Годините в Египет
Глава трета
Пътуването по море продължи с пътуване по реката. Отсега нататък бе писано сладката вода да обгръща със своята кротост живота на момчето. Солеността на Либийско море, което на юг криеше смисъла на пленничеството, а по-късно щеше да означава за него северната опасност на военните походи, сложи завинаги знак за равенство между солта и мъката.
Момчето навлезе в поречието на Нил, плувайки към столицата на новата страна, Кайро. Колкото пъти след това пътуваше по същия речен маршрут, то не можеше да не сведе поглед до нивото на някогашното си детско лице и да не види отново тогавашните първи образи. Променливостта на пейзажа, отражение на душата му, оставяше у него впечатлението, че ръката му се смалява върху дръжката на ятагана. И въпреки че Исмаил Ферик паша знаеше от доста време, че същият този маршрут бе превърнал пътешествията на едновремешни любовници в божествен дар, той никога не можа да открие дирята, оставена от техните кораби. Само лицето на майка му браздеше водата с извивката на подобна на потънал полумесец усмивка. Тогава той чуваше ласкави думи на собствения си език, които заглушаваха чувствителните слова на александрийското койне с палимпсест от обляни в кръв гръцки чувства.
Корабът се приближи към египетската земя, която отдалеч изглеждаше като ниска ивица равна суша. Фелахи изтеглиха кораба с баржи до устието на Делтата, за да избегнат опасността от подводни рифове, и го пуснаха по течението на реката. Изведнъж момчето чу арабския. За пръв път чу езика на своите господари, при все че дни наред той вече го заобикаляше. Щеше да мине време преди то да реши, че всеки пейзаж налага свой език. Че ако езикът на един нов пейзаж отначало остава недостъпен, после той бързо се отключва от неговите подробности. Е, че първата и последната картина говорят с еднаква прелест, поставяйки знак за равенство между възможно най-различни езици. Все още малко дете, то не можеше да устои на загадъчния чар на цветовете и меките линии.
Гледката на обработената земя отпускаше скованото му тяло и го приканваше да се търкулне върху коприната на тревата, чак до края на възторга; дотам, откъдето внезапно започваше пустинята, до бялото сияние на хоризонта. Минаха години преди Исмаил Ферик паша да помисли, че пустинята не е нищо друго освен обещанието за нежна смърт, а финиковата палма – обещание на носталгията. Тогава момчето все още се вслушваше във влажните съгласни и меките гласни, докато наблюдаваше селските колиби. Видя ниските кирпичени стени и покривите от палмови листа без никакъв друг отвор освен вратата. Палмови горички опасваха селата. Забеляза, че много от тях се намираха върху ниски хълмове. Напоителните канали на Нил даваха живот на градините. Жените с дълги черни роби и фереджета пълнеха стомни или удряха дрехите с бухалки за пране. По-късно той щеше да си помисли, че понякога само в очите може да бъде съсредоточена страстта на едно забранено тяло, и вече нямаше да намира голяма разлика между погледите на мъже, жени и деца. Жените крепяха стомните или кошовете на главите си и се отдалечаваха, пазейки равновесието на товара с обиграно полюшване на тялото. Деца, свободни деца, цамбуркаха с крака във водата, запрятайки шарени роби, или тичаха подир отдалечаващите се жени. Мъже с намотани около черните им коси кърпи, в сини или кафяви галабии, често пъти привързани в кръста, маневрираха с единственото триъгълно платно на фелуките си, които пренасяха стоки покрити с тъкани чаршафи; поздравяваха кораба, който идваше от война, а лицата им изразяваха доброта към пленниците. Други пък вървяха по протежение на брега, привързали с въжета товарите към камилите си. А походката им се олюляваше чак до краищата на галабиите.
Той имаше късмет в новия си живот, ако могат да бъдат наречени късмет постовете и чиновете, които заслужи с качествата си, след като те не можаха да го отърват от спомена за един първи насилствен край и от агонията на втория. Самият Мохамед Али го изпрати във Военната школа в Кайро, следвайки обичая на султаните сами да избират измежду пленниците най-хубавите и най-умните момчета за двора и висшите длъжности.
Исмаил Ферик веднага установи, че докато на планинското плато отзвукът на събитията достигаше като закъсняло ехо, дошло да обрули цветчетата на ябълково дърво, тук той се озова в центъра на скоротечни събития. Той бе стреснат и очарован от подобната на машина бързина на света, която сякаш разгъваше кръга на човешкия живот до правата линия на нови събития. Така че сънят, в който уж пръстенът на планинското плато, белязан в мрака от светилници, се разгъна, за да се слее с полюшването на линейното русло на Нил, краят на което никога не съвпадаше с началото, не го озадачи. Почувствува, че заобикалящата го природа се променя. Затова не оприличи жълтите облаци на пустинята, пълни със ситен нажежен пясък с белите облаци на севера, пълни с дъжд и замислена обемност. Нито пък хамсунът, който ги довяваше напролет, изсушавайки посеви, напуквайки устните и предизвиквайки миражи, с планински ветрец, който в августовските нощи понасяше живи рицарите от песните към терасираното плато. Още през първата година в школата египетското лято донесе своите безкрайни дъждове. Той слушаше съучениците си да говорят за гнева на Бели Нил и особено на Сини, който прииждаше от дъждовете и разливаше из околните площи води с ръждивокървав цвят, за да се смесят след това със земята в плодородна тиня. Но те хвалеха напоителните съоръжения от последните години, след като бе започнало въвеждането на ред в хаоса, настъпвал в продължение на векове след всеки разлив. Разказваха на Исмаил Ферик паша, че дотогава селата в Делтата и Поречието били строени на изкуствени възвишения и през дъждовния период се съобщавали с помощта на лодки. Нощем палели огньове, за да се виждат в мрака, оприличавайки смъртната си тревога със звездната нощ. А когато тинята се слягала, всеки път синорите на имотите изчезвали.
Исмаил Ферик с радост ги разпитваше за растенията и животните, защото откри, че много от тях бяха същите като онези, които той познаваше, не само по форма, а и по звук, на допир, на вкус и мирис. Научи, че ако един пейзаж е преди всичко зрение и слух, природата това са всичките пет сетива взети заедно. Споменът за познати неща му дари първото победно усещане, свързано с гръцкия му живот. Съвпадането на нещата изглежда го водеше към таен годеж със съучениците, които му говореха за козите и овцете, за котката, кучето, скорпиона, гълъба, смоковницата, житото, лена, памука, лавровото дърво, трендафила, бобовите растения и зеленчуците.
Но все пак усещаше, че за да добие това родство завършен вид, той бе длъжен да обикне финиковата палма и камилата, които бе видял отдалеч, спускайки се по Нил. Бе длъжен да научи историите, които поставяха в различна йерархия душите в животинското и растителното царство по време на краткия им сън до прераждането на душата. Най-после бе длъжен да обикне и съучениците си. Тъмната им, стигаща почти до цвета на кафето, кожа, влажните им очи с дълбок цвят, държането за ръце по време на разходките, лиричните обръщения, клетвата пред Мохамед Али. Техният национализъм, който без да е неоправдан, понякога превръщаше добродетелта в злоба. Самите те, във всеки случай, незлобливи, изучаваха високомерието и техниката на европейското военно изкуство, напрягайки ума си до предела на индивидуалната амбиция.
Изненада се, когато разбра, че съучениците му никога не му задаваха въпроси за мястото, което бе в ума му, а когато той започваше да говори за него, те си тръгваха безмълвни сякаш разговорът току-що бе приключил. Знаеха, че той бе гръцки пленник, но пред него показваха, че за тях той е момче с изгубена памет: искаха отново да му я дарят чрез техните египетски спомени. Той си помисли, че забраната, която тегнеше над родината му в училище, по-скоро означаваше забрана на образите и чувствата, които я извикваха за живот. Новите езици, които изучаваше, арабски, турски и френски, трябваше да заместят стария му свят с един друг – пълноценен и въображаем – който щеше да измести стария, докато единствено той се превърне в осезаем свят на зрелия мъж. Макар инстинктивно да усещаше, че понякога вечно подвижната сянка на несъществуващия свят съпровожда зрелия мъж, подскачайки около него като куче около господаря си.
Всичко стана толкова набързо, че той дори не разбра кога бе обрязан и влезе в лоното на друга религия, сякаш този воденичен камък не бе нищо повече от едно малко камъче в градежа на втория му живот. Други избраха живота на войник за пленника, който може би беше най-доброто, което можеше да очаква, след като бе лишен от възможността сам да определя съдбата си. Непрекъснато разговаряше със себе си на гръцки, без да може само поради този факт да вземе някакво решение, което би променило живота му през първите години на пленничеството. Бликащият в него гръцки език го тласкаше към опасност за духа му. Обаче новият свят, въпреки строгостта на школата, засилваше изкушенията за неговото ученолюбие. Веднага щом осъзна, че се е спасил от заплахата на непосредствената смърт или на по-зла съдба, той се успокои и реши да научи колкото може повече, със същата страст, която като малко дете го караше да учи азбуката и да срича дебелите книги по аналоите на псалтовете. Трудно му бе да повярва, че отсега нататък щеше да живее с ново име и нова вяра. Но проумя, че това щеше да бъде данът за знанията, които Египет щеше да му предложи, и реши да го плати без да му отдава по- голямо значение, отколкото на всеки друг налог. И понеже още оттогава предвиждаше, че втората му смърт щеше да бъде също толкова насилствена, колкото и второто му раждане, той се погрижи да се въоръжи не само с най-съвременни военни знания и с най-безпогрешна стрелба, но и с непрестанно възпитаване на чувството и ума. Потвърди решението си да се посвети на паметта. Да следва линията на строго обучение и трудна кариера, окичвайки обаче челото си с венеца на планинското плато, тайнствен, свеж и трънен. Да обвърже в женския символ на кръга голяма част от чувството и ума. На това щеше да се уповава и играта му с несъществуващото, като мъж. И нито веднъж не си каза, че би могъл да обедини двата си отделни живота.
Започна да различава идеите и събитията, които щяха да предопределят бъдещето му. Тогава условията в Египет в известен смисъл благоприятстваха както добродетелта, така и кариерата. Защото малко преди възхода на Мохамед Али на власт, тригодишната окупация на Египет от Наполеон бе дала на страната тласъка, породен от съдбовната среща на две цивилизации. Това се случи, когато двата века, а заедно с тях и двете цивилизации, се срещнаха в Делтата, свързвайки в неразривно цяло сладката и солената вода. От него се роди новият Египет, такъв какъвто бе видян от френски учени, инженери и писатели, които запечатаха облика му – точно преди да го променят – в едно паметно съчинение. Онези, които го прелистиха, чуха как колелото на съдбата скърца, може би под тежестта на току-що започващия деветнадесети век, а може би и по други причини. Направен бе първият опит за модернизиране. Нова разцветка върху черното на фараонските линии и арабското синьо, която остави неизличими следи през половиния век управление на турко-албанеца Мохамед Али. Исмаил Ферик веднага забеляза сериозния и решителен израз, който преобразяваше юношите в мъже, ако се случеше да споменат вицекраля. А името му често се споменаваше, оставяйки у него впечатлението, че съдбата на втората му родина обитаваше в телата на момчетата.
Беше чувал безброй пъти същата история, че с удоволствие участвуваше във въображаемата ѝ възстановка. Как когато Бонапарт станал господар на Египет, Високата порта, поощрявана от англичаните издава ферман, призоваващ правоверните в им- перията към свещена война срещу французите в Египет. Ферманът бил прочетен в джамията на Македония и чорбаджията на Кавала получил заповед да мобилизира триста мъже. Лично началникът на гарнизона бил осиновил сирака Мохамед Али. Назначил го за адютант на командуващия малкия експедиционен корпус, след като вече бил установил, че младежът е умен и смел. Така Мохамед Али отишъл с флотата на Капитан паша в Египет. Участвувал в битката при Абукир, където османската армия била напълно разбита. Тогава войската била разпусната, но Мохамед Али останал в Египет. В царящото объркване, той започнал да става известен с борбата си срещу Портата и срещу мамелюците в Египет. Французите си заминали от страната и тогава той успял да свали пратеника на Портата в Кайро. Избил всички паши, вдигайки мамелюците срещу тях. След това замислил да изтреби и тях самите. Те били стари воини – аристократи и затова той избрал като средство засадата.
Поканил бейовете на мамелюците на празненство по повод заминаването на сина му Тосун паша за Мека. За място на пиршеството бил определен палатът, който бил построен на най-високата точка на Кайро. В него се влизало през тесен път, който се виел над остри скали. Мохамед Али приел лично бейовете с голяма любезност и им устроил пищен прием. Празненството завършило и била дадена заповед за излизането на мамелюците от крепостта, както повелявал протоколът. Албанци застреляли авангарда им на портала на укреплението, пак албанци изклали същинския корпус на шествието по тесния път. Само един се хвърлил с коня си към скалите и се спасил ранен, но конят му се пребил. Разказват, че излегнат върху пурпурното си ложе, Мохамед Али слушал с неописуема наслада грохота от стрелбата и виковете на хората. Други пък твърдели, че докато траело клането, той крачел неспокоен из залата за аудиенции между европейските бюфети, китайския порцелан, френските канапета и масичките от слонова кост. Че много пъти поискал да пие вода, гледайки към изрисуваните по зелените стени псевдопрозорци, над които висели истински венециански огледала. Докато това ставало в Кайро, съответни кланета били извършени и в провинциите.
Оттам се родил новият Египет, казвали местните хора. И давали да се разбере, че богоизпратеният мъж не случайно бил дошъл от крайбрежието на Македония. А и самият той често пъти с гордост изтъквал, че е съотечественик на Александър Велики и връстник на Наполеон. Бил неграмотен, макар че назначавал мъдреците в най-стария ислямски университет Ал Азхар в Кайро. Когато, вече на години, решил да се научи на четмо и писмо, предпочел учителка да му бъде една образована жена от харема, а не някой от мъдреците. Също така казвали, че бил с деспотичен нрав, но приемал офицерите си прав и отдръпвал крака си, ако някой се навеждал да му се поклони. И че когато народът пожелал да научи що за хора са гръцките генерали Колокотронис и Никитарас, Мохамед Али наредил да изработят две големи картонени фигури и да ги разнасят из градските улици. Арапите, които ги носели, викали: „Ето такъв е Колокотронис“, показвайки картонения човек с трите очи, понеже бил много умен и виждал по-надалеч от останалите; „А ето така изглежда Никитарас“, който бил изобразен с орлови криле, защото не стъпвал по земята, а летял.
Вече без видима вътрешна опасност, Мохамед Али се посветил на развитието на своята страна. Съучениците на Исмаил Ферик имаха какво да разказват за напоителните съоръжения, за основаването на оръжейна и тъкачна индустрия, за основаването на национална печатница, и преди всичко, на боеспособна флота и армия, организирана по европейски образец. Един бивш френски офицер, Октав Йосиф де Сев, се бе заел под името Сюлейман паша с военната реорганизация на държавата и с излагането на стратегически планове наред с Ибрахим, първородния и обичан син на Мохамед Али.
Внезапно съучениците му млъкваха и Исмаил Ферик виждаше как премълчания копнеж оцветяваше бузите им: Мохамед Али трябваше да седне на султанския престол. Нямаше друг начин да бъде спасена Империята.
Понякога, когато излизаше на разходка с едноколка по крайбрежния булевард Ел Корнис, Исмаил Ферик мислеше, че копнежът по властта закриля екипажите на плавателните съдове, които прекосяваха Нил на север. А друг път, че прелита сред стотиците огромни разноцветни полюлеи, които осветяваха старите джамии, и че посещава като бог коленичилите по килимите мюсюлмани. Беше сигурен, че на големия пазар Хан ел Халил същият този копнеж се приплъзва като парола от една мъжка длан в друга заедно с лирите и грошовете. И че в кварталите на старо Кайро, където улиците, къщите и животът бяха застинали преди стотици години, копнежът по властта съжителстваше като бяло козле със семействата, карайки понякога измъчените лица на хората да се усмихват.
Исмаил Ферик мислеше, че такава война срещу султана не би го смутила. И се радваше, че след като идеята бе слязла и до най-бедните, вече бе придобила такава сила, каквато имаха и парите.
Превод от гръцки: Здравка Михайлова