* * *
Дъждът се мъчи да изскубне
пожълтелите си коси.
Зад мръсните прозорци
ялови жени задремват,
галейки в скута си ябълки.
Градът е син като лицето на скъперник,
притиснал между слепоочията си
пеперуда от стъкло.
Пръстта в гробовете е потна.
* * *
На Карлсон
Дюлите кървят край къщата
със сините камъни.
Върху дървената маса
си проснал тялото си
и садиш цветя в него:
сухи полски цветя, сред които
мълчанието остарява.
Името ти гори – и паметта,
втренчено търсеща бъдеще,
ослепява.
Сянката на гущер се стрелва
по перваза на прозореца.
Пердето се издува като клепач,
под който зрее светлина.
Проговаряш.
Гласът ти извайва мрака
в този ден.
* * *
Отворих прозореца, за да изхвърля
гнилите цветя от вазата.
Жълта котка се шмугна между перуниките.
Бръшлянът в градината се сплита
около тялото ти и скоро
листата му ще потреперват
в ритъма на разложението.
Домът е ням,
макар че гласовете на бащите
заядливо чоплят мазилката.
Разстилам въглени по циментовия под
и пикая върху тях –
а когато парата се втечни върху тавана,
лягам гол на кревата
и чакам златен дъжд между бедрата си.
* * *
На Х.
Любовта ни е безмълвен цепелин
в снежното небе
топъл като виме на коза.
Сянката му виолетова се плъзга
върху езерния лед, сковава
прешлените на ръждясалите корабчета –
зимни домове на бременни вълчици.
Един кентавър влачи дървена шейна,
в която пукат наредени тенекиени кутии.
Виковете на деца откъм брега
размесват в тях
костен прах и цветовете на магнолии.
* * *
Старицата стъпваше боса в снега,
струпеите по лицето ѝ –
овъглени карамфили.
Грохотът от рухващите в пламъци греди,
мълчанието на глинените съдове край печката,
сънят на хляба повит в ленена кърпа.
Ръка с присвита длан
дебне тлъста муха
над празната ракиена чаша.
* * *
Идва време да отплувам с тясната си хладна стая,
седнал на разплутото легло с лице към зеещата рамка на вратата.
Членът ми виси нелепо – сляпо грохнало магаре,
смирено чакащо пътеката в морето
сама да го намери и се извърви под него.
Чрез тежестта му трупешка действителността на тялото си осъзнавам.
По вълните стъпвайки към мен се приближават
онези от жените дето някога ме отвращаваха.
Прегръщам ги и ги оплождам с трезвия покой на свойта немощ.
Косите си отрязаха, покриха коленете ми със тях и си отидоха.
Исках да помисля нещо, но изглежда съм забравил
как да мамя мисълта си.
Стаята ми мързеливо потреперва.
Един рибар, изправен в лодката си, ядовито псува –
разбирам, че съм скъсал пълната му с улов мрежа.
Усмихвам се и търся гребен на вълна, за да се среша.