Известно е, че светът е чисто пародиен, т.е. всяко нещо, което виждаме, е пародия на друго или пък самото то, представило се пред нас в някаква измамна форма.
Откакто фразите текат в заетите с размисли мозъци, в света е започнала тотална идентификация – посредством кòпула всяка фраза осъществява връзката на едно нещо с друго; това обвързване между всички неща в света щеше да е видимо, ако човек можеше с един поглед да съзре в нейната цялост следата, оставена от нишката на Ариадна, водеща мисълта в своя собствен лабиринт.
Но кòпулата на думите е не по-малко възбуждаща от съвкуплението на телата. И моят вик: АЗ СЪМ СЛЪНЦЕТО е последван от една обща ерекция, защото глаголът „съм“ е проводник на любовната лудост.
Всички съзнават, че светът е пародиен и че това не може да бъде обяснено.
Така оловото е пародия на златото.
Въздухът е пародия на водата.
Мозъкът е пародия на екватора.
Коитусът е пародия на престъплението.
Златото, водата, екваторът или престъплението спокойно могат да бъдат считани за първопричина на нещата.
И ако зараждането на света не се уподобява с пръстта на планетата, която изглежда е в основата, а с кръгообразното движение, което планетата описва около един подвижен център, то една кола, часовник или шевна машина също могат да бъдат възприети в качеството си на първопричина.
Двете основни движения са въртеливото и сексуалното движение, чието съчетание се изобразява чрез локомотива, състоящ се от колела и бутала.
Тези две движения взаимно се преобразуват едно в друго.
Така можем да си дадем сметка, че Земята, въртейки се, съвкуплява животни и хора (така както резултатът се явява в същото време и причина) и че животните и хората предизвикват въртенето на Земята, съвкуплявайки се.
Именно съединението или механичната трансформация на тези движения е било в основата на търсенията на алхимиците, нарекли го с името философски камък.
Съществуването на това съединение с магическо значение определя сегашното място на човека сред другите елементи.
Една захвърлена обувка, развален зъб, един прекалено къс нос или готвачът, храчещ в ястията на своите господари принадлежат и са белег на любовта, така както морският флаг принадлежи на точно определена нация.
Един чадър, някакъв шестдесетгодишен мъж, един семинарист, мирисът на развалени яйца, слепите очи на съдиите са корените, чрез които се храни любовта.
Куче, разкъсващо вътрешностите на гъска, една повръщаща пияна жена, някакъв хленчещ счетоводител, цяло едно гърне с горчица са пълна бъркотия, която служи за проводник на любовта.
Попадналият сред множеството човек е раздразнен от прозрението си, че не е един от това множество.
Изтегнат в едно легло с момичето, което обича, той забравя, че не е в състояние да проумее защо това е точно той самият, вместо да бъде тялото, което докосва.
Без да подозира нищо за това, той страда от замъгленост на съзнанието, която му пречи да изкрещи, че момичето, което забравило за себе си, тръпне в прегръдките му, е той самият.
Любовта или инфантилният гняв, суетността на една провинциална вдовица или клерикалната порнография, или пък големият брилянт, закопчан на гърдите на някоя певица, объркват разни хорица, забравени в прашните им апартаменти.
Те напразно ще се търсят жадно един друг: навсякъде ще намират само пародийни образи и ще заспиват самотно като празни огледала.
Унесено и неподвижно в прегръдките ми, без дори да сънува, това момиче ми е толкова чуждо, колкото вратата или прозореца, през които мога да гледам или да премина.
Откривам безразличието (което ѝ позволява да ме изостави), когато потъвам в съня, неспособен да приема с любов това, което става.
Невъзможно ѝ е да узнае кого е намерила, когато я притискам до себе си, защото тя непрестанно пропада в пълна забрава.
Планетарните системи, които се въртят в пространството като плочи на бързи обороти и чиито център също се измества, описвайки един неизмеримо по-голям кръг, се отдалечават постепенно от своята собствена позиция, за да се върнат после отново към себе си, довършвайки кръговото движение.
Движението е образ на любовта, неспособна да се установи върху едно точно определено същество и преминаваща бързо от един към друг.
А забравата, която я обуславя по този начин, е само ловък ход на паметта.
Човек се появява внезапно като призрак върху погребален ковчег и изчезва по същия начин.
Няколко часа по-късно той се надига отново, после пак потъва и така всеки ден: това велико съвкупление с небесната атмосфера е подчинено на въртенето на Земята около Слънцето.
И въпреки че движението на земния живот е ритмизирано чрез това въртене, образ на движението не е въртящата се около собствената си ос Земя, а мъжкият полов член, проникващ в женската и който излиза почти изцяло от нея, за да се върне там отново.
Любовта и животът изглеждат индивидуални върху Земята, само защото всичко е накъсано на вибрации с различна продължителност и амплитуда.
При все това не съществуват вибрации, които да не са съгласувани с някакво продължително въртеливо движение, така както локомотивът, който се движи по повърхността на Земята, е образ на една перманентна метаморфоза.
Съществата умират, за да се възродят отново във вид на фалоси, които излизат с единственото намерение да могат да проникнат отново в телата.
Планетите се издигат по посока на Слънцето и после се спускат изнемощели към пръстта.
Дърветата надигат пръстта на земната кора с безброй набъбнали членове, насочени към Слънцето.
Онези дървета, които прекомерно бързо и насила израстват, биват ударени от гръм, отсечени или изтръгнати от корен. Завърнали се отново към пръстта, те заживяват повторно в някаква друга форма.
И тяхното полиморфно съвкупление е функция на неизменното въртене на Земята около собствената ѝ ос.
Най-простият образ на свързания с въртенето на Земята органичен живот са приливите.
От движението на морето, едно непрестанно съвкупление на Земята с Луната, произтича полиморфното и органично съвкупление на Земята и Слънцето.
Първична форма на слънчевата любов се явява един облак, издигащ се над някакво водно пространство.
Еротичният облак се превръща понякога в буря и пада на земята във вид на дъжд, докато светкавица разкъсва слоевете на атмосферата.
Дъждът от своя страна веднага тръгва нагоре във вид на неподвижно растение.
Животинският свят произлиза изцяло от движението на водата в моретата и във вътрешността на телата, животът продължава да се заражда от солената вода.
Така морето играе ролята на женски полов орган, който възбуден от фалоса, е непрекъснато влажен.
Морето неспирно прави любов.
С едно еротично движение твърдите елементи, разпръснати в него, избликват над оживялата вода във вид на летящи риби.
Ерекцията и Слънцето са скандални точно толкова, колкото някакъв труп или непрогледния мрак на зимник.
Растителният свят изцяло се насочва към Слънцето, а човешките същества, макар че са фалоидни като дърветата и за разлика от другите животни – задължително извръщат очи от него.
Човешките очи не понасят нито Слънцето, нито съвкуплението, нито трупа или непрогледния мрак, но реагират по различен начин.
Когато кръвта нахлува в главата ми, лицето ми става червено и непристойно.
Болестните му реакции издават в същото време кървавата ерекция и изгарящата жажда за безсрамие и престъпна развратност.
Не се срамувам да призная, че лицето ми скандализира и че страстите ми могат да бъдат сравнени единствено с ВЕЗУВИЙ.
Земното кълбо е покрито с вулкани, които му служат за анус.
Въпреки, че не се храни с нищо, то изхвърля от време на време навън съдържанието на своите вътрешности.
Това съдържание избликва с грохот и пада надолу, струейки по склоновете на Везувий, сеейки навред ужас и смърт.
И накрая, еротичните движения на пръстта не са чак толкова плодовити, колкото тези на водите, но затова пък са много по-бързи.
Земята рядко прави любов, но го върши с лудост и всичко се сгромолясва на повърхността ѝ.
Везувий е образ на еротичното движение, което прониква с взлом в човешкия дух и придава на идеите силата на една скандална ерупция.
Всички, в които се влива силата на тази ерупция, задължително се намират отдолу.
Работниците-комунисти изглеждат на буржоата толкова грозни и толкова мръсни, колкото окосмените полови органи: рано или късно от това ще последва една скандална ерупция, в която безполовите благородни глави на буржоата ще бъдат отрязани.
Бедствията, революциите и вулканите не правят любов със звездните тела.
Еротичните огнени явления, революционни и вулканични, са в антагонични отношения с небето.
Както насилствената любов те завършват, без да дават плод.
На звездната плодовитост се противопоставят земните бедствия, образ на безусловната земна любов, ерекция без изход и правила, скандал с ужас.
Именно по този начин любовта крещи в гърлото ми: Аз съм Везувий, отвратителна пародия на изгарящото и ослепително Слънце.
Бих желал да бъда удушен, в момента когато изнасилвам момичето, на което бих могъл да кажа: ти си нощта.
Слънцето безумно обича Нощта и насочва към Земята своята светлинна сила, гнусния си полов член, но се оказва безсилно да докосне погледа или нощта, макар че безкрайните земни пространства на нощта са насочени непрестанно към отвратителната срамотия на слънчевия лъч.
Слънчевият пръстен е непокътнатият анус на някогашното му осемнайсетгодишно тяло, с което не би могло да се сравни нищо по-ослепително, освен Слънцето, макар и анусът да е самата нощ.
Превод от френски: Аксиния Михайлова