Какво ли правя във фондация за литература?
Ами гледам напред.
Какво съзирам?
Неясни възможности за идентификация на българина чрез писменото му слово.
Защо неясни?
1. Защото не съм сигурна доколко той изобщо иска да се идентифицира чрез писмено слово. 2. Защото „възможностите“ се създават от спонсори, а кой знае дали те ще желаят да дават пари точно за тази цел.
Тогава? В какво вярвам?
В двете момчета, които са в основата на тази фондация – Румен Баросов и Ясен Атанасов. Защо? Защото измислиха алманаха „Ах, Мария!“ – игра, забава, колаж от литература и за литература, на космическо разстояние от унилата, утвърдена от скуката на навика и от навика за скука представа за литературно списание.
Вярвам и в автентичността на членовете на тази фондация, опазили личностите си от онова временното, случайното (а то си беше съвсем неслучайно), създало имена на писатели, които днес се блъскат да стават акционери на дружество „Писателски съюз“. Както е известно, то даваше възможност на разни лица да се правят на важни, ползвайки се от иконата на литературата. Докато обикновеният читател (звучи почти като електорат) престана да вярва на самата икона.
Вярвам още във възможностите иконата да се изчисти от пластовете мръсотия. Защо? Защото във времената на заличаването ѝ имаше хора, които знаеха как изглежда и ѝ служиха с чистотата на божии раби. И тъй като в този брой на „Ах, Мария!“ се говори за кръговете около някогашните ни литературни списания, искам да спомена поета Иван Теофилов и кръга на лансирани от него поети: Ани Илков, Рада Панчовска, Румен Леонидов, Едвин Сугарев, Кирил Мерджански, Илко Димитров и др. Представям си го в самия център на този кръг – едра фигура, разтърсвана от взривове от жестове и думи, вперила нежен поглед в своите чеда. Доколко те ще се окажат кръг или зигзаг, устремен към някакъв нов приют за чувстващи се удобно в новите времена писатели, тепърва ще се разбере. И младите поети имат свойството да остаряват.
А аз не вярвам… В какво не вярвам? Да, не вярвам в уюта на писателя, което ще рече – в правото му на интелектуално превъзходство. И защо ли, Боже, колкото една страна е по-малка, с толкова по-голямо чувство за превъзходство разни хора се обявяват за неин елит? Някои от тях вероятно са извънредно ерудирани. Но ерудицията май би трябвало да служи да разбираш, не – да се отграничаваш. А българина, докато го разбереш?…
За сведение лично аз се броя за маргинал. И за разлика от повечето маргинали нямам намерение да се превръщам в елит. Стимулира ме напрежението помежду им. Пък и маргиналът може да си умре от смях пред работи, който елитът с чистофайниковия си терминологичен език с погнуса дисектира.
Какво тогава ще правя в литературна фондация? Ще стъпвам плахо върху тайнствената земя на литературата, водена от усета си за вярно и невярно, не и за „Кое на кого е?“ С божията помощ. И с усилията на въпросната фондация, надявам се.
Не вярвам още, че днешната криза в България може да се сведе до „икономическа“, „морална“, „културна“ и пр. За мене това е криза за истина. Каква е тази истина? Още не знам. Но съм сигурна, че тя се състои от шантави и умни, от истерични и спокойни, от шептящи и крещящи, от амбициозни и простодушни истинки на много различни хора. Надявам се – жена съм и обичам да се надявам! – надявам се, че те ще намерят сила да върнат вярата на българина в неговата литература! (С помощта на фондацията за литература естествено!) Защото не може да съществува писател извън морала. А истината е най-сигурният морал.
П.П. Доказа го сгромолясването на голяма част от литературния ни елит за броени месеци.
П.П.П.П. А аз, от сигурното си място на маргинал, с удоволствие наблюдавах тази случка, не крия.