повече от достатъчно основание за възобновяване на едно списание. Невидимата следа от неговото присъствие в нашата литературна история се осезава или по-скоро осъзнава и сега. Стига да назовем имената, които са правили неговите страници – интересни, оспорвани, търсени, четени: Теодор Траянов, Иван Радославов, Людмил Стоянов, Емануил Попдимитров, Димитър Бояджиев, Димчо Дебелянов, Христо Ясенов, Атанас Далчев, Светослав Минков, Боян Дановски, представят се художници като Борис Георгиев, Владимир Димитров – Майстора, Иван Милев, Васил Захариев, Никола Маринов, Сирак Скитник, Николай Рьорих, Дечко Узунов… Символизмът и мистицизмът слагат траен отпечатък върху лицето на „Хиперион“, което поражда остри полемики тогава и почти тотално отрицание от страна на така наречените социалистически литературни съдници.
Новият „Хиперион“ не е някакво закъсняло или буквално възкресение на литературен мъртвец. Нека приемем дори, че от пионера е взето само името. Малко ли е едно име? През последните десетилетия на политически произвол и обществени абсурди, играта с имената за малко да ни направи безчувствени към този най-висш знак на съществуващото. На човешкото съществуване. Името на това списание ние възприемаме като един знак във времето, добил трайна културна легитимност. В този смисъл новият „ХИПЕРИОН“ е едно продължение на традицията. Продължение, естествено, не означава повторение на познатото. Продължение под стария покрив ще ни среща с неповторимото и непознатото, без което няма творчество. Няма смисъл да се подреждат буквите в думи, а думите във фрази, които да хабят тъй дефицитната хартия.
Времето, което прави възможно издаването на „Хиперион“, ни прави повече граждани, отколкото бяхме през последните пет-десетина години. Граждани на отечеството и на света. Времето ни прави, но и ние правим времето. Защото какво е времето, ако не творческият знак, който сме оставили в него!
Епохата отправя своите питания към нас, а ние поставяме нашите въпроси към нея. Ние, чието професионално сечиво е словото, четката, длетото, жестът, образът, мелодията, идеята… Едва се измъкваме от зимата на нашите страхове, на страшните забрани, на отчаянието и озлоблението, на апатията – тази жива смърт… Тепърва ще търсим пътеки за излизане от пустинята на панелната духовност, от тресавището на нравствената деградация, от мрака на законодателствуващото скудоумие. Отива си времето на едната партия, на едната литература, на едната идеология, на уникалното еднообразие, което беше колкото срамно, толкова и страшно. И безплодно. Гибелно.
Ако все пак „Хиперион“ трябва да има някакъв девиз, той може да се изрази с една дума – МНОГООБРАЗИЕ. Между неговите корици ще се опитаме да приютим част от изобилието на човешките характери и личности, на творческите почерци и школи, на душевните трепети и обществените вълнения. Ако идейната и естетическата пъстрота се стори някому безпринципна, ще кажем, че нашият единствен принцип е ЧОВЕКЪТ. Списанието е открита трибуна за всеки и всички, които не се отказват да дирят истината за човека и не се боят да я намират – в стих или линия, в песен или форма… Идеологическите различия няма да бъдат, както досега, пречка за публикуването, а ще се разглеждат като предпоставка за по-динамично и по-продуктивно общуване между творците, така също и между тях и публиката. Свободната дискусия е един от пътищата за нашето духовно и всякакво друго освобождение.
Ние не се плашим от различните стилове и концепции, ние ги търсим. Както България се отваря за света, така и нашето издание е отворено за всички и всякакви автори – български и чуждестранни – стига техните творби да разширяват читателския кръгозор, да обогатяват читателския дух, да утоляват човешката жажда за повече истина, за повече красота, за повече човещина.
27 май 1990 г., София