Маркиз Дьо Сад се спусна пак
в изригващия кратер на вулкана
Откъдето бе дошъл
С ръцете си красиви
с ръцете си все още на ресни
С момичешките си очи
И с този вик на разума „спасявай се“
вик който си е лично негов
Но салонът светещ с лампи от черва
Не е престанал да издава тайнствените заповеди
Които винаги отварят цепнатина в нравствената нощ
През тази цепнатина виждам
Големите и скърцащите сенки
Старата минирана кора на дървесата
Да се разпада
За да мога аз да те обичам
Както онзи първи мъж е любил първата жена
С цялата си свобода
Със свободата
Заради която огънят дори се е преобразил в човек
Заради която и маркиз Дьо Сад е предизвикал вековете
със своите големи и абстрактни дървеса
На трагични акробати
Сграбчили косите на Мадоната на страстите
Преведе от френски: Иван Бориславов