Първа глава
На Лин
Шлепът ми е завързан в канала при Флашинг, Н. Й., покрай платформата на Мак Асфалт и Кънстръкшън корпорейшън. Сега е малко след пет следобед. По това време е все още светло и лъчите на слънцето, падайки върху посивелите корпуси на заводите, ги обагрят в розово. Моторните кранове и палубите на шлеповете, завързани наоколо, са пусти.
Преди половин час си вкарах една доза.
Поставих иглата и капкомера в чаша студена вода и полегнах на койката. Замая ме почти веднага. Добро е, не като стафът, който вземахме напоследък. Трябваше да бъда внимателен. Двама от работниците в широки сини комбинезони и бейзболни шапки все още се навъртаха наоколо. От време на време минаваха по мостика. Бяха любопитни. Бяха чули звука от пишещата машина следобеда и това беше достатъчно да възбуди интереса им. Не е обичайно един капитан на шлеп да носи със себе си пишеща машина. За момент се помотаха, разговаряйки пред самата каюта. След това малко преди пет ги чух да се изкачват обратно на дока и да се отдалечават.
Лежейки на койката нащрек от внезапната тишина, обхванала канала, чувам бръмченето на муха и забелязвам, че тя човърка изсъхналия труп на друга муха, наполовина размазана върху дъските на стената. Учудвам се, но съзнанието ми бавно се замъглява. Няколко минути са минали. Дочувам отново бръмченето и виждам, че тя продължава заниманието си, настанила се върху скованите стърчащи крачка на трупа. Те изникват от черната точка като миниатюрни ресници. Живата муха е заета. Чудя се дали кръв е това, което иска, дали мухите като вълците и плъховете изяждат себеподобните си.
– Каин със своята молитва, Нарцис с огледалото си.
Мозъкът, под влиянието на хероина, не се поддава на възприятието по обичайния начин; човек съзнава единствено удоволствието. Но подобно поставяне на въпроса е безполезно. Нито обектите на възприятието са възбуждащо натрапчиви, както е под влиянието на мескалина или ЛСД, нито предметите те връхлитат с по-голяма сила или по-омайващо или отчетливо, както понякога ми се е случвало при марихуаната. Възприятието се обръща навътре, клепачите се отпускат, кръвта се самоусеща, извършва се бавна фосфоризация в цялата материя от плът, нерви и кости; организмът се чувства цялостен и неразрушим и най-вече неприкосновен. За да изразят този смисъл на неприкосновеност, някои американци са въвели думата cool.
Сега е вечер, температурата падна, предметите се сливат в мъждивата светлина на каютата. След малко ще стана и ще запаля газената лампа.
– Какво, по дяволите, правя тук?
Понякога се улавям, че гледам на живота си като на насочен към сегашния момент, настоящето, като всичко, което трябва да изявя. Някак непристойно е да се говори за миналото или да се мисли за бъдещето. Аз не се заемам сериозно с въпроса „тук и сега“, лежейки на койката, неприкосновен, под влиянието на хероина. Това е едно от достойнствата на наркотика, че изпразва подобни въпроси от болката, препраща ги в друга плоскост, безболезнено теоретична, занимателна, удивителна, изобилна и неморална. Човек вече не е гротескно вплетен в ставащото. Той просто е. Спомням си, когато казах на Себастиян, преди да замине с новата си жена за Европа, че е наложително да знае какво е да си зеленчук.
…илюзорното чувство за адекватност, предизвикано от наркотика. Илюзорно? Може ли… „фактът“ да е лъжовен? Неадекватен? По отношение на какво? Фактите? Какви факти? Марксистките факти? Фройдистките факти? Менделеевите факти? Все повече и повече откривам необходимост да отстранявам подобни факти, да бездействам, да се предам (ако желаете), за да достигна необременен до смисъла.
Не е възможно да достигнеш съвсем чист до смисъла и за последната година ми беше трудно да поддържам дори сносно отношение без хероин. Детайли, импресионистично, лирично. Бях очарован от моментните усещания и когато разсъждавах, го правех настойчиво и изтощително (често под въздействието на марихуана) върху безсмислената тъкан на настоящия момент, крясъци на чайки, плаваща мачта, слънчев лъч, и не беше далеч моментът, когато чувството за самота щеше да ме обземе и да ме лиши от всякаква надежда някога да се присъединя към града с неговите объркани отношения, с лабиринта му от безбожни цели.
– Фактите. Придържай се към фактите. Добър емпиричен принцип, но извън пределите на езика фактите се изплъзват като лава. Нито пък някога е имало просто действие; поглеждайки назад, аз не мога да отделя подобно нещо. Дори когато живеех в своето действие, на всяка фаза, след решението, то се разгръщаше спонтанно, плашещо и опасно, понякога като болестна епидемия, понякога като назряващ изгрев, и ако ми е трудно да си го спомня и изразя и трудно – да изразя и запомня, ако понякога думите изскачат внезапни, неестествени, кривящи се и звънтящи конструкции от страницата, обвиняващи и забавляващи ме със своите скверни движения и подлудяващи света, то е, защото те извършват някакво родово отмъщение над мен, който съм готов всеки момент да ги престроя за смърт или възкресение. Без съмнение, ще продължа да пиша, препъвайки се през тундри от безсмислени думи, изправящи се като кървави флагове в моето пробуждане. Разхлабени краища, несвързани неща, промени, кошмарни пътувания, пристигане и напускане на градове, срещи, изоставяния, предателства, всички видове съюзи, прелюбодеяния, триумфи, провали… това са фактите. Факт е, че както открих, в Америка нищо не е в бездействие. Нещата се движеха или разрушаваха. Предполагам, че за да се спася, без да избягам, за да се оттегля в бездействие, дойдох на речен шлеп. (Алтернативи: затвор, лудница, морга.) Напускам койката и се връщам на масата, където запалвам газова лампа. След като съм нагласил фитила, отново започвам да тършувам сред купчината записки и изваждам една страница. Държа я близко до лампата и чета.
– Времето на шлеповете…
Денят и нощта скоро станаха за мен просто светлина и тъмнина, дневна светлина или газена лампа, и често лампата избледняваше и ставаше прозрачна в дългите зори. Топлината на слънцето беше тази, която падаше през прозореца върху бузата и ръката ми и ме караше да стана и изляза навън и да открия слънцето вече високо, а там в маранята – небостъргачите на Манхатън, внезапни, внушителни и неуместни. И тази неуместност… често се питах колко далеч може да стигне човек, без да се унищожи. Това е косвен начин за поглед към Манхатън, виждайки го там дни наред, отделен над разбиващата се вода, като малък мираж, в който човек не е включен, въпреки че понякога аз го знаех обективно и със загриженост, като звено от твърд факт, като мое съзнание. Понякога тази архитектура беше като тромпет.
Усещам се, че изпръсквам във въздуха тънка струя вода от капкомера през игла номер 26, приготвяйки си нова доза, мушкайки втвърдения памук в бълбукащата лъжица… чувствам, че една малка доза ще възстанови сломената защита на Йерихон.
Втора глава
Tout ce qu’on fait dans la vie, meme l’amour, on le fait dans le train express qui roule vers la mort. Fumer l’opium, c’est quitter le train en marche; c’est s’occuper d’autre chose que dee la vie, de la mort.
Cocteau
Кей 72 се намира на 33-та улица. Покрай брега има няколко ниски постройки. На заден план е градът. В края на улицата има няколко закусвални, виждат се изоставени вагони, релси сред трева и чакъл, пустеещи парцели. Камионите на транспортните компании са отделени и паркирани под сводове от обширни, пустеещи сенки, удобни за изнасилване или убийство. Пристанът се вдава в реката Хъдзън подобно закърнял зъб от предисторическа челюст. Мостът Джордж Вашингтон е на север. След осем, когато закусвалните затворят, улиците край доковете напълно опустяват. През зимата лампите под естакадата светят като в огромен мрачен хамбар, смътно отразяващи собствената си празнота. Случайна кола излиза от тъмния край на градските улици, завива към слабо осветения район на корабостроителницата, изминава десетина-двадесет преки на юг и отново влиза в града. След три преки на изток към Девето авеню светлините стават по-ярки. Докато минаваш, жена, облегната на своя прозорец, тридесет фута над главата ти, крещи на своя съседка на улицата, какво правел съпругът ѝ.
Кей 72 е първият на север от новия хелипорт, който лежи в южния край на басейна, образуван от Кей 72 и 71. Останалата част от басейна се използва за акостиране на шлеповете на каменоделната компания, чиито каменоломни са при Хаверстроу, Томкинс Коув и Клинтън Пойнт на реката Хъдзън. Кей 72 и 73 са заедно. Най-много девет шлепа могат да акостират там. Ако погледнеш откъм реката, ще видиш фронтоните на два огромни разнебитени хамбара, щръкнали върху основи от камъни и тежки греди, с тесни пътеки около три от страните на всеки. Фронтонът на Кей 73 се използва като ориентир за реката, защото е боядисан на червени, бели и сини ивици, възпроизвеждащи цветовете на американския флаг. Малка платформа е прикрепена с чугунени кнехти и клинове към Кей 72. На фронтона на бараката е закована малка дървена кутия, боядисана в зелено. Тя съдържа списъци от диспечерския офис на каменоделната компания, отнасящи се до движението на шлеповете.
Преди час изпуших малко чилийска марихуана. Беше особено добра. Но за мен тя е неопределен наркотик. Може да предизвика самоконтрол или истерия, а понякога ужасяваща и омаломощаваща поредица от настроения и начала, породени спонтанно в скритата половина на човека… бързо, бавно, зигзагообразно, болезнено отскачане от себе си и изведнъж отново под контрол. Това може да бъде изтощително. Продължителното концентриране върху някакъв външен обект неочаквано се разпада и човек мимолетно и неясно зърва собствения си блед лик. Причина за отбягването на нещо е сливането на виждащия и видяното. Обикновената асоциативна логика отказва да действа. Проблемът, ако някой въобще се заеме с трудността да го постави, е да се намери нов уместен критерий. Разбираемо е в такъв случай, че списъкът в кутията на Кей 72, сочещ часа, в който ще дойде влекач, за да изтегли нечий шлеп, съдържа фатален елемент. Някой се е надявал да отиде до града, след като акостира, но преглеждайки списъка, открива шлепа си сред тези, които трябва да бъдат измъкнати незабавно.
Точно тази нощ – беше в средата на зимата – аз не бях в списъка. Прегледах го два пъти много внимателно, прокарвайки пръст по колонката с шлеповете, О’Брайън, Макдъгал, Кемпбъл, О’Мейли, Матеоти, Леонард, Маршъл, Кук, Смит, Петерсън, Ред Стар, пристигащи; Куган, Бакстер, Хейнис, Лавдей, Колониал, отплаващи. Няколко гемиджии, предимно тези, които заминаваха веднага, висяха на края на кея.
Върнах се на шлепа. Подредих някои неща в каютата – лулата ми за хашиш, шише бензедрин, заключих кабината и след като пропълзях през четири шлепа, се качих на кея. Тръгнах по огромната греда, която осигурява успоредна на бараката тясна пътека, стигаща чак до дока. Вървях бавно, използвайки светлината на електрическо фенерче. Отляво беше гофрираната ламарина на бараката, а отдясно, около четиринадесет фута под мен, неподвижната тъмна вода на басейна, отразяваща няколко случайни светлини. Повърхността ѝ беше осеяна с масла и мръсотия. Накрая стигнах до дока и минах между няколко спрени товарни вагона до улицата под естакадата. Пресякох диагонално града и на 23-та улица и Осмо авеню взех такси до Шеридън скуеър. Телефонирах на Мойра от дрогерията с евтините романи. Тя ми каза да намина.
Радваше се да ме види. Не се бяхме виждали повече от две седмици. „Взел ли си дрога? – Не.“ Разговорът ни понякога беше ограничен. Няколко години беше пушила трева, но към хероина беше непреклонна. Това направи връзката ни напрегната и истерична. Понякога се питах, защо си правя труда да ходя да я виждам и така беше с повечето ми приятели, които не вземаха наркотици.
– Не ми е работа – каза Мойра. – Не изпитвам желание. Побеснях, когато го каза. Исках да я разтреса.
– Ти казваш това! Понякога си мисля за всички тези тъпи ченгета, всички тези тъпи съдии, всички тези тъпи копелета, извършващи жестоки убийства все едно си избърсват носовете! Те си мислят, че е толкова лесно да ни стъпчат като сифокалии, каквото и да е това, като семитство, пристрастеност към хероина, като някакъв вид стрептокок, и дарявайки със силен неамерикански бяс здрав параноик като мен, които си пада по четири стени, полицейски ключалки на вратите и компанията на два добри Франкенщайна, да поведат тълпата със своите пламтящи факли; изглежда всеки, който те изобрази, скъпи спасителю, с брада, ще си има работа с абстиненцията, преди да го изкарат пред съда и тогава, защото това не може повече да продължава, защото е бестиал, получовек, на тресящата се, ревяща и повръщаща маса е даден половин грам морфин десет минути преди обвинението, така, че да не се налага да го внасят в съда на носилка и да избегнат риска да се занимават с някой безотговорен убиец, изпратен им като лекар!
– Не е моя работа! – изкрещя Мойра.
– Тогава чия е? Какво ще правиш? Ще оставиш всичко на експертите? Утре, Векът на Докторите! Те вече предизвикват данъчните инспектори и ФБР за доходен монопол. Да го впишем в рецептата, а? Да го затворим в лабораторията за повече тестове. Те винаги говорят за липса на научни доказателства, че е несигурно нещо да бъде публикувано! Уплашени са, че хората ще открият, че не е била точно такава шибаната им работа!
– Те са уплашени! Кои са те?
– Вие! Дяволите го взели, Мойра! Вие!
– Не искам да го обсъждам! Няма да споря с теб!
В този момент телефонът иззвъня. Тя беше доволна от отвличането на вниманието. Но отсреща беше Том Тиър. Добре дошъл като новороден идиот-монголоид. Беше чул, че съм в града и искаше да знае, дали искам да вкарам нещо. Тя хвана с ръка говорителя на слушалката и лицето ѝ стана гневно щом усети колебанието ми. Каза студено по телефона:
– Той сега е тук. По-добре сам говори с него.
Докато ми подаваше телефона, ми каза, че не иска той да ми телефонира там. Избегна невярващите ми очи, а лицето ѝ стана сурово и твърдо. Сега можех да виждам само задната част на главата ѝ, дългата руса коса, прихваната в мек кок. Спомням си първият път, когато усетих аромата ѝ; бузата ѝ беше студена; беше средата на зимата и по улиците на Глазгоу имаше сняг. Когато обърнах вниманието си към телефона, знаех, че ще вкарам нещо и че всичко е въпрос единствено на уреждане времето и мястото. Самата мисъл за прекарване на вечерта с нея в сегашното и настроение беше отчайваща. Гласът на Том, тъй като той беше чувствителен към тона на Мойра, беше извинителен, почти заговорнически.
– Стига, по дяволите, си се извинявал – му казах аз, виждайки, че тя ме слуша. – Къде ще се срещнем?
Разбрахме се да се видим на Шеридън скуеър след половин час. Затворих телефона. Мойра наливаше кафе.
Трябваше да кажа нещо. Казах:
– Виж, Мойра, знам какво правя.
– Не искам да говоря за това – каза тя вяло.
И не говорихме. Исках да ѝ обясня и да не ѝ обясня. В същото време смятах отношението ѝ за безочливо. Изпих си кафето и излязох.
Фей беше с Том. Той ни остави и ние с нея отидохме заедно от Шеридън скуеър до жилището му. Вървяхме бързо, за да бъдем там, когато той донесе хероина.
– Ще бъде добре, бебчо – каза Фей.
Стаята имаше нисък скосен покрив, два малки прозореца върху едната стена и камина с повдигнато тухлено огнище в срещуположния ъгъл, при далечния край на съседната стена. Понякога Том запалваше по няколко дървета в камината и ние седяхме с колена на нивото на огъня, който хвърляше сенки върху мръсния таван, върху стените и тухлите на огнището; тримата сядахме на малка кушетка, покрити с бежово одеяло и гледахме в огъня; в средата сядаше Фей, все още облечена в проядения си от молци кожух, скръстила ръце, главата ѝ паднала на гърдите, а леко подутите ѝ жълтеникави очи затворени. Седнахме там след като се бяхме боднали и се загледахме в горящото дърво. Белият чемшир изгоря бързо. Том Тиър се наведе и прибави няколко дръвца към огъня. Той е висок мъж, наближаващ трийсетте, слаб, с красиво бледо, сухо лице, често безизразно като порцелан, с дълъг нос и очи, силно притворени от дрогата.
Аз също съм висок. Бях облечен в голямата си бяла моряшка фланела с висока яка и усещах, че чертите на лицето ми – големият нос, едрите скули, вдлъбнатите очи – са смекчени от сенките и са станали плавни – ефект от наркотика, изгубили обичайната си нервност. Очите ми бяха затворени, лактите опрени на бедрата, а ръцете, хванати една в друга. Том Тиър е негър, който от време на време говори отнесено за Антилските острови.
В този момент усетих подтик да говоря и казах:
– Баща ми имаше изкуствени зъби.
Усетих, че хвърлям бърз, интимен поглед първо към Том, през полезрението на Фей, след това обърнах леко глава и долових преценяващия отблясък в бледите ѝ изпъкнали очи.
– Да – казах, и лицето ми просия, подтиквайки ги да слушат, – той имаше жълти протези.
Зъбите на Том – те са жълтеникави и придават на устата му вид на кост – разкрити от разтворените бледи устни, бяха събрани в здрава усмивка. Това беше почти маска на екстаз, част от играта в определен смисъл.
Видът на Фей беше по-сдържан. Свински? По-скоро като на малко кутре. Разбърканата ѝ тъмна коса беше паднала върху кожената яка. Малък жълтеникав женски мопс, лицето ѝ в топлото си гнезденце се пробуждаше в съзнание.
– Той стоеше в коридора и шпионираше квартирантите – казах аз. – Баща ми беше роден куизлинг и имаше изкуствени зъби.
Лицето на Том Тиър беше търпеливо и спокойно. Трепкащият огън играеше по наболата черна брада върху отпуснатата му физиономия, карайки космите да блестят.
След одобрителното мълчание продължих:
– Докато той беше в коридора, изкуствените му зъби се бяха настанили като октопод в чаша студена вода върху кухненския бюфет. Венците бяха в тъмен, тухлено-оранжев цвят, а зъбите, като безцветни клавиши на пиано. Те сякаш дишаха на дъното на чашата. Водата беше мътна и малки мехурчета бяха полепнала по тях. Това беше кухнята, в която живеехме, а те си стояха там, като дишащо око, което ни наблюдава.
Синкавите устни на Фей се бяха разделили в усмивка. Тя изсумтя разбиращо през разрушените си зъби. Фей е на четиридесет и две. Цял живот е живяла в този град.
Том Тиър се наведе и хвърли още дърва в огъня. Те са в изобилие. Събираме ги, когато си направим труда от улиците.
– Той ходи на пръсти из коридора девет години – казах аз. – По чорапи за тенис и без зъби. Това беше Ничия Земя.
Том Тиър кимна, щом отново се отдалечи от огъня. Лявата му буза, която беше всичко, което виждах от мястото си, беше спокойна, дълга и гладка.
– Ако някой дойдеше до външната врата, той долиташе обратно в кухнята за зъбите си. Влизаше запъхтян с ръка на корема. Носеше безцветна риза с копче на яката и се разкарваше по онзи стар, сив пуловер без ръкави, под който се подаваха ръкавите на ризата му – замълчах. Едно бяло дръвце потъмня и избухна в пламъци. – Когато остаря, – продължих, усмихвайки се, – безумието му относно зъбите намаля. Той плахо си ги пъхаше в устата пред посетителя, сякаш изведнъж се е сетил и не иска да го обиди. Навярно вече нямаше нужда от оправдания.
– Вече се е бил предал – каза Фей, като гледаше право в огъня.
За момент всички мълчахме. Почувствах, че трябва да продължа и казах:
– Ще ви разкажа една история…
Те се усмихнаха. Фей докосна опакото на ръката ми с върховете на пръстите си. Спомням си, че забелязах, че тя има издължени кучешки зъби.
– Това не е съвсем история – казах аз. – Това е нещо, което прочетох някъде за един речен бушмен. Един човек искал да хване няколко бушмена и затова отишъл до едно място в блатата, наречено Серонго. Един ден той зърнал бушмен, гребящ в лодка, и попитал главния си носач дали ще говори с него и ще го накара да ги отведе до племето му. Носачът отвърнал, че познава мъжа от тридесет години, че той живее сам върху термитена могила и е глух и ням.
Другите ме погледнаха. Протегнах напред ръце, без да ги разделям, и се вгледах в палците си. Кокалчетата и ноктите им бяха мръсни.
Мълчахме.
– Необходимо е първо да се предадеш – започнах колебливо, – но това би било начало… – почувствах неяснота, нещо не съвсем истинско и спрях да говоря.
– Продължавай – каза след малко Том.
Но неистинността беше в думите, тя прилепваше към тях подобно рачета към корпуса на кораб, една растяща спирачка. Поклатих глава и затворих очи.
Отново мълчахме. Пушекът от горящите дърва се виеше към комина, част от него влизаше в стаята и прилепваше към ниския таван.
– Някой иска ли да излезе? – попита Фей.
Когато никой не отговори, тя се сви в топлия си кожух.
– Навън е студено, твърде студено – каза тя.
Аз седях прегърбен, със затворени очи и брадичка дълбоко забита във високото яка. Фразата Ex nihil nihil fit се беше появила в ума ми. Струваше ми се, че нищо никога не ще започне.
Том Тиър, който преди малко се беше преместил на столче отстрани на камината, се облегна на стената, а нежните му черни мигли помръдваха като купчинки движещи се насекоми върху очите му. Лицето му имаше вид на пушеци и прах, като разрушен от бомбардировка град. Външно то си почиваше.
В стаята има легло, ниско двойно легло, върху което са постлани три мръсни сиви военни одеяла. На стената между двата квадратни прозореца – те са без завеси и през нощта четирите стъкла на всеки от тях са лъскави и черни – има избледняла гравюра без рамка. Тя се е навила в единия ъгъл, там където скочът се е отлепил от стената. Още две еднакви гравюри, едната от които със скъсан ъгъл, висят върху други две стени. А на четвъртата има несръчно направена с молив скица с няколко дървета и нарисуван върху лоша хартия акварел, изобразяващ неясно розово женско лице. Това е работа на приятелката на Том Тиър. Автопортрет. Той говори за нея рядко и винаги неопределено. Тя се лекува в някаква клиника извън града. Последният предмет от обзавеждането, като изключим кушетката и столчето, на което Том Тиър седеше, е подвижната чертожна маса. Това е масата, на която Том ще работи, ако някога стане архитект. Но в момента тя беше сложена хоризонтално и на нея лежаха часовник, неработеща електрическа лампа, горяща свещ и радио с пластмасова кутия, в което беше монтиран друг часовник. И двата часовника показваха девет и двадесет и пет. Всичко, което се намираше в стаята освен инжекцията, чашата с вода и лъжицата, беше върху масата.
Боднахме се преди повече от час. Бяхме използвали всичкия хероин.
Всеки от нас съзнаваше, че другите са добре. Пламъците на дървото в камината караха бузите ни да блестят. Лицата ни бяха гладки и спокойни.
– Не мога с него, но не мога и без него – беше казала по-рано Фей, докато бодеше вътрешната част на лявата си ръка – плътта ѝ там беше восъчнотънка – търсейки вена. При третия опит успя, кръвта се изкачи през иглата в спринцовката и се появи като тъмночервен език в безцветната течност.
– Уцелих – каза тихо тя с лека усмивка. Когато остави спринцовката с прикрепената към нея игла обратно в чашата с вода и леко избърса с лигнин вътрешната страна на синкавата си ръка, в очите ѝ вече нямаше страх, а само увереност и притаен екстаз в жълтеникавите им глъбини. В този момент знаех, че тя е неуязвима. Тихо ѝ се усмихнах и леко докоснах с пръсти отпуснатата плът на бузата ѝ. В този момент се радвах за нея и знаех, че след малко, когато ме гледа вече убоден, тя ще се радва за мен.
Всеки от нас съзнаваше, че другите са добре. И чувството, че е добре у всеки от нас, се подсилваше от това съзнание.
Внезапно казах, че колелото все още не е изобретено.
– Какво е това, колело? – попита Том.
Ние седяхме, три отсъстващи лица обърнати към огъня, суров огън, а в гърдите ни меланхолия. Прояденият от молци кожух на Фей беше надиплен под брадичката ѝ като кожата на старо животно.
– Навън – каза тя, а изпъкналите ѝ жълти очи матово проблеснаха в светлината на огъня, – там е джунглата.
Тя дрезгаво се засмя и дружелюбно сложи ръка върху коляното ми.
Лицето на Том, вдигнато към тавана, беше идилично и неприкосновено.
– А навън вали – каза тихо тя.
След миг добави:
– Ти каза, че баща ти е бил шпионин, Джо. Искаш да кажеш, че е бил любопитен?
Аз казах:
– Преди да стане безработен, той беше таен агент. Започнал е като музикант, но е станал шпионин. Работата му беше да слухти около клубове и концертни зали и да следи някой да не нарушава авторските права. Той беше полицейският агент, екзекуторът, Човекът. Винаги спускаше завесите… – Наведох се и високо прошепнах в ухото на Фей:
– Не знаеш ли, че хората могат да надзърнат. Накрая – продължих аз, – той до такава степен се идентифицира с Властта, че стана негоден. Беше се заел с непосилното, чувстваше се свободен да прави изпълнителни решения дори когато е само портиер. Когато го призоваха пред съда по време на войната за продаване на конфекция на черния пазар срещу цената без купони – продаваше я срещу четвърт долар на всеки, който изразяваше консервативни мнения – той започна да пропагандира срещу социализма и червената идея. Когато го арестуваха за просене на улицата, пледираше със сълзи на очи, че само се е опитвал да контролира опашката.
Фей мушкаше в огъня с пръчка, усмихвайки се като жълт идол.
– Ще отида да нацепя още дърва – казах аз. Станах и тръгнах към вратата. Щом я отворих, кучето на Том влетя вътре.
– Пак това проклето куче – чух да казва Фей, докато прекосявах широкото ниско ателие, сега натоварен с дървениите и другите вехтории, които намерих навън. Избрах си една паянтова кутия и започнах да я раздробявам на парчета.
Когато се върнах в стаята с ръце пълни с натрошени дървени парчета, териерът ръмжеше, захапал стар кокал. Това куче има луди очи. Погледнах надолу към рошавата кафява глава, блестящите влажни зъби и лудите зеници и тихо казах:
– Какво шибано животно!
– Изчезвай! – изкрещя Том Тиър на кучето. – Изчезвай оттук, невъзпитана кучко!
Той стана, хвана кучето за шията и го завлече в другата стая.
Оставих парчетата близо до камината и сложих няколко в огъня.
– Той трябва да се отърве от това животно – каза Фей, преди Том да се върне.
– Той е луд – казах аз. – Преди няколко нощи едно куче на улицата се опита да ѝ се качи. Том се вцепени и закрещя като луд.
– Не искам да я оплоди някакъв въшлив мелез! – го имитира тя.
– Това куче съм аз – каза веднъж Том. И то е. То е злобно, не може да му се вярва и хапе приятелите си. – Първият ѝ стопанин се е отнасял лошо с нея! – Тя нападаше всеки, който се опиташе да я храни. Както и Том, тя никога нямаше късмет. Гняв, невинност – гласът на потиснатите.
– Исусе – каза Фей, – от тези сантименталности ми се повдига. Не знам защо не се отърве от това куче!
Том се върна, затваряйки вратата след себе си. Кучето скимтеше от другата ѝ страна. Той отново седна и известно време никой не проговори.
– Да си виждал скоро Джоди? – ме попита Фей.
– Не. А ти?
Тя поклати глава и каза:
– Том я е видял вчера.
Погледнах към Том.
– На Шеридън скуеър – каза той. – Искаше да се откара, но нямаше пари.
– Как е тя? – попитах механично. Въпросът дойде от теоретичната част на съзнанието ми и все пак бях заинтересуван, интересуваше ме повече отколкото те можеха да си представят. Мисля, че обичах Джоди. Поне често се улавях, че действам сякаш я обичам. Но това не се поддаваше на анализ и аз му се наслаждавах като на чувство, силно, крехко, относително, като състояние, като възможност. Ако в този момент тя беше в стаята, лежеше на леглото и ми кажеше: „Ела и легни до мен, Джо“ бих отишъл и легнал при нея.
– Добре е – каза Том. – Изглеждаше добре.
Но нямах стимул да изляза и да я потърся. Ако тогава знаех, че тя седи в закусвалнята на Джим Мур, нямаше да отида до Шеридън скуеър да я взема.
– Искаш да кажеш, че е била пощръкляла за едно убождане, но все пак е изглеждала добре, така ли, Том?
– Да! – каза Фей.
– Тя не си дава много зор – каза Том. – Тя не е пристрастена.
Слушайки тона на гласа му се чудех защо не харесва Джоди.
Питал съм го неведнъж, но той винаги е отговарял уклончиво. Естествено, мога да разбера, ако някой не харесва Джоди.
– Тя не е пристрастена, човече! – каза Фей на Том, фиксирайки го със жлъчните си жълти очи. Те блестяха в светлината на огъня като потъмняла слонова кост.
Тиър каза, че не и е казал, че е, и че според него тя не вкарва достатъчно, за да ѝ стане истински навик.
– „Истински“ навик – каза иронично Фей. – Тя взема всичко, което може да намери, човече.
– Може да се размърда повече – каза Тиър.
– Разбира се, може да го направи своя професия – казах аз.
– Това е проблемът в тази дяволска страна – каза Фей. -Вземаш лайна и това ти става професия.
…Да си подхранвам навика, мислех си аз. Ето какво ми каза веднъж Мойра: „Джоди! Тя само те използва! Лежи си в малкото гнездо и чака да дойдеш и да я нахраниш. Тя е като птичка, дебела, лакома малка птичка!“
Мисълта ме развесели. Не, че не ми беше идвала наум. Джоди би ме изгорила безмилостно. Забавлявайки се, казах на Мойра, че обичам Джоди.
– Предполагам, че и тя те обича! Ти си глупак, Джо! Тя обича хероина. Боже, ще полудея! И ти идваш при мен за пари, с които да ѝ го купиш! Та тя дори не ти дава да я чукаш!
– Да, това е твърде много – казах бързо, – но то няма значение, не и колкото си мислиш и не толкова много, колкото си мислиш.
Спомням си, когато Джоди каза: „Когато правим любов, Джо, това ще е краят!“ Последната любов, искаше да каже тя, пределът. „Като свръхдоза ли, Джоди?“
– Когато не си отнесен – каза Фей, – ти го търсиш или търсиш пари, с които да го купиш.
– Това опростява нещата – казах, усмихвайки се. – Готов ли си да опростиш нещата и да станеш професионалист, Том?
Фей дрезгаво се засмя.
– Утре ще спра – каза вдървено Том, поднасяйки дългите си ръце към огъня.
И двамата го погледнахме.
– Ще го направя, мамицата му – каза той с лаконичен, бавен глас. – Отдавна искам да го разкарам. Не е добре. Прекарах повечето си време в метрото. Нагоре и надолу, опитвайки се да пипна нещо.
– Да – каза Фей. Устните ѝ се отпуснаха в усмивка, докато разбъркваше огъня. – Голямо е тегло.
Разбира се, знаех, че играя с тях, както винаги съм го правил. И те играеха с мен и един с друг. Чудех се дали винаги не е така. В живота как би могъл да очакваш хората да действат по друг начин освен „като че ли“? В този момент отново ме завладя чувството, че мисля нещо не съвсем истинско, затова оставих хероинът да се върне обратно и да ме завладее изцяло. И тогава остана само стаята, като пещера, като „Кулата на инфанта“ и ако съществуваха други хора, това нямаше значение, нямаше значение въобще. Джунглата можеше да ме доближи само до връхчетата на сетивата ми. Нямаше значение какво се беше случило от момента на друсането. И аз отново си мислех за Джоди, за това колко е закръглена от яденето на твърде много торти, за мекия ѝ корем, за ненастойчиво преплетените ни бедра, за грозно нахапаните ѝ ръце, за онзи белег върху опакото на лявата ѝ ръка, високо между палеца и показалеца… приличащ на малък морав мехур… в който тя вкарва всеки път иглата.
– Това е твоята путка, Джоди – ѝ казах веднъж и си спомням как ме погледна, нежно и несигурно, докато изваждаше иглата и гледаше образувалото се малко кърваво мънисто преди да го поднесе към устата ми.
– Дори без амфетамини – каза Том Тиър. – Мога да го откажа за три дни.
– Сигурно, три дни са много – каза елиптично Фей. Тя събра ръце на колената си и се наведе напред към огъня, за да положи брадичката си върху тях.
– Няма да ми трябват и амфетамини – каза Тиър, като се отпусна отново назад и затвори очи.
– Какво ще правиш по цял ден, ако не трябва да търсиш доза? – го попитах аз.
– Ти пишеш – каза Фей, поглеждайки настрани и нагоре към мен. – Каин е велик.
– Да, но не е нужно да го прави всеки. Това е всичко, което имам освен Момента… нали разбираш?
– Да – каза Фей. – Очевидно е.
– Да, Килрой бе тук.
– Искам да я прочета – каза Том. (Никога няма да го направи. Той се страхува от очевидностите. През цялото време действува с някаква ревностна антиинтелигентност, като собственото си ненормално куче, намирайки се в зъбите на очевидността.)
– Когато пожелаеш – казах. – Написал съм я за нас. Това е наръчник за наркомани.
Фей дрезгаво се засмя.
– Страхотно е – каза тя. – Как беше онова за бесилката, Джо?
Усмихнах се, доволен, че имам възможност да се цитирам.
– Ако бесилката е празна, какво повече може да иска престъпникът?
Показах на Джоди „Книгата на Каин“. Нещо я възпря да каже каквото и да е. Каза само, че не може да я разбере. Гледаше празно и клатеше глава.
– Нищо ли? – попитах скептично.
Фей разбра веднага. Том не успя. Той почеса вълнистата си глава. Кучето му има същата вълниста козина, само че е кестенява. Но Фей разбра.
– Това е то – каза тя. – Трябва да се държиш за писането. Трябва да правиш нещо. Да не правиш нищо е голямо мъчение. Само ако можех да намеря място, където да работя.
– Иди в Мексико или се върни в Париж – казах аз. – Трябва да се измъкнеш от цялата тази ситуация. Тук в Ню Йорк можеш да правиш само това, което правиш. По-добре опитай в Париж. И в Мексико си струва повече от тук, просто атмосферата е по-добра.
– Прав си – каза тя и допълни без връзка – Лошо е да няма местенце, където да работиш.
Винаги има нещо без връзка. Знаех го и преди. Но не се наемам да отрека основателността на подобен род разговори. И когато някой, който никога не се е друсал говори с лекота за дрогата, ме изпълва презрение. Не е просто, съществуват различни преценки в случая, но преценките на непосветените клонят към глупост и истерия. Гняв и глупост… отново тези две девствени сестри. Не, когато някой натисне буталото на спринцовката и види как бледата, набраздена от кървави жилки течност изчезва през дюзата и иглата във вената, то не става въпрос, не и само и единствено за приятно усещане. Не става въпрос само за отскок. Самият ритуал, прахът в лъжицата, топчицата памук, използваните клечки кибрит, бълбукащата течност, изсмукана през памучния филтър в спринцовката, връзката около ръката, караща вената да изпъкне, бавното инжектиране, защото човек стои с иглата във вената, позволявайки нивото в спринцовката да се колебае нагоре и надолу, нагоре и надолу, докато кръвта вътре стане повече от хероина – всичко това не е без значение; то е родено от уважението към цялата химия на отчуждението. Когато се убодеш, ти се унасяш почти веднага… става дума за искрящ, тихо ромолящ оргазъм в кръвта, в централната нервна система. Изведнъж, равнодушен към условностите, човек влиза в „Кулата на Инфанта“. Влязъл в нея, макар и заобиколен от врагове, човек може да приеме света… Виждам Фей в своя кожух, промъкваща се покрай стените в нощния град. Зад всеки ъгъл заплаха; Човекът и неговите шпиони са навсякъде. Тя се движи като изпълнено с предчувствия животно и за Човека и стойностите, които той иска да ѝ наложи, таи безкрайното презрение на звяра.
Преди неколкостотин години Фей би била изгорена като вещица, обсипвайки с проклятия и ругатни палачите си от кладата; с рошава сплъстена коса, с искрящи, луди жълти очи, превъзмогваща болката с отвратително, разкривено от омраза лице. Кой знае как би умряла днес? Границите се стесняват; можеш да бъдеш обесен за педофилия или дори да свършиш на електрическия стол. Навярно точно така ще умре Фей – завързана за много старомодно изглеждащ стол… куриозен е фактът, че столът на смъртта има толкова старомоден вид!… цвилейки жлъч от моравите си ноздри, отделяйки син дим от измъченото си тяло. Но сега тя е само една изгубена сянка, промъкваща се бързо през тъмните улици, диреща дом, леговище, „Кулата на Инфанта“. Там в стаята със скосения покрив често съм казвал на Фей и Том, че няма никакъв изход, но че самото приемане на този факт е вече начало. Говорех им за мор и сътресения като изчезващи от съвременността, за смъртта на трагедията, която прави необходимостта от летописци още по-голяма. Увещавах ги да приемат, да устоят, да съхранят. В последния изблик на сквернословията си ги убеждавах да бъдат готови да пикаят върху огъня.
– Исусе – каза внезапно Фей, – мога да се бодна още веднъж.
– Заразно е – казах аз.
– Утре мога да намеря мангизи – каза тя. – Не можеш ли да вземеш нещо назаем от Мойра, Джо? Утре ще ходя до предградията и ще ти ги върна.
– Няма шанс. Почти не си говорим.
– Къде ти е лодката? – попита Том.
– На Кей 72.
– Ако можем да вземем мангизи назаем – каза Фей. – Там трябва да има някой.
– Защо не излезеш и не опиташ да изиграеш някого – я попита Том.
– Мислиш ли, че няма да го направя?
Минала четиридесетте и с унилия си вид, на Фей ѝ беше трудно да заинтересува когото и да било… Дракулова представа за добро чукане. Откакто за втори път се върна от Лексингтън, навикът ѝ се беше самоокопал. От ден на ден виждах как възможностите ѝ за оттегляне се прекъсват и знаех, че ако ѝ кажа: „Фей, унищожаваш възможностите си за оттегляне“, тя ще ми отговори, че знае, и че ще спре още утре – универсален отговор, ако си наркоман. Тя би казала, че ще спре още утре, без да направи какъвто и да било компромис със себе си. Убодена, тя беше в цитаделата, и подобни оправдания бяха прозрачни, без тежест, те не бяха част от нея. Тя беше недостъпна. Говорейки ѝ, оставаш с впечатлението, че говориш на секретаря на личния ѝ секретар. Тя никога не се разкри. За нея това беше религия, на чиято църква тя е единственият член. Това често е казвано за Фей. Ставаше все по-трудно и по-трудно човек да проникне до нея. Не че тя не откликваше. Просто оставаш с впечатлението, че си влязъл във връзка със автоматичен секретар, че самата Фей не разговаря с теб, че тя със сигурност няма да се чувства обвързана с каквото и да е споразумение, направено между теб и отговарящия, който и да бил той.
„Да, бебчо,“ казваше Фей, което означаваше не, или може би, или дори да. Не можеше да се каже. Не съществува друг такъв систематичен нихилизъм, като този на наркоманите в Америка.
Често през тези месеци се чувствах като безумен рибар, гротескно борещ се да не изпусне единствената риба, която би могъл да се надява да хване. Не можех да кажа дали Фей чувстваше, че е изпуснала своята. Предполагах, че не. Движенията ѝ бяха движения на жълт копой. Винаги имаше гъвкавост в предпазливостта ѝ. Когато напада, напада бързо и с оголени зъби; би овъглила всеки, когато е обезумяла. Знаят я навсякъде в града, но тя отново и отново се завръща невредима в леговището си, където и да е било това. Няма свое собствено. Под влиянието на хероина човек лесно и естествено се адаптира към новата среда. Възможно е да живее в някой вход, върху нечие канапе, легло или под, вечно движейки се и от време на време завръщайки се на познати места. Не притежавайки нищо друго освен дрехите на гърба си, понесена от ужасната страст, Фей е повече от всеки друг сивия призрак на областта; тя винаги намира каквото търси и всеки се е парил от нея. Тя извиква ужас, погнуса, негодувание и неописуем страх. Тя е кошчето за душевни отпадъци, нечаканият гост, Флорънс Найтингейл на подземния свят, винаги в странство със своята спринцовка и малката си торбичка с хероин. Тя е отвъд истината и лъжата.
Когато мисля за нея, мисля за малката ѝ жълта муцунка и виолетовите ѝ ръце.
– Не става – казах аз, – няма от кого. Няма смисъл да си блъскаме мозъците.
– Ако можех само да вкуся.
– Какво ще правиш, Джо? – попита Том.
– Ще се върна на шлепа. Мога да изляза рано сутринта, по някое време след осем.
– Ще дойда с теб до Шеридън скуеър – каза той. – Мисля да се помотая малко там. Може да попадна на нещо.
– А ти, Фей?
– Не. Аз ще остана тук. Виж, Том, ако намериш нещо донеси го, а? Утре ще ходя до предградията, трябва ми хубаво палто.
– Пази се – казах аз. – Защо не занесеш няколко от скулптурите си на онзи тип, дето се е интересувал?
– Ще го направя, но трябва да облека нещо. Не мога да отида така. И трябва преди това да се бодна.
– Разбира се. Добре. Пази се. Ще се видим.
– Довиждане, Джо. Виж, опитай да се върнеш бързо, нали, Том?
– Исусе, не знам дали ще намеря нещо!
– Добре, но побързай…
Превод от английски: Еленко Касалийски