Когато през май 1968 година в Париж избухнаха студентските вълнения, по стените на Сорбоната и на околните сгради в Латинския квартал се появиха необичайни лозунги: „Бъдете реалисти – искайте невъзможното!“, „Всекиму – според желанието!“, „Пълна власт на фантазията!“, „Вземайте своите желания за реалност!“, „Да се наслаждаваме тук и сега!“. За познавача на модерната поезия не е било трудно да различи сред надписите и отделни стихове на Андре Брьотон и Пол Елюар, Бенжамен Пере и Жак Превер, а непосветеният навярно с учудване е разчитал между лозунгите и взривното понятие сюрреализъм, превърнато в призив от разбунтуваните студенти.
На пръв поглед може да изглежда странно, че едно литературно течение е способно да окрили мощна вълна от младежко недоволство, но фактите са налице. Близо пет десетилетия, след като Брьотон групира младите бунтари – поети и художници, техните дръзки лозунги вдигнаха на крак собствените им внуци. Литературните оракули, опитващи се да внушат, че сюрреализмът е мъртъв след смъртта на неговия идеолог Андре Брьотон през 1966 година, бяха опровергани. Майските събития през 1968 доказаха най-малко три неща: от една страна – анархистичния характер на движението, което тъй или иначе, не успя да се наложи в обществената практика, от друга страна – неговото дълголетие и приноса му за разкрепостяване на човешкия дух и, от трета страна – смущаващия факт, че ако то не сполучи да промени света чрез тотална социална революция, донякъде стори това чрез сексуалната революция. Едва ли може да бъде поставена под съмнение връзката между сюрреалистичните идеи за еротиката и секса като едни от ключовите елементи на личностната свобода и разразилата се във втората половина на века сексуална революция. Излишно е да пояснявам, че в случая би трябвало да възприемаме понятието сексуална революция в широк философски аспект, а не да го свеждаме до собствената му порнография, до отпадъчните му продукти.
В този смисъл, макар че не съумя да преобрази изцяло живота, сюрреализмът все пак промени донякъде човека. Още през 1944 година първият летописец на движението Морис Надо отбелязва в своята „История на сюрреализма“: „След Брьотон и Елюар е невъзможно да се обича така, както преди: жената, която те възхваляват, както никой поет дотогава, се превръща в насъщен хляб за всекидневието, в небето над земята на шумерите, в алфата и омегата на всички търсения…“ И още: „Те искаха да превърнат любовта в революционна сила, която, презряла последствията, унищожава по пътя си всички препятствия, пречещи и да полети и да се разгърне изцяло“.
Именно идеята за абсолютната свобода, неизменно проповядвана от сюрреализма, обяснява атаките, на които движението е подложено още през 30-те години както от нацистите, така и от сталинистите. Комунистическите идеолози в България също го обявиха за „реакционно, упадъчно, отблъскващо“, правеха се, че не забелязват очевидното – продължаващото му влияние върху художествената практика.
Независимо от яростните нападки, сюрреализмът е най-радикалното течение в изкуството на XX век – с прославата на тоталната свобода на духа („Сюрреализмът е вик на духа, който се връща към самия себе си и е твърдо решен да счупи оковите си“ – Декларация на сюрреалистите от януари 1925), с пренебрегването на диктата на съзнанието и насочването към фикцията, за да може да се „впрегне цялата чувственост“ на съня и мечтата („Лети, обичай, колкото искаш“ – А. Брьотон), с противопоставянето на конформизма и фалшивите табута („Общият знаменател в съзнанието на човека и неговото желание“ – А. Брьотон), с преклонението пред „конвулсивната красота“ и „лудата любов“ („В човешката любов е стаена цялата сила, необходима за обновяването на света“ – А. Брьотон).
Ето че стигам до същината на темата. Зародил се като движение, което подхранва в продължение на десетилетия бунта срещу установените норми на логическия, моралния и социалния ред на обществото и борбата срещу всякакви условности, сюрреализмът възприема еротиката като вълшебен образ на щастието. Има нещо парадоксално във факта, че през същата 1924 година, когато Хитлер пише в затвора програмната си книга „Моята борба“, Андре Брьотон публикува Първия манифест на сюрреализма. Докато бъдещият лидер на Националсоциалистическата партия изповядва: „Аз искам да освободя Германия от зловонния парфюм на модерната еротика“ и планира да сведе секса до държавна повеля за създаването на ново поколение войници и работници, Брьотон прогласява култа към чудесното, към „колективния миг“ на любовта, към неистовата любов, която руши бариерите пред щастието, към еротиката като израз на „естественото свръхестествено“.
През епохата на „лудите години“ между двете световни войни Брьотон изковава ключовото за сюрреализма понятие „луда любов“. Култът към „чудесното“, който бележи цялата теория и практика на движението („Чудесното е винаги прекрасно“ – А. Брьотон), се въплъщава в преклонението пред абсолютната жена, фаталната жена, предизвикателната жена, вечната любима, чиито съблазнителни форми възникват при отключването на тайниците на сънищата и лабиринтите на подсъзнанието, при открехването на „вратата към безкрайността“ (Л. Арагон). За сюрреалистите поезията е изпълнена с магията на любовния акт („Поезията се създава винаги в леглото както любовта“ – А. Брьотон). Затова и еротиката е неотделима от вълшебството на живота, тя присъствува постоянно в техните фантазми, сънища и мечти. Ето защо приемат Дьо Сад, Лотреамон, Рембо и Фройд не като предшественици, а като свои съучастници в бунта си срещу всички морални и естетически задръжки, съучастници в стремежа да наложат еротиката като един от основните елементи на свръхреалното. Що се отнася до Лотреамон, той несъмнено им допада с презрението си към общоприетия морал и утвърдените норми на обществено поведение. По-сложен е случаят с пристрастието им към Дьо Сад. Ще поясня, че те съзират в него не извратения сексуален маниак (какъвто е профанираният от масовото съзнание образ на скандалния маркиз), а „най-свободният дух, съществувал някога“ според определението на Аполинер. Проф. Жозе Пиер обяснява по следния начин интереса им: „Заслугата на Дьо Сад в очите на сюрреалистите е, че е осветил по най-жесток начин силата на сексуалното желание и е показал, че социалният ред се основава на потискането на това желание“. Наблюдението на проф. Пиер е вярно, защото проблемите на секса са неотделими от радикалните възгледи на сюрреалистите по отношение на промяната както на заобикалящия ни живот, така и на самия човек. Тук е необходимо да уточня, че сюрреалистите не се отклоняват от нормите на естествената сексуалност, те са хетеросексуални, с изключение на Рьоне Крьовел. Но докато всички се отнасят с разбиране към този свръхчувствителен и талантлив творец, завършил пътя си със самоубийство през 1935 година, те са непримирими в неприязънта си към всеки, който поставя под съмнение тяхната собствена мъжественост.
Примерите са много, но един е особено красноречив. В началото на юни 1935 година в Париж се провежда Конгрес на писателите за защита на културата. Сталинистите, организирали конгреса, не разрешават на Брьотон да прочете словото си и се налага това да стори Елюар. Те се опасяват от свободомислието и собствената позиция на Папата на сюрреализма, но изтъкват като претекст обвинението, че се е държал скандално с един от членовете на съветската делегация. Става дума за Иля Еренбург, който, както Пол Клодел навремето, публично окачествява сюрреалистичната дейност като „педерастка“. При случайна среща на улицата Брьотон бил принуден да го опровергае с няколко плесника.
„Моралната повеля“, закодирана в принципите на движението, не противоречи в никакъв случай на опита на сюрреалистите да въздигнат безумната любов над всичко. Те не вулгаризират еротиката, а разгарят нейния блясък. Към това ги тласка убеждението, че няма творчество без еротика, че вселенската хармония е немислима без чародействата на Ерос, без божествената хипноза при плътското сливане, без порив към абсолюта. Нали според Фройд еротиката е един вид сублимация на сексуалността. Затова в нея винаги има нещо рафинирано, изтънчено, загадъчно. Впрочем ако порнографията не прибавя нищо съществено към действителността, еротиката е призвана да я обогатява със символи и образи, натоварени със съкровени послания и обемно художествено съдържание. За сюрреалистите, които са във властта на фантазното, еротиката винаги предоставя нови свободни пространства пред въображението.
Още в началото на 20-те години, когато се формира философията на сюрреализма, младите бунтари от кръга на Брьотон, търсейки начин за „пълното освобождаване на духа“, се обръщат към подсъзнателното, като предприемат рисковани експерименти с хипноза и самохипноза, в които особено се отличават „медиумите“ Рьоне Крьовел, Робер Деснос и Бенжамен Пере, диктуващи сюрреалистични текстове в състояние на хипнотичен унес. Тогава за пръв път избликва „неясният обект на желанието“ и се изваждат на показ биологичните им влечения, сексуалните им пориви и мечти. Освобождаването на подсъзнанието от наложената му цензура, доверяването на ирационалните подтици, отпадането на сексуалните задръжки ги провокират с това, че ги доближават до една непозната дотогава реалност, неподвластна на логиката и рационализма. Според сполучливото, направено доста по-късно признание на Луи Арагон, те започват да търсят израз на „неизразимото – непрекъснатия глад за любов“.
Фройд вече е установил, че инстинктите и сексуалните нагони са изключителен източник на психическа и творческа активност. От друга страна, след като сюрреалистите приемат задължителната препоръка на Андре Брьотон за „чистия психически автоматизъм“ и призива му за „борба срещу всички условности“, те не могат да отминат еротичното – „този театър на подбуди и забрани, където се разиграват най-дълбоките драми на живота“, както го определя идеологът на движението.
Всъщност истинското изкуство никога не е отбягвало тази тема. Кога по-плахо, кога по-смело литературата и живописта са се докосвали до нея. И това е обяснимо, защото всяко човешко общество се е вълнувало от еротиката. Така и тя е приемала различен облик – по-завоалиран или по-директен. Според Фройд поривът към прекрасното води началото си от сексуалната чувственост. За класически пример може да послужи импулсът, съдържащ се в преследването на целта. „Красотата“ и „привлекателността“ са първите характеристики на сексуалното желание. Като се стреми към удовлетворяване, то се втурва към ирационалното познание, към озаренията на „чудесното“.
Напълно естествено е, че сюрреалистите, които отреждат пълна власт на съня и фантазията, сливат култа си към „чудесното“ с култа към еротиката. Жорж Батай – един от ранните спътници на Брьотон, който впоследствие е отстранен, отива още по-далече. Като се обляга на авторитета на Фройд, че има две първични влечения – към Ерос и Танатос, той проповядва: еротичното в крайната си фаза се слива със смъртта. Батай настоява, че еротичното изкуство разкрива не толкова порива към страстта, колкото към смъртта.
Тези спорове дават повод на Брьотон да проведе няколко анкети със своите съмишленици, посветени на тяхната собствена сексуална практика и на сексуалните им фантазми. В бр. 11 на списание „Ла революсион сюрреалист“ е публикувана част от тези разговори, подчинени на безусловната уговорка, че истината е дълг, стеснението – пораженство, сдържаността и дискретността спрямо сексуалното – изневяра на самия сюрреализъм. А през 1990 година издателство „Галимар“ включи в четвъртия том на „Архиви на сюрреализма“ целия текст на дванадесетте дебата, водени от началото на 1928 до лятото на 1932 година. Публикувани под заглавие „Изследвания върху сексуалността“, те дават възможност на изследователя да свери представата си от творбите на сюрреалистите с техните лични изповеди.
И така – ето го самонадеяния Брьотон, възхваляващ „избирателната“ любов. Ето го предизвикателния Елюар в ролята на неутолим прелъстител, постигнал „между петстотин и хиляда любовни завоевания“, представящ се като полов атлет, стигащ до „единадесет пъти на една нощ“. Ето го Арагон, притеснен от сексуалните си проблеми, защото „ерекциите му били непълни“, съжаляващ за това „точно толкова, колкото, че не мога да вдигна пианото с две ръце“. Ето го разкрепостения Реймон Кьоно, направил откритието, че „има думи, способни да увеличат насладата при половия акт“. Ето го непринуденият Превер. Ето го Антонен Арто с пренебрежението си към сексуалното. И т. н.
Два кратки примера, които илюстрират невероятните със своята естественост интимни признания…
Брьотон: Юник, иска ли ти се да се любиш в църква?
Юник: Това изобщо не ме интересува.
Брьотон: И мене, ще ми пречат камбаните…
Кьоно: Не стъпвам в църква и едва ли ще го направя, само за да се любя там.
Танги: Ужасия!
Пере: Това не ми излиза от ума, умирам от желание да се любя в църква.
Брьотон: Споделям изцяло мнението на Пере и ми се иска да го направя най-изтънчено.
Елюар: За мене е препоръчително да се любя. Това е мо-рална идея и повеля за мене.
Брьотон: Защо?
Елюар: Защото смятам целомъдрието за вредно и неморално.
Брьотон: Защо?
Елюар: Защото мисълта за секса е в основата на цялата ми духовна дейност.
Позицията, демонстрирана в скандалните признания на сюрреалистите, намира творческа защита в произведенията им. Творбите им обогатяват действителността с озаренията на еротичното, забулено дотогава във въображението и съня. Белязани от знака на еротичното и от експлозията на фантазията, в тях се оглежда сладостният копнеж по абсолютното. От една страна, те съдействат „да заменим действуващия морал, причина за всичките ни беди, с един нов морал“, а от друга страна – „разширяват границите на така наречената реалност“. А нали това са едни от главните повели на сюрреализма. Защото, нека не забравяме, че сюрреализмът има амбицията не на артистично течение, а на движеща сила за тотална промяна на живота и човека. То е призвано да осъществи двойна революция – „да преобразува света“ и „да промени живота“.
Още в Първия манифест на сюрреализма Брьотон подчертава: „Трябва да признаем, че сред целия куп злини, които сме наследили, ни е оставена най-голямата свобода – свободата на духа. От нас зависи дали ще я използуваме, както трябва“. И малко по-нататък: „Нека просто се помъчим да практикуваме поезията“.
Опитът да се „практикува поезията“ без съмнение ражда поразителни поетически образци, но съвсем не се изчерпва само с тях. Сюрреалистите буквално изживяват поетически собственото си битие, преобразяват го чрез силата на любовта. В заключителната глава на „История на сюрреализма“ (1944) Морис Надо загатва: „Ако това се проявява в написаното и нарисуваното от тях, то е още по-видимо в личния им живот. Примери, които ние не можем да цитираме, се надпреварват да доказват, че решенията на тези хора са били най-напред живи, изпитвани от самите тях, от собствената им плът…“
И ако някога Надо е изпитвал неудобство да коментира личния живот на сюрреалистите, защото приключението им е продължавало, днес, когато излизат наяве нови факти, документи, писма, признания, можем с чиста съвест да заключим – да, съдбата на всеки един от тях е прелюбопитна и сама за себе си, и разглеждана на общия фон на взаимоотношенията им. Какъв необикновен любовен роман би се получил, ако се опише животът на „жрицата на сюрреализма“ – „божествената“ Гала, рускинята Елена Дяконова, вдъхновила множество шедьоври на двамата си съпрузи – Пол Елюар и Салвадор Дали, а и на любовника си Макс Ернст. Наистина, какъв би бил животът, какво би било творчеството на Брьотон и Пикасо, на Луи Арагон и Макс Ернст, на Луис Бунюел и Бенжамен Пере, на Робер Деснос и Ман Рей, без техните любовни авантюри?
Учудващо ли е тогава, че всеки от големите сюрреалисти се чувствува длъжен да изрече своята възхвала на Жената? „Жената е основният камък на материалния свят“, „Жената е пламъкът на природата“, „Жената е бъдещето на мъжа“, „Жената е най-мощната мисъл, родена от природата, тя е една танцуваща мисъл“… Брьотон и Елюар, Арагон и Превер, както и всички техни приятели, се надпреварват да поставят Жената в центъра на вселената, да я откриват и преоткриват в пулсиращата сърцевина на битието. Екстатичната любовна радост, насладата от чувствената любов, примамливото озарение на женската плът, сексуалният екстаз са дотолкова втъкани в шедьоврите на сюрреализма, че Андре Брьотон, изрекъл във Втория манифест неподлежащата на оспорване мисъл „Няма решение, което да е извън любовта“, може да бъде удовлетворен от неподозираните богатства както в собствените си творби, така и в творбите на най-близките си съратници.
Нещо повече – като проникват в забранените дотогава сфери на подсъзнателното, където се разгръща цяла верижна реакция от скрити взаимовръзки между сънища, желания, спомени, мечти, случайности, биологически влечения, съвпадения, изненади, сюрреалистите еротизират не само своя творчески акт, но и цялата действителност. Те извеждат на преден план „еротически чудесното“, феминизират вселената, космогонизират любовта. Тя е всемогъща. Тя е удостоена с ролята на съдбата в древногръцката трагедия (Л. Арагон). Тя е не само път към свободата, а нейна еманация. Така се поставя знак за равенство между живота и творчеството. Защото страстта и опиянението от секса у сюрреалистите са сравними единствено със смъртта и опиянението им от абсолютната свобода.
Ако изследваме внимателно всички детайли от поетиката на сюрреализма, ще установим, че те до един са облъхнати от любовта и еротиката – ирационалните желания и спонтанното влечение, очакването и „обективната случайност“, „конвулсивната красота“ и „чудесното“. Автоматичното писмо, което заедно с „обективната случайност“ определя творческата практика на тези хора, също може да се анализира като форма на вътрешно освобождение. В есето си „Фройд, Брьотон, Майърс“ Жан Старобински прави следното наблюдение: „За Андре Брьотон прибягването до автоматизма е освободителен процес, от който основателно можем да очакваме много: автоматизмът улеснява изразяването на мисълта в най-чист вид и позволява на съзнанието да достигне до качествено по-висше състояние от това, което ръководи нашите обикновени действия в будно състояние, ограничени в тесните рамки на рационалната логика“. И тъй като сексуалното властвува в подсъзнанието, то се проявява посредством автоматичното писмо и изплува върху белия лист или платното.
Заради това няма нищо чудно, че за сюрреалистите сексът и еротичното са в осмозата между въображаемото и действителното, между сънуваното и обективното, между поезията и живота, между личното и общественото. Нали човек е обречен да постига за кратки мигове собствената си божественост чрез изпитанията на любовта. Така той се убеждава в многовалентната зависимост между сексуалното и сакралното, между еротичното и мистичното. Окрилен от този опит, Елюар, който цял живот създава своята безкрайна „книга на любовта“, може да свидетелствува: „Поетът не е този, който е вдъхновен, а този, който вдъхновява“.
Всичко това окуражава сюрреалистите да въздигнат еротиката до равнището на един от най-съществените си философски и поетични принципи и да наложат идеята за „всеобщата еротизация“ на живота. Неслучайно в книгата си „Луда любов“ (1937) Андре Брьотон говори за хипнотичната омая на плътта и призовава да се преобрази действителността чрез „половата любов и единствения двигател на света – желанието“. През 1959 година по повод VII международна изложба на сюрреализма, посветена на еротиката, Брьотон пише статията „Еротиката е единственото изкуство по мярката на човека“. В нея Папата на сюрреализма заявява: „Може да се каже, че това, което най-общо характеризира и определя сюрреалистичното произведение, на първо място, е неговото еротично съдържание“. А Макс Ернст се чувствува длъжен да допълни: „В една гола жена има повече мъдрост, отколкото в поученията на философите“.
Без съмнение, тези разбирания не само преобразяват изкуството на XX век, те оказват особено влияние върху човека на нашата епоха. Защото освобождават духа, разкрепостяват съзнанието му, карат го да преоткрие самия себе си. В този смисъл сюрреализмът не приключва през март 1969 година, когато се появява бр. 7 на списание „Аршибра“, регистрирал „последната манифестация на сюрреализма като организирано течение във Франция“. Организиран или не, сюрреализмът се оказва вечен.