Появата на списание „А…“ започна в година – 1992 – на засилен духовен интерес. Излизането от ординерното активизира общуването на идеи и културни аксиоми, провокираше ново интелектуално поведение, налагаше универсализиране на различни понятия и стойности. В същото време в общожитейски план ветровете на промяната отдалечаваха желаното от действителността, разколебаваха качеството на междуличностните отношения, ескалираха почтеността. Появиха се други засмукващи механизми, афишираха се нови социални издевателства. В такъв момент издателската дързост би била доста наивна, ако разчита на успех, по-скоро начинанието изглеждаше доста абсурдно и все пак… И именно това „все пак“ ни провокира да опитаме. И защото вече бе подозрително всяко нещо, представящо се за ново, побързахме да обясним: ново не като поза за привличане на общественото внимание или като оправдание, не и като опит за преподреждане на нещата, а като личностно самочувствие, анализ и самоанализ. Отхвърляне на логически постулати или внушена целесъобразност. Ново в разсъдъка, в интелектуалното поведение. Желаехме да „съединим“ отделните изкуства с цялата им сложност, противоречивост и парадоксалност. Да дадем свобода на противоположна дори изключващи се мнения.
Насочихме се към публикуването на първи творби поезия, проза, графика, живопис, художествена фотография, придружени с анализи на специалисти. В избора ни попаднаха автори като Алек Попов, Данило Пешикан, Димитър Стоянов – Нов, Любомир Найденов, Николай Табаков, Наталина Гачкова, Мариана Фъркова, Милена Ставрева. На първите рецензирахме и техните книги, успели да излязат, докато списанието съществуваше. Акцентувахме върху духовната самоличност на отделни творци, попаднахме и на интересни открития: кореспонденцията на Евдокия Обрешкова със Стефан Цвайг, непознати страници от дневника на Илия Бешков, предоставени ни любезно от неговия син Александър, подробности около „Случая „Тютюн“, романа „Бели дяволи“ на Кирил Христов, „пролежал“ шейсет и шест години от неговото създаване. Излязоха и нови преводи на Карол Войтила, Марина Цветаева, Юре Кащелан, Робърт Бърнс, Пабло Неруда, унгарска поезия. Преобладаваща част от публикациите ни имаше практическа насоченост. Всъщност целият раздел „Анализи“ разработваше основните моменти от програмата за литература в училищата.
Негови автори бяха изтъкнати университетски преподаватели и авторитетни критици. Не желаехме да поднасяме удобни и бързи постановки, а да провокираме мислене и въображение.
Списанието излизаше в два цвята, с оригинални щанцовани корици и четирицветно приложение. И тъкмо когато започна да си пробива път и намери макар и частично свои читатели, се наложи да спре. Цената на отделния брой „скочи“ твърде високо, направи го практически непродаваем. Че успехът не е за всеки, е ясно. В края на краищата такава е житейската проницателност. Но мимолетността на усилията си има и своя чар. Защото докато „изписвайки“ последните страници бяхме убедени в неизбежния свършек, сега, след разлистването на теченията, не изпитах усещането, че всичко е приключило. Поне като предизвикателство, като налучкана ориентация и бъдеще „А“ би могло да постави отново след себе си трите точки. Но в същото време човек се моли дано оцелеят поне останалите, било нови, било утвърдилите се, диктувалите десетилетия наред литературната и културна атмосфера у нас издания, тъй като духовният живот не ни е даден, а трябва сами да си го сътворяваме.