Майна, само времето можеш да гепиш цифром
Атанас Вълев. Ню Йорк – Пловдив. 1991
„Ставам и си тръгвам“, рече си. „Ставам и си тръгвам!“
Нито стана, нито си тръгна. Мързеше го.
Кръвта кротко бликаше от бедрото му и цапаше мокета. Мокетът и без това беше безобразно осран и непран от години, тъй че не беше кой знае каква загуба.
Червата му пищяха като разгонени улични псета. Пак се пипна по корема и пак с някакво особено удоволствие установи, че няма дупка. Единствената дупка беше в лявото му бедро, малко под слабините, от вътрешната страна.
Русият копелдак лежеше абсолютно мъртъв с разкопчани гащи върху бозавата покривка на кревата и с единственото си останало око гледаше глупаво в тавана. Другият се бе сгънал пред вратата, с неудобно подвита под тялото ръка…
* * *
Беше поет, знаеше си го. Никога не записваше стиховете, които измисляше. Повечето ги забравяше, може би с основание. Но беше поет и това му стигаше. Беше на 42 години и беше измислил почти десет стихотворения.
Седеше в празния бар на мотела, пиеше водка с портокалов сок от голяма чаша – поравно водка и сок – и зяпаше през мръсните стъкла навън. Презрялата барманка си тананикаше нещо под нос и го поглеждаше без интерес. Беше някъде към 4 следобед. Големият паркинг отпред, напечен и вонящ под слънцето, блестеше с мазни бензинови петна. Тежките камиони мучаха по пътя и не спираха – шофьорите бързаха да навъртят колкото може повече километри преди мръкване.
Група невръстни девойчета се бяха прислонили на сянка под платнения навес на кафенето отсреща и се прозяваха като изнурени проститутки, които току-що са се събудили. Така си и беше – такива си бяха.
Пиеше четвърта водка за последните 24 часа. Не му се тръгваше, не му се помръдваше. Не знаеше къде точно се намира, нито накъде да поеме. Сакът му дремеше на съседния пластмасов стол, смачкан и кротък – един мръсен и уморен пътен сак, в който дреме един мръсен и уморен спален чувал, прегърнал два най-много три чифта протъркани слипове.
Обикаляше цяла седмица България на стоп, или с разни автобуси-мавтобуси, без да мисли къде отива. Смътно си спомняше, че когато тръгна, се бе запътил за морето. По навик, както преди години. Градчетата по брега бяха длъжни да приютят един беглец, да го скрият в себе си и да го направят анонимен.
Още в началото обаче сбърка посоката. Един автобус-мавтобус го изненада и го отведе някъде на северозапад. Беше откъртил като прасе на най-задната седалка, защото изпи почти пълно шише водка сам, притиснат от блудкави мисли, от които, естествено, не запомни нищо. Събуди го шофьорът и му каза да си обира кайсиите. Шофьорът беше пич. Събуди го леко, без шутове, даже не го напсува, както се полага.
Той слезе, помота се из градчето с надеждата, че ще срещне самотна и красива жена, която ще го прибере и ще му се отдаде без въпроси. Купи си няколко вестника. Не провери дали са днешни или вчерашни. Седна на пейка и го прочете от кора до кора. Прочете за убийствата, изнасилванията и катастрофите, прочете и за някакво НЛО, което беше прелетяло наблизо и си беше заминало по живо-по здраво, изприщено от досада.
Спа в канавката край града, до едно прегоряло лозе. Събуди се рано, сгъна спалния чувал и тръгна отново. Вече не беше сигурен дали иска да стигне до морето…
* * *
Отпи от чашата, захапа цигара и щракна запалката. Над пламъчето видя на високите столчета пред бара двамата мъже с ярки ризи и зализани с нещо мазни коси. Те също го гледаха. Единият беше рус и женствен, другият – тъмнокож, с набола брада и тъмни очи зад мързеливо отпуснатите клепачи. Бяха около 30-годишни, с лъскави синджирчета на вратовете.
Отмести поглед от тях и се вторачи в чашата си.
* * *
„Ти си глупав човек“, бе му казала преди 10-ина дни жената, с която живееше от известно време. „Омръзнал си ми до болка. Ти живееш като отрепка, макар че не си. Не обичаш нищо, не харесваш нищо. Поне да мразеше нещо истински, от дъното на душата си, с хъс! Мрази мен, набий ме, начукай ме зверски, вместо да мълчиш по 25 часа в денонощието! Ако те пита някой защо изобщо си правиш труда да живееш, няма да отговориш, защото нямаш хъс и те мързи да си отвориш тъпата уста!“
Тогава той я погледна и разбра, че дори не я харесва.
Искрено се учуди как толкова време е живял с нея. Тя беше едра, бледа и енергична, с червени устни и отровносини очи. 18 години по-млада от него. Лявата ѝ ръка беше парализирана по рождение и висеше от рамото ѝ като разнебитен чадър с дръжката надолу.
„Акотепита ли?“, отвърна тогава той. „Акотепита е вулкан. Угаснал вулкан в Южна Америка.“ Това ѝ каза и си легна да спи. Вместо да изкрещи, вместо да я набие и вместо да я начука зверски. Спа кофти, както винаги. Сънува житно поле и индианци с боядисани лица, които пълзят на четири крака сред узрелите класове. Индианци с навирени към луната задници и с носове като дръжки на чадъри. Копелдаци от племето на Оцеола, които орат тънки бразди с дългите си червени индиански пишки.
На следващия ден се сби с двама дърти къркани пича, които возеше с раздрънкания „Москвич“ такси. Москвичът беше нейн, с инвалиден номер. Сби се с тях без особен повод, заради някаква тъпа пиянска закачка, която забрави веднага след тупалките. Слезе от колата, измъкна ги навън и ги спука от бой, защото му бяха омръзнали до смърт за 10 минути возене. После засили яко москвича, хакна го челно в едно дърво и избяга. Търча няколко пресечки, взе такси до дома ѝ, натъпка си сака и тръгна…
* * *
Вдигна очи от чашата. Мъжете от бара бяха седнали на свободните столове пред него и го зяпаха.
„Скапан си“, рече русият. „Нещо те яде отвътре, познавам. Искаш да охлабиш.“ И му подаде ръчно свита цигара.
Пое цигарата. Подуши я и я захапа, брадясалият услужливо протегна запалка. Вдъхна дълбоко и задържа дима в дробовете си. Издиша и дръпна пак. Главата му се замая, но мисълта му някак се избистри. Алкохолът се дръпна от мозъка му и направи път на дрогата, на непознатата свежест. Двамата се хилеха приятелски насреща. „Здрава ръка имаш“, похвали го женственият момък и го тупна по рамото. Той погледна яката си длан. Кимна. Това беше ръка на поет, виждаше се от сто километра.
Отвън групичката малки проститутки пиеха кафе и бърбореха нещо, разчекнати по столовете. Бедрата им лъщяха под слънцето като бронзови топовни дула.
„Циганчето е супер“, посочи с очи натам русият. „Най-сладката, ще се избият за нея… И е само двайсет долара или по курса… Чиста е, не бери грижа.“
Той погледна нататък и дръпна от цигарата. Сети се как като дете бе чул по радиоточката песента „Забра-а-авилшута-рангасво-о-оййй, и влюбилсевъвсвоята-а-а-а крали-и-иййца-а-а-а…“, и дълго си бе блъскал главата какво е това „шутаранг“, майка му стара.
Дръпна пак доза пушек и кимна.
Двамата се ухилиха. Брадясалият извади от джоба си ключ и му го подхвърли: „Бунгало четиринайсет. Половината мангизи сега.“
Той измъкна няколко банкноти от джоба на избелялото си яке, метна ги на масата, взе ключа и стана. Олюля се, но се закрепи. Провеси сака на рамо и излезе.
* * *
В бунгалото си допуши хашиша и метна фаса в жълтата клозетна чиния. Изпика се, пусна водата и я послуша как с грохот изтича от казанчето. Фасът остана на повърхността. „Ама трудно потъват тия фасове, майка им стара“, рече си. После си закопча ципа и се върне в стаята.
Седна на леглото и отпи две глътки топла вода от шишето, скрито в сака. Тръсна глава. Разтри очи. Спомни си как веднъж видя нещо странно, докато си седеше вкъщи пред телевизора. Камерата в студиото се насочи в един монитор в същото това студио. Мониторът обаче явно беше свързан със самата камера, защото взе да показва себе си. И се получи бездънна пропаст от телевизор в телевизор, все по-малки и по-малки телевизори. „Това е безкраят“, помисли си тогава, възторжен и потресен от откритието…
На вратата се потропа. Тя скръцна леко и в бунгалото влезе циганчето. Красиво момиче, с тънки крака под късата поличка и щръкнали гърди под синята блузка. Дебелият грим не можеше да скрие възрастта му – беше към 12-13-годишно.
Девойчето се усмихна съблазнително, както се полага на отракана курва. Седна до него, събра длани в скута си и го погледна с крайчето на тъмното си око. Изпитваше го какъв ебач е – стандартен или с претенции. А той усети миризмата ѝ – пубертетска пот, смесена с евтин, но силен парфюм. Усети, че се възбужда. Адски се възбуждаше, макар съзнанието му да бе някъде другаде, развинтено от алкохола и дрогата.
Момичето събу лачените си обувки трийсет и пети номер и се плъзна като смок назад по кревата. Легна по гръб, вдигна леко блузката и му показа детския си пъп. Той спокойно обходи с очи тялото ѝ, както на пазара се избират свежи марули. Очите му спряха върху стъпалата ѝ. Между пръстчетата ѝ се бяха образували белезникави черни петна от мръсотия.
Сложи длан на стройното ѝ бедро и бавно я потърка напред-назад. Мускулчетата под мъхнатата кожа се опънаха като малки змийчета. Момичето пое дъх и леко разтвори крака, готово на всичко.
Изведнъж той усети, че му призлява. Учуди се – не беше от притеснение или възбуда. Стана и хукна към клозета. Надвеси се над чинията и се напъна, но нищо не излезе от стомаха му. Дълго плю напиращата слюнка. Пусна водата и тя пак заклокочи зловещо. Наплиска се на мивката и се върна в стаята. Момичето го гледаше с черни очи.
„Ами, виж…“, рече той. „По-добре върви, а? Май нищо няма да излезе от тая работа.“
Тя се стресна. Не щеше да повярва. Поколеба се и се изправи с обидена физиономия. Нахлузи обувките трийсет и пети номер, врътна задник и си отиде. Той седна на кревата, извади бутилката и отпи. Седеше и си спомняше едно стихотворение, което беше измислил веднъж, доста поркан, за една жена, с която бе живял отдавна. То звучеше така:
всичко между нас е прекрасно
толкова хубаво
великолепно
между нас всичко трепти
електрическа страст
ни причаква зад ъгъла
толкова е хубаво
чак да ти се доповръща
Горе-долу така звучеше…
* * *
Вратата скръцна повторно. Влязоха двамата, помъкнали зализаните си перчеми. Затвориха прилежно, брадясалият се облегна на стената до изхода.
„Не ти стана или какво?“, рече русият момък с почти искрено съчувствие.
Той вдигна рамене. Главата му се беше избистрила съвсем. Русият се приближи с ръце в джобовете: „Дължиш още толкова, братче, нали знаеш. Никой не ти е виновен, че не си свършил работата.“ Направи още една стъпка и увисна над него.
Почувства топлината на чуждото тяло. Понечи да се изправи, но онзи го бутна обратно на леглото с надървен показалец. Той седна и се усмихна тъпо, втренчен в мръснобелите си кецове и в обувките на човека отпред.
„А-а, тоя се притеснява!“, русият вдигна вежди и хвърли един мързелив поглед към брадясалия. „Тоя пич се притеснява!“ Беше прекалено близо и не му даваше възможност да мръдне. „Ти или си тарикат, дето не ще да плаща, или не си падаш по жени?… А? Кое от двете?“, попита копелдакът с особена усмивка.
„Тръгвам си“, рече той и преглътна. „Вече ме няма. Докато мигнеш и съм изчезнал…“
„Да ти кажа честно, и аз не си падам по жени“, продължи оня, сякаш не чу. „Едно време си падах, но ми писнаха. Пресищане, нали разбираш. Сега си падам по мъжаги като тебе. Друго си е, има тръпка!“
Той вдигна глава и го погледна. Чувстваше се толкова спокоен – нищо не можеше да го извади от равновесие. Само пак малко му се повдигна.
Онзи бръкна под ризата си и почти на шега извади пистолет. Беше малък дамски револвер, като играчка. Опря цевта в главата му, пак на шега: „Има начин да решим проблема, мой човек. Я се обърни! Ще те изчукам и ще си платиш за кефа. После, ако искаш, ще те наебе приятелчето. Безплатно. Обаче не е задължително, ти решаваш. Само ако ти хареса.“
Той не мръдна. Пое дъх.
„Аха“, рече русият и се ухили. „Иска да загрее с една свирка. Готово, бе, мой човек! Само че нежно, ако обичаш!“ Не беше ясно лигави ли се, или го прави сериозно. Но започна да си разкопчава панталоните с лявата ръка, без да сваля цевта от челото му. Над слиповете като червеи изпълзяха дълги рижави косми…
„Хау-хау!“, помисли си той. „Червени индиански пишки! Аз съм Танцуващия с Бели Вълци от Турну Мъгурели! Е, добре, какво толкова! Ставам и си тръгвам! Хау-хау!“
После рязко залитна встрани и напред, блъсна револвера и докопа русия за ташаците с дясната си ръка, с желязната ръка на поета.
Опита се да хване оръжието с другата и успя, но не можа да го наведе достатъчно бързо. Почувства как цевта издраска отгоре-надолу корема му. Русият стреля, докато се свличаше на пода и пищеше от болка. Отзад връхлетя брадясалият, тримата се стовариха на мръсния мокет.
Усети под дланта си метала на пистолета и го изтръгна от омекналите пръсти на русия. Напрегна 42-годишните си мускули, ритна с крака, изхлузи се изпод телата им и седна до стената.
Двамата бавно се изправиха, вторачени в оръжието. Русият се бе превил на три, брадясалият трепереше.
„Я, защо всички в тази стая дишат тежко?“, пошегува се наум той. Подпря се на напуканата стена. Съзнанието му беше бистро и светло. Вдигна револвера и посочи с него русия. „Е-е-е, ей! Недей бе, човек! Пошегувахме се! Само така, за майтап“, рече оня и подсмръкна.
„Ти си дакел, ста-а-ар дакел! стар, клепоух и върто-о-оглав, но дакел! серьозен, тъжен и ста-а-ар, но дакел! Хей, как може толкова ста-а-а-ар – и то дакел?!“, спомни си той онази идиотска песничка, която тананикаше една от жените, с които бе живял някога. Смешна песничка…
Куршумът звучно плесна русия през лицето отляво и го просна по гръб върху леглото. Брадясалият падна на колене с увиснало чене и се повлачи като хленчещ червей към вратата. Хленчещ дъждовен червей.
„Серьозен, тъжен и ста-а-ар“, изтананика си наум. Засмя се и стреля два пъти. Брадясалият рухна, изхълца за последно и се умълча. В стаята гадно завоня на изгорял барут, между пердетата слънцето пробутваше розовите си лъчи – да си играят с пушека…
* * *
Изхлузи колана от джинсите и стегна бедрото си до слабините. Кръвта, бликаща от дупката, намаля – явно коланът беше притиснал артерията. Пресегна се, извади водката от сака и я изля върху раната.
Червата му продължаваха да пищят като разгонени улични псета. Сви здравия крак под себе си, подпря се на стената и стана. Другият крачол беше прогизнал от кръв.
Отвори вратата и излезе пред бунгалото. Малките проститутки се бяха скупчили пред кафенето и зяпаха насам с уплашени очи.
Огледа се. Камионите продължаваха да трещят по шосето, паркингът още беше празен. Реши, че няма закъде да бърза, затова пусна сака си на стълбите пред бараката. Седна до него и протегна крака. Остави револвера отдясно на себе си и стегна колана на бедрото. Кръвта беше спряла съвсем. „6 минус 4 е 2“, пресметна наум, без да проверява барабана.
Иззад тополите край мотела надничаше залязващото слънце и боядисваше в червено бунгалата наоколо.
Облегна се на дървената стена. „Толкова ста-а-а-ар, – и то дакел!“, изтананика на глас и се усмихна доволно. Отдавна не се беше чувствал така щастлив…