От Лондон и от Кентърбъри
вестта изпълнила с кахъри
в Бретан гостуващия крал,
защото граф Ангре успял
да събере войска за бран
и в порив най-необуздан
на господаря изменил:
за крал се самообявил.
И укрепен във Лондон, той
се готвел за отпор и бой,
очакващ като подъл враг
да се завърне кралят пак.
Щом кралят чул за новината,
веднага свикал от страната
бароните си на съвет.
Ядосан, с упреци безчет,
напомнил им, че са виновни
за тези действия бунтовни.
Нали така сами решили,
а кралят им се подчинил
и предал властта и своя трон
на мъж, по-лош от Ганелон.
Виновно войните мълчали;
те всички до един разбрали,
че носят цялата вина
за кралската злочестина.
С какви ли мечове и брони
от днеска смелите барони
ще защитават краля вещо
от туй предателство зловещо?
Те всички краля уверили,
че без да жалят кръв и сили,
с жар страната пак ще овладеят
и ще накажат и злодея.
В Бретан изпратил кралят вест,
че който годен е със чест
да носи щит и меч в ръка
да идва в кралската войска.
И цял Бретан се отзовал
на повика на своя крал.
За първи път била видяна
войска тъй силна и отбрана.
Така крайбрежието цяло
от ветроходи почерняло,
че чак под корабите, скрити,
не се съзирали вълните.
Над пясъчните брегове
ехтели шум и гласове,
като че всички от Бретан
били събрани там на стан.
Към неизбежната война
поела цялата страна.
И Александър бил готов
да стъпи храбро в бой суров,
но по-напред решил юнака
да моли краля да не чака
а начаса със меч в десница
да го произведе във рицар.
Повел той гърците накрая
напред към шатрата на краля.
Пред шатрата си кралят бил,
усмихнал се и промълвил:
„Сеньори, честни вий бъдете
и откровено ми кажете,
какво ви води тук при мен?“
На своя храбър суверен
отвърнал Александър в миг:
„Молба, владетелю велик
Смирено молим тази чест
във рицарството още днес
от вас да бъдем посветени.“
А кралят казал: „Откровени
сте вие. С радост в този час
молбата ще изпълня аз.“
И после както му е ред,
поискал кралят най-напред
да им се раздадат доспехи
залог за бъдещи успехи.
Получил всеки снаряжение:
кон, броня и въоръжение.
Доспехите били прекрасни,
а пък конете – първокласни.
Били напълно равностойни
доспехите на всички войни
и всичко разделили те
поравно на тринайсетте.
Да спазят точно обичая,
съблекли дрехите накрая
и във морето се измили,
потръпващи от мъжки сили.
(Вода решили да не греят
в морето може и без нея).
Кралицата така ценяла
младежа, че след ритуала
решила дар да му направи
за благородните му нрави.
От раклата си скъпоценна
извадила тя вещ безценна:
прекрасна риза от коприна,
добре стъкмена, бяла, фина.
Била извезана богато
със нитки от сребро и злато
и предизвикала възхита.
От Сордамор била ушита
и тя с ръката си умела
сред нишките от злато вплела
в ръкавите и край яката
свой косъм. Никой по земята
не можел да го различи
със собствените си очи
сред нишките златотькани
на тази бляскава премяна
тъй косъмът искрял сред тях
като покрит със златен прах.
Не знаел в този час юнака
какъв прекрасен дар го чака,
ушит от Сордамор с умение.
Но ако знаел, без съмнение
той би бил най-щастлив сред нас.
Дори и Сордамор тогаз
все още нямала идея,
че този дар, ушит от нея,
за момъка е отреден.
Да би знаяла (чуйте мен),
тя също би била щастлива,
че тази дреха тъй красива
ще носи нейният любим.
Да, можем само да скърбим,
че без да знаят, той и тя
били все в плен на горестта.
И от кралицата слуга
при Александър на брега
дошъл и ризата донесъл.
Младежът много я харесал,
защото мигом го пленила
бродерията ѝ от свила.
Да, скъп е дарът от кралица!
Но знаел ли коя девица
е шила този ценен дар,
той би се чувствал господар
на най-прекрасното в земята.
И Александър бързешката
надянал новите доспехи,
та пременен, с красиви дрехи
на крал Артур да се представи.
Пред шатрата на краля прави
тринайсетте се наредили.
Били красиви, снажни, мили,
но момъкът се отличил
и най-могъщ от всички бил.
Кралицата дошла там също;
с умението си присъщо
достойнствата им оценила.
А кралят сбрал голяма сила
войска по суша и море.
Срещу предателя Ангре
към Лондон я повел на бой.
Уиндзорският граф и той
подготвял свойте приближени
и на война били решени.
Но щом събрал войска, веднага
от Лондон през нощта избягал:
в града долавял злост голяма
и се страхувал от измама.
В деня пред бягството Ангре
успял града да обере.
Плячкосвал всичко най-добро:
продукти, злато и сребро.
Пристигнала до краля вест,
че граф Ангре без срам и чест
обрал града и след това
оттам побягнал презглава,
да се спаси от наказание,
а Лондон, след това деяние,
ограбен и опустошен,
живеел гладно ден за ден.
Отвърнал кралят, че най-строго
за злодеянията много
и за престъпния му нрав
ще да накаже този граф.
В Уиндзор графът се укрил
и замъка си укрепил
съвсем изкусно и умело.
След своето престъпно дело
и непростимия си грях
той чакал битките със страх.
За кратко време бил готов
един дълбок преграден ров.
За предстоящата война
забили в двойната стена
и остри колове безброй
с височина човешки бой.
От юни, та до август чак,
от сутринта до късен мрак,
поставяли навред прегради
и здрави дъбови огради.
Подвижен мост висял от форта,
зад него крепостната порта
била с устойчива направа,
с решетка от стомана здрава.
От камък със последни сили
висока кула изградили.
Непревзимаемият замък
стърчал на хълм от скален камък,
а долу Темза си течала.
Но щом войската тук се спряла
и с шатрите си многоцветни
за своите бойци несметни
покрила кичестия бряг,
реката заблестяла чак!
А в миг от замъка пред тях
излезли рицари без страх,
с предизвикателна походка,
като че тръгват на разходка.
И само с копие и броня
нехайно всеки яздел коня,
с надеждата, че под баира
във безопасност се намира.
Но Александър ги видял
от своя бряг и закопнял
на лют двубой да призове
нахалните си врагове.
Един след друг повикал сам
другарите си гърци там:
Корнеус викнал най-напред,
Акордий втори бил поред
и Небунал – микенец смел,
и атинянина умел
Акоридом, и Парменид,
и Пинабел – юнак на вид,
и Нериол, и Халкедон,
Нерей и силния Торон.
И щом отрядът се явил,
той своя план им обявил:
„Да яхне всеки своя кон
и ще вземем копия и брони,
за да направим кратка среща
с онези рицари отсреща.
Те явно ни се подиграват,
но много май си позволяват.
Нима са някаква заплаха,
че да изпитваме уплаха?
Уж носим бляскави доспехи!
Къде са бойните успехи?
Аз чучело дори до днес
не съм промушил. Що за чест?
И с рицари не сме успели
да се преборим. Още цели
са копията. С мен вървете
и смело яхвайте конете.
Там виждам брод и през реката
ще минем.“ Групата сърцата
отвърнала със силен глас:
„Ще бъдем винаги със вас!“
Подбрали мечове, кинжали,
за миг конете оседлали
и ги възседнали умело.
В ръцете си държали смело
меч, копие и кръгъл щит,
а герб на плаща бил пришит.
През брода към врага поели.
Ала враговете им умели
навели копията свои
да сплашат нашите герои.
Но и младежите без страх
в галоп препуснали към тях,
преодолели в миг брега
и приближили до врага.
Победа чакали вразите,
но много сбъркали горките,
че взели идващата чета
за група палави момчета.
А гърците се проявили,
те сръчно в схватката свалили
тринайсет души от конете
и унизили враговете.
Сред кралската войска във миг
избухнал тържествуващ вик
след тези подвизи достойни.
А всички смели кралски войни
поискали със меч в ръка
да минат буйната река
и помощта си да дадат.
Но бягал и без тях врагът,
а гърците сечели бясно
глави наляво и надясно.
Младежът пак се отличил:
четирма рицари пленил.
Злодеите били разбити
и дали купища убити.
А Александър като рицар
на доблестната си кралица
тоз първи подвиг посветил
и пленниците ѝ дарил.
Надявал се, че може тя
да уталожи яростта
на краля и да ги избави.
За вражеските им прояви
ги чакала жестока смърт.
Но кралят в своя гняв бил твърд
и пратил вест по часови
при него тя да се яви.
Припомнил ѝ, че тези войни
са всъщност подлеци –
предатели са недостойни
и за подобен род измама
в държавата му прошка няма.
Те дълго в разговор стояли,
а в шатрата ѝ се събрали
добрата свита на младежа
и девите ѝ от кортежа.
Дванайсетте юнака смело
подели разговор умело.
Единствен Александър там
мълчал дълбоко като ням,
защото Сордамор седяла
до него. А пък тя видяла,
че носел ризата, в която
блестял като сияйно злато
и косъмът от нея вшит.
Смутена, със объркан вид
си мислела, че е добре
той тайната да разбере.
Но тук сега какво да стори,
та първа да го заговори?
И кой ще ѝ даде съвет
какво да каже най-напред?
По име ли да се обърне?
А той дали ще ѝ отвърне?
„По име, мисля, че не може.
Но как да почна, мили Боже?
Да събера ли всички сили
и да му кажа друже мили?
Ах, колко нежно би звучало
това приветливо начало!
Но страх ме е, че нямам право
да се обърна тъй направо.
А само с „друже“, ако взема
аз разговора да подема,
то истината ще прикрия.
За Бога, няма оправия!
Любимият дали ще има
в сърцето място за любима?
Сама на себе си съм стража:
не смея името да кажа
от страх да не излезе тук
шептене вместо сладък звук.
И никой уж не забранява
какво, къде и как да правя,
но ме е страх, че без да щат,
тук всичките ще разберат
какво във себе си са скрили
тез нежни думи „друже мили“.
Скърбяла тъжната девица,
когато младата кралица
се върнала от своя крал.
И момъкът не закъснял
да се яви, за да узнае
на пленниците му каква е
съдбата подир тази среща.
„Уви, молбата ми гореща
отхвърли кралят, друже мой.
Поиска незабавно той
да ги предам за изкупление
на мерзкото им престъпление.
Предателството им е грешка
и ги очаква участ тежка.“
В зори на следващия ден
повикал кралят суверен
пред шатрата от свойте войни
най-смелите и най-достойни.
Решил със умните барони
да види по кои закони
да ги накаже справедливо.
Бесило? Твърде милостиво.
Предложил друг да ги горят,
а трети – да ги одерат.
Поискал кралят с властен знак
пленените да дойдат пак.
Дошли. В присъдата си къса
разпоредил да ги разкъсат
с коне на четири парчета
пред замъка: сганта проклета
да види как наказва той
предателите си във бой.
Успокоил се после краля
и викнал момъка накрая
във собствените си покои:
„Юначе, с подвизите свои
на мен доставихте отрада.
В отплата чака ви награда.
От днеска заповядвам аз
да служат в бой под ваша власт
петстотин рицари умели
и с тях хиляда войни смели.
А след войната бих желал
да ви направя, друже, крал
и на най-доброто галско кралство.
Ще дам под вашето началство
земя, додето стане време
от вас властта да се поеме
в държавата, която днес
баща ви управлява с чест.“
Щом Александър чул това,
той с най-признателни слова
на крал Артур благодарил.
И всеки грък доволен бил.
Бароните и те решили,
че правилно го наградили.
Младежът не успял добре
бойците си да събере,
когато остро екнал рог
със звук пронизващ и дълбок.
Веднага станът бил готов
с врага да почне бой суров
и всеки войн – добър и лош
за битка грабнал меч и нож.
Дошли уелсци и британци
и корнуолци, и шотландци, г
отови да се бият вещо.
А лятото било горещо,
без дъжд и от горещината
на Темза спаднала водата.
На сухо рибите измрели,
а корабите си стоели
заседнали из плитчините.
Било играчка за бойците
да минат плитката река.
Набързо кралската войска
се струпала пред твърдината.
Предателите зад стената
били обхванати от страх,
повярвали, че срещу тях
войската се насочва вече.
Но тя се спряла недалече
и пред очите им набързо
бил всеки пленник здраво вързан
за четири жребци, които
напред поели стреловито
и ги разкъсали на части
из ниските крайбрежни храсти.
Във замъка настанал смут;
Ангре, предателят надут,
разбрал, че ще е по-добре
в бой с хората си да умре,
отколкото да ги пленят
и в страшни мъки умъртвят.
Страхът им влял големи сили
и всички до един решили
на краля да не се предават,
и твърдо да се отбраняват.
А на убитите месата
се валяли навред в тревата.
Изсвирил рог и кралят смел
в атака войните повел.
И всеки храбро там се бил,
но щурмът неуспешен бил.
Атаката била отбита
от укрепената защита.
От бойниците неведнъж
стрели летели като дъжд;
от прашките каменопад
над тях се сипел като град:
Уви, врагът не бил сломен
при този щурм ожесточен.
Така си отлетял денят
и боя трябвало да спрат.
След този неуспешен щурм
събрал войските крал Артур.
„Тоз, който замъка успее
във битката да завладее,
ще бъде награден богато
със чаша от прекрасно злато.
Петнайсет марки струва тя
и грее с чудна красота.“
Да, струвало си да вървят
на подвиг зарад този съд.
Та изработката му цяла
била по-скъпа от метала!
А чашата била прекрасна:
с направа фина, първокласна,
с безценни камъни покрита
и предизвиквала възхита.
И всеки войн (защо да крие?)
желаел да я придобие.
Но за войника най-напред
наградата е скъп предмет,
а рицарят ще се сражава,
да я получи за прослава.
Превод от френски: Атанас Сугарев