Хъркането беше яростно.
Хъркането беше направо неистово.
На широкото, масивно легло с резбовани табли се бяха търколили три тела и тежкото им дишане се смесваше с глухото бучене на невидим прибой и шумоленето на плътните завеси.
Обърната наляво и полузаровена във възглавницата глава на средното тяло – проснало се по корем между другарите си, изригна поредното гъргорене направо в лицето на човека по потника до себе си. Звукът приличаше на предсмъртния хрип на вол или гърмол на отпушена мивка, напълнена с мътна вода – канал, гириз, изпразнил гърловината си и останал зяпнал. Хъркането се люшна като отсечено във въздуха, устата се притвори почти механично, а дробовете с усилие и на тласъци, със свистене, прилично на локомотив, изпускащ парата си, избутаха останалия въздух. Едрите бърни и надиплената на гънки буза се разтресоха неми, след което се успокоиха и замряха.
Напълно.
Тялото издиша и сякаш спадна още повече и се разля по леглото. В душната нощ настъпи моментна тишина, блесна светкавица и през разветите от тежкия въздух пердета се видяха немите сенки на дървета, които се извиваха от вятъра, а вътре, на спалнята, едрото тяло бе разперило космати хищни крайници, омотани в завивките и крайниците на другите двама. В съня си сякаш се опитваше да се пребори с леглото, а те – другите, случайно се бяха озовали там; свити и невзрачни. Приличаха на малки статуйки в основата на някой атлант.
Устата му стоеше слепена накриво, с тъмни следи, навярно от изпито снощи вино, прибрана от гъста засъхваща слюнка. На места кожицата бе пропукана, нашарена от мрежата на остри, драскащи ръбчета. В настъпилата неподвижност можеше да се чуе тихото звънване на пружината под тежестта на другите двама. В тоя отрязък от замръзналост висна усещането на неизбежност и обреченост.
Тия уста вече никога няма да се отворят наново – секундите пищят все по-силно и с писък отбелязват собствената си смърт, близвайки безутешно ръба им, като ги изглеждат със съжаление.
Човекът от дясната страна, и той горе-долу на същата възраст – трийсет и пет-четиридесетгодишен, с ярко очертаваща се плешивина и костелив орлов нос и набола брада, бе изтикан до ръба на леглото и изглеждаше като нахлузен в измачканата си раирана пижама. Позата му трябва да бе съвсем неудобна – кльощави ръка и крак висяха извън таблата, а заедно с тях и част от жълтеникавия чаршаф, почти същия цвят като кожата. Пръстите му, опрени о пода, несъзнателно потрепериха и болезнено придраскаха прашните дъски в очакване.
Тоя от левия край, слабичък и невзрачен мъж, както можеше да се съди по тялото, което се подаваше от потника и гащетата, бе легнал по гръб, и като че ли хъркането изобщо не му пречеше, въпреки че от време на време също се стрес-ваше в съня си, облизваше устни или пък сгърчваше в гримаса лице – отговор на някакви свои нощни кошмари.
Цялата сцена с тримата, натръшкани на спалнята, се разкриваше от зеленикавата неподвижна светлина на нощна лампа, закачена над тоалетната масичка с триъгълно огледало, в което се отразяваха неестествено членовете на спящите, безразборно пръснати по леглото.
В екналото безмълвие дъвкателните мускули рязко и с пу-кота от трошенето на кости разтвориха едрите челюсти, като изхвърлиха напред обложен лилав език. Едновременно с това в тялото нахлу и новият въздух, който изпълни устната кухина, навлезе с възбудено гъргорене в трахеята, като накара да затрептят задната част на небцето и мъжеца, безсмислено увиснал на пътя му.
Чак сега тресна гръмотевицата.
Съставеният от милиарди клетки високоорганизиран живот бе осигурен за още няколко секунди.
* * *
Гръмотевичното изхъркване накара Левия, тоя по потника, да се разшава и го събуди. Облиза с език устни и обърна очните си ябълки към огледалото. Опита да мръдне, за да разбере какво точно беше това, което се отразяваше. Мъжът с разрошените редки коси, висящи на фитили върху сънлива физиономия, бе той, но му трябваше доста време, за да се различи и познае. Минаха още няколко минути, докато изследваше сухия си език и с изненада откри, че небцето му е изтръпнало; вероятно бе спал с отворена уста. Кой дявол го накара да остане тук, да преживее всичката тая мръсотия, а не си отиде вкъщи на голямото и сухо легло. Било упадъчно, било… На ти сега упадъчно. Но не можеше да се отрече, че тя беше интелигентна жена, какво от това – наложи се да не мисли повече за предишната вечер.
В един момент разбра, че това, което му трябва в случая е вода и тя стои някъде ей там, но там беше огледалото, а гарафата, която той самият наля, всъщност той ли беше?, липсваше. Може би се намираше в другия край на стаята или пък дявол знае къде. Все пак не го ли бе оставила тя там предишната нощ, или пък грешеше? А дали не стоеше до леглото и просто трябваше да се пресегне и да я вземе. Обърна отново очи към огледалото и тоя път видя шишето: стърчеше на малката масичка, наполовина пълно с вода. Трябваше само да протегне ръка.
Хм, не! Налагаше се да стане.
Спусна клепачи. Макар и слаба, светлината проникваше болезнено навътре в главата му, някъде зад очните дъна, като там се фокусираше в остра и пулсираща болка. Под клепачите очите му се хлъзнаха в обратна посока, като изминаха около четиридесет градусов ъгъл, образувайки две малки движещи се подутинки по тънката изпъната кожица. Обръщането на очите го измори и той се отпусна, за да почине.
Точно в тоя момент хъркането отново изригна в ухото му и го оглуши, като го накара стреснато да врътне глава. Едно огромно оловно кълбо, което беше стояло на скрипец до този момент, се раздвижи отзад в тила му – там някъде между мозъка и черепа, бавно се залюля и се търкулна. Болката избухна и го заслепи.
По-точно отново го върна в пиянския сън.
Хъркането продължаваше все тъй до ухото му. Все тъй гръмогласно, но и пискливо в края.
Бяха изминали още няколко минути, или няколко часа, изпълнени с горчивия, лепнещ вкус, навътре върху края на езика и сладникаво-тежката миризма на загнило, още по-неприятна, защото излизаше от собствената му уста. Миризмата го задавяше и натискаше гърдите му…
Той се закашля. Опита да се надигне, както бе със затворени очи, и тоя път да се пресегне за шишето. От усилието се разкашля повече, чак започна да се дере и както бе легнал, машинално вдигна ръка пред лицето си. Колко пъти досега се бе заклевал да спре цигарите, но винаги напразно! Усети, че нещо дразни носа му и едновременно с кашлянето започна спазматично да духа през носа си. От устата и носа му захвърчаха слюнка, секрети и храчки. В един момент усети, че лявата му ноздра се отпуши.
Когато свали долу ръка и отвори очи, в дланта му лежеше малко парченце от неизвестна материя. Голямо колкото половин нокът, или по-точно, грахово зърно, тъмночервено.
Кашлицата продължаваше да го дави и той нямаше сила да изправи глава и огледа находката, която се бе появила през носа му, обляна в гадна хлъзгава слуз!
Не, не можеше да си го признае! В никакъв случай! Но това, това е… не!
И все пак! Беше болен наистина, но чак толкова! Не, невъзможно, това не можеше да бъде… Той не искаше да повярва, че това е
Част от… собствения му бял дроб!
Трябваше да го изхвърли; не можеше да го погледне, така беше и когато си счупеше зъб! Най-ужасните кошмари бяха тия, когато сънуваше, че си е счупил зъб.
И онзи старец, когото срещна в планината, беше отдавна. Докторът му забранил да пуши още преди петдесет години. Отишъл при него и му отрязали единия дроб и докторът му го дал да го види, същото – черно и сгърчено. Но защо да излиза през носа? Все пак малко вода, може би?
Ами ако реши да се надигне и от усилието се откъсне целия му дроб, ей така се разкапе? Ето, тоя парещ натиск, който усеща върху гърдите си, тая тежест, може и вече да се е откъснал!
Тежестта върху гърдите!
За миг си представи как устата му се изпълва с неговия собствен, почернял от никотин, бял дроб, половината дроб е в устата му, а другата част е още в гърлото и той се опитва да го натъпче обратно, но кашлицата го дави и той, без да иска го стисва със зъби и усеща ужасната болка, защото дробът не се е откъснал напълно, ужасната болка да изядеш собствения си бял дроб! Или по-скоро да повръщаш собствения си бял дроб! Да, но в тоя момент усети и вкуса му, там, отстрани, където имаше развален зъб, там се усети вкусът на белия дроб – мек и порест, с лек метален дъх, откъде се е взел този метален дъх и все пак пресен! Това беше в устата му и той дъвчеше!
И, о, Господи!
Господи! Господи!
Беше вкусно! Отвратително и вкусно!
Наистина беше вкусно! Защото беше отвратително!
Глупости!
Глупости, но сърцето му биеше до пръсване и той чуваше кънтенето в ушите си. Колко нелепо беше да си умреш ей така, от задушаване и да изкарваш парчета от тялото през носа си, от собствения си дроб? бял дроб? в някакво идиотско легло с още двама кретени върху него.
Не, това не може да е белият ми дроб!
Спокойно! Спокойно, отпусни се, все пак нямаше кръв, по принцип би трябвало да има кръв. Да, но вчера сутринта в храчките имаше кръв, и завчера, и по-завчера! В белия дроб дали има кръв?
Ей, какви глупости ми идват на главата?
Защо няма кръв?
Желанието да се надигне, стана толкова силно, че той запокити малкото парченце някъде встрани и за да се освободи от това състояние на задушливост и едновременна безтегловност, той решително се напъна, пък да става каквото ще. Ако ще и да се скъса!
Нищо не се скъса и мъжът отново потъна в пиянския си дълбок сън.
Нещо му пречеше да диша! Дробът!
Тежестта в гърдите!
Дроб, какъв ти откъснат дроб, бил се е откъснал дроб, така се откъсва дроб – сигурно е било парче месо от някое от ястията, което ядоха на вечеря, от това, което тя се беше постарала да направи, трябваше да ѝ признае, че е чудесна готвачка, великолепна кулинарка и те лакомо бодяха с вилиците и изливаха невероятни количества от прекрасното френско червено в гърлата си. Слузесто и червено. Да, обяснението може да е много просто – парче от френското блюдо с охлювите, от тук е слузта, а е червено от мерлото. Просто е влязло в носа му през нощта, когато е дишал тежко и не го е усетил. Затова му се е сторило вкусно!
Разбира се, че е било от охлювите!
Ей сега ще стана да го намеря, къде съм го хвърлил, ей, че съм идиот!
Само да не е тази тежест на гърдите! Задушавам се!
Не е от охлювите! Охлювите нямаха такъв вкус!
В този момент отвори наистина очи и се взря пред себе си – поизтрезнял, с бледо лице и кръв, оттеглила се дълбоко в тялото. В очите му се четеше любопитството на безумието. Трябваше да открие истината, колкото и да беше отвратителна!
Това, което го задушаваше не беше в него.
Не беше в него, защото видя какво го задушава.
Не е вътре в мен – той бе готов да изкрещи от радост, но само преглътна. Всъщност не успя и да преглътне, просто се опита.
Някаква розово-белезникава маса от неизвестна материя и произход стоеше на сантиметри пред лицето му, в горния край на гърдите, там, където свършваше изрезката на разтегнатия потник, изрезка, която късогледите му очи не успяха да зърнат.
Откритието, което направи, го хвърли от възторг в паника и Левия моментално забрави лошия дъх в устата си, лепнещата задуха и неназованата вода. То-нещото, изглежда, бе живот, защото цялото бе покрито с черни косми, разположени на редки туфи, но колкото по-нагоре към него се плъзгаше погледът му, толкова по-къси ставаха космите. Там, където нещото лежеше върху ключицата му, космите бяха изтрити, като обръснати, а на тяхно място имаше малки червени точици, слети в петно, свойски разположено върху рамото му. Червеното петно опираше почти в носа му.
То стоеше върху неговите собствени гърди и гърлото му така се схвана от надигащия се страх, че несъзнателно спря да диша. Както после и несъзнателно продължи да диша. Когато отново предпазливо пое малко въздух, то се надигна заедно с гърдите му – сякаш коварен рак, тумор, израсъл ей сега, докато е спал.
(Всички неща, които му се случваха в полусънното състояние, в което се намираше, той просто си ги представяше: представяше си шишето, представяше си водата в него, представяше си как се плискат малките мехурчета, когато отпиваш от гърлото и знаеше, че водата би трябвало да е топла, както са топли и мехурчетата – но сега, в момента и да го убиеш, не можеше да си спомни думите, които трябваше да изрече за нещото, да ги свърже в изречение, да може да го назове. Това с водата и шишето бе лесно, можеше да си го спомни, но не можеше да се нарече обаче тая маса, тая тежест върху гърдите, о тя, тя бе страшната и неназована! Защото беше непозната, защото не знаеше истинското ѝ име!)
Очите му се затвориха, ужасени от образа пред носа му и тогава думите започнаха да изникват в съзнанието и той да ги повтаря, за да могат да предизвикат образи, които на него му се искаха и които му бяха познати, на които знаеше имената.
Той всъщност се учеше да говори:
– Спокойно! Спокойно! Спокойно! Отпусни се! Отпусни се! Важното сега е да се отпуснеш! Важното сега е да се отпуснеш! Снощи; по дяволите, снощи! Важното, сега да се отпуснеш и да се успокоиш! И да се съсредоточиш! Пък оттук нататък! Отсега нататък вече… То ще си отиде, разбира се, че си въобразявам, толкова съм се напил, че започвам да сънувам, ясно, че сънувам! Ха, ха! Просто трябва да отворя очи, не само да си мисля, че отварям очите, защото мога да сънувам, че се събуждам, всъщност мога да сънувам всичко!
Стигна до тая мисъл и усети огромно облекчение. Устните му чак се разтегнаха в усмивка!
– Върху мен няма нищо! Ето колко по-леко се диша сега! Ей ама какво съм диване, и какви неща ми идват наум!
Всъщност в главата има образи, защото това е сън, пиянска дрямка и той сънува, но когато друг човек сънува, не се опитва да разказва съня си, и когато някой друг му каже нещо, то той всъщност си представя другия човек и думите на другия човек, а не ги чува, ето защо той има само образи в главата си и тия образи са отзад, зад очите…
Отвори очи, но нещото си стоеше все така пред погледа му!
А там отзад, зад клепачите, които отново спусна, беше дробът, черен и сбръчкан, подобен на сюнгер, с който той се задавяше, и който един месар бе направил на шунка и му я режеше на тънки ивици с дълъг оксидиран нож – ето металния вкус – там беше белият, по-точно жълтеникав и изгнил като вар зъб, там беше и сгушеният старец, седнал до купа сено, там беше и някаква змия, кой знае откъде появила се. Но когато отвори очи, трябваше да дойдат образите, които се назовават с думи, трябва да дойдат думите и той да види истинските неща, които можеше да наречеш и за които има думи. Да види нещата, които могат да се направят, да види хората, които могат да се видят.
Но не!
– Броя до десет и отново отварям очи, защото… Всъщност защо да броя до десет, няма просто никакъв смисъл, едно, две, три, по-добре е така, четири, колко ме е страх и какъв ужасен глупак съм, всъщност нека да не предизвиквам нещата, може би вече трябва да е осем, отварям.
– Не! Не! Няма нищо, нищо, пет, шест, седем, осем… да не би да съм заспал…
* * *
– Не, не може да съм заспал, броях и то бях стигнал до осем, девет, десет, хм! Ето!
И за кой ли път отвори очи, но когато отвори очи, нещото беше все тъй пред лицето му и все тъй десетина сантиметра отпред, и той просто не си въобразяваше! Очите му неволно се затвориха.
– Там си е! Точно сега ли трябваше да се случи! В крайна сметка все някога трябва да се случи – така казват по тъпите филми. Какво да се прави, никой не може да го избегне! – ето сега трябва като на филмова лента в главата му да мине животът. – Но защо не минава? А онова стои върху него и го е затиснало.
То е там и той го усеща, няма какво да се прави, че не го вижда или че го вижда. То си е там.
– Може би нещата всъщност не са толкова ужасни! – когато си каза така, изведнъж си представи жаба. Огромна жаба, на която той не знаеше вида, просто защото не се бе занимавал със зоология, но за един познавач веднага би станало ясно, че това е жаба от вида, кафява дървесна жаба на черни петна, но с големината на овчарско куче, която се бе разположила на гърдите му и го гледаше право в лицето, стиснала тънките си уста, а отдолу гушата ѝ играеше, дебела и охранена гуша, неприятно мека, която спираше да трепти. В един момент жабата изръмжаваше страховито, продължително и пискливо в края и гушата ѝ отново започваше да трепти.
Не беше ли всъщност нечие хъркане, което чуваше?
Усети как малки капки пот започнаха да се образуват по гърдите му, там където беше това нещо, но нямаше сила да вдигне ръка, нали се беше отпуснал:
– Всъщност жабата я сънуваш, това е просто сън, бълнуване! Но другото, което е върху теб!
– Жаба, жаба, гръдна жаба – започна да му нашепва нечий глас, който вече не беше гласът на сънуван образ, а действителен глас, глас, който не бе чувал много години, но сега успя да си го спомни. Та нали баща му почина от гръдна жаба. Това сигурно беше гласът на лекаря, с дълбоко съжаление:
– Какво да правим, нали знаете, че рано или късно щеше да се случи, не се безпокойте…
А баща му стоеше там – отстрани, с добра усмивка и просто разтваряше ръце при думите на лекаря, „действително няма какво да направиш и най-добре е да се успокоиш“ сякаш казваше баща му. „Да приемеш нещата така, както се полага, ето сега ще ми направиш едно хубаво погребение, знаеш, че ще дойдат много хора“, кимаше с глава баща му. „И няма да забравиш да поканиш най-добрите приятели, те пък колко ли са и останали?“
– Жаба, жаба, гръдна жаба – капките пот сякаш се уголемяваха и полека една тънка струйка се спусна по кожата на гърдите, заобикаляйки космите, мина някъде отстрани на гръдния кош и се спусна към гърба, гъделичкаща и топла. Той изтръпна.
Нима така се умира?
Дали това не бе пътешествието, за което бе слушал от хора, върнати от смъртта, пътешествието през малкото село с шарените прозорчета или през тунела, тръбата на отвъдното?
„Ако това го има в огледалото; поне съм сигурен, че отсреща има огледало – ако го има в огледалото, значи го има наистина. Отварям очи и го гледам в огледалото!“ – беше сигурен, че не може да го сънува в огледалото.
Навремето чете в някаква книга подобни неща, но не можа да се сети, че с тренинг може да сънува каквото си поиска, или по-точно каквото поиска съзнанието или безсъзнателното в него. Затова въпреки пламтящата болка, завъртя глава в посоката, където мислеше, че е огледалото и отвори очи с мисълта най-малко да гледа нещо върху себе си.
Така както беше извил глава, започна да открива нови атрибути на нещото. От края му излизаха някакви израстъци, цилиндрични, къси и различни по дебелина.
Да ги преброи, да, да ги преброи!
Пет!
То имаше пръсти.
Имаше дебели и пухкави пръсти и едно нещо по-голямо, прилично на палец. И върху това нещо, прилично на палец, имаше нещо друго, черно. Нокът! Черен нокът!
И върху другите пръсти имаше нокти!
Крак!
Когато му стана ясно, че това беше чужд крак, кракът на едрото тяло, преметнат през него, Левия усети как паниката, стиснала гърлото му, започна да го отпуска, сърцето му да възвръща нормалния си ритъм, а кръвта спира да боде върховете на пръстите му. При други обстоятелства би се надсмял над собствените си страхове.
Той заразглежда с любопитство крака, който го бе изплашил и на който в момента съвсем не се ядосваше, че го е изплашил. Дори би могъл да каже, че го обича, защото е крак!
Кракът, много едрият крак, беше с много едър прасец, губещ се някъде около таза му, а изтритите червени петна вероятно бяха протъркани от панталона косми, там където плътта се бе допирала в плата.
Малко го помириса, ей така, по навик, несъзнателно – беше си истински крак, дори и на миризма.
Мъжът понечи да вдигне ръка, за да докосне червеното петно току до носа си и в тоя момент разбра, че освен гърдите и ръката му лявата ръка също е затисната от тоя края и то така плътно, че не може да я мръдне. Това, че чуждият крайник допираше ръката му, вече го възмути.
И точно когато разбра, че е възмутен, главата отново изхърка в лицето му. Мъжът изобщо бе забравил хъркането и сега изведнъж направи връзката между крака и собственика, между крака и хъркането.
Възмутително!
А кракът не помръдваше и като че ли нямаше никакво намерение да помръдне! Той беше невероятно тежък, дори би могло да се каже обидно тежък, когато Левия се опита да го отмести от тялото си, гнусливо пробвайки да го вдигне с дясната си ръка. Не мърдаше и не мърдаше!
Левия бучна яростно с пръст меката плът.
Никаква реакция!
Втори опит и пак същия резултат!
Тогава му дойде наум нещо друго: пошари гнусливо с пръсти по крака, откри няколко, израсли един до друг твърди косъма, хвана ги доколкото можа с нокти и рязко дръпна.
Усетил неприязън, кракът като че ли се разшава, леко отпусна захвата, понадигна се, но само отново да се намести отгоре върху гърдите му, сънливо потърквайки се о него и затискайки го още по-плътно. Отпуснат, едновременно мек и хлъзгав от потта, кракът не можеше да бъде вдигнат в никакъв случай с една ръка и човекът за миг се запита колко ли може да тежи един човешки крак. Веднага остави тази мисъл като ненавременна. Заля го плътна гореща вълна: ново изхъркване в ухото му го оглуши. Намираше се в капан, от който нямаше измъкване.
А защо трябва да бяга от мястото си? Нима ще позволи на някакъв си крак да го възсяда! Когато осъзна думата „възсяда“ в мисълта си и си представи, че е възседнат -направо се вбеси. Беше готов веднага да впие зъби в крака и да откъсне дори парче месо от него – както се вика, със зъби и нокти да се брани!
Достойнство!
На ти едно достойнство, възседнат от крак!
Пробва да регулира дишането си и започна с нова тактика: с бутане. Отначало лекичко и предпазливо, като все повече и повече засилваше натиска, достигайки до максимално използуване силите на разгъването на дясната ръка. Работеше само с дясната си ръка, лявата бе затисната, и риташе с тънките си крака по чаршафа.
А нямаше къде да се опре! Само да имаше малко опора!
Тогава разбра, че това е пределът на възможностите му и точно в тоя момент кракът тръгна. Започна да се плъзга бавно по тялото му: през гърдите, надолу към корема и слабините, като едновременно го освобождаваше от тежестта си…
Нещо изскърца.
Стреснат, мъжът спря натиска и се ослуша, като без да иска отдръпна ръката си, прилично на хванат на местопрестъпление човек. Тогава, усетил липсата на отбрана, кракът моментално се върна обратно в първоначалното си положение, без никакво плъзгане и глезене и докато Левия гледаше изумен, отново се намести на старото и топло местенце върху гърдите му, разпрострял цялата си тежест върху него самодоволно и нахално. Дори както му се стори го стисна, ей така лекичко, но ужасно подигравателно. Гняв и безпомощност задавиха Левия. С надути от злоба и обида ноздри, напълно отървал се вече от просъницата си, той се обърна към невъзмутимото огромно и размито лице до себе си.
Хъркаше!
Хъркането продължаваше в същия тон и със същата сила…
И нищо не издаваше дори и следа от какъвто и да е разум.
Левия обърна очи към тавана, за да може да се съсредоточи и да успокои злобата в гърдите си и отново, напрегнал всичките си сили, започна да бута крака надолу по тялото си. Много скоро му стана ясно безсмислието на усилията: тоя път кракът се съпротивляваше и с мускулната си сила, а не само с тежест, защото на всеки, спечелени с изключителни усилия, няколко сантиметра кракът отвръщаше с обратен, уголемен натиск и неизменно заставаше върху гърдите му на първоначалното си място.
Дясната му ръка вече трепереше – умората си казваше думата.
Левия отпусна глава, като че ли почиваше, отслаби натиска, дори изобщо махна ръка от притискащата го маса и отмести поглед от неприлично лежащия върху тялото му крайник. Положението беше съвсем като в началото на борбата. В края на краищата един крак е по-силен от една ръка! А и то такъв крак!… Не е толкова ужасно. Човек може с всичко да се примири… Ето, малко въздух да има, може и с толкова да си диша, че какво му е…
И изведнъж, измамил успокоения крак, той рязко измъкна и другата си ръка изпод него, и така, сграбчил го с две ръце, хвана и рязко го отхвърли настрани.
И в същия момент легна с цялото си тяло върху него и го затисна.
Лицето му се усмихна, усетил свободата и неприкосновеността, той затвори очи, постепенно забравяше водата, тормозещия го крак, изминалата вечер. Унасяше се…
Хъркането от средата на леглото продължаваше неравномерно, но и ненарушимо.
От десния край се чуваше деликатно издишване на въздух, сякаш мишчица пищеше…
* * *
На една ярко зелена поляна с плуващи бели облаци отгоре се чу звукът на пляскащи ангелски криле и изхвръкнаха няколко ангела. Ризата на единия бе разкопчана и той не можеше да се издигне, опитваше се да я закопчае, но тя все се разкопчаваше и той видя, че ангелът всъщност беше женски, имаше огромни цици, които хем го плашеха, хем го привличаха. Знаеше, че ги е държал много пъти в ръцете си, ако това можеше да се нарече да ги държи, защото не можеше да ги обхване. Ангелицата вече се беше надвесила над него, а той просто прокарваше ръцете си по циците ѝ, срамежливо както винаги, но едновременно с това жадно и ненаситно. Бели и меки, просто се изненадваше колко мека може да бъде ангелската плът. Ангелицата не се съпротивляваше, докато разкопчаваше ризата ѝ, ризата се оказа с копчета, но копчетата се запъваха, измушваха се изпод пръстите му, набиваха се под тесния пласт на изрязаните до живеца нокти, или си отмъщаваха със случайни конци, излезли от обазовката на иглика, а фактически се криеха още веднъж под цепнатината между непоръбения плат и малката, тясна, плътно ушита ивичка, а ангелицата стоеше надвесена над него, опряна на ръцете си, отпуснала огромни цици, гледаше го втренчено през падналата пред лицето ѝ права къса коса и чакаше. Той дърпаше блузата ѝ навън с едната си ръка, това бе лявата му ръка, малко по-рано бръкнала дълбоко в пазвата, преминала през гардовете на блузата, неизвестна на цвят долна фанелка и вероятно сутиен, за да се промушат пръстите му до онова топло и меко, което искаше да се изсипе отвътре, но върховете на пръстите му бяха загрубели от дългото писане на машината, та затова не усещаше нищо и трябваше да обърне дланта си, за да може да усети с горната част на пръстите, между втората и третата фаланга, там кожата бе най-чувствителна. Ако можеше да види вътре, щеше да види колко интересно пръстите се промушиха през ръба на сутиена и се завряха нагоре; той бъркаше от долния край, но в тоя момент ръката му се оказа като хваната в капан, защото единственото, което можеше да прави, бе да я държи там вътре, на топло при гигантското надуто зърно, което само усещаше с пръсти и което почти изпълваше шепата му, или да я побутне по-нагоре – ръбът обаче бе стиснал ръката му и той реше да смени тактиката. Ангелицата, все така изправена на ръце, продължаваше да го гледа в очите, сякаш това, което той правеше с гърдите ѝ, не се отнасяше до нея. Другата му ръка безуспешно се опитваше да намери ключа към разкопчаването на сутиена, докато лявата стоеше пъхната между материята на сутиена, обхванала колкото се може повече от цицата. Сигурно откопчалката бе отпред и затова и лявата му ръка се пъхна отпред и лявата ръка преодоля ръба и лявата ръка обхвана нежната ангелска плът и се вкопчи в нея.
И тогава ангелицата сякаш присви очите си и в ъгълчетата им се появиха ситни бръчици на смях, тя се надигна над него, така както той стоеше с ръце, залепени върху циците ѝ, като маймуна, бръкнала в пробит кокосов орех, вързан с верига, маймуна, която е хванала нещото скрито вътре, вижда, че идват да я хванат, но не пуска, не може да пусне, а е толкова просто – само като пуснеше онова нещо вътре в кокосовия орех и ръката ти излиза навън! Ангелицата се надигна нагоре, ръцете му, залепени за циците, също се надигнаха нагоре, тя се разсмя, разхили се, той стоеше залепен за нея, после пусна ръцете си и пръстите ѝ хванаха врата му колкото и той да се мяташе с ръце, залепени върху циците ѝ, и започнаха да го стискат…
Хъркането беше яростно.
Хъркането беше направо неистово.
…изведнъж отново се ококори – нещо го душеше. Един лакът, също толкова тежък като крака, но много по-опасен, го беше затиснал за врата. Левия панически измъкна глава изпод задушаващата го ръка и легна отгоре ѝ, като се отпусна с цялата си тежест. Червените кръгове не спираха да се вият пред очите му.
Съседното туловище продължаваше да хърка с нечовешки звуци, звуците на върколак, захапал възглавницата, с които като че ли искаше да го унищожи. Кракът отново помръдна и се надигна, надигна се любовно, почти свойски и когато Левия отгатна намерението на крака, го изби студена пот! Сигурно грешеше, но това не можеше да бъде съзнателно намерение, но какво от това! Какво можеше разумът да противопостави на несъзнателното? Най-ужасното беше, че този крак се държеше съвсем свойски, интимно… Ами, ако? Ако не беше така нагъл и го беше поухажвал малко, ако беше се погалил о него, ако се беше гушнал – той може би щеше да се поддаде, представяте ли си, да се поддаде на напора на Крака!
Не!
Левия се опита да прогони тази мисъл!
Щеше да бъде ужасно!
Туловището бе пъхнало огромната си лапа в огромните си долни гащи и безсрамно шареше из тях!
Не!
Огромната лапа се беше пъхнала в огромните долни гащи и безсрамно шареше из тях!
Нещо сумтеше, после гъргореше и се давеше!
Нещо тежко, топло и голямо пареше ухото му!
Задъхан, със стиснати зъби, впил поглед в забития във възглавницата нос на съседното лице, Левия хвана предпазливо единия край на подгизналия от пот чаршаф и започна да го измъква изпод себе си. Преди това се бе уверил, че чаршафът покрива през кръста огромното хъркащо тяло на средата на леглото, а краят му е затиснат от него. Нави го на ръката си два пъти, усука го леко и бавно, без да диша, го преметна през дебелия врат. Никаква реакция…
Сега, когато нещата бяха готови, толкова лесно и просто му се струваше всичко, той спря за момент, усети как топлата вълна на сладка премала обля слабините му, после се присегна през главата с ръка, внимавайки да не я докосва, и леко опъна… съвсем леко!
Хъркането се промени!
Но туловището до него не помръдваше.
Левия отпусна примката, огледа още веднъж основно системата: единият край беше в ръката му, средата преминаваше и обикаляше надеждно врата, а другият край се скриваше, здраво затиснат от хъркащото тяло. Прокара свободния ляв край покрай ръката му, после под главата си, обърна се надясно, мушна импровизираното въже между чатала си, нави остатъка на левия си крак, като в същото време внимаваше да не изпусне ръката, която беше под главата му, сгърчи лице от напрежение, за да не изкрещи, впи очи в отсрещната тъмна стена, изпусна въздуха си и…
…Някой дръпна системата преди него, той усети как нещо го повлече назад! В обратна посока!
Левия скочи все тъй омотан и вкопчен във въжето и напрегнал всичките си сили:
На другия край на леглото, хванал в ръце другия край на чаршафа и напрегнал всичките си сили, стоеше Десния!
Неми, вперили погледи един в друг, двамата мъже продължиха да опъват бялото, осукано от чаршаф, въже, в средата на което беше омотано огромно, белезникаво-розово туловище.
Хъркането беше яростно.
Хъркането беше направо неистово.
Нещо тежко се мяташе по леглото като огромна риба, но двамата опъваха, докато хъркането и плясъците престанаха, а ангелите са разлетяха из цялата стая, пляскаха невъзмутимо с белите си криле и сипеха снежен пух…