Действащи лица: Жената, Мъжа, Служителя, Пощальона
Вечерта в ГРАДА светят стотици, хиляди, милиони прозорчета. Светят с различна сила, различен цвят, в различни интервали и продължителност. Зад два от тези прозорци живеят Жената и Мъжа.
Те не се познават, никога не са се виждали. Може да живеят близо един до друг, може и на километри един от друг – това в случая няма никакво значение. Все пак Жената и Мъжа живеят в един и същ ГРАД, имат едни и същи еднакви и понякога объркани ВЕЧЕРИ.
Сцените в дома на Мъжа и Жената се развиват успоредно. Промените в местата на действие могат да се обозначат със смяна в осветлението.
ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ
У ЖЕНАТА
Октомврийска вечер. Дома на Жената. Тя е нервна. Опитва се да пише нещо на машина. Отнякъде глухо и неравномерно долитат дискотечни звуци. Звъни се. Жената вдига телефонната слушалка, разочаровано я затваря. Отива до вратата и се опитва да я отвори, вратата е заключена. Тя търси ключа по джобовете си. Звъни се втори път.
ЖЕНАТА. Чувам!… Момент.
ПОЩАЛЬОНА. (все още не се вижда, чува се само гласът му) Моля Ви, по-бързо! Чакат ме много адреси.
ЖЕНАТА. (рови из стаята) Ей сега… По дяволите!
Дискотечният тътен се усилва.
ПОЩАЛЬОНА. (появява се, приведен под тежестта на вестниците, оглежда вратата) Пак ли ключът?
ЖЕНАТА. (високо) Моля?
ПОЩАЛЬОНА. (високо) Проверихте ли под пишещата машина?
Дискотечният тътен се усилва още, заглушава ги.
ЖЕНАТА. (продължава да рови, крещи) Няма го!…
ПОЩАЛЬОНА. (Измъчва се от тежестта на товара, крещи) Кога ще взривите скапаната дискотека?!
ЖЕНАТА. (крещи) Не мога да изляза!…
ПОЩАЛЬОНА. (крещи) Проверете под масата!
Тътенът утихва до нормалното си едва доловимо ниво. Пощальона с пъшкане слага вестниците на земята, гледа през ключалката на вратата. Двамата продължават да разговарят както преди.
ПОЩАЛЬОНА. Проверихте ли под масата?
Жената не отговаря, стои неподвижно в центъра на стаята.
ПОЩАЛЬОНА. Защо стоите, проверете…!
Жената рязко се доближава до вратата.
ЖЕНАТА. Няма го, чухте ли…? Ня-ма го!
ПОЩАЛЬОНА. В джобовете си…? Проверихте ли?
ЖЕНАТА. По дяволите!… (рови из джобовете си) Дори електорален пън като мен, като забута нещо дребно, първо пита празните си джобове.
ПОЩАЛЬОНА. Има още доста адреси. Смрачава се, а в бюрото за безработни само мен чакат. Разбирате ли какво искам да кажа…?
ЖЕНАТА. Съжалявам!
ПОЩАЛЬОНА. След като постоянно губите ключа, защо постоянно се заключвате като някоя… стара мома?
ЖЕНАТА. На Вас Ви плащат, за да давате, а не да получавате информация. Пауза.
ПОЩАЛЬОНА. Каква сте серт! Разпитвам Ви, защото Ви нося препоръчително писмо.
ЖЕНАТА. Позволявам Ви да го разпечатате и да ми го прочетете.
ПОЩАЛЬОНА. Невъзможно. Никога не съм нарушавал кодекса на пощальоните. (не издържа обзелото го любопитство) От кого постоянно се пазите?
ЖЕНАТА. От всички.
ПОЩАЛЬОНА. И защо?… Знаете ли каква топла вечер е навън, сякаш не е октомври!
ЖЕНАТА. Вечерите са винаги еднакви. Променя се само температурата на въздуха.
ПОЩАЛЬОНА. (с досада) Зная, сега ще ми кажете, че вечерно време Ви е страх… По-добре намерете ключа.
Жената започва отново да търси, но бързо се отказва. Слага стола си до вратата и сяда на него. Пауза.
ПОЩАЛЬОНА. Не можете да карате вечно така.
ЖЕНАТА. Никога не намирам това, което търся.
ПОЩАЛЬОНА. Страх ли Ви е от мен? Не, нали.
ЖЕНАТА. Така мисля…
ПОЩАЛЬОНА. Ето! Ще ме чакате, знаете по кое време идвам…
ЖЕНАТА. Винаги съм Ви чакала, тази вечер също. Мислех си, дано най-после се видим… По дяволите!
ПОЩАЛЬОНА. От главата постоянно не ми излиза една мисъл.
Пауза.
ЖЕНАТА. (с интерес) Каква?
ПОЩАЛЬОНА. Питам се… къде ли може да е проклетият ключ?
ЖЕНАТА. (разочарована) Супермисъл.
ПОЩАЛЬОНА. Трябва да се мисли логично, логично и аналогично… Какво правихте досега?
ЖЕНАТА. Опитвах се да пиша приветствие по случай петдесетгодишнината на шефа… (унася се) Довчера първи канален плъх и последен драскач, а днес – милионер, собственик на вестник…
ПОЩАЛЬОНА. А от масата… ставахте ли?
ЖЕНАТА. (не го чува) Да приветствам този нерез без образование… Да прославям годините му, пълни с голи задници и лош дъх…
ПОЩАЛЬОНА. Значи не сте ставали от масата?
ЖЕНАТА. Овъргаля се в леглото ми… нарече ме нимфоманка и позорно избяга…
ПОЩАЛЬОНА. Нямам време, отговорете ми!
ЖЕНАТА. Дърпаше зърната ми и ме питаше как да върже новия брой… караше ме да звъня на министри и депутати… Колибаринът забогатя от порнография и далавери.
ПОЩАЛЬОНА. (удря по вратата) Зная, че няма на кого да…, но времето ми е ограничено. Вчера отново закъснях, докато ми разказвахте как сте се правила пред колегите си на неуязвима, докато Ви се е плачело… Моля Ви!
ЖЕНАТА. Какво желаете, господин Пощальон?
ПОЩАЛЬОНА. Чакат ме адреси.
ЖЕНАТА. Това го зная. Друго?
Пауза.
ПОЩАЛЬОНА. Освен това не се познаваме. Постоянно губите ключа и разговаряме през вратата.
Дискотечният тътен отново гръмва. Двамата крещят както преди.
ПОЩАЛЬОНА. Чухте ли ме?
ЖЕНАТА. Дайте ми взрив!… Тази държава се напълни с дискотеки и барове…! ПОЩАЛЬОНА. Нищо не мога да Ви дам. Постоянно губите ключа…
ЖЕНАТА. Не Ви чувам…!
ПОЩАЛЬОНА. Докога ще си крещим през вратата.
ЖЕНАТА. Ааааааааа!…
След нейния крясък и двамата млъкват. Стоят и мълчат, докато тътенът утихне.
ПОЩАЛЬОНА. (едва сдържа раздразнението си) Ако съм на Ваше място, ще избягам, или в психиатрията, или в дискотеката.
ЖЕНАТА. Съжалявам! Първо трябва да си взема вестниците и писмото.
ПОЩАЛЬОНА. (оглежда вратата) Вестниците ще оставя пред вратата. Писмото и разписката обаче мога да пъхна през процепа, ще разпишете и после ще ми върнете разписката… Ето, не се безпокойте! (промушва под вратата писмото и разписката)
Жената ги издърпва, подписва разписката и я връща на Пощальона.
ПОЩАЛЬОНА. Дано по-скоро се освободите. Лека нощ! (нарамва вързопа с вестници и си тръгва)
ЖЕНАТА. (разпечатва плика) По дяволите!… Така ми се искаше да се видим, да си побъбрим!…
У МЪЖА
Същата вечер, по същото време. В дома на мъжа. Той е сам. Стои прав, в центъра на стаята. Непрекъснато оглежда облеклото си, все от нещо недоволен.
МЪЖА. А, не! В никакъв случай с това рае! Не върви… Може според теб да не е съвсем лошо, но аз не мога да се появя в този вид. Никой няма право да ме види в цветова дисхармония. (към другата стая, където живее майката) Чуваш ли? Или пак спиш? (не чака отговор) Десет минути за една връзка… да не видя колко са различни нюансите… (маха връзката от врата си и я прибира, пробва нова) От това непрекъснато взиране очите ми сълзят. Сливат ми се цветовете… Останаха още три връзки, а като ги гледам и тях… (пробва една от останалите, без да ги връзва( А не, тази е още по-груба!… А тази се извива като наелектризирана… Загубих цяла сутрин, докато ги изберем… Ех, а какви вратовръзки имаше в „Бобур“! Франция си е Франция, а не… (доближава се до вратата, която води към съседната стая, размахва вратовръзките) Мамо! Не стават… Дали да не опитам с резедавия костюм?… Не, той е твърде декоративен… (отново премята една през друга вратовръзките) Трябва на всяка цена да намеря някоя изящна и модерна вратовръзка, строга и същевременно нежна, да заостря чертите, но и да внушава доверие…
Мъжа замислен сяда на стола, в центъра на стаята, но веднага скача като ужилен. Оправя с длани въображаемите гънки на идеално изгладения си панталон. Повече не смее да седне.
МЪЖА. Твоя син, мамо, винаги е бил без късмет. Спомняш ли си, в годината преди да тръгна на училище ми купихте бяло моряшко костюмче?… И дойде онова ужасно лято, когато ме оставихте на село при баба… Още на втория ден паднах с костюмчето в коритото на свинята. Дълго време нощем плачех тайно за него… Следващото лято баба почина, а аз, веднага след погребението, сипах в същото това корито отрова за плъхове… После се разбра, че съм отровил друга свиня, но… От тогава съм като мюсюлманите – не ям свинско. (доближава се до вратата) Чуваш ли, мамо? Нямам връзка. А това значи, че утре никъде няма да отида. Вече двадесет и шест години сме само двамата, никога не съм те обиждал, но какво да направя като не ми върви?… Зная, че много ти се иска да отида. Ти се обади и въпреки че почти не чуваш, запази маса. Ти идва с мен по магазините. И да те пита човек, откъде си разбрала за тази обява, като не четеш вестници?… Пауза.
МЪЖА. Хм! Защо ти трябва друг човек, след като сме си свикнали само двамата? Да не би да предчувстваш…?
От стаята на майката звучи механично чукане и ретромелодия на старинен часовник.
МЪЖА. (поглежда в другата стая) Спиш ли? (връща се) Моите колеги се правят на модерни и затова не могат да ме разберат. Аз те обичам, а те наричат това комплекси… А аз те обичам заради твоята преданост. Божествено е да знаеш, че на този свят има поне един човек, готов да се жертва за теб!… (пауза) Как ще срещна друг човек, как ще свикна с него?… Когато не обичам един човек, за мен той е просто натрапник… Да отида ли утре, или да не отида?… Старинният часовник отброява последния си звън.
У ЖЕНАТА
Същата вечер, много по-късно. Тя чете писмото с ирония.
ЖЕНАТА. Така си и очаквах! Традиционното писмо, посветено на рожденния ми ден!… „Мила дъще! Ето че ти навлизаш в христовата възраст. С баща ти ти пожелаваме да си здрава и да си намериш подходящ…“ По дяволите! (хвърля недочетеното писмо и в същия миг открива загубения ключ) Ето го! Както винаги на съвсем видно място. (отключва вратата и взема вестниците, прелиства ги, в един от тях тлъста обява привлича вниманието ѝ: „…Заведението ви предлага специално обслужване и шанс да откриете партньора си в живота. Използвайте уникалната ни апаратура и нашите услуги, за да разсеете скуката и преодолеете самотата си… Не пропускайте възможността да бъдете щастливи! За предварителна уговорка и резервация позвънете на телефон…“ Така. Лов на клиенти… Всъщност хора, които ходят на такива места, сигурно има. Писне им да киснат в една и съща кръчма или да играят карти и решат да се правят на самотни… (продължава да разлиства вестниците, но любопитството ѝ се усилва, отново разгръща обявата) „…специално обслужване… уникална апаратура – виж ги ти! – …Да разсеете своята скука… За предварителна уговорка и резервация позвънете на телефон…“ На мен понякога ми е скучно. Дори Пощальона още не съм виждала. В това заведение навярно ходят такива като мен?… (пауза ) Ами ако разберат в редакцията, тогава: „А, ето защо никъде не идваш с нас, и на шефа приветствието не си написала, защото…“ Да казват каквото искат! Ако нищо не се получи, поне ще събера материал за розовата страница… Защо да не отида? Да… или … не? (изважда цигарите от кутията и ги подрежда на масата, брои със затворени очи) Да… не… да… не… да… не… да… не… (опипва, но не намира друга цигара) По дяволите! Падна се „не“. Значи ще отида… (вдига телефона и набира посочения във вестника номер) Ало, господине, бих искала да резервирам за утре вечер едно място…
По същото време. В дома на Мъжа. Той говори на майката, на прага на вратата към стаята ѝ.
МЪЖА. Добре, мамо! За твое удовлетворение… Но защо точно сега? Партньорите от Франция преведоха парите още миналата година, очакват разработката, за да я нормализират на пазара, а аз още не съм завършил изложението. Ти знаеш, че тази сутрин е смисълът на живота ми, появяването ѝ ще бъде етап в съвременната психология… Знаеш, нали? И вместо да се отдам на тираничен, но благословен труд, подтикваш ме към неясни запознанства. Каза ли нещо?… Добре де, тази непозната жена може и да се окаже нормален човек, което никак не е малко, но какво ще правя с нея? Сигурно ще ѝ изработя пълна психологическа характеристика, но… Каза ли нещо? (пауза) Не се безпокой! Ще отида. Но имам лоши предчувствия. Първото е, че насреща ми ще се свие като изсъхнал орех една от онези сбръчкани женици, които не са се оженили не от опърничавост на характера, а просто защото никой не ги е харесал. Те не са виновни за пренебрежителността и немарливостта на природата, но аз не съм Дионисиевият стълб на удовлетворението. Нали? …От психологическа гледна точка и двете страни ще бъдат положителни, но крайният резултат ще е отрицателен. Нямам такива провинения, за да давам напразни надежди. Та това би било акт на осъзнатото морално убийство, да! …При подобна ситуация най-страшното е слепият да прогледне, защото точно това е да дадеш лъжлива надежда на такава женица, иначе свикнала с участта си… (пауза) Е, ще бъда внимателен и вежлив, доколкото мога. Когато тази евентуална женица си тръгне, поне ще ѝ е поолекнало. Като психолог ще ѝ дам да разбере, че не тя е виновната, а ние – мъжете, с нашия примитивен инстинкт; че не нейните качества са причината за самотата ѝ, а особеността и егоизма на такива екземпляри като мен… Ще трябва на всяка цена да я уверя, че реакцията ми към нея не е продиктувана от нейната индивидуалност, а това е моят инстинкт за самосъхранение. Ще ѝ разкажа за моята майка, а на нея ще ѝ стане мило, защото тя, като всички нещастни хора, има сърце…
Прекъсва го кукувицата от стенния часовник.
МЪЖА. Е, попрекалих с демагогията, но добрият лицемер не е лицемер, той е просто добър…(пауза, с уплаха) Ами ако е някоя разочарована и отмъстителна, промъкнала се в заведението, за да открие поредната жертва?… Тогава?… Отмъстителна и кръвожадна тигрица, от която трепери целият животински свят, очите ѝ блестят, острите ѝ зъби са оголени до нерва, ноктите на лапите ѝ са като шипове… Веднага ще избягам! Въпреки, че би била интересен обект за психологичен анализ… Веднага ще избягам, защото иначе тя ще излее отровата и отмъщението си точно върху мен… (пауза) Мамо, всичко ще бъде наред. Най-важното за утре си остава вратовръзката. Нещо семпло, но авторитетно в десена, да заостря чертите, но и да внушава доверие. Нали?…
Последният акорд на старинния часовник отеква съзаклятнически.
МЪЖА. Лека нощ, мамо! (внимателно се съблича, като педантично подрежда дрехите си на отделни закачалки)
В ЗАВЕДЕНИЕТО
Следващата вечер. Сепаре с маса за двама и красив будоарен лампион в заведението за запознанства. От съседните сепарета едва се дочува приглушен разговор и от време на време се долавя съскане и пращене на невидими електрически уреди, подобно звука на телевизор без програма.
СЛУЖИТЕЛЯ. Моля, заповядайте! (издърпва единия стол) Разполагайте се! Предлагам Ви по-осветеното място на масата, тъй като от професионален опит в това богоугодно местенце съм разбрал, че дамската половина от нашите посетители предпочитат по-малко светлина. Няколко пъти правихме изключения и дамите се почувстваха притеснени – свян, комплекси, сами разбирате… Нали този факт сам по себе си не Ви притеснява?… (Мъжа кима утвърдително) Но защо не седнете?
Сепнат, Мъжа акуратно придърпва панталоните и раздипля сакото си, внимателно присяда на стола.
СЛУЖИТЕЛЯ. Ето, всичко си идва на мястото. Вие сте неотразим!
МЪЖА. (притеснен) Какво говорите!
СЛУЖИТЕЛЯ. Нормален мъжки разговор.
МЪЖА. С колегите говорим за работа и пари, а у дома приказвам само с жена…
СЛУЖИТЕЛЯ. При интелектуалците днес преобладава общуването с нежния пол, наблюдава се опасно феминизиране. (подозрително) С жена ли казахте?
МЪЖА. Има ли нещо неестествено?
СЛУЖИТЕЛЯ. В дома си можете да говорите с когото желаете, но… Разбирате ли ме?
МЪЖА. (недоумява) Старая се…
СЛУЖИТЕЛЯ. Вие сте свободна личност и част от свободата Ви е свободата на общуване… Но какво правите тук?
МЪЖА. Не зная.
СЛУЖИТЕЛЯ. Знаете… Вижте, изглеждате почтен човек, чертите на лицето Ви са благородни, дори когато не разбирате, ме гледате умно, обаче… Ясен съм, нали?
МЪЖА. Страхувам се, че ще Ви разочаровам, но не мога да схвана…
СЛУЖИТЕЛЯ. Все още ли не ме разбирате?
МЪЖА. Ами… Да.
СЛУЖИТЕЛЯ. Не казахте ли, че в дома си разговаряте само с жени? МЪЖА. Не съм казвал това.
СЛУЖИТЕЛЯ. Вие се отричате от думите си? Вие сте готов да ме обвините в лъжа? Така ли, уважаеми господине?
МЪЖА. Но моля Ви!
СЛУЖИТЕЛЯ. А тогава?!… Кажете! Мълча и Ви слушам.
Пауза.
МЪЖА. Не съм казвал, че у дома разговарям с жени. Казах, че разговарям с жена.
СЛУЖИТЕЛЯ. (съобразява) Добре… От колко години?
МЪЖА. Вече двадесет и шест.
СЛУЖИТЕЛЯ. Сигурен ли сте?
МЪЖА. И няколко месеца отгоре.
СЛУЖИТЕЛЯ. А сега на колко години сте?
МЪЖА. На тридесет и осем.
СЛУЖИТЕЛЯ. Чудесна възраст!… (съобразява, сконфузено) Ами тогава… Това не е Вашата жена, нали? Само в далечните африкански племена се женят толкова рано…
МЪЖА. (разсмива се) Това е моята майка.
Разсмива се и служителя.
СЛУЖИТЕЛЯ. Винаги съм подозрителен, в заведението често се мъкнат и разни женени типчета, някои ги мързи и халките си да свалят.
МЪЖА. Аха.
СЛУЖИТЕЛЯ. Казах си: „Щом има жена в къщи, или е от конкуренцията, или е непознат сладострастник, или е… (доверително, на ухо) … рекетьор. (високо, официално) Като служебно лице проявявам постоянна бдителност към аспирациите на посетителите. (поглежда часовника си) Закъснях. Боже, прости ми!
Служителят бързо излиза. Мъжа стеснително оправя вратовръзката и сакото си. Служителя въвежда Жената.
ЖЕНАТА. (ядосана от закъснението му) Не сте извинен, по дяволите! Уговорката беше за двадесет часа… (към Мъжа) Добър вечер и извинете за момент! (към Служителя) Дайте ми оплаквателната книга!
Служителя излиза. (отива до свободния стол, към Мъжа) Може ли? (сяда, преди да получи разрешение, напрегнато мълчание)
ЖЕНАТА. Трябва ли да Ви се извинявам втори път или да си ходя?
МЪЖА. (шокиран от поведението ѝ) Не, не…
ЖЕНАТА. Тогава оставам. А тези мърльовци трябва да си оправят обслужването. Напълнили вестника с реклами и печатни грешки, вземат петдесет долара куверт, а те карат да ги чакаш.
МЪЖА. (несигурно) Журналистка ли сте?
ЖЕНАТА. Ега ти комплимента!
МЪЖА. Съжалявам…!
ЖЕНАТА. Сега пък съжалявате… Откъде познахте, че съм от най-пропадналите хора – вестникарите?
МЪЖА. Нищо особено, просто го казах.
ЖЕНАТА. Занимавате ли се с окултизъм?
МЪЖА. Моля Ви, какви са тези подозрения!
ЖЕНАТА. (смее се) Какво работите?
МЪЖА. Работя като психолог в международен холдинг за битов дизайн. Изследвам влиянието на цветовете в облеклото върху психиката на съвременния човек.
ЖЕНАТА. Интересно.
МЪЖА. (суетно се оправя) Не смятате ли, че дрехите предизвикват у нас много по-различни чувства от тези, които са ни известни досега? В никакъв случай не става дума само за сигурност, идентичност и суета…
ЖЕНАТА. С Вас би станало интересно интервю… Практичен човек сте, нали?
МЪЖА. В какъв смисъл?
ЖЕНАТА. Всякакъв.
МЪЖА. Искате да кажете, че съм от тия, дето не си оставят магарето да умре на пътя?
ЖЕНАТА. Би могло и така да се каже, макар че магарето е опърничаво животно и трудно умира… Притеснявате ли се тази вечер?
Мъжа е изненадан от въпроса и не отговаря.
ЖЕНАТА. Аз рядко се притеснявам – професионален дефект.
МЪЖА. (с чувство на завист) Блазе Ви! И майка ми е като Вас.
ЖЕНАТА. (избухва) Майка Ви! Мамини синчета, с мама и под душа ходите, а после – шампоанът бил лют… Как не се родих по времето на прабългарите. Предпочитам миризмата на конски фъшкии… (опитва се да се овладее) Не понасям сравнения с разни… майки.
Пауза. Мъжа се свива на стола, смутено опипва вратовръзката и сакото си. Влиза Служителя с менюто и го подава на Мъжа, поема го Жената.
ЖЕНАТА. Правите си оглушки и не ми давате книгата за оплаквания. (към мъжа) Вие ли ще поръчате или майка Ви?
Пауза. Мъжа безпомощно се озърта.
ЖЕНАТА. (по меко) Съжалявам!… Имате ли някакви предпочитания?
МЪЖА. (отривисто) Съвсем не.
ЖЕНАТА. (връща менюто, към Служителя) Заприлича на казарма… Разчитаме на Вашия вкус.
Служителя не помръдва. Но на лицето му се изписват различни гримаси.
ЖЕНАТА. Какво правите още тук?
СЛУЖИТЕЛЯ. Съчинявам. Наум. Както тук е прието – няколко елейни слова.
ЖЕНАТА. Може и без етикет.
От съседното сепаре се чува високо съскане и пращене на електрически уреди. Жената и Мъжа се заслушват заинтригувани.
СЛУЖИТЕЛЯ. (с патос) Уважаеми гости! Госпожице, господине! От името на нашето заведение ви пожелавам дионисиево настроение и египетска мъдрост! Желая ви още божествен апетит, въпреки че тук никога не подсещаме, заради оборота, посетителите да поръчват повече, отколкото са потребностите на техните утроби. Гарантираме ви самоотвержено обслужване и дискретност… (към Жената) Трябваше ли да вдигате толкова шум за една оплаквателна книга? И така… Твърде възможно е в даден момент някой от вас да изпита непреодолимо желание да си тръгне. Това е негово право. Отминаха тираничните времена на насилие и стадна ограниченост. Човешката личност се възвиси и лети към висините, наближава божиите стада, но… (пауза) Първо – живеем в единно гражданско общество и трябва заедно да го подкрепяме, за да не нехае и то за нас. Никой не живее сам и всеки е отговорен за щастието на всекиго, макар и на някои да им се струва, че са в прерията или космоса… Второ – човешкият дух е единен, той е част от трансцендентното, от божествената хармония. А тази хармония е застрашена от скуката и самотата, които се стелят около нас, промъкват се по всички ъгълчета на изтерзаните ни души… По света самотниците се увеличават, самотата престава да бъде личен проблем, тя е всемирна заплаха, панацея…(овладява вълнението си) Нашето заведение служи на хората, на разположение са най-модерни технически средства… Желая ви разбирателство. И не забравяйте девиза на заведението: „Всеки е отговорен за щастието на всекиго!“
Служителя се покланя и излиза. Мъжа и Жената, дълбоко впечатлени, гледат подире му със зяпнали уста.
ЖЕНАТА. Сънувам ли?… Или този гном наистина си изповръща изреченията върху нас?
МЪЖА. Не Той, а Те, видяхте ли лицето му… многоликият Янус? Лицето му се променяше като в мултипликационен филм…
Пауза. Изведнъж Жената се сеща за нещо и пляска с ръце.
ЖЕНАТА. Коя дата сме днес?…
Мъжа се опитва да си спомни.
ЖЕНАТА. (радостно) Пожелайте ми нещо красиво!… Днес имам рожден ден.
МЪЖА. (недоверчиво) Сигурна ли сте?
ЖЕНАТА. (засегната, грубо) Пън… Майка Ви не Ви ли каза, че може да попаднете на рожденничка? И сега се чудите какво да направите? Ще Ви кажа. Пожелайте ми това, което пожелавате на майка си. Само, че в никакъв случай не казвайте… „мамо“!
Пауза.
МЪЖА. (с извинителен тон) По инерция го казах… Съжалявам!
Пауза.
МЪЖА. Честит рожден ден!… Желая Ви…
ЖЕНАТА. (прекъсва го, с тъга) Всички мъже сте еднакви.
Пауза.
МЪЖА. Той отдавна ли Ви напусна?
ЖЕНАТА. Не е имало Той… Последен беше… (в съзнанието ѝ нахлуват горчиви спомени) Оня жабок – шефа, същата тази вечер, преди три години… Дойде в квартирата ми с едно детско шоколадче… Да ми честити… Веднага ме гепи за задника…
МЪЖА. (с неудобство) Ама, моля Ви…!
ЖЕНАТА. Не ме прекъсвайте!… Дойде към полунощ, детското шоколадче се беше разтопило в джоба му… Както винаги гроги от алкохола. Целуна ме и започна да ме съблича, после се вторачи в мен – сивозелен жабок с едри, мътни капки пот. Дълго се кокори, а тогава аз бях красива като… лилия… И после?… Нищо. Абсолютно нищо. Накара ме да се облека и отидохме да се разхождаме. Навън времето беше като сега, вечерта беше мека, валеше тих, есенен дъжд…
Служителя влиза с поръчката, но те не го забелязват, унесени в спомените ѝ.
МЪЖА. (с топлота) Есенният дъжд понякога е приказен. Особено вечер, тогава и цветовете му са различни.
ЖЕНАТА. Оттогава намразих вечерите. Цапахме прогизнали из локвите на гадния град, той се клатушкаше и бавно изтрезняваше, забравил за мен, а аз се удивлявах как смешно плачат обувките ми: пляк-пляк… Измислих си и метафора: Вечерта е съвременния град носи моралната и физическа отговорност за всяко едно човешко страдание… Кажете, че е оригинално!
МЪЖА. Оригинално е.
СЛУЖИТЛЯ. Доверихте ми се и сервирам по мой маниер. Започвам от шампанското, специално е – тригодишно… (поднася чаши, отваря бутилката и налива)
МЪЖА. Честит рожден ден и наздраве!
ЖЕНАТА. Наздраве!
Двамата се чукат и отпиват. Усмихват се един на друг.
СЛУЖИТЕЛЯ. Браво на вас, днес хората трябва бързо да се запознават! Тук, в нашия храм посетителите се винаги в по-особено разположение на духа… Или се смеят твърде често, или плачат, особено дамите, или редуват плача и смеха, въобще… Разбирате ме.
ЖЕНАТА. (с ирония, все още усмихната) Вие или сте герой на Уди Алън, или се правите на бог.
СЛУЖИТЕЛЯ. (нито за миг не изменя добронамерения и търпелив служебен тон) Пропускам иронията Ви тактично, но казаното от мен е факт. При нас човек разтваря сърцето си, което иначе е просто една консервна кутия… Запомнете от мен – сълзите са божествените капчици балсам за душата. Бъдете щастливи! Служителя излиза.
Пауза.
МЪЖА. Този… ме дразни! Ама наистина…
ЖЕНАТА. Тихо. Да го пропуснем. Наздраве!
МЪЖА. Наздраве!…
Отпиват.
ЖЕНАТА. Не Ви ли се струва, че съм прекалено… напрегната… изнервена!
МЪЖА. Навярно няма къде да излеете насъбраната енергия?
ЖЕНАТА. Как? С цената на скандали?
МЪЖА. Може и още по-дребно, но постоянно, терапевтично… А с Шефа?
ЖЕНАТА. Търпим се, почти не се виждаме… А дали единственият начин да не правим големи скандали, е, като правим често малки?
МЪЖА. Може и така да се каже… Имала ли сте семейство?
ЖЕНАТА. Какво семейство, по дяволите!
МЪЖА. Дори и опит за такова? Дори и мисъл?
ЖЕНАТА. (замисля се) Е, някаква мъничка мисъл само…
МЪЖА. (неволно влиза в ролята на психотерапевт) Ето, погледнато психологически, Вие се травматизирате за сметка на останалите… Съвсем сама ли живеете?
ЖЕНАТА. След като нямам семейство и мъж до себе си, с кого бих могла да живея?
МЪЖА. Родителите Ви, или поне… например една стара, глуха и предана майка?
ЖЕНАТА. И майка ми, и баща ми чуват отлично, но живеят далеч… Вие изследвате ли ме?
МЪЖА. Не, просто… По навик.
ЖЕНАТА. И аз съм повредена. Като идвах насам, си мислех, че ако не…, така де, поне ще напиша нещо за вестника.
Пауза.
ЖЕНАТА. Родителите ми са влюбени. Един в друг, откакто ги помня. Напуснах ги още на четиринадесет, отидох в езиковата, надалеч… Така за тях е по-добре, не разделят чувствата си.
МЪЖА. А аз живея при майка си. От двадесет и шест години сме само двамата.
ЖЕНАТА. Не ми се сърдете, но ако Вие живеете според собствената си теория и майка Ви е отдушникът, то тя трябва отдавна да е… (доизказва се с жест)
МЪЖА. Тя е глуха и това ѝ помага. Не държа да ме слуша, когато ѝ говоря. Нужно ми е само да зная, че в другата стая има някой… Хората по-често говорят, за да чуят развълнувания си глас.
Пауза
МЪЖА. Топло ли Ви е?
ЖЕНАТА. Как ли съжителствате?
МЪЖА. Всеки за себе си. Аз обичам майка си. Но е и въпрос на навик, навик и страх.
ЖЕНАТА. Топло ми е.
МММЪЖА. Навикът и страхът са като болката и крясъка. Човек със старото навиква, от новото се страхува. След време и със страха се навиква. Нали?… Така крясъкът споделя болката, докато постепенно самият той се превърне в болка.
ЖЕНАТА. (неочаквано, рязко) Как сте с жените?
МЪЖА. (сепнат, избягва отговора) Кой глупак твърди, че най-пълноценната мъжка изява е проникването в жената? Това е само един от начините…
ЖЕНАТА. (прекъсва го с нервен жест) Попитах те нещо.
МЪЖА. Да чух… (млъква смутен)
ЖЕНАТА. Ти да не си… обратен?
Мъжа продължава да мълчи.
ЖЕНАТА. (с безпрекословен тон) Да или не?
Напрегната пауза.
МЪЖА. (мъчително) Не… разбира се…
ЖЕНАТА. Тогава – защо увърташ, защо не отговаряш?
МЪЖА. Просто… притеснявам се да говоря за тези неща… въобще… притеснявам се…
Пауза.
ЖЕНАТА. (по-меко) Но как по дяволите, като си толкова притеснен, се оказа тук?
МЪЖА. Майка ми. Тя настояваше.
ЖЕНАТА. Извинявай!… Наздраве!
МЪЖА. Наздраве!
Пият. Жената започва да се опива.
ЖЕНАТА. И как… как е с мен?
МЪЖА. Ами… как…
ЖЕНАТА. Писна ли ти? Или кибичиш тук, за удовлетворение на майка си?
Пауза. Мълчи, не отговаря.
ЖЕНАТА. Наздраве, на екс!
Чукат се. Изпиват чашите си до дъно.
МЪЖА. (неочаквано, с вълнение) Стои ми се тук, приятно ми е… с теб… Много отдавна не съм се чувствал така… така силен… От дете не съм се чувствал така… Разбираш ли?
ЖЕНАТА. (тихо, наслаждавайки му се) Бъди спокоен.
МЪЖА. Страхувах се да не споделя масата с никоя грозна и тъжна женица или пък… например с кварталната хетера… Благодаря ти, че си ти…! (изненадан) Много трудно проговарям на „ти“!
ЖЕНАТА. Продължавай…
МЪЖА. (започва да се опива) Аха-аха да се изнервим помежду си. Хората обикновено се разминават в самото начало, от страх и глупост… Въобразяват си разни неща.
ЖЕНАТА. Не може да се живее без илюзии.
МЪЖА. Животът е просто миг, нали? Като помислиш, обикновеният впрегнат кон сменя няколко господари, а човекът… Станах прекалено сантиментален! (пауза, Жената окуражително му се усмихва) Погледнато психологически… в момента аз се самоидентифицирам, полово и социално… Сега говоря за неща, за които до днес дори ме беше срам да си помисля… Колко е хубаво!
Жената протяга ръце към него.
ЖЕНАТА. Студено ми е!
Той също протяга ръце, докосват се. За миг. Страхливо се отдръпват. Влязъл е Служителя. Той поставя пред Мъжа някаква бележка.
МЪЖА. Какво е това?
СЛУЖИТЕЛЯ. Не зная.
Жената светкавично възвръща първоначалната си подозрителност.
ЖЕНАТА. (към Мъжа) Защо не прочетеш какво пише?
Мъжа бавно и предпазливо разтваря бележката, Жената наднича. От бележката на пода пада ключ.
И тримата възкликват изненадани: „Ключ!“. Мъжа изглежда объркан, напразно оглежда празния лист.
МЪЖА. Нищо не пише… Не разбирам!
СЛУЖИТЕЛЯ. Даде ми го колегата от съседното сепаре и с думите: „Той знае“ ме помоли да Ви го предам.
Жената задава въпроси като на разпит.
ЖЕНАТА. А на него кой му го е дал?
СЛУЖИТЕЛЯ. Друг колега, който също казал: „Той знае.“…
ЖЕНАТА. А на него?
СЛУЖИТЕЛЯ. Опитах се да разбера, но не можах.
ЖЕНАТА. Защо?
СЛУЖИТЕЛЯ. (с трагичен тон) Катастрофа!
Пауза.
ЖЕНАТА. Вие наистина не сте добре.
СЛУЖИТЕЛЯ. Не аз, а колегата, който е предал на колегата от съседното сепаре този ключ. Предал той ключа, значи…
ЖЕНАТА. (прекъсва го) А защо не го е предал направо на Вас?
СЛУЖИТЕЛЯ. Не зная. Предал той, значи, ключа, а миг след това отвън, на улицата… Блъснал го е камион.
ЖЕНАТА. Мога ли да видя… от професионално любопитство?
СЛУЖИТЕЛЯ. Камиона…?
ЖЕНАТА. „Колегата“.
СЛУЖИТЕЛЯ. В реанимацията е.
ЖЕНАТА. А какво е правил на улицата през работно време?
СЛУЖИТЕЛЯ. Всички се питаме. Жалко…!
Пауза.
ЖЕНАТА. Да, той – в реанимацията, ключът си стои на пода… (рязко, към Мъжа) Какъв е този ключ?
МЪЖА. Ами… секретен…
ЖЕНАТА. Браво!… И защо падна?
Мъжа не отговаря на провокиращите ѝ, заядливи въпроси, притеснението му се усилва.
ЖЕНАТА. Нарочно ли го изтърва?
Мъжа мълчи. След кратка пауза, Жената решава да го провокира.
ЖЕНАТА. Да не би да е ключът от твоето жилище?
Дълга пауза. Мъжа гледа косо ключа под себе си, съобразява, след колебание съзира в подмятането ѝ възможно обяснение.
МЪЖА. Ами… Да, разбира се!… (разпалено) Да, да, да, той е… !
Жената, уверена в лъжата, остро го разобличава, набира скорост и при последните реплики гласът ѝ звучи истерично.
ЖЕНАТА. Камион, самосвал, бетонобъркачка, ключът пада сам, „колегата“ медитира в гипсово корито, а на Луната цъфти изсъхнала круша…!… Да не мислиш, че съм повярвала в инфантилните изречения на глухата майка? По дяволите!… Очаквах го, от първия момент, капанът за наивни яребици непрестанно ме дебнеше, будоарът – наблизо, като бъда „готова“, разнежена и фиркана… И хоп – ключът, по поръчка!… Но всичко лъсна! Тази вечер някои ще чукат, но ти – не!
МЪЖА. (с искрено възмущение) Как може, какви ги говориш, аз не лъжа…!
Жената нервно се смее.
МЪЖА. Говоря сериозно.
ЖЕНАТА. По-добре си вдигни ключа.
МЪЖА. Ще го вдигна. (не помръдва)
ЖЕНАТА. Ще го вдигнеш, ама не тази вечер.
МЪЖА. Вдигам го. (не помръдва)
ЖЕНАТА. По дяволите! Или го вдигни, или веднага си тръгвам!
Мъжа стремително се навежда към ключа, но блъсва лампиона и го събаря. Пълна тъмнина навсякъде. Мълчание. Отчетливо се чуват познатите звуци на развалени електрически уреди от съседните сепарета.
СЛУЖИТЛЯ. Късо съединение и непрогледен мрак. Така се получава понякога.
Тропот, Мъжа изохва.
СЛУЖИТЕЛЯ. Спинах се в нещо.
МЪЖА. В главата ми, фонтанелата ми е мека…
СЛУЖИТЕЛЯ. Ами, станете!
МЪЖА. Търся ключа, не виждате ли?…
СЛУЖИТЕЛЯ. Не виждам.
Тропот.
ЖЕНАТА. Не се навирай между краката ми!
Пауза. Тропот. Служителя крещи от болка.
СЛУЖИТЕЛЯ. Малкия пръст на левия крак… Ооооох! Слезте оттам!
МЪЖА. Извинете ме! Опитвам се да се измъкна…
СЛУЖИТЕЛЯ. Господи, помилуй и спаси нас в този хаос и тотален мрак!
В този миг изпищява Жената и преминава на „Вие“.
ЖЕНАТА. Как не Ви е срам! Повече няма да търпя, светнете веднага! Докога ще търсите този ключ? Той е в мен, аз го вдигнах… Ето го. Подайте си ръката… Не, не! Не под масата! Кой културен човек подава ръката си под масата?… Но защо ме държите? Не Ви давам ръката си, а ключа. Не ме стискайте! Ще Ви пръсна фонтанелата!
Мъжа пъшка и полека се изправя в тъмното. Пауза.
СЛУЖИТЕЛЯ. (прибавя към почти непроменения си служебен тон тържествена церемониалност) Скъпи посетители! Моля за вашето спокойствие, за да не се изпомачкаме… Трябва да се извика техник.
ЖЕНАТА. Тръгвам си.
МЪЖА. Няма да заплача.
СЛУЖИТЕЛЯ. Не можете да си отидете в тази тъмница… Чуйте ме! В тъмното човек се чувства по-особено, сетивата му се изострят. Тъмнината влияе особено, трябва повече да се стои на светло.
ЖЕНАТА. Не сте в атомната електроцентрала.
СЛУЖИТЕЛЯ. Ситуацията е объркана и се налага да отложим вашата среща за друг път.
ЖЕНАТА. Няма нужда. (с колебание) Дайте ми огънче!
Мъжа поднася на Жената огънче и тя пали цигара. За миг, на бледата светлина се виждат и тримата – прави.
МЪЖА. Защо стоите права.
ЖЕНАТА. (опитва се да бъде убедителна) Нали си тръгвам… Само една цигара на крак.
МЪЖА. Между нас не е имало никакви противоречия!
СЛУЖИТЕЛЯ. А и да е имало, те са привидни, важно е какви са коефициентите ви, а това ще проверим следващия път. Сега трябва да извикам техник.
ЖЕНАТА. За какви коефициенти говорите? При късото съединение, на Вас май бушоните… Вървете за техник!
МЪЖА. Моля Ви, отговорете ми!
ЖЕНАТА. На подобни въпроси, особено на тъмно, отговарям на четири очи… Господинът до нас трябваше да извика техник.
МЪЖА. Нима ще се разделим така? Най-често хората ги разделят случайностите. Нека се сдобрим!
Жената не отговаря.
СЛУЖИТЕЛЯ. Чуйте гласа на трезвата мисъл. Кой има полза от такава раздяла?
ЖЕНАТА. Не сте ли за техник?
СЛУЖИТЕЛЯ. Тръгнах вече… (не тръгва)
МЪЖА. Кажете нещо!
ЖЕНАТА. Страдам… от кокоша слепота.
МЪЖА. (напористо, към Служителя) Чухте ли? Веднага светнете!… Направете нещо, иначе тя ще си отиде!
Служителя светва мощен джобен прожектор.
МЪЖА. Ето. Нека се разберем!
СЛУЖИ’ ТЛЯ. Ужасно е да си сам, в това сатанинско време.
ЖЕНАТА. (уморена) Този служител ще ме подлуди.
МЪЖА. Господине, не се обаждайте повече! Само осветявайте!… (към Жената, гласът му звучи като зов за помощ) Нека се срещнем пак?!
Жената мълчи.
СЛУЖИТЕЛЯ. (тихо, суфлира на Мъжа) След година…
МЪЖА. Искате ли да се срещнем догодина… Да изкараме заедно рождения ден?…
Жената мълчи.
МЪЖА. Случи се недоразумение, а не лъжа… Съгласете се!
СЛУЖИТЕЛЯ. (суфлира) Нима ще бъдете сами на рожденния си ден догодина?
ЖЕНАТА. Престанете да суфлирате.
Мъжа за миг се обърква. Инициативата поема Служителя.
СЛУЖИТЕЛЯ. Госпожице! Моля Ви двама мъже. Нека запиша – същата маса, същата дата, следващата година… Ако желаете може и следващата седмица. (Пауза.)
ЖЕНАТА. В никакъв случай следващата седмица!
МЪЖА. (отново поема инициативата) Не говорете от мое име, а си дръжте прожектора! (към Жената) Не той, а аз Ви моля!
От съседните сепарета се дочуват викове, подсвиркване, пращенето се усилва.
СЛУЖИТЕЛЯ. Влезте ми в положението, трябва да извикам техник, иначе всеки момент ще дойде управителя и тогава…
МЪЖА. Навярно се питате защо толкова настоявам. Защото… аз с вас… Не бива да се предаваме на нелепите случайности!
Пауза.
ЖЕНАТА. По дяволите! Добре… Довиждане!
МЪЖА. (радостен) Довиждане! До догодина!…
СЛУЖИТЕЛЯ. Чудесно!… Движете се до мен.
Служителя и Жената излизат. Мъжа остава сам в тъмнината. Не след дълго Служителя се връща.
Шумът от съседните сепарета се е усилил и двамата почти крещят.
СЛУЖИТЕЛЯ. Благослових я… И я качих на такси.
МЪЖА. Защо сте толкова загрижен?
СЛУЖИТЕЛЯ. Не Ви чух…
МЪЖА. Защо ми помагате?
СЛУЖИТЕЛЯ. (смутен, след известна пауза) Не зная… не зная…
Пауза.
МЪЖА. Довиждане! Не ме изпращайте…
Мъжа си тръгва. Служителя остава сам. Светлинният сноп от прожектора подскача безразборно известно време и после угасва. В тъмнината, над непоносимия шум ненадейно в църковен песенен речитатив се възвисява мелодичният глас на Служителя.
СЛУЖИТЕЛЯ. Аз пък ви казвам, че всеки, погледнал жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си. И ако дясното ти око те съблазнява, извади го и го хвърли от себе си; защото по-добре е за тебе да погине една твоя част, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в геената…
ВТОРО ДЕЙСТВИЕ
У ЖЕНАТА
Същия ден, една година по-късно, вечер. В дома на жената. Навсякъде в нея и около нея е настъпила промяна. Жилището е подредено уютно и с вкус. Домакинята изглежда подмладена. Отново пише на машина, разсеяна и все така напрегната. Дискотечният тътен от партера се чува както преди. Звъни се. Жената се спуска към телефона.
ЖЕНАТА. Ало!… (отново се звъни)
ЖЕНАТА. Момент!…
Отива до вратата и я отваря. Влиза Пощальона. Носи огромна купчина вестници, които закриват лицето му. С пъшкане ги оставя на пода.
ЖЕНАТА. Най-после, ето Ви и Вас! (ръкуват се) Чакам да се обади майка ми и отначало помислих, че е телефона.
ПОЩАЛЬОНА. (трие изпотеното си лице) Една година Ви нося пощата и все Ви няма. Кога се върнахте?
ЖЕНАТА. Тази нощ. Цял ден чистих.
ПОЩАЛЬОНА. Толкова е приятно! (оглежда жилището) Бих стоял тук по цял ден.
ЖЕНАТА. Бях в командировка. И когато звънна, помислих… За една година съм забравила разликата между звъна на телефона и звънеца.
ПОЩАЛЬОНА. (продължава да трие изпотеното си лице) Заприличах на изпотен кюмюрджийски катър… Я вижте само вашата преса колко е! А отвън има още два пъти по толкова.
ЖЕНАТА. Това, само мои вестници?!…
ПОЩАЛЬОНА. Всичките. Събирах ги цяла година.
ЖЕНАТА. Къде ги събирахте?
ПОЩАЛЬОНА. На гърба си. Непрекъснато ги носех, всеки ден.
ЖЕНАТА. (изумена) Това е колосално!… Как да Ви се отблагодаря?
ПОЩАЛЬОНА. Първият път бяха само два, после няколко, а сега – вижте… (с доволство) Някога не съм се отказвал да преследвам целта. (разкопчава горните копчета на ризата, трие врата и гърдите си) Тежат, не тежат, няма значение. Нали сте чували за онзи идиот Сизиф? Аз съм същият. Удоволствието от носенето е в самото носене, а не непременно в донасянето.
ЖЕНАТА. Не зная как да Ви се отблагодаря!
ПОЩАЛЬОНА. Че кой се отблагодарява на бедния пощальон днес!… На нас това ни е орисията, а при мен както казах е и философия. Аз съм пощальон-философ-мазохист. Мъкна, защото не учих когато му беше времето. И бизнесмен не можах да стана, не съм практичен, в главата ми се въртят фантазии и теории разни… Мъкна аз, обаче много чета. Изчел съм всичките вестници и списания, дето ми протриха раменете. И имам един генерален план…(поглежда към вратата) Засега спирам дотук… Ей, като си спомня, че преди постоянно заключвахте вратата и не можехме да се видим, да си побъбрим. Все губехте ключа и ми се оплаквахте през вратата… (имитира я сполучливо, тя се разсмива) „Няма го проклетия ключ! По дяволите!…“ Сега сте невероятно променена. Радвам се да Ви видя такава!
ЖЕНАТА. Вие сте сигурно най-галантният пощальон.
ПОЩАЛЬОНА. Важното е, че най- после се видяхме и се запознахме.
ЖЕНАТА. Особено ми е приятно!…
Пауза.
ПОЩАЛЬОНА. Имам чувството, че не сте тук.
ЖЕНАТА. (засрамено се усмихва) Как да Ви кажа… Утре за мен… денят ще бъде особен… бих казала изключително важен…
Пощальона леко се е обърнал настрана, продължава стръвно и упорито да се бърше, оправя ризата си. Дискотечният ритъм рязко се усилва. Телефонът звъни. Жената вдига слушалката.
ПОЩАЛЬОНА. И какво му е толкова важното на този ден?
ЖЕНАТА. Ало! Момент! (закрива слушалката с ръка, към Пощальона) Мисля, че се влюбих. (по телефона) Ало… Майко…?
ПОЩАЛЬОНА. Чудесно! (Двамата се надвикват с високоговорителя на дискотеката) И в кого?… В мен ли?
ЖЕНАТА. Виновна съм пред Вас, майко…
ПОЩАЛЬОНА. Няма защо.
ЖЕНАТА. Много съм виновна!
ПОЩАЛЬОНА. Не се напъвайте! Никой не е виновен…
ЖЕНАТА. Миналата година по това време получих вашето писмо за рождения си ден.
ПОЩАЛЬОНА. Нали Ви го пуснах под вратата.
ЖЕНАТА. Писмото ме зарадва. Няколко дни след това заминах в командировка. Обикаляхме с чуждестранната група по изборите в Африка. Пишех… Шефът ме уреди, да не смущавам милионерския му кеф.
ПОЩАЛЬОНА. Вие не можахте, но аз ще я взривя тази дискотека… Сега ще се обърна, че нищо не чувам.
ЖЕНАТА. Не ме чувате ли? Майко!… Добре, ще говоря по-бавно… (бавно, отчетливо) С шефа се разделихме… Край… Това е…
Пощальона най-после се е оправил. Обръща се, леко потрепервайки от студ.
ПОЩАЛЬОНА. Бррр… А! Ама Вие по телефона ли…?
ЖЕНАТА. (загърбила го е, продължава разговора си по телефона) На тебе съм взела апарат за кръвно налягане и френски парфюм, а на татко – оригинални хавайски пури… Спря да пуши ли? (смее се) Още по добре. (пауза)
Дискотечният тътен затихва. Той изважда един презерватив и го надува. Тя продължава да говори по телефона, забравила за него.
ЖЕНАТА. С тебе никога не сме говорили за сериозни неща… Миналата година навърших тридесет и три и точно на рождения си ден се почувствах ужасно остаряла. С децата се остарява по-трудно и ти не можеш да го разбереш… Това е хубавото на вашата професия.
Гръм. Пощальона е спукал надутия „балон“. Жената уплашено спира да говори по телефона и се обръща.
ЖЕНАТА. Какво става!?
ПОЩАЛЬОНА. (с хладен и делови тон) Сигнализирам, че все още съм тук. Пръснах последния служебен презерватив… В началото помислих, че говорите с мен, а Вие – по телефона.
ЖЕНАТА. Много съжалявам!… (по телефона) Мамо, момент! (закрива слушалката, говори с Пощальона) Много исках да си поговорим, но…
ПОЩАЛЬОНА. Да, да. Влюбеният иначе гледа на пощальоните.
ЖЕНАТА. Много Ви благодаря за вестниците! Мога ли и аз с нещо да Ви помогна?… Приберете си кондома!
ПОЩАЛЬОНА. (прибира спукания „балон“) Сега ще Ви кажа… (след кратко колебание) Запишете се в моята партия. Трябват ми още двама члена, за да я регистрирам.
ЖЕНАТА. Сериозно ли говорите?
ПОЩАЛЬОНА. Не дойдох за това, но… след като не ме смятате за мъж?
ЖЕНАТА. (объркана и притеснена) Как?!… Та ние се виждаме за първи път!
ПОЩАЛЬОНА. Зная за Вас повече от всеки друг. Колко пъти сме си говорили през вратата? А писмата, които Ви нося, а телеграмите? Зная живота Ви… Само последната година сме разделени.
ЖЕНАТА. Съжалявам! Не бива да се чувствате обиден!…
Неловко мълчание. Той започва да клати глава, нареждайки гласно мислите си, сякаш в такт преодолява самия себе си.
ПОЩАЛЬОНА. Точно така, точно така… така… така… Самотата е моя съдба, точно така, точно така… А аз си представих, че градът ще осъмне без вестници, а утре сутринта… ще ми сервирате закуска… гол в леглото… така-така… Е, хайде, стегни се момче!
Пощальона спира да клати глава и в упор вперва погледа си във все по-притеснената и неразбираща домакиня.
ПОЩАЛЬОНА. Край! Едно чувство – един балон… Вие обаче наистина трябва да членувате в моята партия.
ЖЕНАТА. Никога не съм членувала. За какво се разказва във Вашата… партия?
ПОЩАЛЬОНА. За същото. Както в другите партии. Всички партии са еднакви… Вижте, аз съм самотен разносвач на послания, познавам хората, зная контактите, проблемите им. Такива като мен – самотни и осведомени, които нямат пари и професия, могат да станат само политически лидери. Въпрос на силно желание… Ще ми отговорите ли сега?
ЖЕНАТА. Не… Въобще… Не зная.
ПОЩАЛЬОНА. Не се притеснявайте, и утре е ден, нали… Лека нощ!
Пощальона нарамва вестниците и излиза.
ЖЕНАТА. (след известна пауза, продължава телефонния разговор) Ало, мамо, извинявай!… Така. Дотогава никъде не излизах, постоянно се заключвах, на всяка втора дума ругаех…
Пощальона се връща и подава на Жената ключа.
ПОЩАЛЬОНА. Беше на стълбището. Пазете си ключа! (излиза)
ЖЕНАТА. (подире му) Просто не зная как да Ви се отблагодаря!
ПОЩАЛЬОНА. (гласът му се чува отвън) Знаете, знаете…
ЖЕНАТА. (по телефона) Бягах от всеки, а умирах от страх, когато остана сама… Не ти се обадих, защото вие не можете да ми помогнете… Друг може да ми помогне… (обзема я решителност) Срещнах го… В едно специално заведение. Да, утре, тоест след една година… Да, утре имам среща с него… Това е. (отговаря на бързите, като на разпит, въпроси на майка си) Никога не бях го виждала… Не, не е бил женен… С майка си, баща му… Не зная, предполагам, че е починал… Психолог е, работи в смесена фирма… Печели добре… Облича се нормално… Обича полуглухата си майка… Как се казва ли? Не зная… Не си спомням… Стига си ме разпитвала? (пауза) Не мога да ти обясня какво чувствам. Като че се чувствам виновна… Тогава се разделихме по мой каприз, заради моята проклета подозрителност.
(пауза) Уговорихме си среща за утре, на същото място… Моля се да дойде. (пауза) Какво правех преди малко…? Пишех статия по случай петдесетгодишнината… (смее се) Да, писах я и миналата година, но се оказа, че тогава той навършвал четиридесет и девет. (пауза) Как сте!… Не си ли въобразяваш?… Господи, как е възможно след тридесет и пет години така да обичаш един и същ мъж!… Завиждам ти!… Поздрави го! Лека нощ!…
Дискотечната какофония плисва отново. Жената затваря телефона. Откъм дискотеката се чува гръм, трясък на строшени стъкла и писъци, музиката спира. Жената се затичва към прозореца.
У МЪЖА
Същата вечер, по същото време. Дома на Мъжа. Той е неузнаваем. От предишната му изисканост и придирчивост няма следа. Облечен е спортно, брадясал, с цигара в ръка. Влиза в стаята с разкопчана риза, носи ключ. Доближава се към прага на вратата, която води към стаята на майката.
МЪЖА. Разбра, нали? Прибирам ти ключа от входната врата, за да не стане като миналия път. Още тази вечер го слагам в джоба на якето си… (слага ключа в якето, метнато на стола) Така. Макар че… ако имаш още един ключ и сега си забравила за това, но утре се сетиш, блесне ти някоя гънка привидно изтрита от проклетата склероза… Кой знае утре каква изненада можеш да ми поднесеш пак! (провиква се) Повтарям ти. Ако не си чула – взех ключа. По дяволите!… Как може миналата година да направиш тази глупост?… Престани да мърмориш под носа си, започна да ми писва! Уж нищо не чуваш и не разбираш, но се сети, че нямам ключ, без да ти дойде на ум колко опасно и глупаво е да го пращаш така – без никакво обяснение. Да се домъкнеш късно вечерта пеш до заведението… И после се чудиш защо съм се променил и ти държа такъв тон, защо изпратих скапаните костюми и вратовръзки в домовете за стари хора… (пали нова цигара) Да не съм те чул да ми правиш забележка за цигарите. Тридесет и девет години не съм пушил, но сега… Може пък да изглеждам по-мъжествен. Щял да се омирише апартаментът, нека се омирише, по-добре на тютюн, отколкото на мухъл. В тези мухлясали стаи хора са влизали само за годишнините на татко. И ние с теб мухлясваме, като некролозите, дето висят на село от памтивека… (налива си коняк и отпива) Който е стъпил тук, е побягвал – изнервен и уплашен. Само ти можеш да издържиш в тази атмосфера на кухненска скръб… Нормалните хора се забавляват със сенките от миналото, не им се кланят. Като се сетя как съм живял до миналата година, главата ме заболява, да знаеш… и ми идва да се обеся, само дето ме е страх да не се удуша… (нервно се смее и отпива от коняка) Наскоро намерих сила да призная пред самия себе си – аз никога не съм имал приятел. Израснах край тебе като стаен егоист. Човек може да се откаже от името си, от децата си, но не от егоизма си… Егоизмът е нашата семейна спойка с теб. (след кратко мълчание през зъби) Защо не ми приписа поне два от четирите магазина, които ти върнаха? За да не стана самостоятелен, нали. За да ме държиш с невидимото си въженце за гърлото, до последним момент. Страх те е, да не те изоставя… (жадно отпива) Та тя е хиляда пъти по-самостоятелна от мен, чуваш ли? Аз бях жената на масата, оставаше да заговоря и в женски род. Тя пушеше без разрешение, тя ругаеше, тя се скара със Служителя… Тя, тя! И през цялото време ме въртеше на пръста си… По дяволите, такова излагане! (пауза) А уж съм психолог, давам съвети на останалите. Никакъв не съм, щом се срамувам от природата си. Защото, ако бях наистина мъж, вълк, животно или най-добре дивак, наистина щях да заложа капан и да завлека плячката си в пещерата. Но тя не знаеше, че аз бях просто едно конте и историята с ключа не е шибана инсценировка, а нелепа случайност… Кой я знае какво всъщност знае!… (пие) Въпреки подозрителността си, тя ми харесва. Очите ѝ не приличат на очите на онази сърна, която беше убил вуйчо, а на повечето жени са такива – на убита сърна… Тя е жизнена и самостоятелна. На моменти дори ми напомняше татко, но през цялото време усещах в дълбочина нещо майчинско… В един момент си представих живота си с нея – и жена, и майка, и баща, почувствах се щастлив. Дали не съм влюбен?… (отпива леко и замаян се замечтава) Утре ще бъде особен ден… Поемам менюто, небрежно избирам, запалвам цигара, изругавам първи: „По дяволите!“, въобще ще бъда един истински мъж… (сепва се) Ами ако тя не дойде? Тогава?… Не, тя не може да е безразлична към мен. Аз… аз я… обичам я, а това значи, че и тя… да. Тя трябваше да дойде… Тя не може да се отнесе безотговорно и жестоко към мен. (задъхано пие) Аз дълбоко се промених… заради нея. Тя трябва да ме обича и да дойде… Трябва, трябва, ама… Ако не дойде? (изпада в тиха паника: пие, извършва различии безсмислени действия – бързо премества предмети от едно място на друго, разкопчава ризата и якето си, пали цигара, без да е загасил другата и прочие) Подивявам… ококорвам се… връщам се към първообраза… Ще се побъркам така! (опитва се да се овладее) По дяволите! Спокойно. И да не дойде, важното е, че вече съм друг, жени има… Абе има, има, ама… (леко олюлявайки се се спуска към вратата на майката. крещи ѝ) Ако не дойде, ти ще бъдеш виновна! Твоят проклет ключ обърка всичко… Но тя ще дойде. Аз ще падна в краката ѝ… И ще се махнем от тук. Ще заминем надалеч. Двамата с нея…
Чува се звън, обажда се кукувицата на старинния стенен часовник.
МЪЖА. Аха, ку-ку, изкука ми животецът проклетнице, преди мене си се настанила в тази къща… (изревава) Сега ще ти видя сметката.
Мъжа заплашително влиза в стаята на майката. Чува се трясък. Мелодията на стенния часовник е прекъсната. Тишина.
В ЗАВЕДЕНИЕТО
Вечерта на следващия ден. Познатото сепаре в познатото заведение. Служителя въвежда Жената.
СЛУЖИТЕЛЯ. Моля, заповядайте! Радвам се, че Ви виждам! (издърпва единия от двата стола зад масата) Дамите обикновено предпочитат по-малко осветените места.
ЖЕНАТА. Благодаря Ви, но… От малка страдам от кокоша слепота.
СЛУЖИТЕЛЯ. Точно така, спомням… Моля! (подава ѝ другия стол)
Жената сяда.
СЛУЖИТЕЛЯ. Изглеждате чудесно, просто сте неотразима!
ЖЕНАТА. (притеснено) Какво говорите!
СЛУЖИТЕЛЯ. А Вашето заболяване наскоро известен теолог определи като един от белезите на атеистичнното безверие и липсата на пътеводна божествена светлина… Извинете! Вашият кавалер навярно чака.
Служителя излиза. В настъпилата пауза едва се дочуват познатите ни звуци на пращене и съскане от другите сепарета на заведението. Жената изважда цигари, но веднага ги прибира. Разглежда внимателно лампата. Служителя въвежда Мъжа.
МЪЖА. Добър вечер!
ЖЕНАТА. Добър вечер!
СЛУЖИТЕЛЯ. Моля!
Подава му другия стол. Мъжа сяда. Служителя застава до вратата. Пауза. Жената и Мъжа изпитателно се изучават. Почти едновременно се усмихват.
МЪЖА. Страхотно е да бъда с такава жена на масата! Радвам се, че дойде!
ЖЕНАТА. И аз… Не мога да те позная, изглеждаш шик – брадясал, артистичен, отива ти.
МЪЖА. Говорихме си на „ти“, нали?
ЖЕНАТА. Не си спомням… Може.
Пауза.
ЖЕНАТА. (въздъхва) Куп съмнения…
МЪЖА. (прекъсва я и я допълва) Ти минаха през главата? (Жената кима) И си се питала, дали ще дойда, нали? (Жената кима) Много ли те изнерви? (Жената кима) И мен. Но това е минало… Честит рожден ден!
Мъжът с вълшебен жест изважда от вътрешния джоб на якето си бяла роза и ѝ я подава през масата.
ЖЕНАТА. О!… Много си мил!
Служителя ръкопляска.
СЛУЖИТЕЛЯ. Вашата среща е победа над всички суеверия. Ако и коефицентите ви отговарят…
МЪЖА. Знаех си аз, че налудничавите Ви приказки веднага ще започнат. Какво ми ги навирате тия… коефициенти от миналия път?
СЛУЖИТЕЛЯ. (невъзмутим, както и преди) Тогава не ни стигна времето. Ще разберете.
Служителя излиза. Двамата известно време мълчат.
ЖЕНАТА. От предния път имам чувството, че тук… има нещо… иреално. Някакви флуиди витаят…
МЪЖА. Всеки се занимава с това, което не му е работа. Един мой колега работеше вечер в зоологическата и една нощ се опитал да прави психоаналитичен сеанс на една мечка. Говорил ѝ монотонно, пял ѝ, въздействал ѝ с различни цветни фенерчета… В резултат на това и досега му кълцат бутовете, за да лепят по лицето му.
И двамата се разсмиват.
ЖЕНАТА. (през смях) Никак не е смешно.
МЪЖА. Не е… А предпазната мрежа на клетката била заварявана от пенсиониран учител по пеене.
Двамата се заливат от смях.
ЖЕНАТА. И това не е смешно…
Пауза. Мъжа запалва цигара.
ЖЕНАТА. Много си се променил.
МЪЖА. След дъжд качулка.
ЖЕНАТА. Цяла година мислех… за тази вечер…
Мъжа я прекъсва и допълва, после тя него, после той нея, получава се романтична игра.
МЪЖА. Постоянно се опитвах…
ЖЕНАТА. Да припомня чертите ти…
МЪЖА. …заглеждах всяка…
ЖЕНАТА. …всеки…
МЪЖА. …който прилича на теб…
ЖЕНАТА. Наистина ли?
МЪЖА. Наистина. А ти?…
Влиза Служителя. Носи вестник.
СЛУЖИТЕЛЯ. Пазя този вестник специално за вас, от миналата година. (чете) „Вчера вечерта на ъгъла на площад „Свобода“, пред движещ се с голяма скорост товарен автомобил, неочаквано изскочил пешеходец, облечен със служебна униформа. Шофьорът не успял да спре навреме. Пешеходецът и пианото в каросерията са повредени. Минувачи чули пешеходеца да изрича думите: „мръсник… курва… ключът“…
МЪЖА. Спомням си това съобщение по вестниците. (в догадка) Ама това не е ли…?!
СЛУЖИТЕЛЯ. Точно така. Блъснатият пешеходец е същият, който по същото време миналата година е получил… Ключът е получил, разбирате ли?
МЪЖА. От майка ми, тя му го е дала.
СЛУЖИТЕЛЯ. Точно така… Оживя, е, леко понакуцва, но е чаровен.
ЖЕНАТА. (тихо) Не ми напомняйте за този ключ!
СЛУЖИТЕЛЯ. За Вас е ключ, но за него е съдба – жена му го напусна в онази нощ. (загадъчно) Всяка проява на слабохарактерност, коравосърдечност и алчност се изписва на картите.
Мъжа и Жената се оглеждат обезпокоени.
МЪЖА. Ще изплюете ли най-после камъчето, за какво намеквате през цялото време?
СЛУЖИТЕЛЯ. Бъдете спокоен – Вашият вестоносец, макар и куц, е жив.
МЪЖА. (остро) Господин Служителю! Настоявам да ми отговорите на две неща – какви са тия коефициенти и карти? Второ – откъде накъде Вашият пострадал колега да е мой вестоносец?
СЛУЖИТЕЛЯ. Моят колега е следял своята блудна съпруга, но го е срещнала Вашата майка и с думите „Той знае“ го е помолила да Ви предаде увития в лист ключ. Като съвестен служител от нашето заведение, колегата първо е изпълнил заръката на майка Ви. После се затичал да догони жена си, но само зърнал наглия ѝ задник в един отдалечаващ се „Форд“. В този момент камионът… и… Това е.
МЪЖА. Съжалявам! Погледнато психологически, у мен не съществуват предпоставки за възникване на чувство за вина… Всеки трябва да помага преди всичко на себе си.
СЛУЖИТЕЛЯ. Не е точно така, господине.
МЪЖА. Така е. (към Жената) Ти какво ще кажеш?
ЖЕНАТА. Така е.
СЛУЖИТЕЛЯ. Госпожице, това е проява на слабохарактерност. Той Ви влияе, защото Вие си мислите… мислите си, че сте влюбена.
Мъжа изненадано подсвирва.
СЛУЖИТЕЛЯ. (към Мъжа) С риск да ме упрекнете в превишаване на правата ми, ще Ви кажа следното. В сравнение с миналия път, днес сте по-студен и безотговорен. Егоизмът крещи във Вас. Такива стават мъжките животни, когато ревне йерихонската тръба и тях ги обземе единствено мисълта да победят… А всички знаем в какво се състои най-голямата мъжка победа.
Звъни служебен звънец. Служителя многозначително поглежда Жената и излиза. Пауза. Мъжа е нервен и възбуден.
МЪЖА. Невероятно! Чу ли го?… Той нас ли обслужва, или ние него? Тук заведение ли е или наказателен отряд? Ти какво мислиш?
ЖЕНАТА. Успокой се, този тип е шантав, но интересен.
МЪЖА. Бил съм егоист! Иска да проявя абстрактно милосърдие, просто така, на думи. Ти можеш ли да помагаш на някой, който пада от петия етаж, при положение, че ти самата падаш от десетия?…
ЖЕНАТА. Успокой се!
МЪЖА. По дяволите! Опитвам се. Но той е просто служител, а аз съм не кой да е, Аз… Слушай! В живота ни случайностите и закономерностите се редуват така, че ако не сме егоисти, трудно ще определим докъде се простират скромните ни възможности и откъде започва вродената ни безпомощност. Тебе чувствата те правят по-мека, но аз трябва да бъда твърд, аз съм войнът, мъжът. Аз съм мъжът, разбираш ли?
ЖЕНАТА. (нежно) Моят съвременен Тарзан!
МЪЖА. И към майка си изстинах. За да мога да обичам друг, защото аз мога да обичам само един човек, такава ми е вместимостта… Виждали сме се само един път и това, което сега ще кажа, може да изглежда абсурдно, но…
ЖЕНАТА. (окуражаващо) Кажи го, кажи го…
МЪЖА. Представям си, че са минали години… и ние с теб имаме… двама сина и една дъщеря…
ЖЕНАТА. Не съм съгласна.
МЪЖА. Не биваше да говоря по този начин.
ЖЕНАТА. Не биваше.
МЪЖА. Извинявай!
ЖЕНАТА. (смее се) Искам да кажа, че предпочитам две дъщери и един син.
МЪЖА. Наистина…? Но аз се анализирах, установих, че съм прероден вожд на диваци, който е имал само синове… За тебе ще направя каквото мога.
Двамата радостно се смеят. Той протяга ръце и притиска нейните длани към масата. Гледат се влюбено. Пауза.
МЪЖА. Свалям те, схващаш ли?
ЖЕНАТА. Опитвам се… Ако някой ми беше казал миналия път, че си такъв!
МЪЖА. До миналата година не бях.
ЖЕНАТА. Искаш да кажеш, че за една година си станал истински мъж, отворил си се като вълшебно цвете. И като си помисля, че си живял цели два- десет и шест години само с майка си…
МЪЖА. От днес ще живеем заедно. Заедно! Наздраве! (оглежда се) Къде са ни питиетата?… Аз вече казах наздраве, хайде, все едно, че чашите ни са тук… Наздраве!
ЖЕНАТА. Наздраве!
Чукат се с въображаемите си чаши.
МЪЖА. Дали ще имаш сила винаги да ме обичаш?
ЖЕНАТА. Как само говориш за тези работи… Притеснявам се!
МЪЖА. Отговори ми!
ЖЕНАТА. Никога не съм опитвала. Но зная, че ще мога.
МЪЖА. Мене ли ще обичаш повече, или децата?… Днес някои жени, като родят, забравят, че имат мъж. И мъжете от самота и отчаяние стават алкохолици или курвари…
ЖЕНАТА. Зная добре цената на самотата…
Мъжа заобикаля масата, прегръща я. Целуват се. Чува се шум. Мъжа притичва и сяда на мястото си. Влиза Служителя, влачи след себе си странен уред със сферична форма, от който се подават кабели.
СЛУЖИТЕЛЯ. Днес питиетата малко ще почакат… Готови ли сте?
Мъжа и Жената са шокирани.
ЖЕНАТА. (изведнъж, притеснена) Хайде да отидем на друго място!
МЪЖА. Защо?… Започва да става интересно.
ЖЕНАТА. Имам лоши предчувствия. Това… (сочи уреда и не се доизказва)
МЪЖА. (към Служителя, шеговито) Вие от Светата инквизиция ли сте? Тази машинария?
СЛУЖИТЕЛЯ. Специален уред, последен крясък на техниката.
МЪЖА. Прилича на скара за барбекю.
СЛУЖИТЕЛЯ. Пред вас е детекторът на любовта. Знаете последиците от възникналите грешки в чувствата на хората – скандали, разводи, нещастни деца, нарушена работоспособност, хули към господа-бога… Но вече е открит начин за предварителна преценка на обичта между двама души, като се измерват техните чувствени коефициенти.
Пауза. Мъжа и жената разглеждат изобретението.
СЛУЖИТЕЛЯ. „Д.Л.1“ – творение на висшия разум… (настройва уреда и им обяснява) Просто и приятно. Слагате ръцете си една върху друга, на тези пластини, прикрепям към слепоочията ви накрайниците и… Това е всичко. Въпрос на няколко минути… След това – шампанското. Готови ли сте?
ЖЕНАТА. Не съм чела за подобно изобретение.
СЛУЖИТЕЛЯ. А, пишат, особено в чуждия печат.
ЖЕНАТА. Не разбирам, как може да се идентифицира любовта? На кого е нужно това?
СЛУЖИТЕЛЯ. На вас, на останалите хора. Днес и мъжете, и жените нямат време, живеят стадно, повърхностно, в градове и многоетажни блокове, не ходят на обща баня, на кино, а зяпат видео, вперили поглед в банковата си сметка и парчето сирене… Остава ли им време да проверят взаимните си чувства? Не!
МЪЖА. Браво!… Хайде сега, донесете по едно да пийнем!
СЛУЖИТЕЛЯ. Имам чувството, че вие се страхувате.
МЪЖА. Страхът тук няма нищо общо.
СЛУЖИТЕЛЯ. Принципът на този уред е „Всеки е отговорен за щастието на всекиго.“… Знаете ли, че тези, пробите на които са показали положителен резултат, сега живеят хармонично?
ЖЕНАТА. Колко са те?
СЛУЖИТЕЛЯ. Според нашите статистики – около една трета от анкетираните.
МЪЖА. Браво на тях! Кога ще донесете по едно?
Пауза.
ЖЕНАТА. Как може един уред да оценява човешките чувства, след като самите хора не само не са наясно със себе си, но и постоянно се променят?… (след кратка пауза, гледайки Мъжа) Той също. За една година, променил се е неузнаваемо.
СЛУЖИТЕЛЯ. (ликува) Именно! А знае ли някой на какво се дължи тази промяна, каква е дълбоката ѝ същност?
Пауза. Жената неволно се вслушва в думите му, замисля се.
МЪЖА. (изнервен) Помолих Ви да донесете нещо за пиене!
СЛУЖИТЕЛЯ. (приближава се до него, доверително) Вижте я! И тя се е променила. И как така изведнъж? Докога?… Живял сте само с майка си, не познавате жените. Не се ли заблуждавате, че изборът Ви е най-точен?
Пауза. Мъжа се замисля. Служителя отива до Жената.
СЛУЖИТЕЛЯ. А Вие, госпожице, не сте ли се замисляли и за другите мъже, които… така де… (многозначително натъртва) Но те изпълняват служебните си задължения и не ги забелязвате, госпожице…
ЖЕНАТА. Понякога ги забелязвам, понякога не.
МЪЖА. (подозрително) Имала ли си други предложения?
ЖЕНАТА. Естествено. Те просто не ми харесваха.
МЪЖА. А аз… много ли ти харесвам?
ЖЕНАТА. Този разговор никак не ми харесва!
МЪЖА. Ти си имала други предложения. Аз – не… Разбираш ли?…
ЖЕНАТА. Говориш глупости.
МЪЖА. Моля те! Ти все пак… имала си други мъже, други предложения и шансове, можеш да сравняваш… А ако пак поискаш?
ЖЕНАТА. Не те разбирам?
МЪЖА. Да се върнеш назад или да промениш живота си?…
Пауза. Жената е замислена.
МЪЖА. Ето защо аз съм съгласен да се пробваме на този уред.
ЖЕНАТА. Значи това е твоето желание?…
МЪЖА. Направи го заради мен!
ЖЕНАТА. Добре… Но малко… ме е страх!
МЪЖА. Имай ми доверие!… Аз съм с теб. Ще го направим просто така, за самоуспокоение и разнообразие, като част от програмата на заведението… Служителя включва уреда. Присветват разноцветни лампи, чува се познато бучене, пращене, съскане, електронно писукане, музика.
СЛУЖИТЕЛЯ. Готови ли сте? Моля, доближете се!
Мъжа нежно прегръща Жената и я води към уреда.
МЪЖА. Нали е забавно?… Ще бъдем двамата като в космоса. Ще си представят, че летим, край нас се дипли небето, в синята мъгла присветват вълшебни звездички, звучи неземна музика… Представи си, че ни очаква космически прием, сложи си грим, въобще…
Жената е замечтана. Двамата са до уреда. Служителя виртуозно набира върху миниатюрна клавиатура и говори по невидим микрофон.
СЛУЖИТЕЛЯ. Ключ… „Всеки е отговорен за щастието на всекиго“…
Жената е извадила тоалетни принадлежности и ги използва с дискретни движения. Служителя е привършил приготовленията и маха слушалките от ушите си.
СЛУЖИТЕЛЯ. Уважаеми посетители! Започва нашия тест с шифрово наименование „Ключът на сърцата“. Картите ще покажат степента на взаимните чувства по десетобалната система… И двамата си подайте левите си ръце. Така… Служителя прикрепя към слепоочията им накрайниците. Щраква някакво копче. Съскането се усилва. Той притиска ръцете им върху плота на машината.
СЛУЖИТЕЛЯ. Притискайте ръцете си колкото можете по – силно и мислете за любовта! Повтаряйте: „Обичам те!“… Започваме!
Чуват се ударите на човешките сърца – сърцата на Мъжа и Жената: Туп… туп… туп…
ЖЕНАТА. Ръката ти е гореща.
МЪЖА. И твоята.
ЖЕНАТА. Като малка изгорих ръката си на ютията с въглени на баба…
МЪЖА. Не се разсейвай!
ЖЕНАТА. Ох, ръката ти пари!
МЪЖА. Защото си повтарям, че те обичам! Повтаряй и ти!
ЖЕНАТА. Оби… Не мога така!
МЪЖА. Трябва!… Ръката ти изстива…
ЖЕНАТА. Ох, не ме стискай така!
МЪЖА. Защото те обичам, защото… Не се разсейвай!
ЖЕНАТА. Ръката ти е нажежена ютия…
МЪЖА. Автотренинг! Обичам те! Повтаряй!
ЖЕНАТА. Очите ми… Не мога повече!
МЪЖА. Повтаряй!
ЖЕНАТА. Ще експлодирам!…
МЪЖА. Направи го…!
ЖЕНАТА. (крещи) Аааа! По дяволите шибаните коефициенти!…
Жената блъска Мъжа, маха накрайниците от ушите си и ги хвърля на земята.
СЛУЖИТЕЛЯ. (запазва самообладание) Стоп, стоп! Благодаря ви и на двамата!… Седнете и се успокойте!
Настанява Жената. Мъжа също сяда на мястото си. И двамата са замаяни и леко се олюляват. Жената е настръхнала. Мъжа е позагубил своята решителност и самоувереност. Служителя изключва уреда, извежда картите и записва резултатите на клавиатурата.
МЪЖА. (нетърпеливо) Какъв е резултатът?
Жената пали цигара. Пауза.
МЪЖА. Попитах, какъв е резултатът?
СЛУЖИТЕЛЯ. Коефицентите ви са десет срещу три в полза на господина. Уверете се сами.
Жената демонстративно не проявява интерес. Мъжа взема картите. Разглежда ги. Объркването и притеснението му нарастват.
МЪЖА. Господине, възможна ли е грешка?
СЛУЖИТЕЛЯ. Не, уредът е тройно подсигурен, проверява се преди всяка експлоатация.
МЪЖА. И какво правят другите Ви посетители при подобна… ситуация?
СЛУЖИТЕЛЯ. Разделят се. Повечето.
Пауза. Неочаквано Жената се измъква от вцепенението и решава да провокира Мъжа.
ЖЕНАТА. Искаш ли да се пуснем пак? Ще изкарам какъвто си искам коефицент. Обзалагам се!
Мъжа е изненадан от предложението ѝ, обърква се все повече.
ЖЕНАТА. Хайде! Нека отново да опитаме!… Или ще признаеш, че шибаната машинария е пълен абсурд и аз сънувам.
МЪЖА. (след пауза, колебливо) Нали вече веднъж опитахме… Не може да не вярваме на техниката.
ЖЕНАТА. (сломена) Ами тогава?…
СЛУЖИТЕЛЯ. Разликата в коефициентите ви е категорична и нов опит би дал принципно същия резултат. Но ако и двамата желаете, моля! (към Мъжа) Вие, Господине?
Мъжа мълчаливо се отдръпва на стола.
ЖЕНАТА. (към Мъжа, с горчивина) Слушай, приятелче!… Цяла година мечтаех за тази вечер. Нямаш представа как ти се зарадвах, че си така променен и решителен, но…
МЪЖА. Съжалявам!… Искам да ме обичат така силно, както и аз… Съжалявам!
ЖЕНАТА. Всяка секунда светът закусва с нас, запомни това! Сега, като си тръгна, ти отново ще прилетиш тихо, като молец в гардероба, при мама, за да довършваш студията си… А аз… Аз ще се заключа в празния си апартамент… Не, по дяволите, аз няма да направя това! Сбогом!
Жената грабва чантичката си и тръгва към изхода. Служителя препречва пътя ѝ.
СЛУЖИТЕЛЯ. Имам предложение.
ЖЕНАТА. Бързам!
СЛУЖИТЕЛЯ. Опитайте с мен!
Пауза. Жената е шокирана от предложението му.
ЖЕНАТА. Това беше най-идиотското изречение на вечерта!
СЛУЖИТЕЛЯ. (развълнуван) Моля Ви! Нека опитаме!
Жената се опитва да излезе, като го заобиколи. Служителя настойчиво се изпречва на пътя ѝ.
СЛУЖИТЕЛЯ. Аз не съм ли човек? Нямам ли право на чувства?
ЖЕНАТА. (спира се) Това изречение беше още по-идиотско! Какво общо имат чувствата Ви с това… Не зная как да се изразя.
СЛУЖИТЕЛЯ. Става дума за право на шанс… Нека да опитаме, двамата! Просто така, за проба, а после си вървете. Въпрос на няколко минути!
ЖЕНАТА. Вие наистина ли вярвате, че така имате шанс? По този начин? Вярвате ли?
Пауза.
СЛУЖИТЕЛЯ. Почерпете ме една цигара. (Жената му подава цигара, той пали и жадно вдъхва дима) Не зная какво да Ви отговоря…
ЖЕНАТА. Друг път опитвал ли сте?
СЛУЖИТЕЛЯ. Преди да започна работа тук, съм идвал като посетител. Все се разминавах, тези проклети коефициенти…! По-късно ме поканиха да постъпя на работа, на мястото на един бивш колега, който така, опитал с една от посетителките и сега имат три дечица. Помислих си, че може и на мене да ми провърви, но засега… Всъщност веднъж коефициентите ми с тези на посетителката бяха еднакви, но когато ми каза сумата си за вечерта, ми прилоша от отчаяние. Оказа се проститутка, разбирате ли?…
ЖЕНАТА. Разбирам… Значи вярвате, че този уред ще Ви помогне?
СЛУЖИТЕЛЯ. Опитвам се… Искам да вярвам, че ще се случи нещо! Страхотно! Преследвам вярата си като смахнат естествоизпитател вълшебната си пеперуда. Може ли още една цигара… Благодаря!… Някога завърших духовна академия. Не забелязвах дните, месеците, годините, знаех, че Той е над мен и се уповавах в него… Понякога обаче, тайно от себе си, съчинявах любовна поема. Когато се улавях, смятах, че ще умра от срам и прегрешение. Не умрях. Просто остарях. Сам… Продължавам да живея така – в постоянна борба и измама със самия себе си, двойнствен и жаден за едното и за другото… (продължава след кратка пауза) В мен гнезди постоянният страх, че Той ще ме отритне, а Нея я няма. Вече зная, Той е едно, но самотата – съвсем друго… Когато съчинявам стихове, виждам колко е глупаво всичко – и този уред, и коефициентите, и празните приказки, с които прикривам бъркотията в душата си. В такива мигове се съмнявам във всичко, освен в Нея, съмнявам се и в… Него… (въздъхва облекчено) Най-после… изрекох всички тези думи. Нека сега ме сполети Страшният съд!
Пауза. Мъжа е силно възбуден, негодува.
МЪЖА. Какъв сте комедиант!… Ако ще има нов опит, то той ще бъде с мен. С мен, а не с Вас! Вие си гледайте служебните задължения!
Жената се смее.
СЛУЖИТЕЛЯ. С Вас, с мен, с когото тя реши.
МЪЖА. Мръсник!
Мъжа се нахвърля върху Служителя, поваля го на пода. Сбиват се.
ЖЕНАТА. Спрете! Измислих една игра. Станете!…
Жената ги разтърва. Двамата се изправят, раздърпани и задъхани, гледайки се накриво. Пауза.
ЖЕНАТА. Кой ще ми даде две парчета тъмна лента.
СЛУЖИТЕЛЯ. Сега…
Служителя излиза и след миг се връща с дълга черна лента. Жената изважда малка ножичка и разделя лентата на две.
ЖЕНАТА. Вариант на „Сляпа баба“. Връзвам лентата на очите ви. По даден от мен знак се спускате към уреда. Който пръв сложи ръката си на детектора, той ще повтори опита с мен. Съгласни ли сте?
ДВАМАТА. Да…
Жената завързва лентата на очите им.
ЖЕНАТА. Готови!… Старт!
Двамата се спускат към уреда. През столове, през масата, под масата, един през друг, с боричкане, охкане и ахкане… Стигат едновременно до уреда, едновременно слагат ръка на детектора. През цялото време Жената беззвучно се смее.
ДВАМАТА. Аз съм пръв!…
ЖЕНАТА. (продължава своята игра) Точно така… Ти си.
МЪЖА. Аз ли?
ЖЕНАТА. (на ухото му, тихо) Ти.
СЛУЖИТЕЛЯ. Кой е пръв?
ЖЕНАТА. (на ухото му, тихо) Ти. (високо) Пръв си ти.
Мъжа и Служителя радостно ръкомахат. Всеки се приема за пръв. Жената едва сдържа напиращия ѝ смях.
ЖЕНАТА. А сега – обещаното от мен за първенеца. Няма да махаш превръзката! Ето, слагам ръката си и аз… (поставя ръцете на Мъжа и Служителя една в друга) Започваме!…
Жената завърта копчето. Туп-туп… Чуват се ударите на двамата, на Мъжа и Служителя. Жената побягва, отвън се чува неудържимият ѝ смях. Двамата се вживяват в опита.
МЪЖА. Обичам те!
СЛУЖИТЕЛЯ. Обичам те!
МЪЖА. Аз те обичам!
СЛУЖИТЕЛЯ. Аз те обичам!
МЪЖА. Не ме стискай така!
СЛУЖИТЕЛЯ. По-внимателно!…
МЪЖА. Ще ми счупиш ръката!
СЛУЖИТЕЛЯ. Ще ми счупиш ръката…!
Двамата изведнъж млъкват. Пауза.
МЪЖА. Ама… тази ръка…?
СЛУЖИТЕЛЯ. Ей!
МЪЖА. Ей!
СЛУЖИТЕЛЯ. Кой си ти?
МЪЖА. А бе… това сме ние двамата!
ДВАМАТА. Ааааа… !
Мъжа и Служителя едновременно разбират измамата и смъкват лентите. Оглеждат се, не виждат Жената. Търсят я.
НА УЛИЦАТА
Малко по-късно. Улицата в нощния град е слабо оживена. Жената върви по тротоара. Срещу нея се задава Пощальона, превит под обичайната купчина вестници. Двамата спират на разстояние един от друг. Пауза.
ПОЩАЛЬОНА. Добър вечер!
ЖЕНАТА. Добър вечер! Има ли нещо интересно? (сочи вестниците на гърба му)
ПОЩАЛЬОНА. (махва неопределено) Защо сте сама?
ЖЕНАТА. Човек е сам до края, въпреки всички илюзии.
ПОЩАЛЬОНА. И от всичко най-много му се иска да се е сам, въпреки всички илюзии.
Пауза.
ПОЩАЛЬОНА. Нали бяхте влюбена?
ЖЕНАТА. (тъжно се усмихва) Много искам.
ПОЩАЛЬОНА. Не Ви разбирам!
ЖЕНАТА. Вчера бях влюбена, а не исках да съм влюбена. Днес е обратното.
ПОЩАЛЬОНА. (съобразява) Аха…
Пауза.
ПОЩАЛЬОНА. Накъде сте тръгнала?
ЖЕНАТА. Не зная… Какво става с Вашата партия?
ПОЩАЛЬОНА. А, отказах се, днес вече не е модерно… Сега съм се запалил по алпинизма, купих си екипировка, в неделя е първото ми катерене. Какво ще кажете?
ЖЕНАТА. Супер!… (доближава се до него) Защо не дойдете с мен?
ПОЩАЛЬОНА. (сепнат от предложението ѝ) Как?… Сега?… А вестниците?
ЖЕНАТА. Или ги оставете на тротоара, или ги вземете с нас. Хайде, решавайте!
Той мисли само миг.
ПОЩАЛЬОНА. Свикнал съм си с вестниците, нали си спомняте – удоволствието от носенето е в самото носене… Накъде отиваме?
ЖЕНАТА. Накъдето кажете.
Тръгват.
ЖЕНАТА. Накъде отиваме?
ПОЩАЛЬОНА. Не зная.
Вървят.
ПРЕД ЦЪРКВАТА
На следващия ден сутринта. Близо до църквата. Идват Служителя и Мъжа. Цяла нощ са били заедно. Пийнали са, и два – мата леко фъфлят. Служителя е в расо.
СЛУЖИТЕЛЯ. Стоп!…
Спират. Служителя мисли, измъчва се.
МЪЖА. Сега пък какво?
СЛУЖИТЕЛЯ. Не мога да се сетя какво беше казал за жената и реброто Адамово апостол…
МЪЖА. Остави, не се мъчи.
СЛУЖИТЕЛЯ. Не мога да се сетя и кой беше апостолът…
Вървят.
МЪЖА. Беше вълшебна нощ!
СЛУЖИТЕЛЯ. Беше и си отиде. А сега е вълшебна утрин. Виж, благословеното циганско лято!…
Спират, съзерцават. Тръгват.
СЛУЖИТЕЛЯ. Сега… вече… искам да кажа, днес… днес нали сме събота?
МЪЖА. За пети път ти казвам – събота. Днес е събота, да… Вече сме събота…
СЛУЖИТЕЛЯ. (прекъсва го) Стига си повтарял, не съм глух!… Чакай!
Служителя дръпва Мъжа, спират, предпазливо се оглеждат.
СЛУЖИТЕЛЯ. Не бива да приближаваме отпред божия храм. Ще минем отзад, оттам…
Променят посоката, вървят.
МЪЖА. (замечтан) Къде ли е тя?
СЛУЖИТЕЛЯ. Някъде. Нали се разбрахме да я забравиш?… Виж отсреща, момичета колкото искаш…
Вървят и мълчат.
МЪЖА. Чудя ти се как издържаш!… Денем – в църквата, вечер в заведението?
СЛУЖИТЕЛЯ. Орисията ми е такава. Парите не стигат, а и в църквата с момичетата какво… Най-много, докато ги причестявам, да им се усмихвам…
Разминават се с Пощальона, който изглежда по-превит под купчината вестници.
СЛУЖИТЕЛЯ. (сочи към Пощальона) С него ту се поздравяваме, ту се разминаваме. Като ракетите в космоса. Той обикновено оставя вестника към осем, но този път… Колко е часът?
МЪЖА. Наближава девет.
СЛУЖИТЕЛЯ. Службата всеки момент ще започне!…
Забързват. В този момент срещу тях се задава Жената. Тя ги вижда първа, спира. Виждат я и те, спират. Мълчание. И тримата са смутени. Камбаната на църквата бие за служба. Служителя се прекръства и затичва към църквата. Мъжа и Жената стоят един срещу друг. Затъмнение. Камбаната тържествено бие.
КРАЙ