1.
В името на Отца и Сина и Светаго духа. Мъглата на смъртта се посипва като пепел върху мен, ужасявам се от Дявола и от дъха на сяра в устата му, грешник съм пред Бога и пред всички мои христови братя, нямам сили да говоря, но въпреки това протягам немощните си ръце за прошка и изповядвам изпълнената с всички земни грехове душа. Най-смирено моля за прошка и заедно с последните ми придихания споделям пред теб, Боже, всичките си вини и искрено се надявам да ми простиш. Защото само така ще мога да зърна божественото Ти лице и ако благоволиш, ще мога да се насладя на трохичките райско щастие, които би ми подхвърлил. Амин.
Признавам си. Признавам си, че съм се отдавал на изпепеляващите изкушения на любовта, на онази любов, с която Дяволът покорява нашето малодушие. Не се вслушах в думите на моите преподобни братя и се предадох в лапите на страстта и пустотата. Признавам си, че невежеството ми ме караше да мисля, че Дяволът не може да прескочи високите зидове на нашия манастир и че нашата отдаденост на Бога ще го държи вечно настрана. Смятах, че всичко, което ставаше тук, е плод на голямото човешко несъвършенство. Освен това бях напълно сигурен, че Ти ще ни разбереш и че ще ни простиш. Бях така убеден във всичко това, че изобщо не се обезпокоих, когато разбрах, че при нас в манастира пристига барон Торбио де Ита, за когото тук се носеха какви ли не легенди.
Когато на вечеря абатът ни каза, че на другата сутрин пристига баронът, аз едва бях навършил седемнайсет лазарника. Сеньор Торбио де Ита щеше да постъпи в нашия Орден на доминиканците, за да се пречисти от своите грехове, за да се отърси от покварата на миналия си живот… Моите юношески фантазии ме накараха да си мисля, че това ще бъде един велик ден. Представях си как баронът пристига, заобиколен от своята голяма свита, как стотици фанфари предизвестяват неговото отдаване на Бога.
2.
Пристигна по обед. Слънцето се беше заковало на небето, а масата беше сложена. Всички монаси се бяха запътили към столовата, а абатът правеше своята последна обиколка из манастира, за да се убеди, че всичко е наред. В далечината един смирен странник се приближаваше към портите на Санто Доминго. Вървеше сам, като се подпираше на един голям кривак. Тялото му беше скрито от голяма черна мантия. Абатът се спря и се загледа към него. Всички се загледахме към него. Аз стоях на прага на столовата и се обърнах към брат Хуан. Той измърмори нещо от рода на: „Не може да бъде той“. Тъкмо щях да му кажа, че може – подсказваше ми го интуицията – когато се сетих за поговорката: „Няма по-голяма глупост от мъдростта, изречена напразно“. Замълчах си. Странникът достигна дверите на манастира, усмихна се на абата, разтвори широко ръце и го целуна два пъти.
– Вие ли сте сеньор баронът? – попита леко смутен абатът.
– Никакъв барон. От днес нататък ще бъда за вас брат Торбио.
Абатът отново го прегърна, този път с нескрита радост. Дърдореше някакви несвързани фрази, които трябваше да приветстват пристигането на знатната особа. От устата му хвърчаха бели балончета слюнка, от които баронът се предпазваше немного успешно.
Баронът беше около петдесетгодишен, висок и добре сложен. Имаше буйна, златиста и къдрава коса, очите му бяха сини, а добре оформената му брада го правеше още по-атлетичен и млад. Когато се усмихна, успях да зърна слънчевите и добре подредени зъби. Обгърна ни с поглед и ни поздрави така, сякаш не той, а ние пристигахме в неговия дом. Той изтърси прахта от раменете си и ни попита дали има нещо за хапване, защото бил страшно изгладнял от пътя.
Почуках на вратата му, за да го поканя на вечеря. Той открехна малката портичка и страшно се зарадва, като ме видя. Покани ме да вляза. Беше абсолютно гол. Стиснах очи и се заковах неподвижен на прага.
– Влез, братко – настоя. – Стана ли време за вечеря?
– Да – измърморих. – Исках да ви поканя…
Той усети вълнението ми и се опита да ме успокои.
– Не се притеснявай. Какво те смущава? Невинността на голотата ми или голотата на моята невинност?
Не разбрах нищо от това. Въпреки това влязох и го изчаках да се облече и измие. Тялото му все още изглеждаше стегнато. Беше мускулесто, нежно и красиво. В началото го гледах със страх, но след няколко минути се успокоих напълно. Отидохме заедно до столовата. Преди да седнем на масата, успя да ми прошепне, че би се радвал, ако го посетя, след като монасите си легнат. Намекна ми, че има какво да си кажем.
Бях приятно изненадан от почтителното мълчание, което сеньор Торбио запази по време на вечерята. Хранеше се изящно. Сега си давам сметка, че той всъщност не ядеше, а направо се тъпчеше. Изглеждаше по-голям светец дори и от най-големите светци. После, след вечернята, той отново продължи да се държи като ангел. След като в манастира угасна и последната светлинка, отидех в килията му. Посрещна ме с думите:
– Знаеш ли, братко, ние с теб сме големи грешници. Нито молитвите, нито смиреното ни уединение ще могат да изкупят вината ни за това, което двамата с теб вършим сега.
– Но, аз… – не успях да кажа нищо свързано.
– Така е, повярвай ми. И затова преди да си поговорим, както ти бях обещал, ще трябва да се самонакажем с болка, защото само така Бог ще ни прости.
Приех буквално думите на барона и понечих да клекна. Той сложи ръце на раменете ми и прошепна:
– Не. Този път трябва да понесем много повече болка от друг път. Ще се съблечем и ще накажем грешните си тела с камшик.
Дори не успях да продумам. Той се съблече и хвана с ръцете си колана, с който препасваше расото си. Направих същото и покрих с длани слабините си. Толкова ме беше срам. Много повече от деня, в който братовчедка ми Изабел ме съблече за първи път и лакомо налапа онова нещо, за което и вие се досещате. Баронът усети притеснението ми и ме успокои, че пред Бога няма защо да изпитваме срам. Той и без това ни познавал достатъчно добре. Нареди ми да легна по гръб на леглото. Гледах го с ужас. Него, не колана. Но в крайна сметка Господ е страдал много повече от мен, когато са го разпънали на кръста, нали? Торбио започна да ме налага с колана си. Отначало го правеше леко и внимателно, после зачести ударите, които ставаха все по-силни, бесни и жестоки. Не знам защо, но той ми изглеждаше щастлив. Отдадох това на божествения транс, в който той сигурно беше изпаднал. Трябва да си призна, че ако първите удари ми причиниха силна болка, то последните ми доставиха истинско удоволствие. След като свърши, той ме шляпна няколко пъти с ръка по задните части, после ме погали с ръка. Милваше лицето ми, гърдите, краката – цялото тяло. Правеше го толкова нежно. През цялото време не преставаше да ме целува. Възбуждаше се. Попитах го дали не желае и аз да го бичувам, за да изкупи греховете си. Той обаче ми отговори, че ще се подложи на много по-голямо страдание, че иска да накаже своята най-чиста част от тялото си, с която навремето е вършил толкова много прегрешения. Обясни ми, че ще вкара члена си в най-мръсното и срамно място на моето тяло, защото само това наказание било равно на греховете, които му тежали на съвестта. Така и направи. Божичко, прости. Така стенеше, така пъшкаше и охкаше, че аз наистина повярвах, че страда. Не бих могъл да сторя по-голямо прегрешение. Много по-късно си дадох сметка, че той просто ме е използвал. Разбрах, че съм бил един жалък инструмент в ръцете на този безчестник. Ако плътската любов е грях, то дваж по-страшен грях е съвкуплението с човек от твоя пол. Гнусен грях.
Но аз бях щастлив. Признавам си го, аз бях щастлив. За него не говоря. След като се успокоихме и пречистихме, се заприказвахме за предишния му живот. Казах му, че искам да знам всичко, а той ми отговори, че ако искам да знам, трябва да питам. По това време аз поназнайвах нещичко за древния Рим, за Англия през XIII в. и малко обща история на света. Не знаех нищо за света вън от нашия манастир. И аз питах. Всяка нощ Торбио ми разказваше за своя грешен живот, за своите любовни похождения, за своите любови и разочарования. После отново наказвахме телата си заради греховете, които сме извършили предния ден, и заспивахме прегърнати. Всяка сутрин закъснявахме за сутрешната молитва. Понякога закъснявахме дори за обяд, но абатът проявяваше огромно търпение и разбиране към нас. Правеше го само заради Торбио. Старият мръсник беше завещал на нашия орден всички свои богатства, а те никак не бяха малко.
Превод от испански: Георги Анастасов
„Последният Голиард“ е вторият роман на Антонио Гомес Руфо, който се превежда на български език. Първата книга на писателя „Наталия“ предизвика истински фурор сред ценителите на нестандартни четива у нас и беше посрещната със свирепо мълчание от страна на литературната ни критика.
„Последният Голиард“ е преведен специално за „Ах, Мария“. Преводът е предоставен от издателство „ГАНА“ – пълномощен представител на Антонио Гомес Руфо в България.