Може би заради това, когато чу музика на барабан, вървейки по улица „Мак Дугъл“, тя намери за естествено да спре, да слезе по стъпалата в една сутеренна стая с оранжеви стени и да седне върху един от покритите с кожи барабани.
Барабанистите свиреха в пълна самовглъбеност, с която се изпълняваха ритуали, търсейки своя собствен транс. Аромат на подправки идваше от кухнята и златни обеци се поклащаха над вдигащите пара блюда.
Гласовете подеха химн за Алале, зазвучаха като викове на птици и животни, като бързеи, разбиващи се върху скали, като тръстики, потопили разклонените си корени, като разперени пръсти във водите на лагуните. Барабаните биеха толкова бързо, че стаята се превърна в гора от танцуваща в кръг зеленина, звън на вятъра, зовящ Алале, даряващия удоволствия.
Сред тъмните лица имаше едно бледо. Баба от Франция или Испания и една струя от седефенобяло беше прибавена към абаносовия котел, оставяйки косата пак така черна, но с дълбочина от отражението, като тази на черно огледало. Главата му беше кръгла, челото широко, бузите пълни, очите меки и блестящи. Пръстите му върху барабана бяха пъргави, но с плавни движения, свирещи със сила, която караше вълни от трептения да преминават през хълбоците и раменете му.
Сабина си представяше как той плува, прикляква край огън на плажа, скача, катери се по дървета. Не личат никакви кости, само гладкостта на островитянина от Южните морета, с мускули силни, но невидими като у котките.
Другият цвят, проникнал в лицето му, придаваше и на жестовете му една вътрешно стабилна твърдост, съвсем различна от нервното стакато на другите барабанисти. Той произхождаше от острова на мекотата, на лекия ветрец и топлото море, където насилието лежеше в изчакване и експлодираше само циклично. Животът беше прекалено сладък, прекалено унасящ, прекалено упойващ за продължителен гняв.
Когато спряха да свирят, те седнаха на една маса близо до нейната, и заговориха на изящен, официален, колониален испански от ХVI-и век, архаичният език на старите балади. Държаха се с изтънчена вежливост, която накара Сабина да се усмихне. Стилизацията, наложена от завоевателите на африканските дебри, беше като барокови орнаменти върху плетена от палмови листа колиба. Един от тях, най-тъмнокожият, носеше корава бяла якичка, а до стола му беше облегнат чадър с дълга дръжка. Той държеше много грижливо шапката си върху коленете, а за да не развали добре огладените ръбове на костюма си, барабанеше почти само с китките на ръцете си и въртеше глава отляво надясно в колосаната си яка, отделно от раменете, като балийски танцьор.
Тя изпита желание да разруши тяхната вежливост, да разбие лъскавата повърхност на мирното им поведение със своята екстравагантност. Когато почука с цигарата си върху тоалетната си чантичка, индийският пръстен, който Филип ѝ беше подарил, иззвъня и бледоликият барабанист извърна лице към нея и се усмихна сякаш този крехък звук беше неравностоен отговор на неговото барабанене.
Когато отново запя, една невидима паяжина беше вече изтъкана между очите на двамата. Тя не наблюдаваше повече ръцете му върху кожата на барабана, а устата му. Устните му бяха равномерно пълни, пищни, но с твърди очертания, а начинът, по който ги държеше беше като поднасяне на плодове. Те никога не се затваряха плътно и не се разтегляха от ни най-малкия спазъм, но оставаха предложени.
Песента ѝ се предлагаше в чашата на тази уста и тя пиеше от нея внимателно, без да разлее нито капка от този напев на желанието. Всеки тон беше като докосване на устните им. Песента му стана екзалтирана, а барабанният ритъм – по-дълбок и по-рязък; той се сипеше върху сърцето и тялото ѝ. Рам-там-там-там-там – по сърцето ѝ, тя беше барабанът, кожата ѝ беше опъната под ръцете му, а барабаненето отекваше в цялото ѝ тяло. Където и да спреше той очите си, тя усещаше почукването на пръстите му върху корема ѝ, гърдите и бедрата ѝ. Очите му се спряха на голите ѝ крака, обути в сандали, и те запулсираха с ответен ритъм. Очите му се спряха върху чупката на талията ѝ, откъдето ханшът ѝ започваше да се заобля, и тя се почувствува обладана от песента му. Когато спря да удря барабана, той остави ръцете си разперени върху кожата му, сякаш не искаше да махне ръцете си от тялото ѝ, и двамата продължиха да се гледат, а след това извърнаха очи, сякаш се уплашиха, че всички са видели желанието, протичащо помежду им.
Но когато станаха да танцуват, той се промени. Прекият, неотвратим начин, по който вмъкваше коленете си между нейните, сякаш посаждаше коравия кълн на желанието си. Той я държеше здраво, така изцяло обгърната, че всяко движение, което правеха, беше сякаш движението на едно тяло. Той държеше главата ѝ допряна до неговата с една физическа крайност, приличаща на вечност. Желанието му стана център на тежестта, окончателна спойка. Той не беше много по-висок от нея, но имаше горда стойка, и когато тя повдигна очи към неговите, неговите очи се потопиха в самата ѝ същност, така осезателно прями, че тя не можеше да изтърпи тяхното сияние, тяхната настойчивост. Огън озаряваше лицето му като лунна светлина. В същото време изникна някаква вълна от гняв, която тя почувствува и не разбра.
Когато танцът свърши, неговият поклон беше сбогуване, така ясно определено, както и желанието му.
Тя почака, изтерзана и объркана.
Той поднови пеенето и свиренето на барабан, но вече не ги предлагаше на нея.
И все пак тя знаеше, че той я беше пожелал, но защо сега разрушаваше това? Защо?
Тревогата и се засили до такава степен, че и се прииска да спре барабанната музика, да спре танцуващите. Но възпря този импулс, чувствувайки, че той би го отчуждил. Той имаше гордост. В него имаше странна смесица от пасивност и агресивност. В музиката той беше пламенен, податлив, предлагащ; в танца, тираничен. Тя трябваше да чака. Трябваше да уважи ритуала.
Музиката спря, той дойде до нейната маса, седна и и отправи усмивка, примесена със спазъм на болка.
„Знам, – каза той. – Знам…“
„Знаете?“
„Знам, но това не може да стане, – каза той много нежно. А после изведнъж избликна гневът. – За мен това е всичко или нищо. Познавал съм и преди… жена като вас. Желание. Това е желание, но не за мен. Вие не ме познавате. То е за моята раса, за чувствената мощ, която притежаваме.“
Той се пресегна, хвана ръцете и и заговори близо до лицето и: „Това ме унищожава. Навсякъде желание, а в крайното отдаване – отдръпване. Защото съм африканец. Какво знаете вие за мен? Аз пея и свиря на барабан, а вие ме пожелавате. Но аз не съм момче за развлечение. Аз съм математик, композитор, писател.“ Той я погледна сурово и макар че пълните му устни трудно се свиваха в гнева, погледът му беше като бич: „Вие не бихте дошла на Ил Жоайоз, за да станете моя съпруга, да ми раждате черни деца и да прислужвате търпеливо на моята баба-негърка!“
Сабина му отвърна със същата разгорещеност, като отметна коси от лицето си и понижи гласа си, докато зазвуча като оскърбление: „Ще ви кажа едно нещо: ако беше само това, което казвате, имала съм го, но то не ме задържа, не ми беше достатъчно, беше великолепно, но не успя да ме задържи. Вие разваляте всичко с вашата омраза, вие сте разгневен, наранен…“
„Да, така е, наранен съм, и то от жена, която приличаше на вас. Отначало, като влязохте, помислих, че е тя…“
„Името ми е Сабина.“
„Не ви вярвам, не ви вярвам ни най-малко.“
Но когато тя стана да танцува с него, той отвори прегръдките си и тя облегна глава на рамото му, в погледа, който той сведе към лицето и, нямаше вече никакъв гняв и омраза.
Студиото на Мамбо се намираше на „Пачън Плейс“, глуха уличка. Железен парапет наполовина преграждаше пътя към входа, като входа на затвор. Еднаквите къщи наоколо засилваха това впечатление за учреждение, където всички различия в човешките личности се третират като ексцентричности и симптоми на разложение.
Сабина не хареса тази улица. Винаги гледаше на такива улици като на капан. Беше сигурна, че детекторът на лъжата я е видял да влиза и ще чака на входа, за да види кога ще излезе. Колко лесно може да открие кой живее тук, кого посещава тя, от чия къща излиза сутринта.
Тя си представи как той претърсва всяка къща, четейки имената по пощенските кутии: И.И.Къмингс, Джуна Барнс, Мамбо от Нощния клуб „Мамбо“, познат на всички.
Призори самият детектор на лъжата щеше да я види да излиза от къщата, загръщайки се плътно с наметката си срещу утринния хлад, косата ѝ, зле сресана, очите ѝ – още не напълно отворени.
Коя да е друга улица, само не тази.
Веднъж в началото на лятото тя се беше събудила с болезнено опънати нерви. Всички прозорци бяха отворени. Наближаваше разсъмване. Малката уличка беше абсолютно тиха. Тя можеше да чуе как потрепват листата на дърветата. После някаква котка проплака. Защо се беше събудила? Имаше ли някаква опасност? Дали Алън наблюдаваше входната врата?
Тя чу съвсем ясно женски глас: „Бети! Бети!“ и един глас му отговори с приглушените тонове на полусъня: „Какво има?“ „Бети! Някакъв мъж се крие в един вход. Видях го как се промъкна вътре.“
„Е, … и какво искаш от мен? Просто някакъв пияница са прибира у дома си.“
„Не, Бети. Той се опита да се скрие, когато се подадох от прозореца. Помоли Том да иде да види. Страх ме е.“
„О, не се вдетинявай. Лягай да спиш. Том работи докъсно снощи. Не мога да го събудя. Мъжът не може по никой начин да влезе, освен ако не натиснеш бутона и не го пуснеш вътре!“ „Но той ще бъде там, когато отивам на работа. Ще чака там. Повикай Том.“
„Заспивай.“
Сабина се разтрепери. беше сигурна, че това е Алън. Алън чакаше там долу, за да види как тя ще излезе. За нея това беше краят на света. Алън беше смисълът на живота ѝ. Тези други моменти на треска бяха мигове от някакъв сън: нематериални и изчезващи така бързо, както се появяваха. Но ако Алън я осъдеше, това би означавало смърт за Сабина. Нейното съществуване през погледа на Алън беше единственото ѝ истинско съществуване. Да си каже: Алън ме отхвърли, означаваше същото като: Алън ме уби.
Преди нощните ласки бяха пронизващо прекрасни, като многоцветните пламъци на изкусен фойерверк, избухвания на експлодирали слънца и неонови светлини в тялото, летящи комети, насочени към всички центрове на удоволствието, стрелкащи се звезди от пронизващи радости, и въпреки това тя казваше: „Ще остана тук и ще живея с Мамбо завинаги“, като децата, опитващи се да устоят под дъжда искри от фойерверките, траещи само миг и покриващи ги с пепел.
Пред очите ѝ изникнаха две сцени: Алън ридае, както беше ридал при смъртта на баща си, и този образ ѝ причини непоносима болка. Втората сцена беше разгневеният Алън, такъв, какъвто не се беше показвал никога пред нея, а само пред други, и това беше не по-малко непоносимо; и двете сцени бяха еднакво унищожителни.
Още не беше започнало да се зазорява. Какво можеше да направи тя? Тревогата ѝ беше толкова силна, че тя не можеше повече да лежи мълчаливо тук. Как щеше да обясни на Мамбо защо си тръгва толкова рано сутринта? Въпреки това тя стана тихо, след като постепенно се изхлузи от леглото, и се облече. Тя трепереше и дрехите се изплъзваха непохватно от пръстите ѝ.
Тя трябва да иде и да види кой се крие във входа. Не можеше да понася неизвестността.
Напусна апартамента бавно и безшумно. Слезе по стълбите боса, носейки сандалите си в ръка. Едно от стъпалата проскърца и тя спря. По челото ѝ изби пот. Усещане на крайна слабост караше ръцете ѝ да треперят. Най-после тя стигна до вратата и видя човешки силует зад матовото стъкло на вратата. Той стоеше там, пушейки лула по същия начин като Алън. Сърцето на Сабина се парализира. Тя знаеше защо винаги е мразила тази улица без излаз. Стоя така цели десет минути, парализирана от ужас и вина, от съжаление за това, което губеше.
„Това е краят на света“ – пошепна тя.
Като пред смъртта, тя обобщи живота си: ярките мигове на страст се разсеяха като незначителни пред лицето на загубата на Алън, сякаш тази любов беше смисълът на съществуването ѝ.
Формулирайки тази мисъл, страданието ѝ нарасна дотолкова, че тя не можеше повече да стои неподвижно. С все сила тя блъсна вратата.
Там стоеше един непознат със зачервени кръвясали очи и подгъващи се колене. Той се изплаши от внезапното ѝ появяване и изломоти, залитайки назад: „Не мо’а си намери името на звънеца, мадам, можете ли ми помогна?“
Сабина го изгледа, побесняла от ярост и го отмина тичешком, а ъгълчето на пелерината ѝ го шляпна по лицето.
Мамбо постоянно я укоряваше: „Ти не ме обичаш“. Той чувствуваше, че в негово лице тя прегръщаше, върху неговите устни целуваше музиката, легендите, дърветата, барабаните на острова, откъдето беше дошъл, че тя се стремеше да притежава пламенно и тялото му, и острова му, че тя предлагаше тялото си толкова на ръцете му, колкото на тропическите ветрове, и че вълнообразните тръпки на удоволствието наподобяваха движенията на плувците в тропическите морета. Върху устните му тя вкусваше ароматите от неговия остров, и от този негов остров той се беше научил да я милва по такъв особен начин, с копринено сладострастие, без грубост или насилие, като формата на неговото островитянско тяло, по което никъде не личаха костите.
Сабина не се чувстваше виновна за това, че отпиваше от тропиците чрез тялото на Мамбо; тя чувстваше един по-дълбок срам от това, че му поднасяше една изкуствена Сабина, имитираща единствената любов.
Тази нощ, когато упоението от милувките ги запрати в небесното пространство, свободни – свободни за миг от всички препятствия пред пълното единство, създадено от самите човешки същества, тя му даде една Сабина без маска.
Докато още пулсиращите им тела лежаха редом едно до друго, винаги настъпваше мълчание, и в това мълчание всеки от тях започваше да тъче нишките на раздялата, за да разедини това, което се беше съединило, за да върне на всеки от тях, това, което за момент е било споделено поравно.
Съществуваха есенции на ласките, които проникваха дори през най-плътната изолация, просмукваха се и през най-здравите укрепления, но толкова скоро след размяната на желания, те можеха да бъдат унищожени като семената на рождението.
Мамбо поде тези деликатни усилия, като поднови тайните си обвинения срещу Сабина, че тя търси само удоволствието, че у него тя обича само мъжа от острова, плувеца и барабаниста, че никога не се е докосвала до него, никога не е пожелавала пламенно, нито е приемала в себе си артиста, когото той най-високо ценеше у себе си, композитора на музика, представляваща екстракт от варварските теми на родните му места.
Той беше беглец от собствения си остров, търсещ известност, търсещ оттенъци и деликатни равновесия като в музиката на Дебюси, а до него лежеше Сабина, разпръскваща трескаво всички деликатни равновесия с настойчивото: „Удряй барабана! Мамбо, свири! Посвири ми на барабан.“
Сабина също се пробуждаше от жаркия момент, в който различията помежду им почти се бяха стопили. Нейното тайно „аз“ се разбулваше, и гола в обятията му, тя трябваше да се костюмира отново за отдръпването и мълчаливия упрек, които тя долавяше в мълчанието.
Преди той да успее да проговори и да я нарани с думи, докато тя лежеше гола и открита, докато той подготвяше съд, тя подготвяше своята метаморфоза, така че която и Сабина да повалеше той, тя щеше да захвърли като маскировка, смъквайки това „аз“, което той беше хванал, и щеше да каже: „Това не бях аз“.
Тогава всички унищожителни думи, които той щеше да отправи към тази Сабина, която беше притежавал, примитивната Сабина, нямаше да я достигнат; тя вече беше на средата на пътя, водещ навън от гората на тяхното желание. Същността вече беше далече, неуязвима, защитена от бягството. Това, което беше останало, беше костюм: захвърлен на купчина на пода в стаята му, опразнен от нея.
Веднъж в един древен град в Южна Америка Сабина беше видяла улици, съсипани от земетресение. Не беше останало нищо освен фасади, като в картините на де Кирико, бяха останали гранитните фасади с прозорци и врати, наполовина откачени от пантите, отварящи се внезапно, за да разкрият не домочадие, събрано около огнището, а цели семейства, лагеруващи под открито небе, защитено от чуждите очи само от една стена с врата, но без никакви стени или покриви от другите страни.
Тя разбра, че в стаята на всеки любовник беше търсила това неограничено пространство, където отвсякъде се виждаха морето и планините, а светът беше изолиран от едната страна. Огнище без покрив и стени, издигащи се между дърветата, под, от който цветя подаваха усмихнати личица, колона, приютяваща бездомни птици, с храмове, пирамиди и черкви в далечината.
Но когато видя четири стени и легло, натикано в ъгъла, сякаш беше се сблъскало в полет с някакво препятствие, тя не се почувствува като други пътешественици: „Пристигнах на мястото, което беше цел на пътуването ми, и сега мога да си съблека пътния костюм“, а: „Пленена съм и рано или късно трябва да избягам оттук“.
Никое място, никое човешко същество не би понесло да го гледат с критичния поглед на абсолютното, сякаш е пречка пред достигането на място, или лице с по-голяма стойност, придадена им от въображението. Това беше проклятието, което тя носеше на всяка стая, когато се питаше: „Вечно ли трябва да живея тук? Това беше проклятието, осъществяването на неотменимото, безкрайното задържане на едно място или на една връзка. Това го караше да остарее преждевременно, ускоряваше процеса на разлагане чрез застой. Един лъч на химическа смърт, този концентрат от време, носещ страха от стаза като всепоглъщащ лъч, разпадащ се при висока скорост сто години в минута.
В този момент тя осъзнаваше злото в себе си, едно невидимо престъпление, равностойно на убийство в живота. Това беше нейната тайна болест, която тя считаше за нелечима, неназовима.
Докоснала се до източника на смърт, тя се връщаше към своя източник на живот; единствено в „Жар-птица“ на Стравински Сабина откриваше своята безпогрешна музикална автобиография. Само тук тя можеше да открие изгубената Сабина, своето саморазкриване.
Още когато за пръв път се появиха сластните стъпки на оранжевата птица, фосфоресциращите следи край магнолиевите горички, тя разпозна своите първи чувства, юношеските кълнове на емоциите, най-напред на техните сенки, ехото от ослепително присъствие, още несмеещо да влезе в кръга на безумието.
Тя разпознаваше първите валсове в пролога, рисунките върху стъкло, които можеха да се разпаднат от докосването на топли ръце, лунните ореоли около безлики глави, приготовленията за празненства и дивите барабани, оповестяващи празници на сърцата и сетивата. Тя разпознаваше алените напрегнати очаквания, извисяванията, които ускоряваха пулса, вятърът, който вплиташе своите йероглифи в лебедовите шии на тромбоните.
Фойерверките бяха монтирани върху телени корпуси, размахващи влюбени ръце, пристъпящи на пръсти върху пурпурните езици на Светия Дух, освобождаващи се от плен с един скок, оранжевите крила на Меркурий върху факли със заострени върхове, запратени като копия в пространството, пронизващи облаците, пурпурните влагалища на нощта.
През много от вечерите, прекарани от Сабина с Мамбо, те не излизаха никъде.
Вечерите, когато Сабина решаваше да се върне при Алън в полунощ не беше нито фатално, нито толкова трудно да се оправдае, че е излизала с приятелка; но имаше вечери (когато искаше да прекара няколко цели нощи с любовника си), когато ѝ се налагаше да каже, че е пътувала и ако тогава Мамбо предложеше: „Да идем на кино“, конфликтът започваше. Тя не искаше да отговори: „Не искам Алън да ме види.“ Това я караше да се чувствува като дете под опека или като жена в подчинено положение, до такава степен чувствата ѝ към Алън не приличаха на чувствата на жена, желаеща да бъде вярна или лоялна, а като тези на подрастващо момиче, бягащо от дома, за да играе забранени игри. Тя виждаше Алън само като добър баща, който можеше да се разсърди на нейните лъжи и да я накаже. Ако споменеше за правата на Алън, тя щеше да бъде принудена да признае пред Мамбо раздвоението на чувствата си. Понякога нейните лъжи ѝ приличаха на хитроумен акт на самозащита, а не на най-голямото предателство. А понякога изпитваше желанието да се изповяда, но ѝ пречеше увереността, че даже ако ѝ простеше, Алън би очаквал от нея да промени начина си на живот, а тя знаеше, че това не е по силите ѝ.
При споменаването на кино тя се съгласяваше, но сякаш играеше някаква хазартна игра всеки път, когато Мамбо предлагаше един или друг филм, или трети, тя ги преценяваше не толкова според качествата им като филми, но според това в кой квартал на града ги прожектираха, дали това не беше филм, който и Алън би искал да гледа, дали беше някъде наблизо (знаейки, че Алън го мързеше да ходи в други райони на града). Ако беше с Алън, щеше да се опита да си припомни кои филми е гледал Мамбо или кои би искал да види и знаейки колко е запален по киното, да има предвид и тези, които той би искал да гледа по два пъти.
Накрая, като комарджия, тя трябваше да се допита до инстинкта си.
Веднъж седнали в киното, безпокойството и се засилваше. Алън можеше да хареса този филм толкова, че да поиска да го гледа още веднъж, или някой приятел можеше да го убеди да си направи труда да иде на по-далечно кино. А не би ли могъл Мамбо да седи сред зрителите, докато тя седеше с Алън, не можеше ли да я види, докато минаваше по пътеката между столовете?
Понякога тя обясняваше безпокойството си с нервност. Друг път се виждаше принудена да иде до дамската тоалетна още в самото начало, за да може да мине бавно и внимателно по пътеката, разглеждайки зрителите в гръб, преди да седне окончателно до Мамбо или Алън. Това би облекчило безпокойството и за известно време, докато някакъв фрагмент от сюжета на самия филм не го разбудеше отново, ако в него се описваше някаква лъжа, фалшива ситуация, разобличение. Най-вече, ако беше шпионска история.
Именно когато гледаше филми за живота на шпиони, тя разбираше напълно напрежението, в което тя самата живееше всеки миг, равно на тяхното. Страхът им да не се обвържат, да не заспят прекалено дълбоко, да не би да проговорят насън, да не ги издаде акцентът или поведението им, необходимостта да се преструват непрекъснато, бързите импровизации на мотиви, набързо измислените оправдания за присъствието им тук или там.
На Сабина и се струваше, че тя би могла да си предложи услугите и че можеше да бъде много високо ценена в тази професия.
АЗ СЪМ ЧУЖДЕСТРАНЕН ШПИОНИН В КЪЩАТА НА ЛЮБОВТА.
Когато безпокойството и станеше абсолютно непоносимо, тя го преобразуваше в игривост. Вълнението и опасностите изглеждаха като силно пикантна и наситена с хумор игра. Тогава тя сменяше напълно позицията си с тази на дете, избягало от надзор и забавляващо се от собствената си изобретателност. Тогава вместо да пази тайна, тя изпитваше нужда да се хвали открито със своите маневри и да ги описва така цветисто, че да шокира слушателите си. Безпокойството и хуморът ставаха взаимозаменяеми. Преструвките, бягствата, хитрините и се струваха, когато беше в хумористично настроение, като весели и галантни усилия да защити всекиго от жестокостите на живота, за които тя не беше виновна. Остроумието и добрата актьорска игра бяха използвани за така добре оправдана цел: да защити човешките същества от непоносимите истини.
Но никой от слушателите ѝ не споделяше внезапната ѝ веселост: в погледите им тя четеше осъждане. Смехът ѝ изглеждаше като кощунство, подигравка с това, което би трябвало да се приеме като трагично. В очите им се четеше пожеланието тя да падне от нажежения трапец, по който вървеше с помощта на нежни японски хартиени чадърчета, защото виновната страна нямаше право на такава ловкост и да живее само благодарение на способността си да балансира над твърдите правила на живота, които налагаха да направиш избор според неговите табута върху многобройните съществования. Никой не споделяше с нея тази ирония и лекомислие спрямо твърдите правила на самия живот; никой не аплодираше, когато с помощта на своята изобретателност тя успееше да победи ограниченията на живота.
Тези моменти, когато тя достигаше върха на чувството за хумор над тресавището от опасности, задушливите блата на вината, бяха моменти, когато всички я изоставяха, без да ѝ простят греховете; като че очакваха часа на нейното наказание, след като беше живяла като шпионин в много къщи на любовта, задето беше избягвала разобличение, беше надхитрила часовоите, наблюдаващи определени граници, задето беше преминавала без паспорти и разрешителни от една любов към друга.
Животът на всеки шпионин завършваше с безславна смърт.
Превод от английски: Людмила Димова