Дъждът почти напълно бе опразнил Рамблас и последните останали минувачи се бяха скупчили в единственото остъклено кафене, в което вече от месеци ѝ бе забранено да влиза.
Соня, прислонила се в преддверието на безлюдната къща, наблюдаваше как умореният дъжд постепенно преминава в малки ситни капчици и накрая съвсем престава, прогонен от появилия се вятър, който ставаше все по-студен и по-студен; всичко това ѝ се стори като добро предзнаменование. Малко по-нататък, от другата страна на широката алея за разходки, една след друга започнаха да се появяват светлините на града. Нощта полека се спускаше и поемайки тежкия мирис на мокрото си манто, тя си помисли, че надеждата ѝ също се възвръща. Усмихна се при тази мисъл, без много да ѝ вярва, като малко момиченце, на което предстои да разкажат някоя измислена и вече позната история.
Още веднъж намести русата си къдрава перука и много внимателно – понеже имаше дълги нокти – изтегли ажурените си чорапи, захванати с жартиери.
Спазъм от глад отново премина през стомаха ѝ и тя си спомни, че в чантата имаше сандвич с шунка. Но не можеше да си позволи да изяде червилото от устните си, което с толкова старание бе сложила. Спомни си също, че бе уредила сметките си с полицията до края на месеца и с усилие се наложи да тръгне, приближавайки се до ръба на тротоара, откъдето обикновено се усмихваше на преминаващите коли, клатейки бедра; понякога се спираше, давайки си вид, че търси нещо в огромната си чанта. Нищо, никой, и нито едно су, за да опита късмета си в някой от баровете, които все още ѝ позволяваха да посещава.
Така измина цялата нощ и започна да се зазорява над този мизерен квартал на огромния град. И Соня, която не чувстваше вече нито глад, нито пък ѝ бе останала някаква надежда, продължаваше да крачи върху острите си токчета, които ѝ причиняваха болка.
Продължаваха да се повтарят и кратките диалози с преминаващите край нея мъже:
– Хайде, идваш ли с мен!
– Що не ти го начукам!
– Точно това искам. Мога също така и аз да ти го вкарам, ако искаш да разбереш как точно става това.
Мъже, мъже и пак мъже и нейното отвращение от тях. Силна светлина заплашително се надигаше откъм пристанището, докато на всички други места светлинките полека угасваха. Тя се изкатери по стълбите, стъпвайки върху голия под със скъпите си копринени чорапи. Отвори изпъстрената с петна врата и запали висящата на тавана лампа. Момчето, приседнало в леглото, попита със свито гърло.
– Добре ли мина?
– Лайняна история, миличка. Умирам от глад. Струва ми се, че остана консерва сардини и малко хляб от закуската.
Младежът, черноок и мършав, стана от леглото и започна да рови в шкафа, с гальовен и хленчещ глас произнесе:
– Още не си ми дал целувчица.
– Получаваш я веднага.
Застанала срещу огледалото, Соня свали перуката си и прокара ръка по бузите си.
– Отгоре на всичко и брадата ми е покарала.
После се съблече и започна да оглежда издутите си от парафина гърди, а след това и члена си, който висеше потръпващ, ненужен, чак докато бъдат изядени сардините.
Сапунът
Не направи никакъв знак на Саад да спре колата. Спокойният и пасивен силует вероятно се отегчаваше край пътя, опрян на едно дърво, в което пролетта започваше да се разпуква с все още колебливото зелено на пъпките.
Саад спря колата точно срещу дървото и забеляза огромния черен куфар, видя, че лицето, което му се усмихваше, бе младо, с женски черти и някаква изключителна красота; под червената вълнена фланела нямаше ни най-малък намек за гърди; съвсем плосък момчешки торс; черни панталони, под които не можеше да се отгатне издутина на мястото, където трябваше да бъде членът. Мъж, жена, юноша или хермафродит, Саад го пожела на момента, пожела го неистово, жадно. Непременно трябваше да се качи в колата, Саад панически искаше това и започна да си внушава, че го е очаквал от най-ранната си възраст и във въображението си стигна дотам, че да не може да си представи по-нататъшния си живот без него; разбра, че до последния си ден щеше да има нужда от присъствието или непосредствената близост на това създание с по мъжки подстригани коси и без никаква следа от грим по лицето.
Качвайки се в колата, каза мерси и Саад прецени, че този глас нищо не би могъл да му подскаже. Беше глас на човек, прекалено много пил и пушил предишната нощ, било то мъж или жена.
„Закъде сте тръгнали?“, попита Саад, което му даде възможност да извърне глава и да разгледа внимателно страните на своя спътник: нито следа от брада и все същата плоска и враждебна гръд.
„Ще ви предупредя малко по-нататък. Все направо. Защо, имате някакви планове ли?“
Никаква адамова ябълка на бялата шия.
Саад си помисли: „Моите планове? Сякаш е решил да промени предвиденото ми пътуване“. Изглежда, можеше да го направи, сякаш искаше да го направи и беше сигурен или сигурна, че ще успее полека да му наложи собствените си намерения. Огромният черен куфар, опрян на задната седалка, предразполагаше към промяна, подканваше към някакво прелестно душевно изживяване. А там, във вътрешността му, бе скрит ключът за разгадаване на неговия пол, ако предположим, че е само един. Защото нищо не напомняше у нея за подправената женственост на един хомосексуалист или приглушената мъжественост на лесбийката. Само ако можеше да претършува този куфар!
„Що се отнася до мен, нямам никакви точно определени планове. Имам цял месец отпуск и ако Бог бъде милостив, не бих искал да правя нищо, което не би ми доставило удоволствие. Мислех да се отбия в Сан Себастиян за обяд. После да продължа към Пу, където съм наел малка къщичка, но не съм съвсем сигурен дали ще мога да я открия. Ако искаш, можеш да дойдеш да обядваме заедно, после ще се впуснем в дирене на мястото измежду гигантските борове. Всичко, което знам, е, че се казва „Защо не“ и се намира в близост до страноприемница „Глигана“.
Никакъв отговор. Спътникът потъна в седалката си, лицето му отново бе озарено от усмивка и отпусна глава на облегалката като човек, който се готви за много дълго пътуване.
В продължение на няколко дни желанието на Саад непрекъснато нарастваше и той позна мигове на покой и неизказана болка от скъпото и кротко присъствие на това създание. Защото обожаваното от него създание му предлагаше – или едва подсказваше – двойното си лице, двойнственото си тяло и много скоро мъжът усети някаква мъчителна необходимост да се приближи и силно да притисне това мечтано тяло, да го вземе в обятията си, безразличен към факта дали е тяло на мъж или на жена.
Въпреки всичко му се искаше да разбере. И когато тя потегляше надолу с кошницата за провизии по тясната криволичеща пътека през огромните зелени площи, утъпкани от натиска на безброй изгубени стъпки, Саад проникваше като крадец в спалнята на това така жадувано чудовище и започваше да изучава леглото му, двете масички и малките флакони с лекарства. Всичко обаче се оказа безполезно и тайната все така си оставаше неразкрита. И все така под леглото си лежеше заключен огромният черен куфар.
Дори когато той излизаше да се пече на слънце само по шорти и гол торс, тя се сгушваше на сянка с черните си панталони и червения вълнен пуловер под стряхата на малката къщичка или под огромните дървета, за да се радва на спокойствие и да съзерцава красивите бели постройки, разпилени по склоновете на околните хълмове. Той хранеше в себе си някаква абсурдна надежда, вживявайки се в нея за известно време, че ще заглуши своите съмнения, влизайки в банята в момент, когато тя току-що излиза изпод душа. Но душейки, успяваше да долови само уханието на боровия сапун, с който тя сапунисваше тялото, гърдите си, прокарваше го между бедрата си, където беше тайната, все така неразкрита и недостижима за него.
До момента, в който Саад постепенно бе започнал да я приема. Да желае повече от физическото притежание постоянното присъствие на съмнението и тайната. Дори и сега продължаваше ревниво да я наблюдава, страхувайки се да не би чрез някоя непредпазлива постъпка или фраза да разкрие истината, изпитвайки вече наслаждение от самата неизвестност, като все още продължаваше да страда.
Сега Саад наблюдаваше как това същество, гъвкаво и сръчно, се катери нагоре по пътеката с леко наклонено от тежестта на кошницата тяло. Внезапно потръпна, почувства се страшно остарял и влезе в малката къщичка, мислейки какво още трябваше да купи за вечерната трапеза.
Превод: Аксиния Михайлова