Не за първи път спя със сестра си. Първия път тя беше на седемнадесет, а аз на петнадесет години. Току-що се бе върнала вкъщи от среща с едно от нейните училищни гаджета, което или не е знаело какво да направи, или просто го е било страх. Във всеки случай момчето не бе направило нищо. Аз тъкмо мастурбирах пред едно взето от кабинета на баща ми списание, когато най-неочаквано, без да почука, сестра ми влезе в банята. Много добре помня, че кръвта нахлу в главата ми, а пенисът ми клюмна като градински маркуч. Тя ахна и затвори вратата, още преди да бях успял да прибера език обратно в устата си.
След малко тя дойде в моята стая, извини се за неочакваното нахлуване в банята, смъмри ме, че не заключвам вратата:
– Представяш ли си какво щеше да стане, ако не аз, а мама бе отворила вратата?
А после, когато се увери, че не ѝ се сърдя, започна да ме дразни:
– Слушай, Пол, не го правиш, както трябва – подхвърли тя. – Чакай, сега ще ти покажа. – И преди да разбера какво става, ръцете ѝ се плъзнаха по тялото ми, разкопчаха панталоните на пижамата ми, сякаш бе вряла и кипяла в тези неща (макар, както ми призна по-късно, и на нея да ѝ се случваше за първи път), и след няколко секунди всичко свърши, сестра ми се промъкна на пръсти обратно в стаята си, а аз се озовах сам, с втренчен в тавана поглед.
Бях оставен насаме със себе си и два парализиращи извода: а) преживяването съвсем не бе такова, каквото си го бях представял, и б) нямаше нито един приятел, на когото бих могъл да разкажа за този свой необикновен подвиг. Нито един. Тези мисли ме държаха буден цялата нощ. Сутринта се спогледахме и се усмихнахме сякаш споделяхме най-голямата тайна на света. Но изминаха години, преди да можем да се любим отново – стечение на обстоятелствата, различни приятели и приятелки, страхът да не бъдем заловени на местопрестъплението и чувството за вина държаха всеки от нас далеч от спалнята на другия. И дълго време трябваше да мастурбирам, вдъхновяван от спомена за сестра ми.
Една приятна среща
Така бе първият път. Последният път бе миналата седмица, и то, при съвсем не чак толкова невинни обстоятелства. Сестра ми Ивлин (не особено подходящо име за жена, която извършва кръвосмешение) и аз вече не сме толкова близки, поне в общоприетия смисъл. Тя е медицинска сестра, тоест занимава се с тежък физически труд, докато аз съм един от стоте хиляди наети от правителството интелектуалци, което означава, че съм просто драскач, съставящ безполезни социални програми. Така става, когато доктор на икономическите науки губи дар слово, ако разговаря с повече от един човек наведнъж и няма достатъчно въображение да измъкне по-голяма субсидия от някой научноизследователски институт. Във всеки случай Ивлин и аз живеем по съвсем различен начин; освен това, тъй като тя е в Ню Йорк, а аз във Вашингтон, не се виждаме много често.
Миналата седмица трябваше да отида в Ню Йорк на конференция по образованието, където се предполагаше, че ще ми сътрудничат някои хора от градската асоциация на учените. Но те имаха да казват по-малко от обикновеното, а и аз бях по-нетърпелив от обикновено, тъй че излязох от хотел „Шератон“ и взех такси до болницата на Ивлин.
Тя беше на смяна, цялата в бяло, с бели чорапи, през които плътта ѝ изглеждаше тебеширена, с касинка, придаваща ѝ вид на продавачка на хляб, и все пак бе привлекателна както преди. Чаках близо час до края на смяната ѝ, пушех и опитвах да си представя какво бихме могли да си кажем един на друг. Но когато тя свърши работа, забравих всичко, което трябваше да кажа. Ивлин влезе в ролята на водещ събеседник: как е Кери, скучна ли е службата ми както преди, защо не напусна и отида някъде, дето ще мога да работя с ръце и тяло, вместо да си вадя очите с четене и писане. Когато стана дума за нейния живот, тя сподели само:
– На Рой му доставя удоволствие да се мотае из апартамента, докато разговаря по телефона с високопоставени личности и да се оплаква от състоянието на икономиката ни.
Ако бях настоял, Ивлин щеше да признае, че всичко е наред, но ѝ е много скучно, което, перифразирано, означаваше, че ѝ е дошло до гуша да споделя нищожния синдром за издигане на Рой. Все пак тя бе започнала работа като медицинска сестра не заради парите, а защото имаше прекалено много свободно време и трябваше да намери начин да изразходва енергията си, да върши нещо полезно.
Попитах я има ли значение това, дето след осем години брачен живот те нямат деца. Силно изчервена, тя отвърна „не“, а когато се съвзе, подхвърли, че би могла да ми зададе същия въпрос. Набързо изчерпахме темите за разговор и я изведох да обядваме навън. (Тя се обади вкъщи да съобщи, че съм в града, но Рой ѝ каза да измисли някакво извинение за това, дето не можел да ме види. После добави, че съм бил най-свръхобразованият подлизурко, когото познавал, и в никакъв случай да не ми се позволява да отида у тях.) След обяда се върнахме в хотелската стая, защото на улицата беше студено, а после, във фоайето, ни омръзна да зяпаме разни правителствени бюрократи – все пак не може до безкрайност да броиш закачените по коланите калъфи за писалки, подаващите се от копчелъците краища на ризи и да коментираш странни телесни миризми. И съвсем естествено след два-три часа разговори и гледане на телевизия, когато ни доскуча, ние се съблякохме и се любихме, без да кажем нито дума. Обаче този път и двамата се чувствахме ужасно.
– Не трябва ли да спрем това? – попита Ивлин.
Не можех да отговаря определено с да или не. Имаше нещо особено в тялото ѝ, което не ми позволяваше да се освободя от него. Подозирам, мотивите на Ивлин са били дори по-сложни от моите: за нея това бе начин да се отърве от мъжа си, без да рискува наистина нищо. Така че двамата с нея се използувахме взаимно. Ако бях психиатър, предполагам щях да призная, че това е лошо, но не съм сигурен какво точно бих направил с такава информация. А всъщност кой не използува другите? Във всеки случай това не интересуваше Ивлин, която вече спираше едно такси. Бялата ѝ престилка светлееше като неясно петно на тротоара. Отново не можах да заспя. Позвъних на Кери, просто да се чуем и да разбера какво става у дома, но гласът ми бе много слаб. Тя най-индиферентно заяви, че ѝ липсвам, а аз веднага се почувствувах като отново изненадан в банята младок.
Спомням си
Спомням си един много показателен епизод от юношеството ни. Цялото семейство бе седнало около масата на вечеря и Ивлин бърбореше нещо за училищната танцова забава. Аз, както обикновено, мълчах. От чиниите с картофи се вдигаше гъста пара и лицето ми пламтеше. Баща ми прекъсна Ивлин по средата на изречението. Бил говорил с „онова момче“ Ерик Мълинс, с което тя се срещала, и му казал, че не иска повече да го вижда да се навърта около нашата къща.
– Не съм те отгледал, за да се въргаляш с онзи мърляч по задната седалка на някой „Форд“ – заяви той.
Майка ми го погледна скептично, а аз понечих да се оттегля от масата. Сестра ми – отлична ученичка, с маниери на посланическа съпруга, му каза направо: „Я си еби майката!“ и се надигна от стола. Баща ми с едно движение издърпа колана си и я плясна през лицето, което прозвуча тъй, сякаш някой разкъсваше гума. Майка ми се разплака, а аз изтичах горе да извикам по телефона полиция. Напълно безсмислено бе да викам полиция. Просто нелепо бе баща ми да удря Ивлин. Той вече не се грижеше за нейната издръжка и когато някой от нас трябваше да бъде наказан, предоставяше на майка ни да направи това. Останалата част от вечерта премина в отвратителна бъркотия. Баща ми изживя ужасни минути, докато обясняваше на полицаите моята грешка, а те непохватно се извиняваха за намесата в семейния спор. Един от тях най-безочливо подхвърли нещо за ползата от дисциплината и това още повече наскърби баща ми – той самият не бе наясно каква е ползата от дисциплината, а разбираше само каква е ползата да бъде наш баща. Исках да помоля полицаите да ме вземат с тях, но не го направих. Тайно от баща ми Ивлин продължаваше да се среща с Ерик Мълинс, докато на абитуриентския бал скъса с него. Ерик Мълинс беше момчето, дето не бе направило нищо с нея онази вечер, когато тя ме изненада в банята.
Една малка изповед
Твърде много преувеличих сексуалната страна на тази история. Всъщност самата мисъл за това ме подлудява. Всяка свободна минута опитвам да проумея какво е могло да ни подтикне, какво ни пречи да сложим край. От известно време се колебая дали да не потърся съвета на психиатър, но се отказвам, защото познавам донякъде психиатрите. Най-много да ми помогнат да си обясня този феномен, но разтълкуването му не би ме улеснило с нищо и много добре знам това. Опитвам се да обърна всичко на шега. Написвам писмо до рубриката във вестника, озаглавена „Драга Аби“ и даже го пускам.
Драга Аби,
Измъчва ме един необикновен проблем и бих искал да ми помогнете. Тридесетгодишен съм, женен за прекрасна жена. Бракът ми е сполучлив. Обичам своята работа и не съм душевно болен. Проблемът е следният: през последните шестнадесет години спя със сестра си, и сега, след пет години брачен живот, все още нямам сили да престана да го правя, а и не съм събрал смелост да призная това на жена си или да отида при психиатър. Обичам сестра си и не мога да не ѝ показвам любовта си. Наистина обичам и жена си, но това е съвсем различна любов. Искам да знам възможно ли е един мъж да обича две жени, дори ако ги обича по различен начин, и е в кръвна връзка с една от тях. В края на краищата формално погледнато чрез брачната церемония аз и жена ми сме в кръвна връзка. Толкова осъдително ли е това?
Изтерзан и окаян
Подпис
Намирам всичко за доста забавно и съм сигурен, че рано или късно такова писмо ще бъде публикувано. Чета вестниците всеки ден, за да видя какво ще отговори Аби. Междувременно търся възможности и поводи да се върна в Ню Йорк, и причини, за да не ходя там. Ако не намеря повод, не бихме имали контакти, за които би си струвало да говорим. Нито Ивлин, нито аз обичаме да пишем писма, а тя ме търси само при спешни случаи. Например когато Рой падна по стълбището и си изби три зъба. Нямам представа какво очакваше да направя, но това не ѝ попречи да ми се обади.
Животът вкъщи
Животът вкъщи не е особено вълнуващ. Кери е прекрасна, отзивчива до себеотрицание съпруга. Само веднъж бе кръшнала леко, което оказа незначително влияние върху брака ни. Мимолетен флирт на някаква вечеринка с един идиот от службата. По-късно той бе уволнен зарази прекрасната идея за построяването на финансирани от Федералното правителство жилищни комплекси – блокове с евтини апартаменти на първите етажи, по-скъпи на средните етажи за хора от средна ръка и най-скъпи на най-горните етажи. Той беше истински привърженик на интеграцията. Според Кери извън нашата спалня аз съм истински монах, а що се отнася до нея, не държа особено на това, нито обратното. Двамата разговаряме невероятно много и не съществува неудобна за нас тема. Имаме си ритуал – вместо да гледаме до късно вечер телевизия, споделяме мислите си. В последно време Кери смята, че е неморално да работя за държавата. Принуден съм да призная, че е така. Какво може да се направи? Отвръщам ѝ, че сигурно ще успея да проваля цялата работа, като превърна партера на Белия дом в кооперативен супермаркет. Кери заявява, че не съм особено духовит. Съгласявам се, но отбелязвам, че съгласието ми изобщо не променя нещата. Какво може да се направи? Неправилно формулираш въпроса, отвръща тя. Ние знаем какво не трябва да правим и това е всичко. Добавя, че би желала отново да започне работа на пълен работен ден, а също, че е време да реша какво да правя със себе си, например да се върна в училището като преподавател. Жена ми има едно необикновено положително качество, а именно, че би ми съсипала живота, само и само за да водя почтен живот. Почтеност! Това е дума, която вече не разбирам. Ако я свържеш с душевна чистота, гади ти се. Знам, че трябва да има някаква връзка с отношенията ми с Ивлин, но каква?
Да не си откачил?
Една сутрин Ивлин ми се обажда по телефона.
– Пол, да не си откачил?
– Мисля че не. Но какво имаш предвид?
– Много добре знаеш какво имам предвид. Чете ли сутрешните вестници?
– Най-после го публикуваха!
– Значи ти си написал онова ужасно писмо?
– Разбира се. Какво е отговорила „Драга Аби?“
– Слушай, вече започвам да вярвам, че не си в ред. Знаеш ли какво ще стане, ако Рой или Кери прочетат вестника и си направят изводите?
– Не ставай смешна. Те за нищо на света не биха свързали това с нас.
– Но, Пол, каква е тази „Драга Аби?“ Това е… това е ексхибиционизъм. Наистина, така е.
– Добре де, все пак какво е отговорила тя?
– Тя казва, че трябва незабавно да потърсиш квалифицирана помощ и да престанем да се виждаме съвсем, докато ти не се приучиш на сдържаност.
– Това е смешно.
– Не знам дали е смешно. Няма вечно да бъде все така, разбираш, нали? Един ден всичко ще излезе наяве.
– Наяве ли?
– Какъв си глупак! – отсича тя и затваря телефона.
Точно преди щракването чувам неясно прохленчване, което уверен съм, ще премине в напълно определен плач. Искам да ѝ се обадя, но не знам какво да ѝ кажа. Цял ден не ме хваща сън, а за мен е необичайно да не си подремна след обеда на дивана в канцеларията.
Започвам да разбирам
Започвам да разбирам значението на думата почтеност. От десетина дни сме приютили у дома един тъй наречен беглец от правосъдието. Казва се Ед Картър и е от черната буржоазия, един от тримата негри в нашата служба. ФБР го преследва за злоупотреба. Ед е прекрасен човек, семеен, и събира вноските по фонда за подпомагане на сърдечно-болните. Чисто и просто хванаха го в нещо, което по негласна традиция правеха всички в нашия нископлатен отдел – получаване на командировъчни пари за фиктивни командировки. Андри Месър, един от сто и петдесетте представители на бялата буржоазия в отдела, го научи на този номер обаче хванаха Ед. Тъй че сега в нашия отдел витае грозно подозрение – някой трябва да е издал Ед, някой, който не го обича особено много. Знам поне трима души, които смятат, че това съм аз. Както и да е, у нас Ед е в безопасност, макар това да е само временно решение на въпроса, докато измислим нещо по-подходящо.
„Да си негър и да се разхождаш по улиците на Вашингтон е напълно безопасно, докато не започнеш да се приближаваш до Капитолия – казва Ед. – Тогава, разбира се, започваш да изглеждаш подозрителен“.
Присъствието на Ед у нас доста вълнува Кери. То означава според нея, че аз правя нещо смислено и почтено, че защитавам една истинска жертва, и после, това до известна степен променя установения ред вкъщи. Има нов човек, с когото можем да си поговорим, въпреки че Ед не е от школата на задълбочаващите се, и според мен понякога просто преувеличава пред нас, за да има къде да живее. Той говори с жена си всеки ден, обажда се от един уличен телефонен автомат на друг, за да я осведоми, че всичко е наред и че урежда нещо. Кери му бе препоръчала да замине в Швеция. Споменавам, че имам познат в Емиграционния отдел, който за двеста долара ще помогне да му издадат паспорта.
Най-после отидох на психиатър
Трябва да призная, че след известно време обаждането на Ивлин започна да ме безпокои и най-после отидох при психиатър, когото един мой приятел бе определил като прогресивен. И наистина, дори окото му не мигна, когато му казах, че съм женен и спя със сестра си. Обаче направо щях да падна от стола, когато ме попита какво ме измъчва. Според него единственото усложнение идвало от лъжата, в която съм се бил оплел, за да не разбере жена ми. Иначе това било все едно, че имам най-обикновено любовно приключение.
– Но това не е някакво си любовно приключение – запротестирах аз. – Дори изобщо не е приключение. Това е сестра ми.
– Знаете ли, при някои първобитни племена кръвосмесителните връзки са не само приемливи, но и задължителни.
– Е, да, прекрасно! Но мисля, че много скъпо ще ми излязат самолетните билети до тихоокеанските острови. Все пак не е особено практично, нали?
– Искам само да ви накарам да разберете нещо друго. Макар измъчващите ви угризения да са напълно естествени, вината е само в собственото ви съзнание и никъде другаде.
– Като че ли не знаех това – промърморих аз и тръгнах, обещавайки си да забавя колкото е възможно повече изплащането на хонорара.
И точно преди да затворя вратата на кабинета, стори ми се, че улових странен проблясък в очите му, сякаш той си бе помислил: „О, боже мой, първият ми случай на кръвосмешение!“
Обективно погледнато той е прав, разбира се. Но защо се получава така, че когато хората говорят обективно, те още повече усложняват нещата за другите? Все пак, след като излязох от кабинета на психиатъра, твърдо реших да опитам на всяка цена да възстановя нормалните отношения със сестра си.
Вечерята с Ивлин и Рой
Вечерята с Ивлин и Рой е просто мъчително преживяване. Самопоканил съм се напук на предупреждението му, само за да мога да видя Ивлин в негово присъствие. Когато пристигам, Рой е в невероятно добро, сладникаво приятелско настроение и едва се сдържа да не ме потупа по рамото. Целувам Ивлин бързо, едва докосвайки бузата ѝ, което все пак излиза някак еротично. И въпреки че Рой е направил всичко възможно, за да отклони посещението ми, щом като вече съм у тях, той ме посреща великолепно. Проявява пространен интерес към работата ми („Несъмнено нашата страна има нужда от повече и по-евтино жилищно строителство, но вие, момчета, трябва да намерите начин то и в бъдеще да бъде евтино“). По време на вечерята говори само той.
– С Ивлин смятаме да се преместим от града – казва Рой. – Огледахме някои парцели точно на север от Ниак и не можеш да си представиш колко евтина е земята там.
Слушал съм това много пъти, а нямам представа колко пъти го е слушала Ивлин. Споглеждаме се с нея и свиваме рамене. Рой дори не забелязва. И все пак Рой не е чак толкова неприятен човек – той, също като мен, се чувствува неловко, когато след вечерята в разговора ни се получава пауза. Изглежда за момент въображението му е изневерило. Лицето му е разтревожено, сякаш очаква непредотвратимо нещастие. Както и да е, успяваме да изживеем тези няколко минути и се отправяме към хола.
– Пол, сега ще ти пусна една фантастична плоча – обръща се към мен Рой, – а и това междувременно ще ми даде възможност да се похваля с моето стерео.
Хваща ме под ръка и ме отвежда в хола. Каква нескопосна интимност от негова страна! Хвърлям през рамо поглед назад и виждам Ивлин, която събира чашите от масата. погледът ѝ е празен, сякаш току-що е спряла да се люби. Това е много обезпокояващо.
След час и половина музика Рой и аз сме достатъчно отегчени един от друг, за да приемем, че сме квит, но той изглежда предпочита моята компания пред тази на Ивлин.
– Не смятате ли, че е по-добре тази вечер да се откажа от упражненията? – пита Ивлин, вече привършила с миенето на чиниите.
– Не виждам никаква причина да се отказваш – отвръща Рой. – Дори мисля, че брат ти ще се обиди, ако се отнасяш с него като с гост. Освен това можеш да претупаш упражненията за половин час.
Ивлин потегля към банята да се преоблече в анцуг и да направи своите Кралски Канадски Военновъздушни Упражнения, а ние с Рой се гледаме още половин час. Към десет часа започвам да симулирам умора и демонстративно се прозявам.
– Винаги ли е тъй неприятен? – прошепвам на Ивлин на излизане.
За момент тя изглежда ужасно възмутена, но след това поклаща глава.
– Не забравяй, че той те мрази – прошепва в отговор Ивлин.
Казвам ѝ, че ще опитам да не забравя.
Като ограбване на банка
Решението да се оженя взех много трудно. Сравнявах със сестра си всяко момиче, с което се любех. Много от тях издържаха сравнението успешно, но не и аз. Разликата бе в моето изпълнение. Често с други жени се безпокоях дали го правя добре, както предполагам в резултат от младежките сравнения в училищните гимнастически салони, а и по-нататък, се безпокоят повечето мъже. Със сестра ми обаче това бе тъй естествено, че ме смразяваше. Не че любенето с Ивлин не включваше доброто изпълнение – напротив, то бе истинска драма, като ограбване на влак или стриптийз. И драмата ни осигуряваше неописуема възбуда, докато се страхувахме единствено, че ще ни хванат. Всъщност рискувахме толкова малко. Сгодявах се два пъти и двата пъти се измъквах. Дори втория път опитах да остана чист до брачната нощ. Това подлуди годеницата ми – тя остана с впечатлението, че се подготвям за будистка секта или нещо подобно, но или много ѝ харесвах, или ужасно ѝ се искаше да се омъжи, защото се примири с това. Ивлин, предполагам, никога не би се съгласила с подобно нещо.
Най-накрая с Кери нямаше как да избегна брака. Тя беше съвършена във всяко отношение, а даже и в някои отношения, за които не бях предполагал. В леглото бе агресивна. Тя дори отвори очите ми за политиката и ме запозна с други хора по времето, когато бях в състояние да мисля единствено за себе си. Тя ме накара да протестирам срещу орязването на фондовете в нашия отдел и да заявя, че това е морален банкрут, докато аз смятах, че е просто лоша идея. Накратко, Кери знаеше как да ми усложнява живота.
Междувременно Ед
Междувременно Ед започна да става непоносим. Все още не иска да напусне града, защото се страхува за семейството си. Не иска да се предаде на ФБР позовавайки се на непознаване на законите, или да предложи да върне парите. Казва, че с неговата заплата ще бъде невъзможно да възстанови сумата и е напълно прав. Докато аз ходя на работа, Ед и Кери разговарят за правата на човека и даже се сприятеляват! Кери го учи да мисли правилно политически, увещава го да бъде по-настъпателен. Нелепи ми изглеждат нейните дискусии за правата на човека с един бъдещ бивш мошеник, докато аз парафирам документи, които превръщат бедността в приемлив начин на живот. Освен това всеки път, когато се връщам у дома, погледът на Еди ми се струва гузен и след като не мога да бъде сигурен, дали се чувствува виновен, че взема храна от жена ми или взема самата нея, не бих се изненадал, ако разбера, че е любовник на Кери. Кой казваше, че гузният човек е изпълнен с подозрения.
Онова, което ме подтиска
Що се отнася до психиатъра онова, което ме подтиска е, че той не ми зададе нито един подходящ въпрос за детството ми. И тъй като в последно време съм погълнат изцяло от връзката с Ивлин, не оставих нито един камък необърнат. Даже прекарах множество часове в моята канцелария, обхванат от копнеж по детството. Всъщност, то бе доста хубаво. В него имаше един централен епизод и навярно трябваше да му го разкажа, дори да не ме бе попитал. Сестра ми е на десет, а аз на осем години. Късна вечер е, не можем да заспим поради шумното ежегодно празненство, организирано от родителите ни. Както обикновено, то се е изродило в полупиянска кавга на много по-ниско социално ниво от онова, което бяха определили за себе си. А като завършек на всичко около четири часа сутринта чуваме ужасен стон, сякаш някой се задушава до смърт. И наистина, излизаме от нашата стая, за да се изправим лице в лице с една типична картина: гостите са си отишли, навсякъде из хола са разпилени чаши, вилката на грамофона е вдигната, а на килима баща ми непохватно е яхнал мама. Ние с Ивлин сме потресени и аз съм убеден, че той ще я удуши. Първият ми порив е да изтичам обратно в стаята и да се престоря, че нищо не съм видял, че нищо не се е случило. Но Ивлин, която ме плаши със смелостта си, несдържано извиква: „Татко, престани веднага!“ Следва кратка суетня с протегнати към дрехите ръце, която съм запомнил по-ясно от самия акт. Една сцена ми се натрапва и не мога да се отърва от нея: представям си, че някой ни изненадва с Ивлин в момент, за който не можем да посочим никакво извинение. И на моето лице ще цъфне свенлива усмивка, точно като тази, която се бе появила тогава на лицето на баща ми. Сутринта на закуска никой не споменава нищо за миналата нощ. Но след две седмици баща ми, с възможно най-сложни медицински термини, се опитва да обясни на Ивлин нещо за птиците и пчелите. Когато лекцията свършва, сестра ми пита: „Сега мога ли да изляза навън?“ Сигурен съм, че психиатърът много щеше да се развълнува, ако бе научил за този случай. И съм напълно убеден, че не би могъл да ми помогне с нищо.
Ивлин ми се обажда още веднъж по телефона
Ивлин ми се обажда още веднъж по телефона и аз съм извън себе си от радост. Предчувствувам, че Рой е паднал от десетия етаж или най-малкото има камък в бъбрека. За съжаление в живота изненадите много рядко са приятни и всъщност се оказва, че Ивлин напуска Рой още днес, моментално, веднага щом се освободи от работа. Със себе си носи само един куфар и анцуга. Споделяйки това свое решение с приятелите си, разбрала, че няма приятели, добавя Ивлин. Те или са много близки с Рой, или по принцип са убедени, че „трябва да се търпи“. Във всеки случай отказват да ѝ помогнат. И така тя напуска работа и ще дойде за известно време при нас във Вашингтон. Просто съм поразен от радост и нерешителност. Радостта е разбираема, а нерешителността е породена от страха ми да направя опит да живея под един покрив с двете жени, които обичам. За момент дори забравям за Ед.
– Кое те накара да вземеш такова решение, Ивлин?
– Мислех, че ще се зарадваш, когато чуеш това.
– Разбира се, много добре знаеш, че ще се зарадвам. Винаги съм смятал Рой за мухльо. Първокласен мухльо. Но какво в края на краищата доведе и теб до същото заключение?
– Доста ми се бе натрупало. Но онази вечер, когато ти беше у нас, очите ми се отвориха за много неща. Осъзнах, че нямам нищо против да се оттеглям в кухнята, когато той си води приятелите вкъщи, дори ми бе приятно да стоя в кухнята, да се отърва от тях, но като дойде ти, наистина се почувствувах унизена. Беше ме срам, че му позволявам да се отнася така с мен.
– Срам ли?
– Ще ти обясня допълнително, когато пристигна. Ще взема влака в четири и половина, тъй че ще съм у вас малко след вечеря. Добре ли е така, Пол? Искам да кажа, не мислиш ли, че Кери може да има нещо против?
– Стига глупости. Разбира се, че няма да има нищо против.
– И още нещо. Не съм казала на Рой за това. Страх ме беше дори да му оставя бележка. Не можеш да си представиш как ще побеснее.
– Положително.
И тъй, затварям телефона и все още не ми се вярва, че сестра ми наистина е решила да напусне мъжа си. Разбира се, това е напълно в нейния характер, но кой знае защо ми е трудно да приема непоколебимото ѝ решение. А и при мисълта, че нейното решение навярно е свързано с мене, чувствувам се неловко. Изпитвам желанието да се обадя на Ивлин и да ѝ кажа да не идва. Изпитвам дори още по-силно желание – да ѝ предложа да избягаме заедно. Устоявам някак си и на двете желания.
Тайна любовна авантюра
Кери приема добре новината, въпреки че, добавя тя, ще стане малко тесничко в апартамента, но не виждам как можем да откажем на Ивлин при тези обстоятелства. Отбелязвам, че трябва да съобщя това на Ед и когато питам къде е той, Кери със запъване започва да мънка, обяснявайки, че сега не бива да го безпокоим, той си почива в спалнята. Нашата спалня.
– Нашата спалня? Кери, тази почтена история отиде твърде далеч. Не ме е грижа дали ФБР ще го арестува за скитничество, но той трябва да си отиде още днес.
– Глупости говориш – отвръща тя.
Но вече е късно. Блъскам вратата на спалнята и за мой ужас виждам Ед да изразява най-интимните си чувства на, ако съдя по стенанията, жена си Мей. Още преди да затворя вратата, Ед, без да направи никакво усилие да протегне ръка и да придърпа чаршафа, се извръща към мен и прошепва:
– Никак ли не ти е жал за мен?
Минава известно време, докато се съвзема. Изглежда ми е съдено да изживявам непрекъснато тази сцена до края на дните си. Когато идвам на себе си, изсъсквам на Кери:
– Ти да не си откачила? Трябва да си луда, за да смяташ, че полицията не следи Мей. След няколко часа ще натикат всички ни в една голяма килия. Вярвай ми.
– Как може да си толкова жесток, Пол? Ед не е виждал Мей повече от месец. И той има нужда от някои неща толкова, колкото и ние.
– Почти предпочитам да задоволи нуждите си с тебе, отколкото да рискуваме главите си.
– Те са взели всички предпазни мерки. Мей отишла в Националната галерия, сменила си дрехите и прическата в женската тоалетна, в нашия блок използувала асансьора до шестия етаж, а останалите пет етажа изкачила пеша.
– Слушайте бе, хора, вие много гледате телевизия. За колко време измислихте този блестящ план? За петнайсет минути, а? Отлично! Всичко това за мен означава, че Ед трябва да си отиде. Може да си залепи мустаци и да хване самолета за Рино, щата Невада, но аз не смятам да се примирявам с този хаос.
– Ти да не мислиш, че ще те слушам? – отвръща Кери. -От самото начало знаеш на каква опасност се излагаме като крием Ед.
Тя ме оставя в хола да се пека сам на собствения си огън и следващите три часа правя опити да измисля някакво оправдание за това, че приютявам чернокож беглец от правосъдието, но нищо не ми идва на ум.
Когато пристига Ивлин, отказвам да отворя вратата, защото съм сигурен, че това са хората на ФБР Дори не ставам от стола. Тя ме целува, но аз не усещам нищо. Мей се измъква от спалнята, облечена с една от роклите на Кери и с руса перука на главата, докато Ед седи в хола безмълвно, като осъден на смърт. Изкушавам се да го попитам, смята ли, че половият акт е революционен акт.
Минават три дни
Минават три дни и аз като по чудо нито съм арестуван, нито се любя със сестра си, нито изхвърлям Ед на улицата.
– Защо не направиш нещо за себе си? – питам веднъж Ед на вечеря.
– Какво например? – хвърля ми той типичният за него равнодушен поглед.
Аз се отпускам обратно на стола, отчаян не само от безнадеждността на неговото положение, но и защото, както изглежда, то няма да има край.
Освен тази неприятност измъчва ме и нещо друго. Невъзможно ми е да заспя при мисълта, че само една врата ме дели от Ивлин. Чувствувам се като диетик, който знае, че не може да спазва диетата. Невъзможно ми е да се любя с жена си, защото се страхувам от шума, който ще вдигнем. Ужасявам се от истеричното скърцане на тресящото се легло, което сигурно ще разбуди някого. Полагам всички възможни усилия да се сдържам, но накрая една късна вечер под претекст, че гледането на телевизия ме успокоява, промъквам се тихо на пръсти в хола, за да видя Ивлин. Наистина включвам телевизора, за да заглуши шума, който евентуално ще вдигнем. Сестра ми се пробужда от дълбок сън и е шокирана от моето присъствие. Казвам ѝ, че изпитвам нужда да говоря и тя споделя с мен, че в съвместния им живот с Рой не е имало нито един приятен момент и че е решила да се насочи към нещо по-подходящо. Вече си била намерила работа като медицинска сестра в нашия район и най-добросъвестно търсела в града апартамент под наем. Нейната енергичност започва да ме подлудява. Заявявам, че ще напусна работа и ще се захвана с нещо по-сериозно, по-различно, например да стана психиатър. Изглежда много лесно, добавям аз и тя се засмива. Нейният смях е нервно енергичен, като на гимназистка при първата ѝ среща. Прегръщаме се успокояващо, съвсем платонично и вече съм готов да тръгна обратно към спалнята, когато едната гърда на Ивлин щръква през разкопчаната пижама и се ококорва срещу мен. Успявам да помисля, че това е за последен път, последен опит да извърша докрай нещо желано от мен, че то не може да навреди на семейния ми живот повече от което и да е събитие през миналия месец и половина. И ето ни с преплетени тела на кушетката, без да се смущаваме, понеже и двамата мислим, че няма да е съвсем несправедливо, ако някой ни изненада. Притаяваме дъх, но изглежда ни е било писано никога да не бъдем хванати и ако искаме да прекратим тази история, ще трябва да извадим всичко наяве. Възможността да ни заловят на местопрестъплението, разбира се, отново увеличава удоволствието ни. Сутринта на закуска не смеем да се погледнем. Кери дори отбелязва, че сме много тихи. Не отвръщаме нищо, за да не променим впечатлението ѝ.
И тъй като не мога повече да понасям това, изкарвам си яда
И тъй като не мога повече да понасям това, изкарвам си яда на Ед. Уикендът ми действува убийствено. Всички се разхождат из малкия ни апартамент, блъскаме се един друг, споделяме депресията на Ед и съсипания семеен живот на Ивлин. След срещата с жена си Ед е забележимо по-угнетен. През последната седмица само веднъж е излизал да ѝ се обади по телефона. Общо взето да се движиш из нашия апартамент е все едно да се разхождаш в погребален дом с мисълта, че съвсем скоро някой ще умре.
В очакване на полицията много често излизам да се поразтъпча около блока, и в даден момент внезапно се разочаровам, защото полицаите все не идват. Знам, че е подло, но не мога да си го избия от главата.
Всъщност тази въртележка ме уморява. Решавам да направя избор, знаейки, че каквото и да стане, ще трябва да избирам между две злини. Обаждам се в полицията. Съвсем безчовечна постъпка. Избирам личното пред общественото. Обаждам се на ФБР и, явно копирайки лошите герои от телевизионните филми, със заучени фрази съобщавам:
– Ако искате да разберете къде е Ед Картър, потърсете на „Уоруик Армс“, апартамент 11-Х. Не ви заблуждавам.
Цял ден се чувствувам ужасно и прекрасно, сякаш съм се любил със сестра си или съм открил значението на някоя мръсна дума. Връщам се вкъщи със странно замаяна глава. Мисля си, че Кери никога няма да разбере, но ако разбере, ще ме мрази, докато съм жив. Имам чувството, че тя се омъжи за мен, защото първоначално си бе въобразила, че съм почтен. И какво от това? Ако се случи най-лошото, ще се преместим в друг квартал, в един апартамент заедно с Ивлин. Най-неочаквано се окуражавам и вече не ме е страх от нищо.
Обаче полицаите не идват. Хрумва ми, че те сигурно не са ми повярвали. Отново се обаждам и повтарям номера на апартамента. Диктувам им буква по буква името на улицата и блока. Те ме питат как се казвам и аз им давам името на моя шеф. Излизам и се мотая навън, колкото е възможно по-дълго, с надеждата, когато се върна, да заваря Кери сама и тя, обляна в сълзи да ми съобщи, че не може да проумее как са открили Ед.
Най-после те идват, но съвсем не са от ФБР Звънят кварталните цивилни детективи и търсят мен. Уведомяват ме, че има издадена заповед за арестуването ми. Обвинение – отвличането на госпожа Рой Фулър.
– Какво ви става, момчета? – казвам им. – Да не сте полудели? Госпожа Фулър е собствената ми сестра. – И посочвам Ед. – Ето този е човекът, когото търсите.
Но Ивлин както обикновено е някъде в града, да търси апартамент и не мога да ги убедя, че говоря истината. Както и да е, арестуват ме. И преди да разбера какво става, вече съм напъхан в една голяма килия, пълна с пияници, наркомани и истински криминални престъпници. Това е просто абсурдно, мисля си. Убеден съм, че след няколко часа ще бъда навън, но само псувам онзи мръсник Рой. Като че ли с този просташки номер ще си върне Ивлин. Вбесен съм от некадърността на полицаите, разкъсвам се от мисълта, че те са неспособни да разкрият едно престъпление, даже то да е съвсем очевидно. И нещо друго – те все пак са знаели какво става. Просто още не са ме обвинили в престъплението, което са сигурни, че могат да ми лепнат. Какво мога да кажа на Кери, как да ѝ обясня, просто умът не ми стига. И седя нещастен в килията, търся микрофони под дюшека и се блещя към стената, твърдо решен да не говоря. Но когато Кери идва да ме прибере, готов сам да изповядам всичко: че изобщо не съм я обичал, че искам да се оженя за сестра си, че по принцип се страхувам от чернокожи, че се признавам за виновен, каквото и да е обвинението.
Превел от английски: Красимир Желязков