Издание за литература, изкуство и духовност
Защо спря „Знак“? Симпатичен въпрос, внушава интерес. Същевременно не предизвиква никакъв друг отговор освен баналното – нямаше пари. Никаква друга истина извън тая, баналната. А защо нямаше пари? – Също следват тривиални ритми: Издателят (ИК „Подкрепа“) държеше първоначалният кредит да бъде върнат още след „реализацията на първия брой“. А можеше да бъде изчакана една календарна година до връщането на кредита, тъй като ставаше дума за отношения с издател, а не с обикновен заемодател… Но, хайде, и така за малко щеше да стане чудото, но все пак не можа. Защото едно списание с некасов характер и заявена периодика от четири солидни книжки годишно изискваше освен редовен редакционен цикъл, също и паралелен цикъл на обръщение на средствата със съответните ангажименти към печатницата, към авторите и т.н. Допълнителни затруднения създаде и разпространителската мрежа. Виждахме как пласьорите предварително изкупуват хард и софтпорно и арлекинени близалки, а нашето списание приемаха с кандърми и на консигнация. Впрочем, за какъв дявол им беше притрябвал „Знак“ с наивните си търсения на поетически експерименти в художествената литература (българска и световна, при това с акцент върху славянските), или пък с публикуването на дискусионни литературно-теоретични изследвания?…
Резултатът: очаквано плачевен. За периода от лятото на 1990 до есента на 1991 трябваше да се появят четири броя. Излязоха два. Третият брой стигна до сигнална книжка, а четвъртият остана готов на ниво предпечатна подготовка. И все пак чудото щеше да стане, тъй като от ненужно завишените тиражи (10 и 5 хиляди) повече от три четвърти бе продадено. Повтарям: ако не бяхме притиснати с изкуствено надут тираж и нуждата да отчитаме скоростта на продажбата на броя, едва ли не адекватно с продажбата на политически всекидневник – чудото щеше да стане!
Самата концепция на списанието – ориентацията към съвременните славянски литератури (с българската, разбира се) – също не можахме да защитим от самото начало и в първите два броя предложихме и произведения от френскоезичната и испаноезичната литература. С голямото ми уважение и дори пристрастие към тези школи, това бе вид компромис, някакъв реверанс към отворения за досег със западната култура читател. С това обаче ние по нищо не се отличавахме от предлаганото от други наши колеги по същото време. Истинската ни зона, оригиналното в нашата поява, можеше да бъде единствено акцентът върху новото и нетрадиционното от славянските културни среди. Колкото и да е парадоксално, но по време на комунистическото книгоиздаване практиката на „братска реципрочност“ в преводите до голяма степен създаваше едностранчива и изкривена представа за развитието на поетическите процеси в полската, чешката или рускоезичната литература, да не говорим пък за ревнивото полуембаргово сито, налагано къде от страх, къде от неграмотност, върху бившите югославски литератури.
„Знак“ с неговата ориентация към славянските литератури концептуално се избистри вече едва в третата и особено в четвъртата (непоявила се на пазара) книжка. Ще обърна внимание на новелата „Гробница за Борис Давидович“ от Данило Киш, на краткия роман „Най-послушният болен Търпимир“ от Миро Гавран, на теоретични текстове от Миливой Солар, Юлия Кръстева, Юрий Лотман, Младен Козомара, Мирослав Дачев и др. Това е част от многото, което не можа да види бял свят при нас. Най-фрапантният случай обаче е със световно-известния, издаван и преиздаван в десетки страни, сръбски и черногорски писател Миодраг Булатович. След замразяването на „Знак“, подготвеният при нас негов роман „Ездач над ездачите“ започна одисея из издателствата. Накрая се закова в „Бард“, откъдето вече две години не мърда като печален паметник на пълната предпечатна подготовка. Причината: след като е претърпял няколко издания и категоричен касов успех във Франция, Полша, Германия, Швейцария, Италия, Чехия, Унгария и другаде, нашите добре осведомени дистрибЮтЪри отказват да му събират тираж, защото „тия славянски имена нЕма кой да ги купува, брато“. Каква редакторска недомислица от наша страна! Голямо чудо, че покойният Булатович бил ненадминат в деконструктивисткия модел нарацио, магьосник бил във вертикалното изграждане на образа!… Я вместо Миодраг Булатович да го бяхме прекръстили на Емил Буле или Майлс Бълет… Каква неизползвана възможност! При това България има традиции в преименуването.
Позволявам си твърдението, че непродаваема сериозна литература няма. Макар и скъпа, за нея винаги ще има читатели. Проблемите се пораждат от посредниците (т.е. разпространителите), които не обичат да рискуват, а и много от тях ги мързи да се дообразоват. В тая ситуация идиотско е да се мисли, че има други начини за защита на сериозната книга освен издателствата и редакциите да бъдат облекчени чрез законодателство, стимулиращо спонсорските вложения. Друг начин май няма. Задължително трябва да се има предвид и обстоятелството, че читателите на елитарна литература у нас, общо взето, по правило нямат пари, а тези, които имат, обикновено не четат нищо. Или пък с вкуса си формират „представителната извадка“ за „пазарни проучвания“ на днешния наш дистрибЮтЪр.