НАТЕЖАВА СЛЪНЦЕТО ПО СТРАНИЦИТЕ НА КНИГАТА
и погледът понякога отказва да чете,
съсредоточава умората си в силуетите,
които шумно тичат из парка
и си играят на гоненица. Всички са облечени
в еднаква синя униформа, но различна е
елегантността в движенията
на една-едничка сред тях.
Връщам се към книгата,
но вече нищо не значат думите ѝ
и уморените очи накрая се отдават
на съзерцание на съществото, което облекчава,
като се оставя да му се възхищават, толкова досада.
Издъхва пладнето, веселите колежанки
мятат малките си раници
на рамената. Правят ми знаци,
една дори ме предизвиква,
вдигайки полите на другите
и след миг ръце затулват очите ми,
погасяват цялата светлина, докато чувам
зад гърба си сдържани хихикания
и зад тях гласът, който се сбогува,
ми прошепва:
„До идния четвъртък, женкарю.“
Когато успявам да махна ръцете, затулили ми
очите,
виждам момичето, пленило ме
с толкова съвършена хармония. Намигам му,
а то изчезва бързешком с колелото си
и оставя следи, изрисувани
върху меката пръст и сърцето на един мъж.
Прещракват ключалките
ПРЕЩРАКВАТ КЛЮЧАЛКИТЕ
и вратата се хлопва отвътре.
Пролуките едва едва вестят
за първите признаци на нощеубийството,
Няма значение твоето идване, няма нищо общо
с невъзможността ми да мигна,
сънят ми се съпротивлява толкова,
а сетне по никое време ме затиска
на някоя пейка в парка или по баровете.
Усещам, че тъкмо сега си на терасата,
с размазан грим и пияни токове в ръка,
очакваш лъч светлина да очертае
каквото и да е неповторимо зазоряване.
Ще оставиш да изтекат няколко минути
пред тесния хоризонт, съзиран
през отстоянието между къщите,
и е възможно да се качиш, мислейки ме за беззащитен,
за да ме омажеш с алкохол и парфюм,
да покриеш неподвижния ми торс с полета на вечерната си рокля,
подобно саван и да ме погребеш в твоя пол
с очи, приковани към гробницата на твоите очи.
Проникваш в стаята,
почти чувам как ноктите ти
се забиват във въздуха. Опитваш да ме подкупиш,
но напразно,
толкова часове безсъние и неспокойствие са ми се
струпали,
че завладяват фибрите ми и заспивам…
Никога повече тия очи не ще ограбя
НИКОГА ПОВЕЧЕ ТИЯ ОЧИ НЕ ЩЕ ОГРАБЯ,
навикнали да обичат неизменността,
безкрайното сладострастие на тази спалня,
нощем посещавана често от теб,
така подобна на теб в голотата си,
кривата на гърдите ти, извита към облаците,
затворените клепки и отворените устни,
издадени напред като подвижен мост.
Така силно се случи призванието ми на бръшлян,
който пълзи по гърба ти,
че е трудно да се отскубна, без да откъсна
кожата ти
и да премина завесите, които дъждът,
от теб призован, окачва този следобед
над най-близките булеварди.
Извинявай, ако стаята ми се превръща
в друга уличка безлюдна,
ако мебелите запазват мерките
и тежестта на мойто тяло,
ако налетиш на Брел и разпознаеш
в тънките му като сенки плочи
измерението странно на тъгата.
Това е всичко, което е важно, да се отправиш
по широките алеи на изминалото време
към периферията на този мътен град,
окъпан в локви,
където само прикритието на навесите
помага да се спасиш от проливния дъжд,
където никой не ми говори, нито споделя
вътрешните страни на бедрата ти
и моята болезнена наклонност да ги навестявам.
Превод от испански: Албена Шишкова, Рада Панчовска