Никой не може да каже колко съм пиян, защото пияният съм самият аз. Работата е там, че и аз не мога да кажа, защото… съм пиян. Логично, нали? Кое е логично, но няма значение. Отпуща ме някак си алкохолът. Но пък черният дроб притеснява. Расте той милият, но не старее. И като една столица той – милият на моя организъм, щото най-важните неща оттука почват. Така де, както се казва в песента: „Черен дроб се композира от гръклян до малък таз“.
Странно нещо е тазът. Не е като задникът. За гъза изобщо не говорим. Задникът е понятие от бита, но не е в смисъла на „Битият бит…“, а просто така – жаргон някакъв, долен. А тазът е нещо друго. Не напразно д-р Фройд написа знаменития труд „За таза и свръхтаза“. При Фройд случайни работи няма (дали пък има нещо с „Пинк Флойд“) Може би просто някой от двамата не може да казва „р“. Единственото случайно при Фройд е теорията му, но предполагам, че и тя не е негова. Както и жена му.
Та, какво за черния дроб? Страда той горкият, макар че все му се иска да бъде и остане. Да пребъде като черен дроб за бели дни. Но явно нещо расист си падам и не го долюбвам твърде. А мозъкът, самият мозък, храня с алкохолчето. То почва да ми пуща едни мехурчета в мозъка и в представите ми ги пуска. Красива работа ви казвам. Всичко може да види човек там, а най-вече това, което го няма всъщност. Много работи вече ги няма сега. Сърдитите млади хора отдавна ги няма. Сега има други млади хора: пияните млади хора, дрогираните млади хора, умрелите млади хора. Е, някои, последните, съвсем ги няма вече. Ей това с наркотика не мога да си обясня. Чашите им ли свършиха, че минаха на спринцовки… Времето пестят вероятно. Динамичен е животът.
И от друго се дразня: като кажат: „Напил се като казак“. Е, защо само руснаците да се напиват? Ей това не мога да го разбера. Авторско право ли имат, що ли. То, ако е така, аз върху „Библия“-та авторско право искам да имам. Щото всеки, който знае буквите, почва да краде от нея. А така, плащай приятелче, за всяка фраза, за всеки цитат, за всеки кадър. Луди пари са това. Ама малко грехота ми се вижда тая работа.
Иначе от руснаците Веничка Ерофеев е феномен. Хем пие с едната полусфера – пияна свиня като Хрушчов те гледа, а от другата – Сахаров с тъжен ум ти казва: „къде нещастнико, си тръгнал.“ Тъжен ум и влажен. Но не от алкохола, а от безнадеждно познание влажен. Един мой приятел така някак си прецизно формулира алкохолизма си. „Аз, каза, съм педант.“ „Как ще си педант – му викам аз, – ти си един обикновен алкохолик.“ А той: „Не, не е вярно. Педант съм, не пропущам и ден, без да пия.“ Ама това работа, ангажименти, не. Щом трябва, ще се пие. Ето така ми казва той и се хили най-безсрамно. А аз тъгувам. Нали и аз съм славянин – като Чехов, като Булгаков и най-вече като Йовков съм аз. Тъгувам аз и си гледам тъжната мутра в огледалото.
Гледам в огледалото и си викам: „Чуваш ли, тъжна мутро, на тебе говоря.“ Говоря си аз, ама тихичко попъшквам, ей така, за всеки случай и ме обхваща от тия пъшкания една апатия и характерно за нея си мисля: „Гоголе, Гоголе, стари дяволе, защо така тъжно ме гледаш от известната снимка. Не знаеш ли ти, ненормалнико, че когато е правена снимката, аз още не съм бил роден.“ И друго се питам аз, редовият алкохолик: „Защо никой не ти каза този недвусмислен факт. Твоят приятел Тютчев сливи ли имаше в устата си или леност някаква, типично руска, му е попречила.“
Леност и аз имам. Но аз съм строг. „Лениви черва – ми каза докторът – и това Ви пречи“. „Как няма да ми пречи – му отговарям аз. – Лесно ли ми е на мен с тези лениви черва. За едни цигари не мога да ги пратя, макар че, ей го на, гастронома, на две крачки е, не че ще ми дадат „Ротманс“ (да не е луд някой да даде „Ротманс“ на някакви си черва, даже и „Арда“ няма да им дадат). „Виж по отношение на червата японците са друга работа. Станат ли им лениви червата, хич не ги мислят – направо ги вадят и ги хвърлят. Ей това са японците.“
Българинът е друго нещо. На него му дай да критикува. Критикува си българинът, та пушек се дига. Ей това Перник, Бургас, Кремиковци – все от критики е тоя пушек. Обиколи ли си българинът страната да я опознае, най-много пушек да види. За обикване тук и дума не става. Ей така ги виждам аз нещата.
Виж, германецът е друго нещо. На германеца му дай бира и да марширува. Много, най-много от всичко германецът обича да марширува. Някак си спокойно се чувства той в редиците от здрави, стегнати, маршируващи тела. Но чувство за хумор няма германецът. Бира има, а чувство за хумор – не. Дори този кретен Брехт. А бе, няма и няма. Ако някой случайно счупи ръка или крак – да, но иначе – не. От средна телесна повреда нагоре се смее германецът. Така си мисля аз. Те и затова войната почнаха. Смешна работа. Добре, че поне нашият тарикат им запали Райхстага. Ей сега да имаше бизнесмен, кибрити щеше да продава – отпред Райхстага, а до него Гошето с кибрит.
И сега се оправяме. Един българин го запали, друг го опакова. Аз да имах пари, бизнес щях да направя с тая работа. Ама не съм такъв човек. Ако бях шеф на „Балкантурист“ и всички курорти на морето, плацове щях да направя и… униформи под наем. Идва германецът и си носи марките и къде – къде – на плаца с униформа. Национални комплекси избива. Срещу заплащане, разбира се. За инвалидите – отстъпка. И ние сме хора. Пари щях да направя с тези униформи аз. А то к’во – стоя си тук и съзерцавам световната глупост, респективно българската, и най ме е яд, дето ни слагат зад тъмни стъкла. В ресторантите имам предвид. Както се казва – ти виждаш индивида, а той не те вижда. Няма контакт някак си.
Като някакви политици се оказахме изолирани ние, обикновените алкохолици. Не че сред нас няма мърша, но при нас пороците са по-явни. Шест – пет няма. Алкохоликът никога няма да те излъже, за да ти вземе парите. Няма да ти каже, че ще ти подобри благосъстоянието или ще се бори за твоята демокрация. По тоя начин алкохолик пари няма да ти присвои. Нито скъпа предизборна кампания ще ти направи. Чисто и просто ще ти каже, че е от Перник и не му стигат 3 лева за билет. Ето това е алкохоликът – чист и непорочен. Истински и девствен като дъщерята на Калояна. Тук май в други води заплувах. Ами така е, като нямам огледало. Обаче това е положението. Дето се вика, а бе, тоя по-алкохолик и от Папата ще излезе. Моите уважения и към Папата, и към Мамата. То мамата си е девиз общобългарски. И смея да твърдя, че в едно положение, каквото и да е то, винаги се обобщават мамата и това, което се е случило с нея.
А бе, какво да си кривя душата. Хората са го казали: „Ебало си мамата.“ Доколко си е ебало, къде и защо, това историята грижливо крие. Аз историите много не ги уважавам. Имах една история, но се оказа, че е история на заболяване. Така каза докторът. А аз му казах това, което са казали древните за мамата. Все пак на лекар всичко се казва. А той иска да ми прави кръвна картина. Виж рисуването не го мога. Ако той умее – да. Но да си режа ухото, никога няма да се съглася.
Тулуз Лотрек е джудже. Джудже, ама рисува. За мен остава другият вариант. Не съм джудже, но не рисувам. Като гледам квартирата си, може би по-добрият вариант е да съм джудже. За рисуване не става въпрос. Ей този Ницше ми е интересен. Според мен той е завършено джудже. Както се казва, примерно отивам при Ницшето, умалително звучи някак си. Хегел е друго. Той е прибор. Нещо като пергел.
Шнитке също е хубаво име. Обаче като го чуя, все ми иде да извикам: „Шнитке, веднага излизай от водата, ще изстинеш!“ Много са ми тъжни на мен джуджетата. Едни такива мънички и постоянно пъплят. Пъплят те оцъклени като едни мехурчета. Но за тях е важно, че няма никакво отпускане и в дребните неща. Аз се отпускам от време на време, но мисъл за самоубийство не ми е минавала. Обяснявам си го с това, че тя от другите мисли, които ми минават, път не може да си пробие, горката. Един приятел ми каза, че пиенето било бавно самоубийство. Ми аз не бързам, бе, който бърза – да си купи пистолет. Напротив, напротив, аз пък ще обичам. Много лирично стана това последното. Аз не съм лиричен. Не, не, не се поддавам. Стига да не е тъмно.
Тогава трябва постоянно да мисля, защото не може да ми се закачи погледът на нещо. И става тревожно положението. Поне да имах една червена лампичка да ми свети, ама нямам. Ето за какво са червените лампички, си мисля аз. „Тревога!“, ти казват те и мигат. Той Декарт още го е казал това за тъмното и пещерните идоли. Лично според мен в праисторическо време червени лампички не е имало. Аз като имам някой път повече време и ерудиция, ще взема да седна и да напиша една приказка за червените лампичка. Но като се познавам, винаги стигам само до сядането. Е, някой път съм и лягал, но това вече не е литература, то е най-вече тежък пиянски сън. Знаеш ли кое му е най-лошото на съня? Че като се събудиш, пак си на същото място. Много пъти съм опитвал така да се придвижа, но никога не съм успявал. Напротив и само напротив. Винаги се събуждам с вкус на скръб – на кухничка в устата. Но това, което исках да ви кажа за моите опити за движение, е много важно. Не претендирам за откритие, защото това би утежнило диагнозата ми. Ето и самото откритие: то касае блуса. Открих, че той не е, както всички си мислят, музика, а начин някакъв на придвижване. Представете си негрите, но не тия от общежитията, нито пък анкъл Бенс, а онези негри, дето са седнали на платформите. Висят им на тях краката и всеки ритъм на товарния влак сменя пейзажа. А негрите остават същите, но това е само видимо. Винаги от север на юг пътуват негрите, натам пътуват и скитниците, които са истинските негри на света. Не съм съгласен с Джон Ленън, защото той няма вкус. За справка е достатъчно да погледнете Йоко Оно. За разлика от влаковете блусът е много по-удобен. Тези, които виждат блуса, пътуват, а тези, които само го чуват, остават на гарата кат тъжни изпращачи, останали без билет за това безкрайно пътуване.
Ето това си мисля аз за блуса и вече не ме е страх от тъмното. Защото знам, че тъмното, което виждам, са минаващи съвсем непринудено и по своя воля покрай мен пустоши, градини, дядо, който тегли количка, циганка, която кълне и най-вече човек без предни зъби, който отпива от лимонадено шише с ракия, с усещането, че държи в ръцете си свещения Граал…