Изповедите на един пушач на опиум

Насладите на опиума

Толкова време изтече, откакто за първи път опитах опиум, че ако бе някакво незначително събитие в живота ми отдавна да съм го забравил, но най-съществените неща никога не се забравят и ако съдя по обстоятелствата, които съпътстваха първия ми досег с опиума, бих отнесъл посвещаването си в неговите тайни към пролетта или есента на хиляда осемстотин и четвърта година. По това време бях в Лондон, където пристигах за първи път след постъпването си в Оксфорд. Поводът да прибягна до опиума бе следният – от малък бях свикнал да си мия главата със студена вода поне веднъж дневно и когато изведнъж ме сви остър зъбобол, реших, че болката се дължи на случайно пропуснатото измиване. Ето защо скочих от леглото, натопих бързо главата си в леген с ледена вода, след което легнах отново и заспах с все още мокра коса. На сутринта, разбира се, се събудих от мъчителни ревматични болки, които не ме напуснаха в продължение на цели двадесет дни. Мисля, че бе двадесет и първият ден – неделя – когато излязох из града не толкова за да се разходя, колкото да избягам от терзанието си. Случайно се натъкнах на някогашен познат от колежа, който ми препоръча болка! Бях чувал да го описват като манна небесна и амброзия, но познанията ми не се простираха по-надалеч. Колко неопределено ми прозвуча името му тогава! А сега сърцето ми го приветства с тържествени акорди и се разкъсва от трептенията на всички скръбни и щастливи спомени, свързани с него! Връщам се за миг назад, за да съпреживея отново мистичната важност и на най-незначителното обстоятелство, свързано с мястото, времето и човека (ако бе наистина смъртен), които първи разкриха пред мен дверите на опиумния рай. Бе влажен и сумрачен неделен следобед, а на този свят едва ли има нещо по-безрадостно от дъждовната лондонска неделя. Пътят ми към къщи минаваше през „Оксфорд стрийт“, където близо до „величавия¹ Пантеон“ (както любезно го бе нарекъл г-н Уърдсуърт) видях аптекарско магазинче. Продавачът (неволен дарител на неземни наслади), подобно на дъждовния ден, имаше мрачен и тъповат вид – напомняше за всеки смъртен аптекар в Лондон, потиснат от неделния дъжд. Когато поисках опиева тинктура, той ми я даде по непретенциозния начин, характерен за магазинчета от този тип. Заплатих с един шилинг, срещу който получих като ресто истинско медно пени, извадено от истинско дървено чекмедже. Въпреки всички доказателства за реалното съществуване на този човек, той остана в съзнанието ми като блажено видение на вечния аптекар, изпратен на земята специално заради мен. Може би не съм далеч от истината, защото, когато дойдох отново в Лондон, потърсих аптекаря до величавия Пантеон, но не го намерих. Не знаех името му (ако въобще има и такова), но не можех да си представя, че се е преместил или (както предположи една твърде неприятна особа) е избягал, за да не си плати наема. За мен той просто бе изчезнал от „Оксфорд стрийт“. Уважаемият читател е свободен да си мисли, че разказвам за един най-обикновен аптекар под слънцето. Сигурно ще е прав, но убеждението ми е по-силно от колебанието. Аз вярвам, че той се е стопил в пространството.² Защото никога не бих погледнал прозаично на часа, мястото и продавача, които първи ме дариха с вълшебното вещество.

Едва ли има съмнение, че веднага щом пристигнах в квартирата си, погълнах предписаното количество. Аз, разбира се, бях невежа по отношение на изкусната тайна за поемане на опиум, така че използвах най-грубите методи. Въпреки това само след час – О, небеса! – почувствах рязка промяна. Какво блажено чувство – да възкръснеш от дълбините на духа си! Светът около мен се преобрази! Това, че болежките ми изчезнаха, бе най-незначителният резултат. Всичките ми отрицателни емоции потънаха в бездната от божествена наслада, зейнала неочаквано пред мен. Това бе панацеята – Φαρμακον νηπενθές – за всички човешки беди. Открих разковничето на щастието, за което философите спорят от векове – можех да си купя щастие срещу едно пени и да си го нося в джоба на жилетката, да прелея екстаза в стъклено шишенце, да изпратя по пощата мир на духа.

Нека започна с описание на телесните ефекти, тъй като много се е писало за опиума – от пътешественици из Турция (които си присвояват привилегията да лъжат като свое неизменно право) и от професори по медицина (които се произнасят et cetera) – но бих искал да заявя с пълен глас, че това са чисти глупости! Помня как веднъж мимоходом прочетох на една книжна сергия следното изречение от известен сатиричен автор: „По това време вече бях стигнал до извода, че лондонските вестници отразяват истината само два пъти седмично -във вторник и в събота.³ Тогава човек може да им се довери, защото публикуват списъка на банкрутите.“ По подобен начин аз не отричам, че светът е бил запознат с някои от истините, свързани с употребата на опиум – учените глави са потвърждавали многократно например, че опиумът е светлокафяв на цвят и с това съм напълно съгласен. Също така приемам твърдението, че опиумът е доста скъп, тъй като по мое време индийският опиум бе по три гвинеи⁴ фунтът⁵, а турският – по осем. На трето място, ще призная, че наистина поглъщането на огромно количество би довело до резултат, който не е желан от никой човек с изградени навици, а именно – смърт.⁶ Всички изброени твърдения са верни и аз не бих си позволил да ги оспорвам – истината винаги е била похвално нещо. При все това ми се струва, че с тези три теореми се изчерпва цялото знание на човечеството относно опиума. И тъй като може да се научи още нещо, аз ще призова почитаемите доктори да се отдръпнат и ми позволят да изнеса кратка беседа по този въпрос.

Ще започна със схващането, което се приема почти по презумпция от повечето официални или случайни експерти по въпросите на опиума, а именно, че опиумът е отрова за организма. Нека те уверя, драги читателю, meo periculo, че никакво количество опиум не би могло да доведе до отравяне. Колкото до опиевата тинктура (известна като лауданум), тя със сигурност би могла да интоксикира организма, стига човек да си наложи да погълне достатъчно от нея. Въпросът е обаче на какво ще се дължи интоксикацията – тук трябва да си припомним, че лауданумът съдържа повече алкохол, отколкото опиум. Непреработеният опиум, твърдя аз, не може да предизвика състояние на тялото, сравнимо с предизвиканото под въздействието на алкохола. Тук имам предвид не само степента, но и качествено различните преживявания. Разликата е не толкова в количествените резултати, колкото в качествените. Удоволствието, събудено от виното, винаги нараства бързо, достига кризисна точка и след това се спуска стремглаво надолу. Удоволствието от опиума има продължителност от осем до десет часа. Първият случай е пример за акутно (нека си помогна с медицински термини), а вторият – за хроническо удоволствие. Едното е мъждукащ пламък, а другото – равномерно и спокойно сияние. Главната разлика между алкохола и опиума обаче се корени в следното: докато виното замъглява разсъдъка, опиумът (ако се приеме по подходящ начин) подрежда мислите в най-съвършената хармония, порядък и яснота. Виното лишава човека от самоконтрол, опиумът възстановява и подсилва контрола. Виното създава смут, като потапя в свръхестествени крайности и ослепителни екзалтации чувствата на възхищение, презрение, любов и омраза. Опиумът върши тъкмо обратното – той внася успокоение и равновесие, а що се отнася до нрава и морала, най-общо казано, поражда усещането за жизнено необходима топлота, което е приятно за разума и може би е условие за добро здраве от незапомнени времена. Подобно на виното опиумът изпълва хората с дружелюбие и ги прави по-емоционални, но съществената разлика е, че щедростта на сърцето, породена от алкохолно опиянение, е винаги някак сълзлива и преходна, което я прави жалка в очите на външния наблюдател. Хората започват да се здрависват, да се кълнат във вечно приятелство и да ронят сълзи по неведоми причини – животинското излиза на преден план. Благите чувства, породени от опиума, не се проявяват в подобни истерични и трескави пристъпи. Опиумът възстановява здравословното състояние, до което разумът би стигнал по естествен път, ако се освободи от болезнените външни дразнители, задържали и потискали до този момент импулсивните желания на едно сърце, което по природа е добро и справедливо. Вярно е, че дори и виното би могло да издигне и укрепи интелекта до определена степен и при определени хора. Самият аз, макар и никога да не съм бил страстен почитател на виното, бях открил, че половин дузина чаши се отразяват благоприятно на разсъдъка, просветляват и укрепват съзнанието и изпълват сърцето с чувство на „ponderibus librata sui“. Наистина е абсурдно да кажеш за някой (както често ще чуете), че алкохолът го е преобразил. Всъщност е вярно точно обратното – повечето хора са постоянно преобразени от маската на трезвеността и разкриват истинския си характер единствено когато пият, а това едва ли може да се нарече преобразяване. И все пак виното винаги подбужда човека към крайностите на екстравагантността и абсурда, а след като се прескочи дадена граница, със сигурност разпръсква и изтънява интелектуалната енергия, докато опиумът като че ли неизменно успокоява възбудените сетива и води до концентрация. Казано накратко, пияният или опияненият от алкохола се намира (и съзнава това) в състояние, което извиква на преден план просто човешката, а понякога и брутална страна на природата му. Почитателят на опиума, от друга страна (приемам, че е в добро здраве), усеща, че божественото у него взема връх – чувствата му се изпълват с ведро спокойствие и се потапят във великолепната светлина на интелекта.

Такава е доктрината на истинната църква по въпросите на опиума, църква, където аз провъзгласявам себе си за Папа (и следователно за непогрешим) и за самоутвърдил се Legate à la terre по всички географски ширини. Не бива, разбира се, да се забравя, че аз говоря на базата на пространен и задълбочен личен опит, докато повечето псевдонаучни автори,⁷ писали за опиума, както и професионалистите по materia medica разкриват чрез ужаса си от опиума абсолютната липса на каквото и да било експериментално знание. Все пак ще призная, че веднъж попаднах на личност, чийто пространен опит с опиума и неговото интоксикиращо въздействие поразклатиха убежденията ми, тъй като въпросната личност бе медик. Той самият поглъщаше опиум в огромни количества, за да се пребори с твърде злополучното си заболяване (което не подлежеше на лечение). Става въпрос за хронично възпаление, с което водеше битка от около двадесет години. Той се бореше успешно – доколкото би могло да се говори за успех в подобна ситуация – за да издържа с достойнство съпругата си и децата си, изцяло зависими от него.⁸ Веднъж му казах, че враговете му го обвиняват в пустословие по политическите въпроси, а приятелите му го оправдават с думите, че той е постоянно под въздействието на опиума. Обвинението, рекох аз, не е толкова абсурдно prima facie, но оправданието е неуместно. За моя изненада той отвърна, че и приятелите му, и враговете му са напълно прави. „Признавам, че говоря безсмислици“ – каза той, – „а също така е вярно, че по принцип не съм склонен да го правя и причините се крият не в някакви тайни облаги, а единствено и само, единствено и само, единствено и само“ – повтори го три пъти – „в постоянното ми опиянение“. Като се убедих, че и трите страни в спора изглежда са съгласни по отношение на едно, повторих отново, че не поставям под въпрос обвинението, но не приемам изцяло оправданието. Той продължи да спори и да привежда аргументи в своя полза, но ми се стори нахално да участвам в дискусия, която би могла да се води далеч по-добре от негов колега. Да не говорим, че той наистина изпада в пустословие, а човек склонен към подобен начин на поведение, макар и да не го прави за „някакви тайни облаги“, не е най-отзивчивият възможен събеседник. Признавам обаче, че авторитетът на медик и то медик с добра репутация би имал повече тежест от моите убеждения. Въпреки това ще споделя собствения си опит, който далеч превишава неговия – с повече от седем хиляди капки дневно. При все че един медик не може да не е запознат с характерните особености на подобно опиянение, аз стигнах до извода, че той може би правеше логическа грешка, като използва думата „опиянение“ в твърде широк смисъл, за да обозначи с нея всякакъв вид нервна възбуда, вместо да я сведе до определения тип наслада, свързан с добре известни и ясно различими характеристики и проявления. Ще спомена две от проявленията, отнасящи се до диагностицирането – те са типични и неотделими от алкохолното въздействие, но не се проявяват и при най-необузданата употреба на опиум. Първото е изгубването на самоконтрол. То се простира върху всеки съзнателен акт и постепенно надделява (макар и различно бързо) у абсолютно всяка личност, прекалила с употребата на вино или концентрат. Езикът и останалите органи стават неуправляеми. Пияният говори завалено и колкото и искрено да се опитва, не може да произнесе определени думи правилно. Погледът е размътен и всичко изглежда двойно. Ръката не уцелва желаната посока. Нозете се огъват и загубват синхрона помежду си. Всички хора, макар и с различно темпо, стигат до такова състояние. Второто проявление, което може да се отбележи при злоупотребата с алкохол, е аркоподобното развитие. Пиещият достига определена връхна точка, след което настроението му прогресивно започва да спада. Изпада се в едно приятно състояние, което обаче се губи бързо и не може да се породи отново. Прекаляването с алкохола се дължи именно на слепия, несъзнателен и винаги предварително обречен стремеж връхната точка на удоволствието да бъде достигната отново. Веднъж осъществено, удоволствието се видоизменя в поредица от спадове. Чувал съм хора да твърдят, че се опияняват от зеления чай. Един лондонски студент по медицина, чиито професионални познания има защо да уважавам, ме убеждаваше онзи ден, че възстановяващ се пациент се опиянил от пържола. Май всичко се свежда до определението ни за опиянение.

След като се занимах така подробно с основната заблуда по отношение на опиума, ще отбележа набързо още една-две, а именно че подемът на духа, предизвикан от опиума, бива неотменно последван от пропорционална депресия и затова непосредствените телесни и умствени реакции се свеждат до вцепенение и унес. Що се отнася до първото твърдение, ще се задоволя само с категоричното му отрицание, като уверя читателя, че за десетте години, през които употребявах опиум нередовно, денят след този ден, когато си бях позволил лукса на опиянението, бе винаги празник на ведрото настроение.

Колкото до вцепенението, настъпващо след или по-скоро придружаващо (ако вярваме на многобройните картини с пушачи на опиум от Турция) поглъщането на опиум, то ни най-малко не съм съгласен с разпространеното мнение. Вярно е, че опиумът е вид наркотик и като такъв би могъл да доведе до нещо подобно в крайна сметка, но най-съществените му характеристики винаги са свързани със способността му да възбуди и стимулира духа. Когато бях все още неопитен в тайните му, изпитвах това му благотворно въздействие в продължение на повече от осем часа, така че ако човек не успее да разпредели времето си така, че цялото наркотично въздействие да отслабне докато спи, вината е само негова. Турците ми се струват много глупави с навика си да седят, подобно на изваяни конници, върху също толкова глупавите си пънове. Но за да се запознае читателят със степента, до която опиумът би могъл да замъгли разсъдъка на англичанина, ще приведа не аргументи, а конкретен пример, като опиша как прекарвах вечерите си, посветени на опиума, в Лондон през периода 1804 – 1812. Така ще стане ясно, че опиумът не ме е подтиквал към усамотение, а още по-малко пък към бездействието и апатичното вцепенение, приписвани на турците. Рискувам да бъда наречен фантазьор или побъркан ентусиаст, но това не ме притеснява. Читателят не бива да забравя, че през цялото останало време учех много усърдно, така че и на мен, както на всеки друг, от време на време ми се полагаше известно удоволствие.

Покойният херцог на Норфолк обичаше да казва: „Идният понеделник, ако вятърът и климатът позволяват, възнамерявам да се напия“. По подобен начин аз си набелязвах предварително дните и обстоятелствата, съпътстващи празника на опиумно-то прегрешение. В началото това се случваше не по-често от веднъж на три седмици по простата причина, че тогава не се осмелявах да си поръчам всеки ден (както започнах да правя по-нататък) „чаша лауданум, топла и без захар“. Не, по това време ми стигаше да се опия веднъж на три седмици – обикновено вторник или събота вечер. Защо вторник или събота ли? Ами това бяха дните за представления в Кралския театър (с други думи, операта), където пееше Грасини, а нейният глас (най-наситеният от контраалтите) бе приказен. За мен бе по-вълшебен от всичко чуто дотогава. Да, от всичко чуто дотогава и в сравнение с всичко, което ми предстои да чуя тепърва. Не знам какво е състоянието на операта в момента, тъй като не съм прекрачвал прага ѝ от седем-осем години, но в онези далечни времена това бе наистина най-приятното място да прекараш една вечер в Лондон. Половин гвинея ти осигуряваше достъп до задната част на партера, макар и при притеснителното условие да бъде en grand tenue. За пет шилинга обаче човек можеше да се озове в галерията, където се чувстваш далеч по-малко притеснен в сравнение с подобните места в други театри. Оркестърът превишаваше всички останали английски оркестри със сладостното си, мелодично ваяние на изпълняваните произведения – всъщност много от останалите оркестри ме отблъскват или с кухия си, дрънчащ звук или с тиранията на цигулките над останалите инструменти. Удоволствието да слушаш божествената Грасини бе неописуемо. Сядах, треперещ от вълнение и очаквах с нетърпение да наближи моментът на златното Богоявление. Когато арфоподобният ѝ неземен глас изпееше победоносното встъпление, не удържах чувствата си и ставах на крака. Хорът също бе великолепен, а когато Грасини излееше страстната си душа като Андромаха на гробницата на Хектор, си задавах въпроса дали който и да било турски любител на опиума е изпитал и една стотна от удоволствието ми в този момент.⁹ Всъщност аз като че ли надценявам способността на варварина да изпита интелектуалните радости на един англичанин. А музиката, съобразно слушателя си, е или интелектуално или сетивно удоволствие. А като се изключи великолепната изненада на „Дванадесета нощ“, цялата литература с едно-единствено изключение не може да се похвали с добро описание на музиката. Имам предвид Religio medico на сър Т. Браун – произведение, което се отличава не само с възвишеността на изказа си, но и с философските си достойнства, насочени към истинната теория на музикалното въздействие. Грешката на повечето хора е да смятат, че те общуват с музиката само чрез ухото си и друго въздействие не може да се очаква. Не е така – удоволствието се конструира от реакцията на съзнанието, предизвикана от слуховите сигнали (материята се възприема чрез сетивата, а формата чрез съзнанието). Ето защо хора с еднакво добър слух се различават коренно един от друг в това отношение. Опиумът, както вече казахме, се отразява благотворно на съзнанието – той засилва именно тази негова дейност, чрез която превръщаме грубия органичен звук в изтънчено интелектуално удоволствие. Вярно е, че за един мой приятел музиката е толкова неразбираема, колкото арабското писмо. Той бе споделил, че не може да извлече никакви идеи от нея. Идеи ли! Няма място за тях, казвам аз – всички идеи в този случай се изразяват чрез езика на чувствата. Но нека не се отклонявам от настоящата си тема. Достатъчно е да отбележа, че изящната хармония на пеенето разкри пред мен като на гоблен целия ми минал живот – не чрез събуждане на спомените, а чрез превръщането им в настояще, чрез въплъщаването им в музика. Те вече не предизвикваха мъчителни усещания. Подробностите се изчистваха или се преплитаха в неясна абстракция, а страстите придобиваха възвишеност, размах и духовност. Всичко това ми струваше само осем шилинга. Такава беше цената на билет за галерията, а за предпочитащите по-отбрано общество партерното място бе достъпно за половин гвинея, като предварителното закупуване на билета намаляваше цената с половин крона.¹⁰ Освен удоволствието от музиката на сцената, в паузите имах възможността да се насладя и на мелодичния италиански език, тъй както го говореха италианките около мен, с които галерията просто изобилстваше. Слушах ги със същата радост, с която може би пътешественикът Уелд се е излежавал омаян от сладостния смях на индианките в Канада. Колкото по-малко разбираш един език, толкова си по-чувствителен към мелодията или насечеността на звуците му. Тогава имах възможността наистина да се унеса в случайно чутото, защото познанията ми по италиански се простираха до това да мога да чета, но не и да говоря, така че едва ли бях в състояние да разбера повече от една десета от разговорите.

В събота вечер удоволствието ми от операта често трябваше да отстъпи пред една друга наслада. Нямах голям избор, защото това, за което ще стане дума, се случваше само в събота, а вторник и събота, от друга страна, бяха вечерите за представления в операта. Може би ще прозвучи доста загадъчно, но нека уверя уважаемия читател, че биографиите и автобиографиите, създали си добра репутация, не биха ми отстъпили в това отношение. Както вече казах, можех да се посветя на това удоволствие само събота вечер. По това време съботата не се отличаваше с нищо особено от останалите дни. Не ходех на работа, та да очаквам с нетърпение деня за почивка, не получавах и седмична надница. С какво тогава събота вечер бе толкова особена за мен, освен със зова на музиката на Грасини! Да, уважаеми читателю, учудването ти би било напълно логично, а поставеният въпрос едва ли би намерил разумен отговор. Но както знаем, различните хора дават воля на чувствата си по различному. Повечето от тях например се интересуват от живота на бедните най-вече заради съпричастността си към чуждата болка и отчаяние. Аз пък по това време се чувствах съпричастен към техните удоволствия. Напоследък се нагледах на мъките на бедността – всъщност видях повече, отколкото бих искал да запомня, но удоволствията на бедните, техните надежди, утешения и разтуха не могат да дадат повод за неприятни размишления. Та да се върнем на думата си. Събота вечер е времето за регулярната почивка на бедния и за всеки, който си изкарва хляба с физически труд. И най-враждебно настроените групи са единодушни по този въпрос и признават принадлежността си към едно и също братство. Почти целият християнски свят си отдъхва от задълженията си. Тази почивка предхожда неделята и ознаменува началото на цял един ден и две нощи свобода от мъката на ежедневния труд. Ето защо и аз в събота вечер се чувствах така, сякаш че се отървавам от някакво бреме, сякаш че ще получа заслужено заплащане и ще мога блажено да си отдъхна. За да се насладя на удоволствието, към което изпитвах такова съпричастие, често в събота вечер след поемането на опиум, тръгвах на разходка из всички пазари и места, посещавани за разтуха от бедните в Лондон, без да се замислям за посоката и разстоянието. Бил съм свидетел на не един или два разговора между мъже, жени, а понякога и децата им. Те оживено обсъждаха припечеленото и начина да свържат двата края, цената на домакинските продукти и малкото пари, заделени настрана. Постепенно опознах трудностите, стремежите и начина им на разсъждение. От време на време можеше да се чуе недоволно мърморене, но преобладаващото отношение, изразено чрез думи или поведение, се свеждаше до търпение, надежда и примирение със съдбата им. Общото ми впечатление бе, че бедните са всъщност по-философски настроени от богатите, че те приемат по-ведро непоправимото зло и окончателната загуба. Винаги когато ми се удадеше възможност, аз се присъединявах към разговора, за да изкажа някакво мнение, което макар и не всякога да е било мъдро, бе приемано с благодарност и одобрение. Ако се зададеше увеличение на надниците или предстоеше леко да се понижи цената на хляба, лука или маслото, аз се радвах заедно с тях. Ако тенденциите пък се развиваха в обратната насока, намирах утешение в опиума, тъй като опиумът, подобно на пчелата, която извлича храната си както от розата, тъй и от саждите по комините,¹¹ може да пренастрои действието си съобразно желанията ти. Някои от тези разходки ме отвеждаха доста далеч, защото любителят на опиума обича да се наслаждава на изтичащото време. Понякога в опитите си да се насоча към дома, използвайки навигаторския принцип да прикова поглед към Полярната звезда и да се движа право в северозападна посока, вместо да заобикалям отново всички препятствия, аз се натъквах на такива заплетени улички и енигматични входове, на такива древни лабиринти без видим изход и проход, че едва ли биха се намерили кочияши или носачи, чието нахалство и увереност да не се стопят пред вида им. Чувствах се като първооткривател на terra incognita и изпитвах сериозни съмнения, че въпросните места са отразени в картите на Лондон. Тъй например един от възможните „маршрути“ към южен Холборн (който едва ли е познат на повечето ми лондонски читатели) минаваше право през една малка кухня, така че човек трябваше да си пробие път много внимателно, ако не иска да се блъсне в тавата. За всичко това си заплатих прескъпо по-нататък, когато сънищата ми се изпълниха с кошмарни човешки лица, а плетениците на лондонските ми разходки придобиха мрачното значение на интелектуална и морална неразрешимост, която сковаваше разума ми и изтезаваше душата ми.

Надявам се с горния пример да съм убедил читателя, че опиумът не само че не ме потапяше в бездействие и вцепенение, но ме подтикваше често към пазарите и театрите. И все пак бих признал, че пазарите и театрите не са най-подходящите места за любителя на опиума, когато е достигнал върховното си удоволствие. В подобно състояние тълпата се превръща в потискаща маса. Дори и музиката придобива огрубено и чувствено звучене. Любителят на опиум изпитва нужда от самота и тишина – само сред тях може да се наслади на транса и великото откровение на опиума. Самият аз осъзнавах, че страдам от склонността да разсъждавам прекалено много, а да забелязвам твърде малко (при първото си постъпване в колеж изпаднах в почти пълна меланхолия заради непрестанните си размишления, породени от страданията, видени в Лондон) и затова се опитвах да се преборя с тази своя черта. В това отношение приличах на човека, който според една древна легенда, влязъл в пещерата на Трофоний. Опитвах се да се изцеря, като си наложа да се приспособя към обществото и да поддържам разума си чувствителен и към най-фините философски построения. С такъв цяр обаче бих стигнал само до ипохондрична меланхолия. В по-късните години обаче, когато вече бях успял да си възвърна жизнерадостта, се поддадох съзнателно на естествената си склонност към усамотение. Тогава често се оставях на мечтанията си след поемането на опиум. Това се случваше най-вече през летните вечери, когато, седнал до отворения прозорец, съзерцавах морето на около миля от мен и знаех, че също толкова близо, макар и не в полезрението ми, се издига величествен град. Така прекарах часовете от сутрин до вечер, а след това и цялата нощ – застинал неподвижно и напълно слят в съзнанието си с гледката, която се разкриваше пред мен. Често ми се предоставяше възможност да изпитам това удоволствие, разположен на благородните възвишения на Емертън. Наляво от мен се простираше многоезичният Ливърпул, а надясно – неизбродимото море. Самата гледка като че ли бе някак типична за този тип състояние на духа. Ливърпул символизираше земята с нейните болки и гробове, които не се виждаха ясно, но не можеха да бъдат забравени. Водата – винаги подвижна и все пак подтикваща към унесено съзерцание, би била добър символ на съзнанието ми и настроението, в което бях залюлян. Защото ми се струваше, че за момент съм се отделил от врявата на живота, че временно съм се откъснал от всички тревоги и проблеми, че мога да си отдъхна от неясното бреме на чувствата, че мога да се отпусна и забравя човешките неволи. Така надеждите, които разцъфтяват по пътя на живота, се примиряваха със спокойствието на смъртта. Интелектът бе божествено свободен, но грижите бяха отстъпили място на душевния мир. Това бе спокойствие, родено не от бездействието, а като че ли плод на взаимно отричащи се могъщи принципи – този, на неспирното действие и този, на вечния покой.

О, висша наслада и опиянение! Утеха за бедни и богати, балсам за болката и за скръбта, която „прави от духа бунтовник“! О, опиумна радост! Гневът се стопява, състраданието се събужда отново, а една вечер, прекарана с теб, възвръща за виновния виденията от отдавна забравеното детство и ръцете се измиват от кръвта. О, сладка, мъдра опиумна забрава! Ти зовеш към света на мечтите, към триумфа на отчаяната невинност. Лъжесвидетелите на света отстъпват, объркани пред твойта висша справедливост и всички струпани присъди се отменят – ти се раждаш върху гръдта на мрака, изпод фантастичните видения на градове и храмове, превъзхождащи с чудесата си и най-съвършените ваяния на Фидий и Праксител и извикваш „от анархията на мечтата“ слънчевите ликове на отдавна забравени хубости, като им опрощаваш „унижението на смъртта“. Само ти даряваш човека с такава радост. В теб е разковничето за рая. О, справедливи, милостиви и нежни владетелю на моята душа!

Превод от английски: Филипина Филипова

Коментари