Първа глава
И така, за да стигне до Нун Сити, случайният пътник трябва да се оправя както може, защото дотам не вървят автобуси и влакове – единственият транспорт до този град е камионът на компанията „Шубъри Търпентайн“, който превозва поща и доставки от съседния град Парадайз Чепъл шест дни в седмицата: понякога шофьорът на камиона, Сам Радклиф качва някой при себе си. Но независимо от средството за придвижване пътуването е тежко – разораните пътища могат доста бързо да раздрънкат дори и чисто нова кола, а стопаджиите остават с неприятни спомени. Освен това околността е пуста. В блатистите падини, където цветята на тигровия крем достигат големината на човешки глави, светлозелени дънери блестят под тъмната вода на тресавищата като трупове на удавници. Нерядко единствените движения в пейзажа са зимният дим, който се вие от комина на някоя окаяна фермерска къщурка или премръзнала птица с вцепенени криле и настръхнал поглед, която тихо кръжи над черните опустели борови гори.
Два пътя пресичат тези места, за да достигнат до Нун Сити – единият, от север, другият – от юг. Южният, известен като шосето Парадайз Чепъл, е по-добър, макар че, общо взето, между двата няма особена разлика: в продължение на километри по тяхното протежение се редуват блата, поля и гори, разнообразявани единствено от редките табели с реклама на пури „Ред дот“, „Д-р Пепър“, сиропи „НЕХИ“, студена напитка „Тоник“ или „666“. Възсолени потоци с имена на отдавна изчезнали индиански племена се промушват под дървени мостове, които тътнат като далечни гръмотевици под тежестта на преминаващите колела. Стада свине и крави необезпокоявани кръстосват пътя. От време на време някое фермерско семейство спира работа, за да помаха на профучаващата кола и тъжно да погледа подире ѝ, докато не се изгуби в облаци червен прахоляк.
В един горещ ден в началото на юни шофьорът на компанията „Търпентайн“ Сам Радклиф, огромен мъжага със сурово мъжествено лице и оплешивяващо теме, си пиеше бирата в кафене „Утринна Звезда“ в Парадайз Чепъл, когато собственикът на заведението се приближи към него, следван от някакво непознато момче.
– Здрасти, Сам – каза собственикът, чието име бе Сидни Кац. – Това дете тук ще се радва, ако имаш възможност да го хвърлиш до Нун Сити. От вчера се опитва да се добере до там. Можеш ли да му помогнеш?
Радклиф хвърли поглед към момчето през ръба на чашата си и не бе особено очарован. Имаше си свои разбирания за това как би трябвало да изглежда „истинско“ момче, а хлапето по някакъв начин не се връзваше с тях. То бе прекалено хубавичко и крехко, а и кожата му бе твърде нежна. Всяка негова черта излъчваше деликатност и чувственост, а очите му, кафяви и много големи, светеха с момичешка мекота. През кестенявата му, късо подстригана коса се спускат чисто жълти кичури. Изражението върху слабото му лице бе уморено и умоляващо, а раменете му бяха отпуснати по начин, който би прилягал на по-възрастен човек. Хлапето носеше дълъг, измачкан, бял ленен панталон, провиснала синя риза с разкопчана яка и доста протъркани светлокафяви обувки.
– Как се казваш, синко? – попита Радклиф, като избърса мустаците от пяна, които се бяха образували върху горната му устна.
– Джоуел. Джо-уел Ха-ри-сън Нокс.
Той ясно разграничи сричките, сякаш смяташе шофьора за глух, но гласът му бе необичайно тих.
– Така ли? – провлечено изрече Радклиф, докато оставяше пресушената си чаша върху тезгяха. – Хубаво име имащ, господин Нокс.
Момчето се изчерви и се обърна към собственика, който побърза да се намеси:
– Добро е момчето, Сам. Сече му акълът. Знае думи, които аз и ти никога не сме чували.
Радклиф бе обзет от безпокойство.
– Ей, Кац, я ми напълни чашата.
Когато собственикът се отдалечи, сякаш стъпил върху невидими колелца, за да донесе още една бира, Сам учтиво каза:
– Не исках да те обидя, синко. Отде идеш?
– Ню Орлиънс – отвърна хлапето. – Тръгнах в четвъртък и пристигнах тук в петък… но по-нататък не можах да стигна. Никой не дойде да ме посрещне.
– Аха, разбирам – каза Радклиф. – Значи имаш рода в Нун Сити?
Момчето кимна.
– Баща ми. Ще живея с него.
Радклиф вдигна очи към тавана, тихичко си повтори Нокс, а после объркан поклати глава.
– Май не се сещам за никой с такова име. Сигурен ли си, че не бъркаш посоката?
– О, да – отвърна момчето без капка безпокойство. – Попитайте господин Кац, той е чувал за баща ми, а и аз му показах писмата… почакайте.
Хлапето тичешком се провря между масите на мрачното кафене и дотътри огромен металически куфар, който, съдейки по изражение на лицето му, бе изключително тежък. Куфарът бе нашарен от многобройни сувенирни ваденки на далечни градове: Париж, Кайро, Венеция, Виена, Неапол, Хамбург, Бомбай и много други. Всичко това представляваше странна гледка в такъв горещ ден в град с размерите на Парадайз Чепъл.
– На всички тия места ли си ходил? – попита Радклиф.
– Неее – каза момчето, докато се бореше с износената кожена каишка, която държеше капака на куфара затворен. – Той е принадлежал на дядо ми – майор Нокс. Предполагам, че сте чел за него в исторически книги. Той е бил забележителна личност по време на Гражданската война. Както и да е, това е куфарът, който е използвал през младоженското си околосветско пътешествие.
– Околосветско, а? – Радклиф беше впечатлен. – Сигурно е бил доста богат човек.
– Е, това е било много отдавна.
Хлапето порови сред прилежно подредените си вещи, докато намери тънък вързоп писма.
– Ето го – каза то, като извади един бледозелен плик.
Преди да го отвори, Радклиф прокара пръсти по него, а после с тромава прилежност извади зелен лист тънка хартия и зачете, като движеше безмълвно устни.
Г-н Ед. Е Сенсъм,
Имението на Скъли 18 май, 19…
Скъпа Елен Кендал,
Задължен съм ви, че отговорихте на моето писмо тол-кова бързо: по право, с обратната поща. Предполагам, че ви се е сторило странно да получите вест от мен след цели дванайсет години, но ви уверявам, че причините за това дълго мълчание бяха основателни. Както и да е, но когато прочетох във вестник „Таймс Пикайн”, за чийто неделен брой съм абониран, за кончината на бившата ми съпруга, нека Господ даде покой на нежната ѝ душа, аз веднага прецених, че най-достойното нещо, което мога да направя, е да поема отново бащините си задължения, уви, забравени през тези дълго години. Настоящата госпожа Сенсъм и аз с радост (о, не, щастие!) научихме, че сте съгласна да удовлетворите нашето желание, макар и както казвате, да ви се къса сърцето. О, колко добре разбирам мъката, която причинява подобна саможертва, тъй като изпитах същите чувства, когато след онази последна кошмарна история бях принуден да се откъсна от единственото си безценно дете и то по време, когато то бе твърде малко. Но всичко това принадлежи на миналото. Бъдете сигурна, добра госпожо, че тук в имението домът ни е красив, храната – здравословна, а атмосферата ще се отрази благоприятно на моя син.
Що се отнася до самото пътуване: надявам се, че Джоуел ще пристигне тук не по-късно от първи юни. От Ню Орлиънс той трябва да вземе влак до Билокси, където да слезе и да си купи билет за автобуса до Парадайз Чепъл, град, който се намира на двайсетина мили южно от Нун Сити. В момента не разполагаме с механично превозно средство. Затова предлагам да преспи в П. Ч., където над кафене „Утринна Звезда“ се предлагат стаи, докато ние направим необходимото по въпроса. прилагам също така чек, който да покрие евентуалните разноски по този вариант.
С уважение: Ед. Р. Сенсъм.
Собственикът се върна с бирата точно когато Радклиф въздъхна и с изражение на почуда прибра листа обратно в плика. Две неща в това писмо го безпокояха. Преди всичко почеркът: буквите, изписани с ръждиво на цвят мастило, подобно на засъхнала кръв, представляваха бъркотия от заврънкулки и префърцунени знаци. Какъв ли бе човекът, писал по този начин? И второ:
– Ако татко ти се казва Сенсъм, ти защо се наричаш Нокс?
Притеснено, момчето сведе очи към пода.
– Ами – каза то и хвърли бърз, обвиняващ поглед към Радклиф, сякаш шофьорът по някакъв начин го ограбваше, – те бяха разведени, а мама винаги ме е наричала Джоуел Нокс.
– Е, виж какво, сине – каза Радклиф, – не трябваше да ѝ позволяваш! Запомни, че твоят баща си е твой баща, каквото и да става.
Собственикът побърза да се обърне към следващия клиент, за да избегне очите на момчето, търсещи помощ.
– Но аз никога не съм го виждал – каза Джоуел, пусна писмата в куфара си и затегна каишката. – Знаете ли къде е това място? Имението на Скъли?
– Имението? Разбира се, знам всичко за това място – той отпи огромна глътка от бирата си, оригна се непринудено и се усмихна. – Е, малък господине, ако ти бях баща, щях да ти смъкна панталонките и да те понатупам.
После пресуши чашата си, плясна половин долар върху тезгяха и замислено се почеса по обраслата буза, докато стенният часовник не отброи точно четири.
– Добре, синко, да потегляме – каза той и рязко се насочи към вратата.
След миг колебание момчето вдигна куфара си и го последва.
– Заповядайте пак – подвикна механично собственикът.
Камионът беше Форд пикап. Вътре миришеше силно на нагорещена кожа и бензинови изпарения. Счупеният километраж бе закован на двайсет. Засъхнали дъждовни вади и смачкани насекоми покриваха предното стъкло, разбито в единия ъгъл във формата на звезда. Лостът за скоростите бе украсен с изкуствен череп. Колелата подскачаха нагоре-надолу, следвайки възвишенията, падовете и завоите на шосето Парадайз Чепъл.
Джоуел седеше свит в ъгъла на седалката, опрял лакътя на рамката на прозореца и положил брадичка в шепата си и полагаше огромни усилия да не заспи. Не бе имал нито час свястна отмора откакто бе напуснал Ню Орлиънс, тъй като всеки път, когато затваряше очи, през съзнанието му пробягваха разни неприятни спомени. Един от тях особено се открояваше: той беше в магазин за зеленчуци, до него стоеше майка му, а на улицата отвън януарският дъжд кичеше голите крайници на дърветата с ледени висулки. Двамата излязоха от магазина и тихо закрачиха по мокрия паваж. Той държеше над главата ѝ басмян чадър, а тя носеше плик с мандарини. Минаха покрай една къща, в която свиреше пиано, което звучеше много тъжно в сивия следобед, но майка му каза, че тази песен била хубава. И когато стигнаха вкъщи тя си я тананикаше, но ѝ стана студено и си легна, а после дойде лекарят и в продължение на повече от месец той идваше всеки ден, но на нея все ѝ беше студено, а леля Елен беше там, винаги усмихната, и докторът бе винаги усмихнат, докато неизядените мандарини се сбръчкваха в хладилника; а когато всичко свърши, той отиде с Елен да живее в паянтова двуфамилна къща близо до Поншартрен.
Елен бе мила и изключително нежна жена, която правеше най-доброто, което бе по силите ѝ. Тя имаше пет деца на училищна възраст, а съпругът ѝ бе счетоводител в магазина за обувки, така че нямаха много пари; но Джоуел не зависеше финансово от тях, тъй като майка му бе оставила скромно завещание. Елен и нейното семейство се отнасяха добре с него, но той не ги понасяше и често нарочно правеше ужасни неща като например да дразни по-възрастната си братовчедка, момиче с глуповат вид на име Луиз, която бе малко глуха: той слагаше шепа зад ухото си и викаше „К’во! К’во?“, докато тя не избухнеше в сълзи. Той не се смееше и не взимаше участие в бурните игри след вечеря, които чичо му официално откриваше всяка вечер, а освен това изпитваше странно удоволствие от това да обърне внимание на нечия случайна граматическа грешка, но тази негова слабост учудваше него не по-малко отколкото самите Кендалови. Сякаш през месеците, които бе прекарал тук, той бе носил очила със зелени, напукани стъкла и тапи в ушите, тъй като всичко му изглеждаше толкова нереално, а дните му се размиваха в непрекъснат сън. Преди лягане Елен обичаше да чете на своите деца сър Уолтър Скот, Дикенс или Андерсен и в една студена мартенска вечер тя им прочете „Снежната Кралица“. Докато слушаше приказката, на Джоуел му се стори, че има доста общо с Малкия Кей, чийто мироглед бил изкривен, когато парченце от счупеното огледало на злото попаднало в окото му и превърнало сърцето му в ледена топка: ами ако, мислеше си той, докато слушаше нежния глас на Елен и наблюдаваше как светлината от камината стопля лицата на неговите братовчеди, ами ако той бъде изпратен, така както Малкия Кей в ледения замък на Снежната кралица? Кой би се хвърлил да го спасява? Никой, абсолютно никой.
През последните седмици, преди да пристигне писмото, той пропускаше училище в три от петте дена, за да се шляе из доковете на Канал стрийт. Неизменно той споделяше кутията с обеда, приготвен от Елен, с огромен негър, докер на пристанището, който му разказваше езкотични морски легенди. Още докато ги слушаше, Джоуел знаеше, че са пълни измислици, но негърът не беше дете, а по това време той вече искаше да другарува само с възрастни хора. Прекарваше дълги самотни часове, в които наблюдаваше товаренето и разтоварването на банановите кораби, които плаваха до Централна Америка, и естествено, кроеше планове за нелегално пътуване, тъй като бе убеден, че в някой чуждестранен град ще може да се установи на добре платена работа. Но случи се така, че на тринайсетия му рожден ден пристигна първото писмо от имението на Скъли.
В продължение на няколко дни Елен не му показа писмото. Това нейно решение бе странно и всеки път, когато срещнеше нейния поглед, той виждаше в него уплаха и гузност, които никога преди не бе забелязвал. В отговора на писмото тя бе поискала уверение в случай, че Джоуел се почувства неудовлетворен на новото си място, да му бъде разрешено да се върне незабавно. Също така бе пожелала гаранции за неговото обучение и обещание, че ще прекара коледните празници при нея. Но Джоуел усети скритото ѝ облекчение, когато след дълга кореспонденция старият младоженски куфар на майор Нокс бе свален от тавана.
Той бе доволен, че си отива. Не можеше да разбере защо, а не се и опитваше, но донякъде невероятното появяване на баща му на сцената, която той така загадъчно бе напуснал преди дванайсет години, изобщо не му се стори необичайно, още повече, че, така или иначе, бе разчитал на подобно нещо. С тази разлика, че чудото, което бе планирал, по-скоро щеше да се яви в лицето на възрастна богата дама, която, зървайки го на някой уличен ъгъл, моментално да извади плик, натъпкан с банкноти по хиляда долара. Или някакъв друг подобен жест от страна на добросърдечен непознат. Този непознат се оказа баща му и той прие това просто като невероятно добър късмет.
Но по-късно, докато лежеше във високото желязно легло над кафене „Утринна звезда“, замаян от жега, объркване и отчаяние, в съзнанието му се наложи една съвсем различна представа за баща му и за ситуацията, в която се намираше: той не знаеше какво да очаква и беше уплашен, защото разочарованията до този момент вече не бяха малко. В чакалнята на гарата в Билокси му откраднаха сламената шапка, която си купи в Ню Орлиънс преди заминаването и която носеше с такава гордост. Освен това поради закъснение на автобуса за Парадайз Чепъл бе преживял три горещи потни часа на спирката. И като капак на всичко в кафенето не го чакаше никаква вест от имението. През цялата нощ той бе оставил електрическата крушка в непознатата стая да свети и бе чел едно списание за кино, докато накрая вече научи наизуст последните преживелици на холивудските звезди, защото ако само за секунда обърнеше внимание на това, което ставаше в него самия, щеше да започне да трепери, а подлите сълзи нямаше да пропуснат удобния повод да се излеят. Когато започна да се зазорява, той накъса списанието на малки парченца и ги изгори едно по едно в някакъв пепелник, докато не стана време да слиза долу.
– Момче, би ли се пресегнал отзад да ми подадеш кибрит? – каза Радклиф. – Там на рафтчето, нали го виждаш.
Джоуел отвори очи и се огледа със замаян поглед. Една перфектна сълза пот се крепеше на върха на носа му.
– Доста боклуци сте събрал – каза той, докато се ровеше из рафта, който бе изпълнен с многобройни пожълтели вестници, разкъсана вътрешна гума, потънали в масло инструменти, помпа, фенерче и… пистолет. До пистолета лежеше отворена кутия с амуниции; куршумите лъщяха с медния цвят на нови монети. Той се изкуши да си вземе цяла шепа от тях, но в крайна сметка сръчно мушна в джоба на ризата си само един.
– Ето го кибрита.
Радклиф захапа цигара между устните си, а Джоуел без подкана му я запали.
– Мерси – каза Радклиф, като бавно изпусна огромен облак дим през носа си. – Друг път бил ли си по тия места?
– Не съвсем, но веднъж мама ме заведе в Гълфпорт и там беше хубаво заради морето. Вчера минах с влака оттам.
– Харесва ли ти тук?
Джоуел реши, че усеща нещо необичайно в тона на шофьора. Той се вгледа в простоватия профил на Радклиф, докато се чудеше дали пък не е забелязал кражбата. Дори и да беше така, Радклиф не се издаде.
– Ами, тук е… някак различно.
– На мен пък всичко ми е еднакво. Живея тук откак съм се родил и ми прилича на всички останали места по света, ха-ха!
Камионът внезапно се озова върху широк черен път, неограден от сенките на дървета. Вляво се простираше огромно поле, което в далечината бе опасано от ивица тъмни борове. Една самотна фигура, разстоянието пречеше да се определи дали тя принадлежи на мъж или жена, спря да копае и се надигна, за да помаха и Джоуел отвърна на поздрава. Малко по-нататък две момченца с платинено руси коси, възседнали мършаво муле, нададоха радостни възгласи, когато камионът профуча, покривайки ги със завеса от прах. Радклиф псуваше и натискаше клаксона, за да подкани стадо мудни прасета да се махнат от пътя. Джоуел не бе чувал подобни ругатни, освен може би от устата на негъра докер.
Малко по-късно, смръщен и умислен, Джоуел каза:
– Исках да ви попитам, вие познавате ли моя… господин Сенсъм?
– Да, разбира се, знам го – каза Радклиф и попи потта от челото си с мръсна кърпичка. – Ти ме обърка с тия имена, Сенсъм и Нокс. Ами да, той е онзи, дето се ожени за Ейми Скъли.
Той млъкна за момент, а после добави:
– Истината е, че не съм го виждал нито веднъж.
Джоуел прехапа устни и не каза нищо. Той преливаше от въпроси, на които искаше отговор, но мисълта да ги зададе го караше да се чувства неудобно, заради срама от това, че знае толкова малко за собствената си кръв. Затова с много смел тон той каза това, което трябваше да каже:
– А имението? Имам предвид, кой живее там?
Радклиф присви очи в опит да си спомни.
– Ами – каза той най-накрая, – има двама негри там, тях ги познавам. Освен това жената на татко ти, и нея я познавам: моята майка ѝ шие дрехи от време на време. По-точно, шиеше.
Той си дръпна за последен път и изхвърли фаса през прозореца.
– И братовчеда… Господи, разбира се, братовчеда.
– Аха – нехайно подметна Джоуел, макар че в нито едно от писмата не се споменаваше за такъв човек. Очите му умоляваха шофьора да каже нещо повече, но Радклиф просто се усмихна хитро, сякаш развеселен от някаква лична шега, която бе прекалено тайна, за да бъде споделена.
Разговорът свърши дотук.
– Сега гледай хубаво – каза Радклиф малко по-късно, – защото влизаме в града.
Къща. Няколко сиви негърски бунгала. Небоядисана дъсчена църква с изгнила от дъждовете камбанария и три прозореца от стъкло с цвят на рубин. Табела: „Исус, нашият Бог, пристига! Ти готов ли си?“ Малко негърче с голяма сламена шапка, здраво стиснало кофа, пълна с къпини. Над всичко това – жилещият блясък на слънцето. Последва безименна уличка без паваж, оградена от едноетажни къщи, почти еднакви, но някои от тях по-спретнати от другите; всяка имаше предна веранда и двор, а в някои от дворовете растяха мършави розови храсти, миртата спускаше креп, а от клоните на не едно дърво висеше детска люлка, направена от въже и стара автомобилна гума. Имаше декоративни дървета с мазни, тъмнозелени, лъснали листа. Джоуел видя едно дебело, розово момиче, което скачаше на въже, и възрастна дама, приседнала върху пропаднала веранда, която се разхлаждаше, като си вееше с огромно листо-ветрило. После се появи червеният плевник на обществената конюшня: коне, каруци, двуколки, мулета, мъже. Внезапен завой. Нун Сити.
Радклиф спря камиона. После се пресегна и отвори вратата на Джоуел.
– Жалко, че не мога да те хвърля до имението, синко – припряно каза той. – Компанията ще вдигне гюрултия. Но ти ще се оправиш. Днес е събота и разни хора, дето живеят там наблизо, слизат към града.
Джоуел остана сам. Синята му риза, подгизнала от пот, бе залепнала за гърба му. Той с мъка вдигна покрития с ваденки куфар и направи първите си стъпки в този град.
Нун Сити не е особено интересно градче. Има само една улица, на която са подредени магазин за всичко, ателие за поправки, малка сграда, която приютява два офиса – единият на адвокат, другият на лекар. Еднорък мъж и неговата съпруга държат нещо средно между бръснарница и козметичен салон, а странната и неопределима постройка в съседство е известна под името „Е В. Лейси Принсли плейс“ и пред портала ѝ се мъдри колонка за бензин „Тексако“. Всички тези сгради са толкова нагъсто една до друга, че приличат на паянтов замък, спретнат надве-натри за една нощ от малоумен дърводелец. От другата страна на улицата самотно се издигат още две архитектурни структури: затвор, и висока, загадъчна къща, червеникаво-кафява на цвят и готова всеки миг да се срути. Вече над четири години откакто в затвора не бе лежал престъпник, всъщност бе рядкост изобщо да има някой там, защото шерифът бе мързелив и некадърен, обичаше да си пийва добре и оставяше хулиганите, крадците и дори най-опасните главорези да си вилнеят наоколо. А в призрачната къща не бе живял човек от бог знае колко време. Според мълвата три много красиви сестри били изнасилени и зверски убити там от някакъв зъл бандит от Севера, който яздел сребристосив кон, а на врата му бил вързан кадифен парцал, обагрен от кръвта на не една южнячка. Разказана от възрастни дами, твърдящи, че лично са познавали жертвите, тази история звучи по готически величествено. Прозорците на къщата са разбити и напомнят на празни очни кухини; един прогнил балкон рисковано се е облегнал напред и крие около себе си многобройни птичи гнезда; външните стени са покрити с изпокъсани, пожълтели от времето плакати, които пърхат на вятъра. Сред децата на градчето е признак на храброст да влезеш сред тези черни стаи след залез слънце и да сигнализираш с клечка кибрит от прозореца на най-горния етаж. Но верандата на тази къща е в доста добро състояние и всяка събота се превръща в база за пристигащите на пазар фермерски семейства.
В Нун Сити и околностите му рядко се заселват нови хора – просто няма работа. От друга страна, рядко ще чуеш и някой да си е заминал, освен ако не се е отправил по самотния си път до тъмната поляна над баптистката църква, където забравени надгробни камъни блестят като каменни цветя сред плевелите.
Събота, разбира се, е голям ден. Малко след изгрев слънце откъм околните поля прииждат каруци, двуколки и разнебитени таратайки, а още предобед тълпата вече е значителна. Мъжете носят най-хубавите си ризи и купешки панталони, а жените са си сложили ванилова есенция или евтин парфюм, чиято най-популярна марка се нарича „Свещена любов“. Момичетата са прикрепили фиби в късоостриганите си коси, носят ветрила от пет цента с хубави картинки по тях, а страните им аленеят от огромното количество руж, с който са се докарали. Макар и босо и най-често полуголо, всяко дете е изкъпано и стиска в ръка няколко пени, дадени му да си купи нещо, например кутии меласови пуканки с изненада. Когато привършат с разглеждането на магазините, жените се събират на верандата пред старата къща, докато мъжете им се помотаят из конюшнята. Меки и трескави, гласовете им се сливат в едно, докато повтарят едни и същи истории и дългият ден се изпълва от безспирно жужене. Любимите теми на верандата са болестите, сватбите, ухажванията, погребенията и Бог. В същото време в конюшнята мъжете се шегуват и пият уиски, говорят за посевите и хвърлят нож. Понякога стават ужасни сбивания, защото много от тези мъже са с гореща кръв и ако се сърдят някому, държат нещата да се разрешат с бой.
Когато небето потъне в здрач, сякаш удря тиха камбана и гласовете се приглушават, сякаш сгълчани, като по-буйните притихват постепенно, като птици при залез. Семействата със своите превозни средства се изнизват от града подобно тъжен погребален керван и единствената следа от тях е нетърпимата тишина, която оставят след себе си. Собствениците на разните заведения затварят час по-късно и отиват да си лягат. След осем часа из този град не можеш да срещнеш никой освен може би някой окаян пияница или млад ерген, който се разхожда със своята любима.
– Ей, ти! Да, ти, с куфара!
Джоуел се обърна – от вратата на бръснарницата му се усмихваше малък, еднорък мъж с криви крака. Изглеждаше прекалено зле, за да е собственик на такъв суров и дълбок глас.
– Ела тук, хлапе – заповяда му той, сочейки с палец гърдите си, облечени в престилка.
Когато Джоуел се приближи, мъжът протегна ръка и в отворената му длан блесна монета от пет цента.
– Виждаш ли това? – попита той и Джоуел смирено кимна. – Добре, а сега погледни от оная страна на пътя. Виждаш ли онуй малко момиче с червената коса?
Естествено, че Джоуел я виждаше. Тя имаше огнена, рижава коса. Беше висока приблизително колкото него, облечена в кафяви гащета и жълта риза. Тя препускаше напред-назад пред високата, странна къща, плезеше се на бръснаря и кривеше лицето си в най-различни страшни физиономии.
– Чуй сега – каза бръснарят, – иди и натупай това досадно хулиганче и тази монета ще бъде твоя. Ето! Внимавай, пак идва…
С викове на подивял индианец червенокосата се спускаше по улицата, а подире ѝ тичаше въодушевена банда малки обожатели. Когато наближи мястото, където стоеше Джоуел, тя метна шепа камъни. От тенекиения покрив на бръснарницата се разнесе ужасяващ шум и едноръкият, чието лице бе придобило апоплектична окраска, неистово закрещя:
– Ти ще ми паднеш, Айдабел! Ще ми паднеш, помни ми думата! Само почакай!
През вратата зад гърба му изплува къдрав, женски смях, последван от язвителен, остър глас:
– Миличко, стига си се правил на глупак. Влез вътре, не стой на тая жега.
После гласът продължи, очевидно към трети човек:
– Ами че той с нищо не е по-добър от Айдабел – и на двамата Господ не им е дал разум. Тъй де, викам аз на госпожица Потър (тя беше тук да ѝ измия косата точно преди седмица… давам цяло пени да разбера къде успява така да си измърси парцала), та ѝ викам: „Госпожице Потър, вие, викам, сте учили Айдабел в училище. Как тъй стана толкова зла? Не мога да си обясня, викам, как тъй тя и сладката ѝ сестра, говоря за Флорабел, са близначки, а по никакъв начин не си приличат“. Ох, госпожо Колфийлд, вика ми госпожица Потър, тази Айдабел ми създава куп неприятности и моето мнение е, че би трябвало да е в поправително училище. Да, да, точно тъй ми вика. Е, за мен това не беше нещо ново, защото аз винаги съм си знаела, че Айдабел Томпкинс е чешит. Та аз никога не съм я виждала да облече рокля. Миличко, влизай тук, не стой на жегата…
Мъжът ядосано се изплю. После погледна към Джоуел и му се озъби:
– Ти какво сега, стоиш тук и чакаш да получиш пари, затова че нищо не правиш, така ли?
– Миличко, чуваш ли ме?
– Затваряй си устата, жено – и вратата на бръснарницата се затвори със звук, подобен на скимтене.
Джоуел поклати глава и продължи по пътя си. Червенокосото момиче и неговата шумна банда бяха изчезнали нанякъде, а белият следобед узряваше за момента, когато лятното небе щеше да разлее по-меки бои върху изнурената земя. С хладна дързост той се усмихваше на любопитните погледи на минувачите, а когато стигна до сградата, известна под името „Е В. Лейси Принсли плейс“, той се спря да прочете какво беше изписано с тебешир върху малка, разнебитена дъска, подпряна на входа: Госпожица Робърта В. Лейси Ви кани да заповядате и опитате нашите вкусни пържени риба и пиле, прекрасен сладолед „Дикси“, много апетитно барбекю, сладки напитки и студена бира.
– Сладки напитки – тихо произнесе той и сякаш по пресъхналото му гърло се спусна ледена кока-кола. – Студена бира.
Да, студена бира. Той попипа изпъкналия релеф на портмонето за дребни в джоба му, а после решително отвори летящата врата и влезе.
Отвътре „Р. В. Лейси Принсли плейс“ представляваше помещение с кубична форма, в което имаше около десетина души, повечето от тях момчета, облечени в комбинезони, със сурови, почернели от слънцето лица, както и няколко млади момичета. Глъчката на разговорите изведнъж заглъхна, когато Джоуел влезе и самоуверено се настани пред дървения бар, който прекосяваше цялата стая.
– Хей, здрасти, малкия. Добре дошъл при госпожица Робърта – прогърмя гласът на мускулеста жена, която на секундата се спусна към Джоуел и облегна лакти на тезгяха точно пред него. Тя беше с дълги ръце като на маймуна, покрити с тъмен мъх. На брадичката си имаше брадавица, украсена от един-единствен, подобен на антена, косъм. Кремавата ѝ копринена блуза бе увиснала под тежестта на огромните гърди. В момента, в който обрамчените от червени кръгове очи го погледнаха в тях проблесна палава искра. Два пръста с мръсни нокти се протегнаха и болезнено го ощипаха по бузата. – Кажи сега, какво може да направи госпожица Робърта за такъв хубавец?
Джоуел беше сащисан.
– Студена бира – промълви той, оставайки глух за сподавените смехове и кикотения зад гърба му.
– Не мога да давам бира на непълнолетни, душа, дори и на хубавец като теб. Ти всъщност искаш един гроздов сироп „НЕХИ“ – каза жената и се отдалечи с тежка стъпка.
Кикотенията преминаха в откровен смях и ушите на Джоуел порозовяха от обида. Той се питаше дали тази жена не беше луда, а очите му оглеждаха вмирисаното помещение, сякаш беше лудница. По стените висяха снимки от календари на ухилени, къпещи се красавици, а редом с тях висеше грамота в рамка, на която пишеше: „С настоящето удостоверяваме, че Робърта Вилма Лейси печели Голямата награда по надлъгване на годишното веселие на Кучешките дни“. От ниския таван висяха стратегически разположени отровни ленти против мухи и няколко голи крушки, около които за украса висяха опърпани парчета зелено-червена хартия. На бара стоеше кана за вода, пълна с розови клони кучешки дрян.
– Ето, заповядай – каза жената и тропна пред Джоуел мокра бутилка, пълна с лилава, газирана течност. – Леле, малкия, ти си умрял от жега, целият си в прах.
Развеселена, тя го потупа по главата.
– Я да видим сега, ти сигурно си момчето дето Сам Радклиф го докара в града, тъй ли е?
Джоуел си призна с кимване на глава. После отпи една глътка от сиропа – беше хладен.
– Аз искам… всъщност, знаете ли какво е разстоянието от тук до имението на Скъли? – произнесе той и осъзна, че всички уши в заведението бяха наострени към него.
– Хъммм – жената зачовърка брадавицата и обърна очите си нагоре така, че на тяхно място остана само бяло.
– Ей, Ромео, колко смяташ, че е от тук до Скълз? – каза тя и се ухили. – Викам му Скълз, щото…
Но не довърши, защото в този момент чернокожото момче, което бе попитала за информацията, отговори:
– Две мили, а може и три, мадам.
– Три мили – отсече тя. – Но на твое място, душа, не бих се мотала сама натам.
– Нито пък аз – изписка някакво русокосо момиче.
– Няма ли с какво да отида дотам?
– Джизъс Фивър не е ли в града? – каза някой.
– Да, аз го видях Джизъс. – Джизъс беше при конюшнята. – Какво? Стария Джизъс Фивър? Боже Всемогъщи, аз мислех, че той отдавна е погребан! – Ами! Той превали стотака, но си е жив и здрав. – Да, да, видях го Джизъс. – Джизъс е тук…
Жената сграбчи една мухобойка и плясна със страшна сила по тезгяха.
– Стига сте дрънкали. Не чувам и думичка от това, което казва момчето.
Джоуел усети да го залива лека вълна на гордост, примесена с уплаха, при мисълта, че е център на такова вълнение. Жената фиксира налудничавия си поглед в някаква точка над главата му и каза:
– Какви ти е работата в Скълз, душа?
Хайде всичко от начало! Той нахвърли историята накратко, като пропусна всичко освен най-важните събития и дори не спомена за писмата. Накратко, опитваше се да намери баща си. Тя би ли могла да му помогне?
Не знаеше. Известно време мълчеше и си играеше с брадавицата, вперила поглед в празното пространство.
– Ромео – каза тя най-накрая, – казваш, че Джизъс Фивър е в града?
– Точно така.
Момчето на име Ромео носеше бухнала готварска шапка, осеяна с лекета. Подреждаше чинии в един леген под тезгяха.
– Ела тук, Ромео – каза тя умислена. – Трябва да си поговорим за нещо.
Ромео бързо се приближи до нея. Тя започна възбудено да шепне, като от време на време хвърляше през рамо погледи към Джоуел, който не чуваше какво си говорят. В заведението беше тихо, всички очи бяха насочени към него. Той извади куршума, откраднат от Сам Радклиф и нервно го затъркаля между дланите си.
В този момент вратата рязко се отвори. Слабичкото момиче с огнената, окастрена коса влезе с наперена стъпка и застина на едно място с ръце върху хълбоците. Лицето ѝ беше плоско и доста невъзмутимо; около носа ѝ се простираше мрежа от големи, грозни лунички. Яркозелените ѝ очи бяха присвити и се плъзгаха от лице на лице, но не издаваха знак да са познали някого. Погледът ѝ се спря върху Джоуел за секунда, а после продължи нататък.
– Здрасти, Айдабел.
– Какво има, Айдабел?
– Търся сестра ми – каза тя. – Някой да я е виждал?
Гласът ѝ бе дрезгав като на момче, звучеше така, сякаш бе прецеден през някакъв груб материал. Това накара Джоуел неволно да прочисти гърло.
– Седеше на верандата преди малко – каза някакъв младеж без брадичка.
Червенокосата се облегна на стената и кръстоса крака, кокалести и тънки като молив. Изпокъсана превръзка, наквасена с риванол, покриваше лявото ѝ коляно. Тя извади синьо йо-йо и бавно го пусна до пода и обратно.
– Кой е този? – попита тя, като тръсна глава в посока на Джоуел. Когато никой не ѝ отговори, тя подхвърли своето йо-йо високо нагоре, сви рамене и каза: – Абе, на кой му пука!
Но продължи да гледа с ъгълчетата на очите си.
– Ще ми дадеш ли малко смазка на кредит, Робърта? -провикна се тя.
– Госпожица Робърта – каза жената и на секундата изостави съвещанието с Ромео. – Няма защо да ти напомням, Айдабел Томпкинс, че имаш прекалено остър език. А докато не се научиш на някои дамски обноски, по-добре изобщо не се приближавай до моето заведение, разбра ли? Освен това имаш огромен кредит вече от сума ти време. Хайде, пътувай… и не се връщай, докато не си облечеш някакви нормални женски дрехи.
– Можеш да си гледаш работата – надменно отвърна момичето и с тежка крачка напусна помещението. – Тая стара кочина ще има доста да чака, докато дойда пак.
Силуетът ѝ се очерта от вътрешната страна на стъклената врата в момента, в който тя се обърна да хвърли последен поглед към Джоуел.
Вече се смрачаваше. По небето, сякаш някакво странно вино, се плисна тъмнозелено море и по него вяло заплуваха сиви облаци, подкарани от мекия бриз. Пътешествието към дома скоро щеше да започне и застиналият Нун Сити щеше да остане назад, подобен на един-единствен звук, звукът от топка, паднала между мъхестите гробове на тъмна поляна. Госпожица Робърта бе предоставила Ромео за водач на Джоуел. Двамата вървяха в крачка, чернокожото момче носеше куфара. Безмълвно, те свиха покрай затвора и пред тях беше конюшнята – бледочервената постройка, подобна на хамбар, която Джоуел бе видял при пристигането си. Няколко мъже, които приличаха на банда разбойници от уестърн, се бяха събрали до гредата за връзване на конете и си подаваха бутилка уиски. Друга не толкова буйна група играеха на хвърляне на нож в мрака под един дъб. Ято водни кончета потрепваше над корито, пълно със слузеста вода, а някаква хрътка, цялата в струпеи, тичаше напред-назад и душеше коремите на мулетата. Един от пиячите, възрастен човек с дълга бяла коса и брада, очевидно се чувстваше доста добре, защото пляскаше с ръце, а тялото му извършваше леки танцови движения, явно в унисон с някаква мелодия, която му се въртеше из главата.
Негърчето преведе Джоуел от другата страна на конюшнята, във вътрешен двор, където каруците и оседланите коне бяха толкова нагъсто, че размахващите се опашки все удряха нещо.
– Това е той – каза Ромео и посочи. – Ето го Джизъс Фивър.
Но Джоуел и без това беше видял мъничката фигура, сгушена върху седалката на сива каруца, паркирана в далечния край на двора. Дребният негър приличаше на гном, примитивните му черти изпъкваха на фона на потъващото зелено небе.
– Не се бой – каза Ромео, като спокойно и внимателно превеждаше Джоуел сред бъркотията от каруци и животни. – Най-добре дръж мойта ръка, бяло момче: Джизъс Фивър е най-дъртата птица, която някога си виждал.
– Но аз не се страхувам – каза Джоуел и това беше самата истина.
– Ш-ш-ш-т!
Когато момчетата го приближиха, малкият гном изправи глава, а после бавно, с отсечените движения на механична кукла, се обърна, докато очите му, жълти и помръкнали, обсипани с бели петънца, се спряха на тях с мечтателна незаинтересованост. Нехайно нахлупена, на главата му се мъдреше смешна шапка с козирка, в чиято шарена каишка бе втъкнато перо от пуйка.
Ромео се колебаеше и сякаш чакаше Джоуел да поеме нещата в свои ръце, но тъй като бялото момче си замълча, той каза:
– Имаш късмет да дойдеш в града, господин Фивър. Тоз малък джентълмен е рода на Скъли, та идва вече да живее в имението.
– Аз съм синът на господин Сенсъм – каза Джоуел, но като се взря в черното, крехко лице, внезапно разбра, че думите му нямат особено значение. Господин Сенсъм. Кой е той? Никой, нищо. Едно име, което явно не беше от никакво значение за стареца, чиито хлътнали, прозрачни очи го изучаваха без никакво изражение. Тогава Джизъс Фивър леко повдигна шапката си в знак на уважение.
– Каза да го търся тук, госпожа Ейми каза – прошепна той с дрезгав глас. Лицето му беше като изсъхнала черна ябълка, напълно опустошено. Лъскавото му чело блестеше така, като че изпод кожата се процеждаше лилава светлина. Той седеше гротескно прегърбен, сякаш гръбнакът му бе счупен, представляваше тъжно малко джудже, съсипано от годините. И въпреки всичко Джоуел усети нещо вълшебническо в неговите жълти очи: нещо странно, което напомняше за магиите и загадъчните неща от книгите.
– Тук съм вчера, ден преди вчера, щото госпожа Ейми вика чакай – той потрепери, докато си поемаше дълбоко дъх. – Не може много да говоря, няма сила. Тъй че скачай, дете. Иде нощ, а нощ лошо за мои кости.
– Веднага, господин Джизъс – каза Джоуел без ентусиазъм. Ромео му помогна да се качи и му подаде куфара. Каруцата беше стара, раздрънкана и по-скоро приличаше на голяма количка за амбулантна търговия. Подът беше осеян с царевични отпадъци и чували, от които се разнасяше сладко-кисела миризма.
– Дий, Джон Браун – подвикна Джизъс Фивър и нежно плясна с юздите по гърба на мулето. – Вдигай тез крака, Джон Браун, вдигай тез крака…
Каруцата бавно напусна конюшнята и запъшка нагоре по една пътека към пътя. Ромео тичаше редом, после силно удари мулето по задницата и се откъсна напред; Джоуел усети желание да го извика, защото изведнъж осъзна, че не желае да пристигне в имението на Скъли сам. Но беше прекалено късно. Пред конюшнята брадатият пияница беше спрял да танцува, а хрътката лежеше под водното корито и пощеше бълхите си. Разнебитените колела на каруцата вдигаха облаци прах, които увисваха в зеления въздух като ситно разтрошен бронз. Завой. Нун Сити вече го нямаше.
Беше нощ и каруцата пълзеше по пустия селски път. Колелата тихо скърцаха в дълбокия, ситен пясък и заглушаваха тъжния тропот на Джон-Брауновите копита. Джизъс Фивър бе отворил уста само два пъти и всеки път, за да изрече към мулето страшни заплахи за зверски мъчения; щеше да го одере живо или да му сцепи главата със секира, но най-вероятно и двете едновременно. Накрая той се бе отказал и все така свит върху седалката бе заспал.
– Много ли остава? – попита Джоуел, но отговор не дойде. Юздите висяха увити около китките на стареца, но мулето умело дърпаше каруцата и без негова помощ.
Отпуснат като парцалена кукла, Джоуел се бе изтегнал върху леглото от чували, а краката му висяха от края на каруцата. Южното небе бе понесло фината решетка на звездите, подобна на асма и очите на Джоуел преплитаха тези разклонени лозници и намираха в тях снежнобели картини: камбанария, фантастични цветя, котка в скок, очертания на човешка глава и още много странни видения като тези по замръзналите зимни прозорци. На луната ѝ оставаше малко до пълнолуние, беше ясна и леко червеникава на цвят. Вечерният вятър страховито развяваше шалове испански мъх по върховете на околните дървета. От време на време светулките си предаваха тайни сигнали в мекия мрак. Доволен и спокоен, той се вслушваше в далечните, мелодични звуци на нощните насекоми.
Изведнъж той чу над въздишките на самотната местност да се извисява детски дует. „Какво ще прави бедното канарче…“ Като някакви привидения те изникнаха пред очите му, забързани под лунната светлина покрай обраслия отстрани път. Две момичета. Едното вървеше с изящна лекота, но другото се придвижваше отривисто и бързо като момче и точно нея Джоуел разпозна.
– Хей, здравейте – смело каза той, докато каруцата ги задминаваше.
И двете момичета осезаемо забавиха крачка. Непознатата, сякаш изненадана, извика:
– Виж ти, Боже мили!
Тя имаше дълга-дълга коса, която се спускаше покрай бедрата ѝ, а лицето ѝ, доколкото той можеше да го разгледа в тъмнината, изглеждаше много мило, много хубаво.
– Не е ли прекрасно от твоя страна, че минаваш от тук и ни предлагаш да ни хвърлиш?
– Заповядайте – каза той и се отмести, за да стори място.
– Аз съм госпожица Флорабел Томпкинс – заяви тя, след като пъргаво скочи до него и оправи полата си. – Това е каруцата на Скъли, нали? Разбира се, Джизъс Фивър… Ама той спи ли? Е, това вече е прекалено.
Тя говореше бързо, сякаш птица пърхаше, а израженията, които се меняха върху лицето ѝ, биха прилягали на някоя стара дама.
– Хайде, сестро, има място, колкото си искаш.
Сестрата упорито крачеше след каруцата.
– Имам си два крака и не съм такава фльорца, че да не мога да ги движа, но все пак благодаря – каза тя и с преднамерен жест си пристегна гащетата.
– Можеш да се повозиш – несигурно каза Джоуел, като не намери какво друго да направи. Тя беше странно момиче, в това нямаше никакво съмнение.
– О-о, дрън-дрън – каза Флорабел Томпкинс. – Изобщо не ѝ обръщай внимание. Ей на това мама му вика ината на Айдабел. Остави я, ако иска да си потроши краката, какво значение има това? Не се опитвай да я убеждаваш, тя е доста твърдоглава. Питай който си искаш.
– Ха – това бе единственото, което Айдабел каза в своя защита.
Джоуел погледна едната, после другата и заключи, че повече му харесва Флорабел; тя беше толкова хубава или поне така му се струваше, макар и да не можеше да види лицето ѝ толкова добре, че да съди със сигурност. Освен това сестра ѝ беше мъжкарана, а той имаше специално отношение към мъжкараните още от времето на Айлийн Отис. Айлийн Отис беше набито, грубо момиче, което живееше в неговия блок в Ню Орлиънс. Тя имаше ужасния навик да го връхлита изневиделица, да му сваля панталоните, а после да ги закача високо на някое дърво. Това беше доста отдавна, но той все още изпадаше в гняв при спомена. Червенокосата сестра на Флорабел си беше чиста Айлийн Отис.
– Знаеш ли, ние си имаме прекрасна кола – каза Флорабел. – Зелен шевролет. В него могат спокойно да си се возят шест души. Освен това има истински щори с разни бебенца, нарисувани на тях. Татко спечели този прекрасен шевролет на бой с петли и аз мисля, че това е възхитително, но мама не смята така. Мама е честна като сълза и не обича боевете с петли. Всъщност искам да знаеш, че ние обикновено не се качваме така при непознати, но… ние познаваме Джизъс Фивър много добре… или поне така може да се каже. А ти как се казваш? Джоуел? Джоуел чий? Нокс… е, Джоуел Нокс, обикновено татко ни кара към града с нашата прекрасна кола…
Тя ломотеше ли, ломотеше, а той нямаше нищо против да слуша поне до момента, в който обърна глава и му се стори, че сестра ѝ го гледа някак странно. Размяната на погледи продължи и в един момент луната разкри техните сериозни, но заинтригувани изражения, които сякаш искаха да кажат: „И на мен не ми правиш особено впечатление…“
– …но веднъж като тръшвах вратата, без да искам притиснах ръката на Айдабел. – Флорабел все така говореше за колата, – и оттогава нокътят на палеца ѝ не ще да расте, стои си така, един черен и грапав. Но тя изобщо не плака, прояви голяма смелост. Аз лично не бих понесла да имам такъв отвратителен… покажи му ръката си, сестро.
– Ти само почакай и ще ти я покажа. Само че ще я получиш там, дето най-малко очакваш.
Флорабел подсмръкна и хвърли към Джоуел злобен поглед, защото той се бе изсмял.
– Изобщо не бива да приемаш Айдабел за човешко същество – заплашително изрече тя. – Питай който си искаш. По грозното ѝ държане не можеш и да предположиш, че идва от такова заможно семейство като моето, нали?
Джоуел се въздържа от отговор, тъй като знаеше, че каквото и да кажеше, щеше да сгреши.
– И аз така мисля – каза Флорабел, обръщайки мълчанието в своя полза, – не можеш да предположиш такова нещо. Но е така, защото сме близначки. Родени сме в един ден, само че аз десет минути по-рано, така че съм по-голямата. И двете сме на дванайсет години, скоро ще станем на тринайсет. Флорабел и Айдабел. не е ли отвратително, че имената ни така се римуват? Само мама мисли, че е много хубаво, но…
Джоуел не чу останалото, защото внезапно забеляза, че Айдабел бе престанала да следва каруцата. Тя бе някъде далеч назад и тичаше ли тичаше като някакво бледо животно през морето от плевели, чиито вълни се разбиваха в острова кучешки дрян, който цъфтеше като морска пяна върху черен бряг. Но преди да успее да обърне внимание за това на Флорабел, тя изчезна сред огрените в сребриста светлина дървета.
– Не се ли страхува да ходи сама там в тъмното – каза той и посочи мястото, където се бе скрила от погледа му.
– Това дете няма страх от нищо – с равен тон заяви Флорабел. – Не се притеснявай за нея; ще ни настигне, когато си реши.
– Но в тази гора…
– О, когато сестра ми си науми нещо, изобщо не питай защо. Ние сме близначки, както ти казах, но мама казва, че господ винаги праща някаква злина след нещо хубаво. – Флорабел се прозя и се отпусна назад, а косите ѝ се разпиляха върху раменете. – Айдабел няма страх от нищо; дори когато бяхме съвсем малки, тя ходеше в имението на Скъли и надничаше през всички прозорци. Даже веднъж успяла добре да разгледа братовчеда Рандолф.
Тя лениво се протегна и улови една светулка, която пулсираше със златна светлина над главата ѝ.
– Харесва ли ти да живееш там?
– Къде там?
– В имението, глупчо.
– Може и да ми хареса, но още не съм го виждал – отвърна той. Лицето ѝ беше съвсем близо и той прочете в него разочарование от отговора. – А твоята къща къде е?
Тя махна с ръка.
– Малко по-нагоре. Не е далеч от имението, така че можеш някой път да дойдеш на гости – Флорабел подхвърли светулката нагоре и тя остана във въздуха като малка луна. – Аз, естествено, нямаше откъде да знам дали живееш в имението или не. Никой не вижда хората, които живеят там. Там може и самият дядо Господ да живее и никой нямаше да разбере. Ти да не си…
Думите ѝ бяха прекъснати от ужасяващ, парализиращ вой и кършене на клони в заобикалящия ги мрак. От един храст на пътя изскочи Айдабел. Тя размахваше ръце и виеше яростно.
– Ах, ти, глупачке! – изкрещя сестра ѝ, а Джоуел не реагира, защото сърцето му се бе качило в гърлото. После той се обърна да види реакцията на Джизъс Фивър, но старецът все така дремеше. Дори мулето не бе нарушило равния си ход.
– Какво ще кажете за това, а? – каза Айдабел. – Помислихте си, че самият дявол е по петите ви, нали?
– Дяволът, сестро… той си е вътре в теб – каза Флорабел и се обърна към Джоуел. – Тя ще си го получи като кажа на тате, защото няма начин да стигне дотук, без да я видим, освен ако не е минала през падината, а татко я е предупредил. Тя по цял ден се мотае там и търси сладки коренчета и някой ден една голяма змия ще ѝ отхапе крака чак до коляното, помни ми думата.
Айдабел се появи със стрък дрян в ръце, като тържествуващо вдъхваше от цветовете.
– Вече ме е хапала змия – каза тя.
– Това е истина – призна сестра ѝ. – Да беше видял крака ѝ, Джоуел Нокс. Беше се подул като диня, цялата ѝ коса окапа и на всичкото отгоре два месеца беше толкова зле, че мама не ми даваше да се отделям от нея.
– Добре, че не е умряла – каза Джоуел.
– Аз да не съм ти. Зная как да се грижа за себе си – каза Айдабел.
– Така е, тя постъпи доста умно тогава – съгласи се Флорабел. – Веднага отиде в кокошарника, сграбчи едно пиле и го разкъса, никога не бях чувала такъв писък. Горещата пилешка кръв изсмуква отровата.
– Момче, теб хапала ли те е змия? – запита Айдабел.
– Не – каза той и се почувства някак не на място. – Но веднъж едва не ме сгази кола.
Айдабел се замисли.
– Да те сгази кола – промълви тя с тих глас, който издаваше лека завист.
– Ей това не трябваше да ѝ казваш – отсече Флорабел. – Нищо чудно, ако сега вземе та легне на средата на шосето.
Встрани от пътя, в ниската гора шумът от малко поточе, което се плъзгаше и ромолеше между малките камъни, подчертаваше нескромните коментари на скритите жаби. Мудната каруца превали един хълм и отново тръгна надолу. Едно по едно Айдабел откъсна листенцата от стръка, като ги пускаше по пътеката, а после захвърли голата клонка. Тя килна глава настрани, вдигна поглед към небето и започна да си тананика.
– Когато задуха северняка и сняг покрие прахоляка, какво ли прави бедното канарче?
– Отива в хамбара то на топло – продължи Флорабел, – и под крилото си се свива то, горкото!
Мелодията беше жива и те повтаряха думите, докато Джоуел също се включи и така станаха трио; гласовете им се извисяваха, кристални и сладки, всичките бяха сопрано, а Флорабел енергично дрънкаше на въображаемо банджо. После облак скри луната и в тъмнината песента замря.
Флорабел скочи от каруцата.
– Нашата къща е там – каза тя и посочи към нещо, което Джоуел виждаше единствено като празна пустош. – И не забравяй… ела ни на гости.
– Ще дойда – извика той, но вълната на мрака вече бе отнесла от погледа му двете близначки.
Малко по-късно в главата му отекна мисъл за тях, после замря и го остави с подозрението, че вероятно те са били това, за което ги взе в първия момент, когато ги видя: привидения. Той докосна бузата си и чувалите, хвърли поглед към спящия Джизъс – старецът сякаш не беше в съзнание, но тялото му гъвкаво откликваше на друсането – и се успокои. Юздите подрънкваха, а копитата на мулето издаваха звук, по-ленив от този на муха в летен следобед. От небето се изля бляскав звезден дъжд, който го заслепи и го накара да затвори очи. Ръцете настрани, свити крака, леко разтворени устни – той изглеждаше така, сякаш сънят го бе повалил с един удар.
Внезапно изникнаха стълбовете на ограда; мулето се оживи и премина почти в галоп по чакълената алея, а колелата хвърляха встрани малки камъчета. Джизъс Фивър се сепна, дойде в съзнание и дръпна юздите.
– Пр-р-р, Джон Браун, пр-р-р.
Не след дълго каруцата застина на място и се възцари тишина.
По стълбите, които водеха към голяма веранда, се спусна една жена; около жълтия глобус на керосиновата лампа, която тя държеше високо над главата си, пърхаха екзалтирани бели крилца. Сбърчил вежди към някакъв демон, който живееше само в съня му, Джоуел не усети как жената внимателно се наведе над него и се вгледа в лицето му под мъждивата светлина на лампата.
Превод от английски: Димитър Коцев (Шошо)