Разговор с Паун Генов, издател на вестник „Хоризонт“, Казанлък 1933 г.
– Как решихте да издавате вестник за литература и изкуство?
– Когато човек е много, много млад, решения се вземат лесно. Трудно е след това…
Идеята зрееше дълго и узря, заедно с гроздето през есента на 1933 година. Вестникът беше необходим и като място, където десетки млади писатели ще печатат стихове, разкази, статии, рецензии, есета… и като начало на обединението на писателите от провинцията. Така бе написано и под заглавието „Обединително звено на младите провинциални писатели“.
– Да разходим спомена Ви за идеята до ухаещия на печатарско мастило първи брой…
– Още през есента на 1932 година споделих мечтата си за вестника с моите приятели Никола Донев и Койчо Моллов. Идеята се прие с възторг и започнахме да действаме. След заглавието – „Хоризонт“, измислихме първите рубрики: „Предтечи на новото време“, „Поглед към забвението“ (много обичах тази дума – забвение!), „Трезва трибуна“, „Нашата анкета“, „Рецензии“, „Културен живот“ и др. Разпратихме съобщения на симпатизанти и приятели из цяла България с предложение да се абонират за новия вестник „Хоризонт“ и да ни сътрудничат с материали.
– С парите на абонатите ли издадохте вестника?
– Ооооо, техните пари бяха оскъдни. Подкрепата им беше не материална, а морална. С парите нещата бяха трагикомични: основно дребни заеми оттук-оттам, които все се надявахме да върнем, когато вестникът увеличи тиража си и когато започнем да издаваме и библиотека „Хоризонт“… По това време аз бях в последния гимназиален клас и баща ми ми даде пари, за да внеса училищната такса. А аз, разбира се, ги внасях в издаването на вестника. Няколко месеца по-късно, когато надвисна заплахата да бъда изключен заради неплатена такса, аз „приплаках“ на баща ми, той надигна глас срещу „прахосника“, после стихна, насече две коли дърва на село, продаде ги в Казанлък и внесох парите в училището. И изключването току-що ми се беше разминало, но не заради таксата, а заради „Хоризонт“…
– Как излезе вестникът?
– С вестника нещата се бавеха. Според закона необходим ни беше титуляр редактор, тъй като ние поради възрастта си, бяхме без граждански права – т.е., не можехме да отговаряме за евентуални финансови претенции или за съдържанието на публикуваните материали. След няколко приели, а после отказали се от тази „чест“ познати, най-после отговорността пое столичният поет и сатирик Л.Д.Колев. Той ни помогна и за отпечатването.
И ето – първият брой на „Хоризонт“ с хубав шрифт, с оригинално техническо оформление, на хубава хартия – „цели“ две хиляди бройки, е в стаята на редакцията на ул. „Константин Величков“ 92 (адресът, обявен на последната страница на вестника, е на моята квартира в Казанлък). Разтворих първия брой и с радостни очи обходих страниците му – като майка новородената си рожба… После… после надписахме и експедирахме по пощата броеве за нашите абонати и сътрудници. А на другата сутрин продавачът на вестници в Казанлък бай Христо викаше по улиците: „Дневник“, „Мир“, „Народ“, „Ехо“, „Пладне“ и новия казанлъшки вестник „Хоризооооонт!“
– Тежко е бремето на славата, нали?
– Тежичко се оказа… Още на следващия ден „Хоризонт“ бил на бюрото на околийския началник Злати Гаргов. Той се позачел във вестника, видял му се опасен за Казанлък и за държавата и се завъртя една…
– И вестник „Хоризонт“ не може да се разпространи, така ли?
– Не, почти целият тираж достигна до читателите. Малкото останали броеве заедно с писма, ръкописи, клишета, трябваше да ги прибера на сигурно място – в сеното на село… но… „Хоризонт“ не загина – разпратих писма до приятели и сътрудници в страната и пръв откликна Петър Стъпов (тогава учител в Ески Джумая (Търговище):
„Вестникът и идеята ми харесаха. Аз ще продължа издаването му. Изпрати ми веднага материалите за брой втори, клишетата, списъка на абонатите и сътрудниците…“ Така „Хоризонт“ продължи да излиза и следващите единайсет броя бяха изпълнени с литература на писатели от цяла България. Аз също сътрудничех – до последния брой.
– Стана ли „Хоризонт“ обединително звено на писателите от провинцията?
– Да, Съюзът на писателите от провинцията се формира на 3 март 1934 година във Велико Търново. „Хоризонт“ беше едно от изданията, които пледираха за тази благородна кауза.
– Как изглежда сега този първи брой на „Хоризонт“?
– Мисля че добре. Ето: уводната статия беше от детския писател Александър Земни (току-що започнал да издава вестник „Сладкодумче“). В нея той пишеше:
„Нужен е един възврат към източника на всяка поезия – живота, едно опресняване в живителните вълни на тоя източник… Това ще дойде не от висините, не от поетите, седнали доволни на Парнас, а от ония, които яхат своя Пегас долу, в низините (…) Инициативата трябва да бъде взета от мислящата и творческа провинция, начело с младият провинциален писател, макар и непризнат още, тъй както малките поточета донасят прясна и чиста вода из дълбоките недра на балкана, за да оросяват жадната кърмачка земя!“
И в заключение: „На работа за едно светло дело!“
А програмата на „Хоризонт“ бе изразена наглед скромно на четвърта страница, под заглавието „Редакционни“:
„Целим сближението на будната интелигенция с народа – за по-щастливи бъднини. Желаем: „Хоризонт“ да проникне и до последната колиба – да пробуди заспалите; да влее светли струи в душите на обезверените; да подкрепи тръгналите по пътя на неспирната борба за слънце, хляб и свобода!“
Как с тези две хиляди бройки ще стигнеш до последната колиба? Но – ха де, младежки мечти, пориви да бъдем полезни на народ и интелигенция, макар тези мечти и пориви да приличат на полици без покритие!
Призивът против тежкото „днес“ и за бленуваното „утре“ е лайтмотивът и на двете статии на втора страница – „По нов път“ от Петър Стъпов и „Грехове“ от съредактора Никола Донев.
А статията за рано загиналия в Балканската война даровит писател Илия Иванов – Черен, която излезе в рубриката „Поглед към забвението“, будеше омраза против всяка война. Тя бе и кратка биография на автора и кратка рецензия за издадената с две десетилетия закъснение негова единствена книга „Светлина“ („Братя, съблечете се от вехтия човек, осветете гибелта му със светлина нова, за да го видите мъртъв, и облечете се в новия човек – той е мир!“).
– Публикувахте ли в „Хоризонт“ стихове и разкази?
– Да, разбира се, това беше основното. На трета страница бяха стихотворенията „Бездомник“ от Владимир Русалиев, „Посвещение“ от Димитър Сотиров, „Към свободата“ от Неделчо Бенев (издател на книгата на Илия Иванов – Черен), „На другарката“ от Пейо Гаджев, а на подлистниците на втора, трета и четвърта – разказите „Безследно изчезнал“ от Борис Незорин и „Самодивата“ от Георги Шиваров.
– Съжалявате ли за нещо, което не излезе в „Хоризонт“?
– Да, много неща замисляхме. Да издаваш такъв вестник е особена страст… Спомням си, че една година преди да излезе първия брой, взех специално интервю от поета Владимир Русалиев, което за жалост не бе публикувано. В него той казва (още си пазя записаното): „Досега съм държал над 350 сказки из цялата страна. С тях съм поддържал връзката с интелигенцията и народа. И те са ме навели на мисълта за голямата отговорност на писателя, на твореца въобще. Трябва да се укрепва народният дух!… Към бъдещето аз имам само едно желание: да видя народа ни най-после честит и свободен и българската литература да прехвърли тесните граници на България и заеме своето достойно място в европейската литература! Нали още преди десет века, когато Европа е била мрак и хаос, ние сме имали големи писатели и философи, които са пръскали потоци светлина?!“ Тези думи Вл. Русалиев сподели в казанлъшко дворче, под асмата с надвиснали бели гроздове. Беше късна есен… зрееше вестникът за литература и изкуство „Хоризонт“.