D.P. ме попита в Милано как изживявам своята хомосексуалност. Мислеше си, че имам приятел и че да имаш приятел е общочовешки стремеж на всички смъртни, по-осъществим за някои изключителни добряци отколкото за други – огромна грешка: умствени инвалиди, паралитици, глухонеми понякога, също имат засукани любовници!
Според него аз съм – а) хубав мъж, б) голям писател, в) симпатичен човек, жизнен и много по-невинен и чувствителен, отколкото бих искал да ме смятат. И така: той би се заклел в моето щастие в любовта като под щастие разбираше една действаща връзка. След много бърз анализ върху състоянието на нещата при мен, му отговорих, че хомосексуалността е дар свише, ако се изживява без прехласване и ако човек вложи чувственост в собствената си самота. Да бъдеш хомосексуален не означава да си зависим от секс с твоя собствен пол, както и ако си роден в манастир не означава, че трябва да станеш монах. Попита ме дали се влюбвам (той взима като пример Тестори, безумията, които направи, за да спи с колкото може повече момчета едно след друго, сърдечно-артистично-свещените трагедии на неговата хомосексуалност, вълненията по разни високи, ниски, по-ниски от други… докато накрая не видя Богородица). Разбира се, че се влюбвам в глупави и немарливи с маслинен цвят на кожата, но не виждам каква връзка може да се прави между мен и някой друг. Казва, че задържам всичко в себе си? Нищо подобно, изразявам всичко до последния микрон, което е най-добрият начин да изключа от любовта си влиянието на любимия – някой глупчо, неспособен да дриблира с мене, жертва, с която съм изцяло солидарен. Придавам форма на истерията независимо от любовта, това е. Очевидно изразявам и това. Моето истерично състояние остава да виси в периметъра на моето пространство, не преминава в дъха на другия: съзерцавам известно време това ново психическо състояние, после то изчезва яко дим, връщам се вкъщи и затварям вратата между мене и пространството на другия, нищо чак толкова оригинално. В Семинар върху Младежта написах, че когато обичам, не мога да работя, нямам достатъчно енергия и за двете задължения и получих много писма в потвърждение на това мое чувство. Сега вече бих казал, че или обичаш или пишеш, писането изключва любовта. Най-дебелашкият предразсъдък по отношение на хомосексуалността е, че тя е едно непрекъснато желание, понеже така правят всички. Преди всичко аз не правя любов, защото ми харесва, а защото не знам какво друго да правя, а това клони по-скоро към някакво счетоводство, отколкото към сърцето, нали? Да обичаш, да обичаш! Откъде накъде тази зависимост!
Да се купува любов с пари е като да си купиш килограм кора с форма на ябълка: килограмът си е килограм, но вътрешността не се включва в сделката. За щастие витамините се съдържат само в корите. От години вече не ми се представя сгоден случай, който да ми позволи да се опозная и затова и аз самият не знам добре кой съм станал. Знам, че всеки, който ме познава е сигурен, че ме познава. Но аз съм сигурен, че повече не съм се отдавал на никого в моята история, съставена преди всичко от информацията, която човек не може да даде за самия себе си, защото по-скоро съществува възприятие за информация, отколкото същинска информация и не е въпрос да се каже или да се премълчи, да го правиш или да не го правиш, а да сте двама и да го правите.
Тарудан
Дойдох тук от Хуара с едно рейсче, натъпкано с торби цимент и още единадесетина човека, клатушкащи се като мен. Предния ден бях пристигнал в Хуара при Мустафа, един студент, когото бях срещнал в Агадир под душовете и си тръгнах веднага, щом се събудих, без да се оправдавам. Вечерях и пренощувах при едно приветливо семейство с мили дечица. Всички живеят в центъра на едно стопанство, бивше колониално имение, където все още се отглеждат растения и цветя за пазара в Агадир (каучукови дървета, палми, всякакви видове виещи се растения). Къщите са от червена глина, водата в кладенеца е добра, има кокошки, едно прасе и цитрусови дървета, отрупани с портокали и лимони. Наблизо има други къщурки, докато къщата, където беше живяло едно френско семейство, починало през петдесетте години, без да оставят наследници, се беше превърнала в кълбо от срутени стени и къпинаци. Отвъд този зле поддържан рай имаше колиби, направени от бамбук, козя тор и картон, в които от години живеят някакви планинци, избягали от земетресение. Най хубавият син на Амита (четирийсетгодишна, с осем деца, златни зъби, горда жена и майка) е Хамид. Той е на три години и ако поставиш в едната му ръка монета, ти показва и другата, останала празна. Един такъв син може да бъде мечта за всеки баща банкер или продавач. Студентите като Мустафа са хитреци на дребно, които ти го показват и след като си им дал известна сума, с която да преживеят месеца, пак те питат „колко даваш за това“, като че ли имат два хуя, които могат да покажат. Той искаше да му духам и толкова, не искаше да ме чука отзад, което по си струва, понеже „si ton cul est malade ma bite se sauve“ т. е. „ако задникът ти е заразен, моят чеп се спасява“. Оставих го с надървен чеп насред една лимонова горичка и отидох да спя. Той ми обясни, че някакъв германец му е оставил скъпо споменче, но пък бил толкова мил и толкова рус, че носталгичните чувства го караха да се надява, че сигурно ще се върне да го потърси. О, бедничкия!
Ама, моля ви се! Чувствата са западняшка измишльотина на триперлии, които протакат нещата, а после така или иначе ти лепват течението. Призори взех първото фургонче и ето ме в Тарудан, т. е. не знам къде точно, в един хотел със стотина човека, които искат да гледат по телевизията филм за Ал Капоне. От време на време прекъсвания и реклама: четат Корана.
Авантюра. В дъното на арабския пазар виждам човек, когото не преставам да следвам сред кошниците с шафран, мента и зелени чушки и ето че той се приближава, очите му се плъзгат по мен, в зноя в тях проблясва една евентуална лудост, аз се обръщам и го следвам отново, но къде се вмъква той? В хотел „Ментага“, където съм отседнал и аз. Тичам. Мъжът има небрежна, изкривена походка на човек, който с увереност пъха ключа в ключалката с полагаемата се лекота.
Пипвам го дискретно в началото на стълбите. Навъсен, той ме фиксира с поглед, без да излъчва някаква емоция или послание. Вече е вътре, оставя вратата притворена поради разсеяност или от бързане.
От вътре един глас ми казва „bonsoiar, monsieur“. Отварям широко вратата, влизам, затварям я зад себе си и се облягам на нея. Когато отворя очи бих могъл да видя всичко: звездите или звезди, причинени от юмручен удар. Усмихвам се. Подканящо, но невинно. Той говори, свивайки си цигара с трева. Гласът му е дрезгав, плътен, от тези гласове, от които те побиват тръпки по гърба и краката ти се разтреперват като на гъсеница. Той е на двайсет и осем години и е техник към една рудодобивна фирма със седалище в една съседна цитадела, в неделя идвал в този хотел далече от колегите си, купувал хашиш и оставал в стаята да пуши и да яде. Винаги сам, защото не искал да вижда никого – никакви араби. Не общувал с никакви мароканци, презирал ги, защото били дзифтари без достойнство, от най-бедния до най-богатия. Познат ли ми е Камю? Щях да се разплача докато си сваляше ризата, след като си беше махнал сакото, тесен и силен космат гръден кош, карминови устни, които нареждат в спокойствие, ритуално учленявайки една взаимност, която или трябва да бъде дълбока, или по-добре да не го правим. Няколко кръгчета дим. Господи, по какъв начин си отваря устата и плъзга усмивката си по ръба на една бездна. Подканя ме да си сваля ризата, а защо не и панталоните и ми казва: „Ако желаеш“, като хваща ръката ми и я поставя на издутината си. Все едно, че тя е отделяема и преносима част от него, която не го засяга. Ужасно е възбуден и членът му напъва панталоните като кочан царевица в последна фаза на зреене. Изпадам в невероятна възлуда, усещам особена тръпка в ташаците, които като че ли се бунтуват срещу самите себе си. Искам да го целуна и той ме оставя да го направя. Усещам: не му е приятно да го целувам. И като не му предлагам пак устата си, той ме хваща за тила и ме привлича към себе си съвсем бавно, без да престава да ме гледа. Няколко дълги минути си смучем езиците – знам, че всичко това ще ми струва много, най-вече заради разговора за достойнството. Обикновено арабите, които критикуват сънародниците си заради изпросването на някакви пожертвования, предразполагат сами себе си към безкрайно изнудване, протягат напред ръце, като че ли искат да кажат, аз няма да се задоволят, с толкова малко.
Вещината, с която вие тялото ми около неговото, направлявайки го, като че ли сме едно цяло, което се изтъркулва извън земята на една звезда от груби чаршафи все по-малко сухи, в тишина, изпълнена с блъскащи се в прозорците мухи, зениците ни са разширени, втренчени някъде отвъд нас. Много пъти извиваме гърбове и еякулираме навън, мрак следва мрака, и отново сме готови да оскверним едно нещастие, което изглежда фиксирано и вечно, и неустоимо, а вместо това сега аз му се любувам отдалече като на една нащърбена статуетка, изхвърлена на боклука на общото страдание. Той като че ли страда с всеки нерв, наситеността на необходимостта да излее любовта го вкаменява в една неизразимост, която му доставя наслаждение от върха на бледите му и страдащи крака до притворените в екстаз клепачи.
Не знам как да се държа пред ръцете му, които изнурени се откъсват от мен и се отпускат на леглото. Да си извадя портфейла? Да си тръгна? Да се сбогувам или да не казвам нищо, да затворя вратата, без да говоря? Колко часа прекарахме заедно? Питам го ужасно смутен дали ще ми позволи да допринеса с нещо за моята част от хашиша – дърпал съм веднъж на пет пъти. Гледайки на другата страна, обърнат към стената, процежда през зъби „Ca vaut pas la peine“. Преглъщам, разбирайки голямата грешка и обидата, която му бях причинил. Пламвам, тази емоция е по-силна от всички други: всичко е било гратис. Чувствам се като червей, каня го поне на вечеря, където той пожелае, а защо не и в известния от хиляда и една нощ хотел в близкия оазис. Той отказва. Тръгвам си, долепвам още веднъж устните си до неговите, пасивно приема моите извинения, изпълнени с признание, уважение, любов, гузност. Но провалът е факт. Вече съм навън, в коридора, унизен от самия себе си, от оскъдното доверие, което имам в себе си и в другите, от липсата ми на навика да бъда обичан заради самия мен, която този път добре ме изигра. Стигнал на моя етаж виждам човек, който ми прави знак да се приближа към него, веднага се отзовавам, за да забравя по-бързо уникалността на предишното чувство и да вляза отново, възможно най-бързо, в повторяемостта на комедия дел арте, да предлагам тялото си на четвъртинки, всяка със собствено име и функция, чак до изчезването на самото понятие за духовност. Голямата любов се познава по съвсем малките следи, които оставя след себе си. И от врата на врата на мръкване се сформира една бандичка от млади учители, които бяха в съседните на моята стаи. Те са осем, преподават в градчета, на около сто километра пръснати в планините.
На първия етаж вратата на най-хубавия мъж е затворена и отдолу се процежда светлина. Иска ми се да почукам, да бъда с него, да му подаря часовника си, да го накарам да ми прости. Не може да обвинява мен за вулгарността на целия свят. Качвам се в моята стая. От осмината подреждам в редица четиримата най-хубави, другите подарявам на един непретенциозен французин и докато вторият ме опъва, говорим за италианската политика и аз спокойно му разказвам малкото неща, от които всъщност се опитвам да не се интересувам. Между третия и четвъртия усещам тъга по техника, останал сам в стаята обиден, и кой знае какво си мисли, гол и слаб като изоставен питекантроп и действам още по-усърдно. Толкова съм възбуден, разгорещен, мокър! Достигнал съм до такава степен на чувственост, че усещам и струйките сперма как изхвърчат една по една и как напират по стените на ануса и пулсирането на уретрата максимално дълбоко и аз също автоматично се отпускам и започвам да крещя. Когато мароканците изпадат в оргазъм, остават невъзмутими, не издават звук, нито пък го показват с нещо друго, а моята чувствителност е много атрактивна, все пак всички се оплакват, че като еякулирам пръскам спермата по земята, казват, че обикновено европейците не го правят, че не е позволено и т.н. Тук аз им казвам, абе еби и не питай, странна е Европа.
(Когато трябва да фиксирам върху хартия абсолютните емоции, чувствам болка в тила, думите не ми идват, изплъзват се, защото както и да го въртиш, абсолютните емоционални поетични стойности са пълна реторика – мястото на великите болки и радости е върху Олтара на Републиката, а не в относителното познаване на азбуката).
Утре отивам във високите планински части на Атлас, в едно малко берберско селце, където досега турист не е стъпвал. Ще отида заедно със здравия и весел начален учител, който се изпразва веднага. Не разбрах добре, но ми се струва, че той е тук с двама приятели, които са му дошли на гости от Маракеш и които ще се присъединят към нас (или по-скоро аз ще се присъединя към тях), двама младежи от друга порода – свенливи и луди по гангстерските филми и по футбола. Късно през нощта минавам отново покрай вратата, покрай единствената врата на този курвенски хотел, където гласът отвътре ми казва „чакам те“. Влизам. В седем и четвърт сутринта му казвам, че трябва да тръгвам, като говоря с огромно усилие. Какво от нашия живот беше изтекло през тези седем часа, знаеха само столът и стените, които също бяха овлажнени от нашите секрети и топлия ни дъх. Той не помръдва. Пита ме кога се връщам. Докато го гледам, неспособен да изразя нищо, през главата ми минава, че бих могъл и да не тръгна. Стои с притворени очи, като че ли трябва да ме повдигне с върха на клепачите си, а аз съм много тежък. Чувствам, че ще си липсваме, или по-скоро, че аз ще му липсвам. Казва ми: Не искаш ли да дойдеш с мен, някъде в пустинята?
Докато подтичвам няколко километра заедно със Саид и с неговите двама приятели, за да стигнем до станцията на камионетките или на транспортните камиони, чувствам необятната красота, с която наелектризира наоколо зората, упорстваща да залее с бяла светлина бледия пейзаж до хоризонта и толкова съм жизнен, че се осмелявам да не мисля миг за миг.
Тръгваме, като се друсаме поради дупките по пътищата, по които стърчат големи камъни и дънери на палми. Тримата приятели си заговорничат в противоположния ъгъл на камиона, като че ли аз не съм с тях и не ме познават. Странно е как арабите, принудени да стоят твърде близо един до друг, никога не се заговарят помежду си. Стотина километра прекарвам така, прав, в неудобно положение, по неясни за мене съображения заедно с трима приятели, от което изведнъж схващам, че не ме считат за приятел. Обхваща ме едно смътно досадно усещане за глупава опасност. Вече е твърде късно дори да продължа напред, камо ли за връщане назад. Открива ми се такава възможност при едно спиране, където тримата слизат да се подкрепят в един buvette и ми казват, ако обичам да не мърдам от камиона, който отново тръгва и всеки е в предишния си вече установен ъгъл.
И ето ме в Халуан, сред оранжевите планини на високите части на Атлас да прекосявам прекрасни пропасти и реки, обсипани с розови олеандри и arganiers (аргания) – особени растения, от чийто плод се извлича едно изключително вкусно и много ценно олио, единствения източник на препитание на тукашните бербери освен отглеждането на кози, задача на които е да се хранят с месестата част на жълъдообразните плодове на тези дървета и да изкарват след това костилките, а местното население ги събира в радиус от десетки километра и после ги минават през каменна преса, задвижвана от магарета. Стигаме долу до колибата на Саид сред рояк мухи със златистозелени крила, прескачайки осеяните със звезди вадички по пътя ни, образувани от цамбурването на жабите. Колибата е от изсушена тор, с две горни стаи, а в приземната стая има крава, както във всички подобни жилища – оборите са отдолу и осигуряват естествената топлина през нощта, тъй като топлината от изпотяването на животните и изпражненията им преминава през шуплестите стени и се изкачва нагоре към жилището.
По склона срещу нас идват първите берберски деца, негови ученици, високи и грейнали, с деликатни черти, разположени на лица с една естествена строгост и с кротки и искрени усмивки. Само при вида им, а аз не съм пълен наивник, не мога да не си помисля за арогантността на нашата цивилизация: ето ме сред неграмотните и примитивни селяни, пред които единственото справедливо нещо би било да коленича и да целуна ръба на дрехите им. Най-царственото нещо у човека е, че е създал Бог по свой образ и подобие в онези времена, взимайки за модел тези хора. Днес вече никой не би могъл да си представи, че Бог е грозен и безполезен, колкото е самият човек сега.
Има много народи, които са все повече застрашени и измършавели (о, погледни ги, вместо да ме считат за техен естествен враг, те идват един по един да ми стиснат ръката като леко накланят брадичка, така както не умее никой принц или адмирал), чиито граждани са като житни класове, израсли на малкото им скъперническа земя, но ако ги има са буйни, по буйни от нашите, които растат нашироко.
Една старица, приведена под наръч клони, отправя към мен поздрав за добре дошъл, а никога преди това през живота си не е виждала човек, облечен като мен, нито пък е слизала някога в града, още по-малко пък се пита какво правя аз тук из нейния скрит сред планините край, до който има достъп с камион едва от няколко години. Тя ме поздравява почтително, защото съм човек и поради това съм Бог, като нея и всички останали тук, един посланик на добрия дух, както ми превежда Саид, който вчера по въпроса за моите разсъждения за житните класове, религията и идеологията, докато си бършеше пръстите в чаршафа ми каза: „За Роланд Барт няма невинен разговор“, с което искаше да ме предупреди да бъда предпазлив, защото има много големи буйни класове, заразени от главня, макар и да са се изплъзнали от закона за естествения подбор.
Малко ми е криво от присъствието на другите двама, единият от които набит негър, продължава да се държи към мен враждебно, почти агресивно и от арабски преминава на френски, докато си сърба ментовия чай, за да обсъди добрите качества на човешкото месо, което в това селце все още се ядяло. Това не ме впечатлява особено. Обаче тук съм сам и тъй като се чувствам странно самотен и беззащитен сред прекрасни хора със съвсем непознати нрави, едно малко съмнение се прокрадва в ума ми, дали не са прекалено припрени в желанието си да ме накарат да се измъчвам много преди да ме превърнат в ядене. Една мишка бързо притичва по пода. Тримата я подгонват и Саид я изхвърля навън като удря с една тояга и проклина тези животни, които отмъкват половината реколтата. Откъм реката идат три жени, прегърбени под сноповете слама, които може би само муле би могло да повдигне. Отзад стои един съвсем кротък lеbon, куче, което се сгушва до колибата и задрямва. Отивам да пия вода от извора, въпреки че винаги нося със себе си бутилка. Водата е хубава и пия много. Питам Саид дали тук ядат жаби и той ми отговаря, че не и че ако ми харесват, утре ще изпрати момчетата да наловят и ще ги изпечем на открито на шишове от бамбукови пръчки. Забравих техника от пустинята и започвам да се влюбвам в Саид и неговия самотен живот тук, където не е много добре приет, както всеки пратеник на централното правителство, което различните берберски племена не признават и където Коранът не е част от религиозното наследство, тъй като хората тук мъдро са останали анимистични и безупречно верни на устната традиция. В Саид ми харесва силата на характера, способността му да прекарва тук по-голямата част от годината (от младостта си) в пълна самота – никакви лични отношения не са възможни с местните жители, изпълнени с уважение, но дистанцирани. Е, от време на време му носят някое и друго яйце или парче кокошка. Казва, че стои в стаята да мисли, да медитира… Двамата му приятели се връщат, светлината, която проблясваше в очите му изгасва, отново започват да говорят на арабски, а мене ме изключват за минути, които ми се струват часове, светлината в стаята се разтяга като устните на тримата, когато си говорят и ме гледат, като чета по устните им нещо лошо, което усещам, че се натрупва полека-лека с приближаването на вечерта, на мрака, макар и да не е неизбежно… Има някаква неясна вълна от коварство, която се увеличава малко по малко на гребена на мигновението…, имам ясното усещане, че тези тримата сформират глутница. И все пак Саид е сам, трябва да се видят искрите в погледа му, когато е насочен към мене, желанието, което излъчва да остана тук дълго, да говоря с него, да се оставя в прегръдката на неговото спокойно отшелническо отчаяние, да го науча да се люби. Не знам, не разбирам. Усещам, че не е лесно да задържа навън този ужас, а той не прави нищо, за да го смекчи – мракът вече е на вратата… Дори и тук не е възможно да забравя, че съм педал, някой, който трябва да бъде изчукан и презрян, няма откровеност дори в най-отдалечените райски кътчета и вече чувствам моето присъствие тук като излишно, чуждо на всичко, неприятно – но какви са тези вътрешни гласове, които викат да внимавам? Та това са Теодора, Анастасия и госпожица Сконтрино, чийто незавършен живот зависи от моето оцеляване. Това е последният звънец за тревога. Едва спрял звънецът и ето че набитият негър ми казва да се мръдна по-натам на рогозката, като ме сритва по крака и да не съм го докоснал. Преструвам се, че няма нищо и че това не е било ритник. След това и тримата се разхилват ехидно. Най-неочаквано отново стават любезни, казват да отидем да се изкъпем в Оуед. Може би това наистина не беше ритник, а другарски начин да си направиш място. Със сигурност повече от година не ми беше нанасян толкова конкретен знак за презрение. Казвам го на Саид, който не коментира, а продължава и настига двамата съучастници навън в здрача.
На светлината на свещ, пиша. И така, бяхме на потока да се измием и старата магия като по чудо се беше върнала помежду ни. Може би прекалявам с манията за преследване, но това е защото съм понесъл много неочаквани нападения и е ясно, че раните все още са отворени.
Тук етичният проблем са естествените отходни нужди. Хората ходят цели километри за едно пикане и не ми се мисли какво ще трябва да правя, ако имам друг напън. Най-моралният човек тук би бил този, който е най-запечен, или който отива най-далече. Избягвам да се задълбочавам в социалния кодекс на дефекацията.
Тъй като единият от двамата приятели, Шамир – негърът, хвърли в реката един камък, един много стар селянин слезе от мулето и започна да го укорява, защото водата е пълна с духове и дяволи и кой знае кого е ударил с този камък. Двамата, тъй като са от друга религия, не продумаха. После се появиха учениците в тържествено виещо се шествие, облечени в дълги еднакви роби, боси като величествени малки принцове и даже само красотата им е тиранична, заслепяваща дори и в здрача, красота, която те кара да се ѝ се подчиниш.
Връщаме се, те приготвят нещо, ядем и веднага става тъмно. Долу кравата мучи, предупреждава, че централното отопление е включено, мисля си, че е звънец в театъра и че зад гърба ми трябва да има завеса, която се отваря. Ето го отново цял и облян в пот: ужасът. Моите герои от романите, които са вътре крещят, – те, аз изобщо не крещя. Не съм направил нищо повече освен да се опитам да живея според силите си, търпение, ако съдбата е такава. Госпожица Сконтрино е тази, която не може да се примири и ме пришпорва да измисля такава тактика, че да си спася кожата до вкъщи. Госпожица Сконтрино не допуска да бъде прекъсвана точно на най-интересното място при изкачването ѝ на папския престол… Поглеждам фосфоресциращия часовник – десет минути до полунощ. Аз съм все така свит в моя ъгъл.
И ето че в полунощ започва жестоката въртележка, в ритуалния час берберската идилия стремглаво преминава във филм на ужасите. Пред дупката в стената е сложен огромен камък, вратата е залостена, свещта изгасена („Какво продължаваш да пишеш? Зарежи го, глупако!“) Стоя свит, със свито сърце и усещам, че ми се повдига от целия този мрак, изпълнен с лоши предзнаменования. Светва фенер, после от друго място още един и трети, всичките се насочват към мен, тримата започват да ругаят на арабски по посока на моето място, гонейки се в стаята, тъпчейки ме в този безсмислен бяг, като връхлитат, препъват се и се търкалят върху мен, топуркане като от котки и мишки. И изведнъж отново тишина и пълен мрак. Казвам една шеговита фраза на френски, но никой ни ми отговаря. Какво ли кроят, къде са, на какво разстояние? Хихикане, вой, цвилене, кудкудякане. Светлинен сноп към мен, тъмнина, светлина, тъмнина. Мрак. Тишина. Усещам ръка върху мен, не знам чия е, глас който казва на някого на френски „Отмести се малко, че сега ще чукам“. Това е хилавият дългуч, който смърди на чесън и вино. Госпожица Сконтрино казва „Никакви истории, моята е безкрайно по-важна, тъй като е насилие над духа.“ Оставям се да го прави, докато другите се забавляват да мерят с фенерчетата чепа на приятеля си, който се движи навън-на-вътре между бедрата ми. Кретенът се изпразва между краката ми и даже не се усеща, че се преструвах, че съм го пуснал в задника си. Другите двама ме хващат за краката и ме нагласят по към центъра и усещам, че извършват нещо като зловещ танц около мен, осветявайки с фенерчетата лицето ми, после ги изгасват, светват, изгасват. Получавам юмрук в ребрата, след това ритник, но не гъквам, защото това може да ги насъска още повече. Утре, само да доживея до утре, ще избягам веднага, ако успея, като че ли нищо не се е случило, край на ваканцията високо в планината. След това идва ред на Саид, сладкият престъпник Саид, когото се опитвам да отблъсна в чевръстата му бруталност, може би за да преоткрия тайно от другите двама същото съучастничество, което ме подтикна да го последвам дотук. Нищо не може да се направи, не приема интимност, решителен и брутален, той ме заклещва с ръце отзад, докато дългучът натиска главата ми надолу върху малката възглавница. Успявам да изкривя надолу и навън устата си, за да дишам. Следва редът на кривогледия и набит негроид, който хвърли камъка в реката… Обаче те започват отново да се гонят из стаята, аз мога да дишам с пълни дробове, прикривайки тежкото си дишане и усилието, без да издавам шум… може би тайно са се надрусали с нещо. Изгревът, изгревът… о, поне да видех естествения мрак на нощта, да вдъхна нещо от наближаващия ден… Някой ме сграбчва за ръката, после за краката, влачат ме из стаята, главата и хълбоците ми се удрят в предметите и стените, едната ми китка се разранява. Хилят се ехидно… и аз от инстинкт за самосъхранение се изхилвам с тях, което се приема като натрапничество, един опит и аз да вляза в играта, която обаче е тяхна и ме изключва… Отпред в снопа светлина на едното фенерче блясва нож… крясък като при нападение на морски пехотинци… имитират фонограмата на някакъв американски филм…
Часът е 2:40 сутринта, когато успях да взема часовника от сака, който нося със себе си и когато натиснах лампичката на циферблата… Другите двама тикат негъра към мен, а той не иска и повтаря на френски само едно изречение „Не искам да пипна някоя болест“… Една такава фраза е опасна, може да разяри другите двама, които вече ме бяха изнасилили. Една ръка ме сграбчва за косата и ме дърпа, възстановявам в кръг очертанията на пода. Казвам, смеейки се, че сега съм малко уморен и искам да поспя. Задушавам се , но знам, че ако извикам от страх, с мен е свършено, че те чакат само да усетят, да ме видят в плен на паниката. Щраква запалка в тъмнината, пламъчето се приближава към очите ми и бързо преминава над миглите и веждите ми, които за миг припукват… Струва ми се, че се крещи на арабски някакво подстрекателство… Отново се връща дългучът, отново се изпразва между краката ми. След това настъпва тишина, чувам, че се отдалечават, недалеч от мен, надявам се да са изтощени. О, да можеха да паднат и да заспят… Обаче знам, че лицемерният и целомъдрен негър, кривоглед и моралист, стои там в засада като хиена, той е от онези образовани негри, които са най-опасни, сексофобийни типове, които критикуват и притесняват останалите от стадото и не могат да приемат, че в някакъв момент неочаквано са се държали по различен начин… В тъмното Саид отново започва да говори на висок глас на арабски, негърът отговаря, отново светва фенерче. Като че за да даде добър пример за последен път, Саид идва при мен и ми го вкарва в задника, докато негърът отново осветява притискащите се навътре ташаци. Когато свършва, Саид се опитва отново да ме обърне, като се опитва да вкара вътре и негъра. Часът е 3:26. Най-после негърът се двоуми, приятелите му оставят запалено фенерчето и му свалят слипа, като се смеят и викат, хващат ме и ми нахлузват устата върху надутия и огромен член на приятеля им, на когото правя един измъчен минет, защото се заклещва в устата ми, докато той ми нанася мощни шамари по бузите и юмруци по врата, за да го вкара докрай и за да минава по-гладко. Знам, че трябва да му доставя удоволствие пред всички, ако искам да имам още една надежда за спасение, трябва да го направя подобен на другите, да го принизя до тях, като премахна така драматичната му омраза към мен. И когато свършва в устата ми, оставям спермата да се стича върху члена му, така че всички да видят, че е удовлетворен, че той също е животно.
Станах и дигнах резето. Излязох да се измия, мислех да отида до близкия извор. В края на стъпалата, направени от кал, виждам разтворената паст на кучето, което изглежда беше останало там да ме чака като последен кокал от банкет. Светлината на луната е слаба, но спокойният и заплашителен силует е там, изправен на лапи, на пост. С фенерчето го огледах добре, гледаше ме лукаво, презрително, и то също настървено за месо, готово да скочи отгоре ми и да ме разкъса, ако слезех още едно стъпало. След това насочих светлината към палмите и извора, всъщност нямаше нито луна, нито звезди, чух зад мен, че отново слагат резето и изведнъж ме затварят отвън. Смехове и след тях нищо повече.
Приготвям се да прекарам ледената нощ навън, по слип и потник. Тяхното презрение неизбежно, след като се бяха възползвали от мен като от начинаеща курва. С това не искам да се правя светица, като се има предвид, че си го търсех, макар и да не очаквах точно това. Никога не трябва да се очаква нещо. Не е приятно да те изнасилят грубо.
Кучето си тръгва, след като ми дава да разбера добре кои са границите на моя периметър – там, където съм, но ако се преместя, ще скочи отгоре ми. Отвътре, като видяха, че нито се молех, нито чуках, гласовете притихнаха. Останах така още доста време, след това някой – Саид?– дойде до вратата и чух, че резето се вдига. Зъбите ми тракаха, влязох с възможно най-непринуден вид, казах „мерси“ и се сгуших в моя ъгъл без завивка, защото ми я бяха отмъкнали. Избърсах сополите в потника и си помислих „Зората!“ Но не успях да се насладя на естествената прохлада на стаята, където сега тъмнината беше успокоителна, когато и тримата се нахвърлиха отгоре ми и докато двама ме разпъваха, третият ме чукаше, а аз крещях от бруталното вкарване (естествено това трябваше да е негърът, съдейки по размера), другите търкаха членове по лицето ми, където се изпразниха. Да имаш сперма в очите е болезнено, изгаря като белина.
Часът е пет и нещо. И тримата хъркат изтощени повече от мен. Аз все още задъхан, държа очите си отворени в мрака, но се потя и треперя. Да можех да ги убия и тримата! Но не знам къде е ножът и няма да успея, трябва да имам етер, за да ги упоя един по един и после да ги заколя спокойно и да се махна. Цяла вечност продължи опитът ми да отместя камъка от дупката в стената, но успях, милиметър по милиметър и останах така няколко скъпоценни мига да се моля на слънцето да изгрее, защото в седем минава същият камион, който кара надолу към пощата и оттам към Тарудан. Как ще си тръгна, без да ме мъчат още, тепърва трябва да измисля. Не знам дори къде са ми обувките. От шпионката влизаше свеж въздух, отново забих нос между камъка, който запушваше дупката в стената, дишах с издадени напред устни и се чувствах като риба на сухо. Ако някой от тримата забележеше, че съм преместил камъка, не смея да си помисля какво би могло да ми се случи, защото едно от най-парливите суеверия е, че трябва да не се пуска вътре нощната светлина, която според тях е нечестива.
Дългучът се обръща и ме пита приглушено и любезно дали искам още един тек. Казвам – не, благодаря, и този път и той не настоява. Отново захърква с другите двама. Не трябва да заспивам, иначе ще изпусна камиона, а не искам да прекарвам тук още един ден. Но главата ми е в пълен делириум, изпитвам горещо желание да ги събудя, да ги провокирам, да ги удрям, да ги обиждам, да ги заплашвам, че ще ги пратя в затвора – ако полицията разбере, че един турист е преживял половината от половината на това, което аз преживях, няма да видят повече дневна светлина. Но ако ги заплаша, постановявайки присъдата им, загубата на мястото, на честта и на свободата, бих предизвикал и сигурния си край. Мастурбирам, за да излея гнева и енергията, заредена с омраза, за да продължа по верния път на дипломатичната пасивност и, уви, потъвам в кратка, но дълбока дрямка. Кратка, но непоправимо дълга. Поглеждам часовника – Саид е вече на крак, приготвя си ечемично кафе, трябва да отива в клас – а часът е седем и половина. Сбогом камион. Не му казвам нищо и докато е с гръб, си събирам нещата и си слагам обувките. Саид се обръща към мен и ме пита дали съм спал добре и казва „направи си едно ечемично кафе“. Отговарям, ставайки, че желая да си тръгна и че си тръгвам веднага без кафе. Той иска да разбере защо, но без да ми обръща голямо внимание. Боли ме корем – отговарям. Но не е възможно, камионът вече е минал, до утре няма друг. Ще ходя пеша – настоявам аз. Казва ми , че съм луд, това означава десетина километра в жегата. Разговаря полугласно с другите двама, полузаспали и им казва довиждане. Казва ми, че се връща рано от училище и след това ще поговорим за утре. Добре, отвръщам аз. Оставям го да тръгне и му казвам довиждане. След това излизам, погалвам кучето и тръгвам.
Превод от италиански: Александрина Дженева