„Летописи“ не е ново списание. То е естествен продължител на традициите на сп. „Септември“ – най-авторитетното литературно издание в продължение на повече от четири десетилетия и с неоспорими заслуги за развитието на българската литература и култура. Но то неизбежно носеше и отпечатъци на времето в което съществуваше и поради това след 1989 година бяха необходими преоценки и промени в него. Новият редакционен състав излезе с нова програма. В нея бяха оповестени целите и намеренията, приоритетите на списанието. Една от първите стъпки беше преименуването му в „Летописи“, под което име то е добре прието вече пета година от литературната общественост.
Като отправяме критичен поглед към свършеното през тези години, намираме достатъчно основания да смятаме, че „Летописи“ успешно изпълняваше своите програмни обещания и с това продължи най-добрите традиции на българската литературна периодика.
И тъй, приоритетна тема на страниците на списанието стана националната памет. Спомени, дневници, мемоари, архивни и документални текстове хвърлят нова светлина върху българската история, литература, култура, политика, върху българската душевност. И това е само част от усилията и приносите на списанието за излизане от десетилетните идеологизирани и едностранчиви или преднамерени тълкувания на миналото, на литературни явления, на цялата ни духовна култура. Но в същото време то се противопоставяше на рецидивите на нова идеологизация, на нови пристрастия, водещи до отричане на реални постижения и приноси, до нови „чистки“ в литературното ни културно наследство.
Сред заглавията, които смятаме, че специално трябва да бъдат отбелязани като приносни са: мемоарите на Константин Муравиев, дневниците на Петър Нейков, водени по време на Втората световна война, части от дневниците на Георги Димитров, на „Дипломатически спомени“ на Никола Антонов, спомените на генерал Бойдев, дневниците на Народния съд, „Споменни бележки“ на Христо Радевски и още много други.
Като своя важна задача списанието считаше това, да направи достояние на българския читател и да приобщи към българската книжовност и културно наследство създаденото от български автори извън граница. Стефан Попов според нас е най-значителният автор, работил в емиграция, и ние счетохме за свой дълг да направим първата стъпка към по-пуляризирането на името и творчеството му. На страниците на „Летописи“ българският читател прочете за първи път неговите „Безсъници“, списанието направи необходимото и за огласяването на книгата му „Българската идея“.
Публикувани бяха и творби на Тончо Карабулков, на Димитър Бочев, на Марангозов и други.
Списанието остана вярно и на обещанието да бъде трибуна на най-добрата проза и поезия, на значими литературнокритични и изкуствоведски изследвания. Наши автори през това време бяха Йордан Радичков, Николай Хайтов, Вера Мутафчиева и други. Най-изтъкнатите наши литературни критици, литературоведи, естети участват в преоценката на литературното ни наследство – от Възраждането, новата и най-новата история на литературата, до съвременната.
Или както се казва в нашата програмна статия, „Летописи“ си остава литературно списание и се стреми да постига високите си цели с литературни средства. Тези литературни средства трябва да бъдат даровити, на равнището на най-добрите постижения на съвременната европейска и световна литература.