За Рафаел
Едно предишно състояние на страницата бяла
са ленените нишки на платно,
които са обличали, събличали тела преди това
и после, разпокъсани, водата ги понесе.
По бялата повърхност водя свойта битка,
нашествието ми към знаците, с които да предам послание,
едва смълчаващо върху хартията доверието си, хартията,
мой враг и съучастник, мой желан съдружник, мой издайник,
безмилостно ранен надлъж в душата.
Пазарче за билки
До площада ме отведе на едно ухание следата
– или не: примесената му неясно гъстота –
и вървях към детството и планина, и речно дъно,
докато попадна пред стената, на която билките изложени –
жълти, виолетови, възчерни, розови –
едва поизсушени, свойте имена излъхваха
и цярове предлагаха за имена ранени.
Буря от Леванте
Странна и враждебна тази кожа е, която гледам
ежедневно, грижа се за нея, окръжава ме и отразява,
есените шибат я и тя за мене си говори,
сцепвайки на две на огледалото стъклото.
Главата си към източния вятър ще обърна,
ако пъпка морава зюмбюлът върху скрина подаде,
ако слюнка извести следата ми от стъпка
или върху запечатания мрамор скръцне скара.
Почувствам ли, че могат залеза да ми сервират
в чаша – Емили Дикинсън – аз ще разкъсам
гънките на неуверения ми хартиен гълъб
срещу перилата от желязо, обградили ме.
Коравият хляб
Безсъницата да изпия до последна капка.
Напряко през полето да избягам, разтворила ръце.
Да узная от каква тъга ми идват стиховете.
Да разкъсам дрехата си с болка и без сълзи.
Да захапя коравия хляб на чуждия егоизъм.
Да се удавя в смута, който из отвътре в мен нахлува.
Да изляза от театъра, предлагащ ми се ежедневно.
Да си закича безлюбовието с огърлица скрежна.
Да забода на игленика си ръждясали игли.
Да разпокъсам часовете, натежали ми на слепоочията.
Да потъна малко по малко с тази натрапена тежест.
Да причаквам момента, когато жлъчта ще се пръсне.
Море
Под моето легло сте, водорасли, пясъци:
хладът ви почва там, където свършват моите чаршафи,
отпусна ли ръце, рибарска лодка бих допряла
и мрежата и бих опънала на задната мачта
на това заплувало легло между ковчег и вана.
Затворя ли очи, покриват ми се с люспи.
Затворя ли очи и вятърът от Пролива
дъх на Гвинея носи в дрехите ми влажни,
сол сипе в кошница с цветя и чепки
от черно и зелено грозде връз възглавницата ми,
издува моето безсъние и на леглото си тогава
с мечтата своя сядам да погледам как върви водата.
Превод от испански: Рада Панчовска