Пиянство
усещаш ли безцветното желание да разкъсаш онзи глас в теб, който ти крещи, че си неудачник, пропаднала съвкупност от плът и мисли, нечия безцелна цел?
усещаш ли болезнения вкус на неговото мълчание, когато знаеш, че го има, но ти се подиграва от своята отсъстваща присъственост в някаква твоя вътрешност, която никога няма да познаеш?
усещаш ли силата на това Нищо, което се прикрива зад теб и от твое име сключва сделка с най-жестокия ти враг – света?
усещаш ли, че То харесва зимата и спазмите на черния ти дроб и се облича в твоето нещастие и краде последните стотинки от джобовете на твоята надежда?
усещаш ли, че си принуден да бъдеш двама и че тези около теб ще вярват винаги на Другия в теб?
усещаш ли, че проклятието има по-остри нокти от твоите, че не можеш да го удавиш в себе си, без да удавиш себе си, защото то е част от теб, обрасло те е като паразит с нежни цветчета, подхранвани от твоите сокове и взели красотата на твоите рани?
можеш да се бориш срещу всички и всичко, но не и срещу Нищото, което е избрало теб за свое обиталище,
можеш да продължиш да се наливаш – благочестивата душица на Нищото не понася алкохола,
можеш… всъщност можеш да правиш толкова много неща: да събираш мидички и олизани от морето стъкълца на някой плаж в Южна Франция; да боядисаш в черно стените на новото ателие; да се върнеш при френските си роднини и да ходиш на лов всеки уикенд в имението; да ровиш трюфели, вместо придирчивата си душа; да навлечеш женски дрехи и така да обиколиш света – от Макао до Буенос Айрес; да пиеш чай с Лотреамон и все пак да го прочетеш; да слушаш музика по цял ден, вечер да ходиш на опера; да си теглиш куршума и вече като ангел пак да ходиш на опера; до продължиш образованието си и убеждението си, че е безсмислено; да се научиш да летиш и да преследваш женските комари нощем; да напишеш писмо на това смешно човече – Чаплин и да му обясниш, че никак не е смешно; да обясниш живота на Пиер; да препишеш историята без потъването на Атлантида и отравянето на Пастьор от непастьоризирано мляко; можеш да се чувстваш щастлив и без да си щастлив; можеш да увеличиш приятелите си и да пратиш по дяволите голяма част от тях; можеш да престанеш да се храниш, да ядеш подправки, лунна светлина, време, преставаш да се храниш и се наяждаш в времето си; не можеш да престанеш да пиеш, нито да пушиш; можеш да поразнообразиш живота си, да поживееш с клошарите и заедно с тях да се бориш с плъховете по Сена; можеш да отидеш в Русия и да се биеш за белите или за червените; можеш да се върнеш във времето и да се биеш за бялата роза или за червената роза; можеш да изучаваш белите или червените си кръвни телца; можеш да станеш масов убиец и все пак да влезнеш в Историята (все пак е по-добре да я пренапишеш със себе си в главната роля – убийствата изискват физически усилия); можеш да отидеш при Френския поет от Полски произход и да си говорите за мостове или пък да разглеждате колекцията му от нощни гърнета; можеш да отидеш да копаеш канавки и да станеш Пролетариат; можеш да кривнеш от правия път; можеш да си въобразиш, че си смок и да изпиваш млякото от бутилките пред вратите; можеш да изобретиш парфюм и по този начин да прелъстиш всички жени едновременно; можеш да летиш с жерави, да танцуваш с вълци, да бъдеш постоянна конкуренция на барон фон Мюнхаузен, да забравиш кръвната си връзка със Сакс Кобург – Гота; мога да попитам Нищото защо ми има зъб и Морис – откъде е намерил този прекрасен хашиш…
Морис се ухилва:
– От курвата. Сутринта се събудих от някакъв странен шум. Помислих си, че е хлебарка…
– Ей, приятел, в този хотел няма хлебарки! – намесва се възмутеният Сашà, който освен че вече е изпил поне две бутилки, е син на собственика.
– Добре, добре. И без това не беше хлебарка, а едната проститутка, която разучаваше куфара ти – кимва към мен. – Явно търсеше рестото от талисмана ти…
– Монетата не беше талисман, просто спомен, при това – не особено хубав.
– Няма значение. Важното е, че аз на свой ред се почувствах задължен да проверя нейната чанта. И сред няколко предмета, които няма да ви описвам пред хлапето, намерих доста големичка буца хеш. Мацката, която между другото отнесе няколко шамара, изобщо не знаеше какво е това. Някакъв неин редовен клиент я помолил да му го пази, казал ѝ, че е колофон. Е, аз ѝ го взех, пратих по дяволите нея и клиента ѝ, след което я изхвърлих с безценната помощ на Сашà. Това е.
Сашà отива да приготви по една конска доза кафе.
Камбаните зоват, удря шестия час.
Умълчали сме се. Морис свива цигара и обмисля „Разходката“. Пиер, настанен удобно в креслото, бърчи вежди и се пита дали проклетата му майка е пукнала или забавлява войничетата в гарнизонен отпуск.
Аз съм седнал в рамката на прозореца и съзерцавам любимия си град:
гълъбите, които изпълняват сложния танц на желанието върху покрива отсреща;
младият мъж от мансардата, който плаче, удря главата си в стената и не забелязва капчиците кръв покапали листата, разпилени по пода;
старецът, посрещащ мрака на балкона, напрегнат под сивия си шал;
момичето, което със съжаление открива дебелите си прасци пред огледалото в спалнята;
пролетният въздух, който се заиграва с аромата на липите и с този на пурите, със зловонието на дъбилнята и стипчивия дъх на пералнята;
бронзовите фенери, които след малко ще припламнат, за да призоват неизпикалите се кучета;
двамата американци, готови да опънат всяка французойка и да опитат всеки френски коняк
Мит
Вечерни самотничества. Недоизказаност.
Така ли беше в Историята, когато моя Конник препускаше впрегнал във волята си кентаврите, Пегас и Дракон и скоковете на тези метафори пробиваха Млечния път в стената между свят и не – свят?
Бях ли по-щастлив, когато Гласът ми прогърмя „Да бъде светлина“, когато Тялото ми прелъсти Направената от него, когато Мисълта ми подмами смуглата еврейска принцеса да опише всички историйки, които ѝ разказвах под нощните облаци на Галилея в ръкописа, наречен по-късно Книга?
Бях ли по-тъжен, когато Звярът в мен, скучаещ в своя лабиринт се забавляваше с младежите и девойките, които редовно му доставяха и после плачеше над неузнаваемите им тела, преди да напише поредната приказка, благоразумно подписана с псевдонима „дьо Сад“?
аз съм прокуден от света на моята реалност
и от света на моето въображение,
бягам и от своя сън…
Имам ли друг избор, освен да се заигравам със сюжета на провидението?
Жулиета забременява от Ромео и нововъзникналата Монтеко-Капулетска Лига депозира писмено искане при Светия Отец за отмяна на възбраната върху абортите. Тъй като последния отхвърля категорично това искане (понеже е Борджия и познава по-добри средства), една хитра стринка от Медичите подсеща Съюзниците, че могат да уредят въпроса на черно при Последната вещица, оцеляла от гоненията на Антантата (респективно – Гвелфите).
Вещицата, която по сведения на кардинал Сфорца поддържала връзки с Антиохийската патриаршия, се оказва преоблечена богомилка и привърженичка на свободната любов, ето защо обърква работата.
Жулиета навлиза в третия месец. Изправени пред ужасната перспектива булката да роди върху олтара (няма как – примирили се с този брак), Съюзниците решават да забързат сложния ритуал по годявка-венчавка въпреки непълнолетието на потърпевшите. Както обаче знае всеки антрополог забързването на един ритуал е като прослушване на плоча на бързи обороти – винаги се изпускат важни подробности и оттам нататък нещата вече не са същите:
1. Ромео избягва в съседен вражески град, сменя името си и започва да пише стихове за някоя си Лаура. (Да се отбележи, че не е писал стихове за Жулиета.)
2. Оказва се, че Жулиета е водила доста безразборен полов живот, включително в рамките на собствения си клан, което поставя под съмнение бащинството на Ромео.
3. Пререканията между Съюзниците (които довеждат до изграждането на позорната Веронска стена) биват прекъснати от Цялото папско войнство, което завзема града и се отдава на любопитни оргии. (По този случай стената допринесла за потвърждаване на правилото „Разделяй и владей“ бива прекръстена на „Стената на плача“.)
4. Вещицата, подпомогната от своя изповедник – доминиканец на име Савонарола, повежда партизанска война срещу завоевателите. Този момент от човешката история е свързан с един позорен акт. Кардиналът – комендант на града, загрижен за състоянието на Жулиета, която вече започнала да подува корема, отива да я посети и да ѝ занесе от любимите си гандски наденички. По пътя обаче бива заловен от Съюзниците, които му отрязват топките и по този начин го лишават веднъж завинаги от възможността да стане папа.
5. Цялото папско войнство, лишено от ръководството си (и изтормозено от явния бойкот на Гилдията на момичетата за раз – влечение) напуска града.
6. Ромео, подочул нещо за проблемите на родния си град въпреки информационното затъмнение, усеща искрата на патриотизма в себе си и се втурва на помощ.
7. Вещицата, която е обявена от общината за светица (и междувременно е качила Савонарола на кладата по обвинение в магьосничество) получава с доста голямо закъснение от своя приятел Алберт Велики рецепта за „помощ на девици в дискретни случаи“, която при така сложилата се ситуация бърза с чиста съвест да приложи.
8. Жулиета, разочарована от измяната на своя любим (наскоро е прочела „Сонетите“) решава да махне детето (което след дълги изчисления по халдейски методики все пак се оказва негово), вдига завесите, поглежда звездите и изпива отварата на вещицата, след което изпада в дълбок сън.
9. Ромео, след множество перипетии по пътя (някои от които описани с непристойно чувство за хумор от някой си Бокачо) се завръща в града и се изкатерва по стълбата…
10. Все пак, поне краят на историята е истинно представен на широката публика от една личност, която поради лъжовните си произведения много добре се е замаскирала под благозвучен псевдоним.
Провидението е произведение, което започва в предопределена ситуация А и завършва в предопределена ситуация Б. Как обаче ще протече сюжетиката на това произведение зависи единствено от волята на главното действащо лице.
Сюжет
Никълъс дьо Май отново е сам под настръхналата манхатънска нощ. Поизтрезнял, поизпразнен, изобщо – в състоянието, в което човек си прави равносметка: „Случаят „Джо Грант“ – приключен. Глупакът можеше да не мери височината на Бруклинския мост, при условие, че е невинен. Да, ама не го знаеше. Жалко за него. Трябва да мина да си прибера парите. Йоркшайъра на мисис Кънингам. Да ударя една жица на Валковски от чистотата. Може да са го изстъргали от 23 улица. Трябва да се видя с мис Дрю Уайт. Откъде ми беше известна фамилията? А, да, дъщерята на Ланселот Уайт. Какво шоу – да си крал на железниците и да носиш името на герой от рицарски роман. Всъщност в Америка само негър може да се казва Ланселот. Какво ли пък иска тая? Сигурно е изгубила доста зелени на рулетка и я е страх татенцето да не се ядоса. На тези със седемте нули игла не можеш да им вкараш в задника. Кога ли беше срещата? В девет или в девет и половина? Мамицата им на тези половинки часове!“
Ник забърза крачка като се сети, че е някъде към шест сутринта. Ще има време точно за един душ, кафе и закуска с две-три бири. Поне да имаше секретарка – нямаше да му се налага да си пълни главата с часове на срещи, адреси, телефонии номера, имена. Докато Патси работеше за него, всичко беше О.К. – тя помнеше всичко за всички, беше хубава, провокираща, харесваше на клиентите. Не го напусна, когато започна да ѝ пуска ръка (даже легна с него веднъж), не го напусна, когато стана цар на жълтите хроники и журналистите правеха опашка пред офиса от ранни зори (даже успяваше да ги усмири с чара си). Напусна го когато един литературен критик от реномирано списание дойде да разговаря с него, защото пишеше статия за поезията на Никълъс дьо Ман. Дойде и просто си отиде с нея. Е, статията определено се получи. И Патси живее на хубаво място – някъде на Лонг Айлънд. Но му липсва влажната ѝ целувка за довиждане и хубавата ѝ главица с мощна сметачна машина вътре. Последния път обаче машинката не сметна в негова полза.
Започна да просветлява. Ник обичаше да наблюдава събуждането на Ню Йорк, когато за няколко сякаш безкрайни минути се установяваше особено мълчание, нещо като примирие между звуците на нощта и звуците на деня. Затишието завършваше с първите несигурни подвиквания на разносвачите на лед и кашлящото дрънкане на първите трамваи. След това отново ревваха фордовете, дирижирани от пръхтенето на конете на полицаите. После пропищяваше банцига от дъскорезницата на съседната улица. Последни се обаждаха фаготите на корабните сирени и… край на соловите изпълнения: всичко се сливаше в невъзпроизводима какафония. Грешка – възпроизводима единствено за Гершуин.
Ник сложи кафето на печката и си пусна „Един американец в Париж“.
Трябва да отиде в Париж. На всяка цена. След като всички са полудели и половината Америка се е пренесла във Франция, защо да не отиде и той? Зак от „Хералд Трибюн“ пишеше в последното писмо, че в Монпарнас тече денонощен купон: милионери и просяци, курви и принцеси, руснаци и японци, художници, писатели, наркомани и буржоа – всички заедно участват в някаква безкрайна и неподлежаща на описание оргия. Там била и онази мацка – Зелда, с която излизаха по време на войнишките си отпуски. Питаше дали Ник я помни. Помнеше я, разбира се – кой би могъл да забрави Зелда! Помнеше как го отхвърляше и танцуваше единствено с онова животно Хенри – „сержант О`Брайън“, докато Зак не ѝ подшушна, че е син на Алекзандър дьо Ман („дьо Ман от Ню Орлиънс!“). Помнеше натискането в колата, за пръв път целуваше момиче. Е, баща му вече го беше прекарал през местния публичен дом (по силата на традицията на аристокрацията от Ню Орлиънс, която си оставаше френска по дух) и той добре беше запомнил пътя до него, но това беше нещо различно. Писмото завършваше с невероятна новина – Зелда се била омъжила за млад писател на име Фицджералд, автор на нашумелия роман „Великия Гетсби“. Зак питаше дали го е чел, понеже той самия не могъл да го намери в Париж и искаше да му го изпрати, ако го има.
Дали е чел „Великият Гетсби”! Та той обожаваше тази книга, заспиваше с нея!
„Бях и вътре и вън, едновременно очарован и отблъскван от неизчерпаемото разнообразие на живота.“
Фицджералд, „Великият Гетсби“
Сашà пристига с кафето. Пиер го помирисва с отвращение, изсипва половината захарница в чашата си, поглежда с подозрение сметаната. После изгълтва течността на един дъх, като че ли е анасонова отвара против кашлица.
Морис си сипва една лъжичка захар и разсеяно започва да разбърква. Сашà посяга към недоизпитата си бутилка вино.
Пия кафето си чисто. Имам нужда от силата на горчивината му, която те изтръгва от самосъжалението и те запраща срещу света.
Спомен
Сещам се за Каантия – сбръчканата врачка от моето детство, чийто гърлен глас приласкаваше или стряскаше майка ми и нейните приятели по време на следобедните кафеени сеанси.
Два цвята са натрапчиво обвързани с този спомен.
Синьо.
Синия салон в къщата ни на улица Търговска в София. Много синьо и много меко кадифе – столове, дивани, завеси. Сапфирена гладка коприна – тапети, възглавници, покривки. Морскосин еднорелефен лен – салфетки, кувертюри, лампиони. Синьочерни вълнени килими.
Бяло.
Ослепителната белота на тоалетите и аксесоарите – сатен, жоржет, перли, мъниста, дантели, панделки, пера.
Синьобялата струйка сметана, която потича към кафето, проблясва за миг преди да предизвика напукване на тъмната повърхност.
Обръщането на крехката синкавобяла чашка от костен порцелан и после – ледените пръсти на Ксантия, които я обгръщат и придобиват нейния оттенък – хамелеони в снега.
Захлупвам чашите ни върху чинийките. Пиер ме наблюдава с любопитство. Не, приятелче, това не е евтино вещерство. Това е живо сливане със съдбата.
това е кафето
всичко останало е суета
Гледат ме в ръцете. Нервно потропвам по масата. Колко време трябваше да се изчака? Докато сърцето ти прескочи три пъти…
Пътник и Планина.
Планината е обрасла с пяна: пяната на дните. Слънчева сис – тема. Вместо Венера – хризантема, слънцето виси на пъпна връв, която започва извън чашата.
Пътникът върви с десния крак напред. В едната си ръка държи стръкчета трева. Под краката му има нещо, което при – лича на въпросителна. Дъното на чашата е тъмно. Различават се инициалите
S. P. Q. R.
– Какъв разказ би могъл да направиш от тези знаци? – Морис е взел чашата ми и я изучава.
– Всякакъв. Озадачават ме инициалите, както и липсата на други фигури. При всички случаи се задава някаква промяна.
– Пренасяме се…
– Глупости, нещо идва, някой идва. Предстои нещо фатално, което е свързано с Изтока. Този Някой… няма лице.
– Измишльотини. Единственото хубаво нещо в този странен ритуал са прекрасните картини, които се получават – Морис пуска чашата на земята и тя се разбива на парчета. – Освен това дори да е предстояло нещо такова го предотвратихме. Ето, край, бъдещето е на парчета! Момчета, вдигаме гълъбите.
Слизаме долу. Сашà се е разчувствал и решава да ни изпрати до ателието. Казвам, че съм забравил томчето на Данте и се връщам. Обръщам чашата на Морис. Орнаменти. Абстракции. Картини. Абсолютно бяло дъно. Само един знак – V. Виктория. Щастливец. Стоп. S. P. Q. R. – „На Сената и Римския Народ“. Римски. Римско… Петица. Ама че чекия! Какво по дяволите би трябвало да означава това?