Същото лице. Знаех, че съм го виждал преди. Стоях във фоайето на едно кино, обграден от тълпа хора, чакащи да влязат в залата, за да гледат филм за един труп, тълпа тийнейджъри и кодекса на мълчанието. Предната прожекция беше свършила, вратите се отвориха и стотици хора се стичаха към изходите. Неочаквано това лице. Беше едно анонимно лице в тълпата, което накара нещо в тила ми да прещрака. Замръзнах и лицето започна да се уголемява. То растеше, докато стана пет фута високо, изгуби очертанията си и се понесе в очертанията на отворените врати. Мисля, че и той замръзна. Имаше бледосив тен и деликатно сресана, прилепнала към черепа коса. Тънки устни, безкръвни и свити. Очите му бяха безцветни и за миг се разшириха. Двамата стояхме, опитвайки се да разгадаем историята на другия и да разрешим объркващата близост. Бил съм дрогиран, изхвърлян през прозорец от втория етаж, удрян в лицето с мраморна плоча, четири пъти почти заколван, удрян в лицето с юмрук поне седемнадесет пъти, бит по тялото твърде много пъти, за да разказвам, почти удушван, а веднъж съм се събуждал завързан за хотелско легло с провиснала отстрани глава, цялата ми кръв се беше стекла в нея и я усещах сякаш всеки момент ще експлодира и всичко това, преди да навърша петнадесет. Приемах го като опасността или риска да бъдеш малолетна проститутка в Ню Йорк. На този етап от моя живот смъртта не означаваше нищо друго освен едно голямо бреме. Изпитвах смесени чувства към нея. Когато се опитвах да се сдобия с достатъчно пари за храна или да намеря къде да спя през нощта, смъртта действително ми се струваше привлекателна, една алтернатива. Понякога ми се случваше да изкарам с месеци, без да си сменям дрехите или да се къпя. Можех да видя отражението си в крачолите на панталоните си, ако се наведях достатъчно близо. Периодично, ако имах излишни пари от вирене на крака из седемдоларовите хотели на Осмо авеню, влизах в автогарата на Порт Ауторити и преглеждах имената на градове, изписани върху стъклата на кабинките за билети. Избирах такова, което намекваше за вода и си купувах билет. Качвах се на автобуса и се возех дотогава, докато забележех езеро или провинциален язовир. Тогава помолвах шофьора да ме свали, като обикновено ми се налагаше да споря с него, защото по разписание там нямаше спирка. След като автобусът продължеше пътя си, минавах през полето и нагазвах във водата, докато тя не стигнеше до врата ми. Никога не се занимавах да си свалям дрехите или обувките. Така киснех с часове, след което се връщах на шосето и хващах стоп до първата автобусна спирка или обратно до града.
Това лице. Когато забелязах костюма и ръцете му, обърнатите китки и маникюра, си спомних. Навярно това беше от светлината във фоайето или от липсата ѝ, когато вратата се отвори и хората заизлизаха преди края на филма. Навярно беше цветът на неговата плът, нездравият вид, вид на очакване или страх, вид на предчувствия. Спомних си онази нощ преди петнадесет години. Бях прекарал късния следобед, шляпайки из един малък язовир, потапяйки главата си под водата в търсене признаци на живот. Бързо се смрачаваше, а аз бях мокър и ми беше студено. Градът бе твърде малък, за да има вечер много движение и ми беше трудно да хвана нещо. Нямах представа къде се намирам. Мислите ми бяха сиви и желаех да умра без много усилия.
Тези очи, това сиво и безплътно лице, плуващо в тъмнината на отворения прозорец. Един малък и очукан червен пикап намали и спря край пътя. Той ми махна да се кача. Спомням си, че ми се стори, че кожата му е изкуствена, като полупрозрачен латекс. Попитах го закъде пътува. О, далеч. Тънък, изопнат глас, гарниран с дружелюбност, за която не можах да се заловя. Известно време пътувахме в мълчание и аз наблюдавах през страничния прозорец осветените къщи и случайно мяркащите се хора, разговарящи на алеите пред домовете си. Бездомно куче тичаше леко уплашено край магистралата. Той каза, че работи в една банка в града. Това по някакъв начин ме подтисна, може би от формализма в него, който се трансформираше във видение на години и години писане в счетоводни книги, прокиснало кафе и разговори с хора в нужда. В един момент той си беше извадил члена и наблюдаваше през предното стъкло светлините над тъмното шосе. С едната ръка шофираше, а с другата мастурбираше. Аз се бях опрял на вратата и не отговорих, когато той измърмори нещо за някакво място, което знаел и където можело да отидем. Скоро сви наляво по прашен, покрит с чакъл път, който се виеше сред гора, обрасла върху малки хълмчета. Спомням си нощни пеперуди и бръмбари, втурващи се в светлината на фаровете, малък дървен знак с бойскаутски символ на него и няколко разхвърляни хижи. Наблизо се чуваше звук на езеро.
Той слезе от кабината и отвори вратата, зад която седях. Изскачай да го изсмучеш. Не помръднах. Беше изгасил двигателя и фаровете. Излизай. Изведнъж се почувствах така уморен, както не се бях чувствал никога през живота си. Изскокнах от кабината и застанах пред него с ръце в джобовете. Надигаше се вятър и започваше да довява със себе си ситен дъждец. Той ме хвана за ръката и ме заведе до задната част на камиона, махна едно метално резе и отвори вратата на фургона. Едната му ръка се вдигна към лицето ми и обгърна тила ми и аз осъзнах, че съм тласнат към тъмната вътрешност на помещението. Покорно пропълзях вътре, беше пълно с одеяла, спални чували и кутии с неясно съдържание. Беше някак влажно и миришеше на пръст и масла. Той пропълзя след мен и затвори вратата. Всичко се ограничи до миризми, звука на дърветата и проскърцването на обувките му в металните части на пода. Легнах и се свих върху купчина миризливи дрехи. Можех да видя пред себе си полуизправения му силует, закриващ нищожната светлина и след това отпускащ се до мен. Чу се звук на отварящ се цип. Ръката му отново беше на врата ми. Усетих натиск. Искам да си ходя у дома, казах. За какво говориш? Осъзнах, че главата му е по-навътре в камиона отколкото си мислех. Не можех да видя нищо. Дъждът валеше силно; потоците вода правеха полумрака още по-гъст. Не знам, казах, чудейки се къде бих отишъл дори да излезех от камиона, без той да ме спре. Обичаш ли в задника? Не. Добре, каза той и ме удари. Много силно.
Очите ми са затворени за света и той ме върти отново и отново, и отново. Къде съм? В кално поле, в каросерията на чужд камион, паркиран край ограда, някакъв непознат е стоварил цялата си тежест върху гърба ми и аз се чувствам сякаш се движа изстрелян от гигантска прашка. Парче въже, набързо откъснато от мукавена кутия, привързва ръцете ми зад гърба. Аз съм по корем и ако завикам или закрещя, единственото нещо, което би ме чуло е мъртвата къща далеч назад по тъмния и празен път. Или групата разнебитени затворени фабрики на главното шосе. Той дърпа косата ми, извива главата ми назад, така че лицето му изплува ухилено над моето. Усмивката му над мен прилича на гримаса, той се навежда и целува двете ми очи. Прозорците са се замъглили, той леко отваря един от тях и аз мога да чуя случайното избръмчаване на някое насекомо. Той пляска голия ми задник, движи езика си в ухото ми, спуска го надолу по врата и периодично ме върти отново и отново. Залива ме миризмата на влажен метал и задушаващата плътност на материята, когато лицето ми е обвито от одеяло или спален чувал. Какво прави той коленичил над главата ми, аз не съм кукла с отделящи се части. Той натъпква навито на руло одеяло под голото ми тяло грубо вдигайки задника ми във въздуха. Не мога повече да усещам ръцете си, напълно са изтръпнали. Забавно е как до този момент всичко в живота ми ставаше мъчително бавно и сега аз просто се моля то да спре. Той се кикоти и изчезва от камиона. Чувам звука от обувки по влажния чакълест път и камиона се накланя, когато той отново пропълзява вътре. Ляга върху мен. Би ми било адски студено, но тялото му произвежда прекомерно количество топлина. Ризата му е съблечена, а панталоните му са свалени или ги няма. Започва ритмично да тръшка тялото си отгоре върху моето, а ръката му се извива около лицето ми. Лижи бицепса. Ръката му се издърпва назад и пръстите натъпкват нещо в устата ми; буца кал или пясък. Държи се с мен сякаш ме притежава. Понесен съм от течението, изгубен, без никаква надежда или нещо познато. Може би сега ще получа облекчение, може би той ще ми разбие ми черепа или ще ме удуши. Неочаквано си спомням нещо, случило се по-рано, когато той ми освободи колана, свали панталоните ми до глезените и ме плесна толкова силно, колкото можеше. Болката беше силна, а аз се опитах да я направя сексуална, опитах да си представя, че е направено мило или че той е някой секси тип или че съм на мили от тук и вървя в противоположна посока. О, удряй ме, казах, опитвайки се да действам сякаш съм вътре, така че той може би щеше да се отегчи. Въртейки ме отново и отново и отново, за какво по дяволите го прави? Той скоква и се протяга в тъмнината на камиона и аз чувам бълбукането на течност, звучи като метален съд, пълен с някаква течност и през мисълта ми преминава образ на запалителна течност или на бензин. Това ли е? Виждам пламъците; виждам как летовниците откриват тялото ми, приличащо на парче месо, оставено твърде дълго на огъня, обгорено и почерняло, със стърчащи от него кости. Усещам струята на течността по целия си задник, камионът се изпълва с миризма, напомняща за детството. Бебешко масло. Искам просто да умра, искам просто да умра, искам просто да умра. Ако го казвам достатъчно често, дали ще изгубя страха си от затягащите се около гърлото ми ръце? Потъвам в тъмни атмосферни дупки, а дланта му се плъзва по кръста ми и в процепа между задните ми бузи. О, какъв подарък ми правиш, промърморва той. Сграбчва вързаните ми ръце и забивайки под болезнен ъгъл лактите ми в студения метален под стоварва цялата си тежест върху тях и вкарва члена си в мен. О-о. Той хапе бузата ми. Пляс. Пляс. Завира лице във врата ми и отново ме хапе. Аз все още потъвам, а неговите хапания и пляскания са толкова специфични, че мисля, той не е изгубил контрол – четири пръста в устата ми, притискайки ме с тежестта си, целувайки очите ми, тежко дишайки в ухото ми, помпайки като машина. Харесва ли ти този здрав ритъм? А?
Според правилата, които тая в дремещото си съзнание, за личните истории има две възможности: или отлитат и се разпадат като небивали, или се обръщат и се насочват към мен, дирейки приют. В момента, в който той беше понесен от тълпата през фоайето към мен, аз се свих вътрешно и външно като беззащитно дете, което няма дори джобно ножче. Исках от пода рязко и неочаквано да изникнат стени и да се издигнат между нас. Исках дузини стени от армиран бетон и стомана да ни държат разделени, да ме предпазят от ръцете му. Но знаех, че той ще мине през тях, разбивайки ги като някакъв кошмарен сън. Сякаш той ме разкъсваше в самото претъпкано фоайе. Целият ми живот и език неочаквано бяха заличени. Някъде дълбоко знаех, че той също е смутен, но бях замръзнал и го гледах с очите на петнадесетгодишен хлапак. В главата ми беше единствено мисълта, че искам да се освободя от погледа му. Неочаквано случаят се откри и аз се скрих от очите му. Използвайки момента, се понесох надолу по стълбите към тоалетната. Влязох в една кабинка и дълго седях върху затворения тоалетен капак, слушайки звуците от десетки хора, които влизаха да пикаят. Когато накрая се върнах горе, него го нямаше. Но все още усещах погледа му; той се носеше като неизкоренимото зловоние след тежък пожар.
Превод от английски: Еленко Касалийски