1. Късчета думи
Понякога се дразня от литературата. И особено от големите писатели. Да, това е странно чувство на протест срещу великомъчениците на перото, отрекли се от своя личен живот заради друг, измислен; разкъсали на парчета съществуванието си, за да скрепят от „късчетата интуиция“ и „парцалчетата откровение“ нов, само техен свят. Да, във всеки случай повече техен, отколкото е бил собственият им. И все пак съчувствието ми към тяхното страдание, неизменно пораждащо творчески импулси, не може да преодолее моята неприязън. Така е: неизмерими са мъките на тщеславието, което, притиснало реалността, е вече готово да я подмени и дори да и противопостави нов модел. А той освен, че не е годен за самостоятелно възпроизводство, но и притежава адепти, способни да направят своя избор между глаголите „живея“ и „пиша“, разбира се, винаги в полза на втория. Да, тези новоизпечени малки светове притежават удивителната способност да „влизат“ в душата на всеки читател (дори и на такива като мен!) и вампирски да му изпиват кръвта. Но трябва да подчертая, че те не се задоволяват само с това: като истински вампири го приобщават към своето братство и той, наместо да си живее живота, на свой ред започва да измисля друга действителност, която е предназначена за следващия читател и дори му вдъхва желанието да пише.
Протест. Може би и дървото протестира, когато го ашладисват. За него това е значителна промяна, но тя не му пречи да благославя болката, заедно с която е приело и неумолимата повеля да роди, да приеме това чудесно тайнство. Протестирам срещу голямата литература, пред която считам за чест да се поклоня ниско. И това не е нищо друго, освен проява на моя страх пред безграничната и сила, способна и сега да преобърне цялата ми съдба. Израснала съм в омагьосан край, където названията на нещата бяха по-ярки и истински, отколкото самите неща; където моят живот беше просто дреха, захвърлена на брега на книжна река, а животът на другите, да, животът наоколо, просто животът – бе само материал за сравнение, което винаги е в полза на литературата. Аз знаех, аз чувствах, аз вярвах, че голямата литература е нещо по-висше от живота; че Достоевски е по-плътен от него, че Шекспир е по-дълбок, че Караджале е по-многозначен, че великите писатели съвсем не създават друг живот (който да е в противовес на нашия), а просто помагат на този живот да се възражда всеки път отново и отново. Що се отнася до мен, аз винаги съм била и ще бъда самовпримчена в тревата, макар и устремена към звездите. Ще бъда късче от дума.
2. Тънък щит
Можем да си представим отношението между света и литературата като тристенна призма: едни писатели съзерцават действителността каквато е, други я виждат каквато биха искали да бъде, а трети се опитват да я променят. Но всичко се усложнява, ако си спомним, че освен това има и поети, които, веднъж видели света, са поискали да го сменят с друг – постановка, нелишена от риск, защото понякога е по-трудно да свикнеш с техния свят, отколкото с действителния. Казвам поет, а не стихотворец, да, „творец на фантазия“, у когото лъчите на реалността причудливо се пречупват в душевната субстанция, поглъщаща ги само за да преобърне и задълбочи понятията.
Но към която и категория да принадлежи писателят, от света, към който се обръща, го отделя нещо като щит, предназначен не само за отбрана, но и за настъпление. Щит, който е негово изобретение. Векове наред поетът, както синът на Зевс – Персей, е излъсквал своя щит до огледален блясък, за да надвие горгоната. Медуза, която загинала, съзряла в него отражението на своята ужасна грозота. Следователно изкуството е задължено за своите победи не само на естетическото усилие на „отражението“, но и на философското съотношение между: какво е това. и как трябва, да се разбира.
Скепсисът отне на съвременния човек надеждата, че светът е способен да потръпне от ужас, когато види какъв е всъщност. Сега, когато самотата, недоверието и войните ни осакатяват и убиват повече от всякога, поетът трябва да се превъоръжи. На призива той е длъжен да отвърне с шега. Отказвайки се от задължителното възпроизвеждане на реалността, той тръгва по друг път: на света посочва не огледалото, а своята душа, изтерзана от безброй видения (разбира се, пак от този, същия свят!). И така: не просто отражението в щита на горгоната Медуза, а нейната собствена глава, отрязана и закачена върху същия този щит за отбрана и нападение. В тънък щит се превръща днес поезията, да, в много тънък щит, зад който на реалния свят се предоставя – наивно и с вяра! – възможността да се възроди.
3. Скорост
През периодите, когато спирам да пиша, сякаш пръстите ми губят бързината или, както се казва днес, спортната си форма. Да бъда във форма за мен означава да тренирам всеки божи ден. Ако не пиша, сигурно ще забравя как се прави това. След прекъсване са ми нужни доста дни, за да се възстановя. Започвам тежко и постепенно набирам скорост. И всеки ден така – по този дълъг път, подобен на пътя на детето, което преминава през толкова фази или положения, докато е в корема на майката. Не само стилът, но и почеркът ми изгубва от своята твърдост след всяка прекъсване. Дори ръката – без достатъчно упражнения – не може да ми служи добре. А какво да кажем за това висше божество – мозъка, от мощта на което зависим всички ние? – Толкова е трудно да установим кога е верен на себе си. Изсъхнал от бездействието, ръждясал от престоя, натежал, или пък работил без прекъсване, пулсирал безкрайно… Мисля си: не е ли движението онова, дето понякога наричат талант, друг път интелект, а в случай на пределна скорост – и гений?
4. Центробежно движение
Винаги ме побиват тръпки, когато в тържествените финални мигове на състезанието видя как в слабото, нечовешки напрегнато телце на някое момиче с тенис ракета в ръка (което с последни усилия на волята и мишците изпраща топката) се съсредоточава до нелепост, до болка, примитивно и еднозначно престижът на цяла нация. В този миг за хилядите запалянковци от стадиона или за телевизионните зрители по цялото земно кълбо физическото усилие на детето се приравнява с духовните стремления на народа. Идеята е стигнала до нас от древните, но страстите са си чисто наши. Колко е жалко, че приемайки традицията, ние забравяме, че в стара Гърция олимпийските игри са се организирали върху подчертано културен фон, сред концерти и спектакли, сред декламации, речи на оратори и дори художествени изложби. В своето време те дори са включвали актьорски състезания, конкурси на музиканти и поети. Колко жалко ли казах? Трудно е да си представя как излизам на естрадата и чета стихове, а журито – какво ли ще да е то? – ме оценява и решава дали заслужавам някакъв медал. Всъщност няма да намерят много автори, които да поставят на тези везни своите душевни бездни. Не само физкултурата се е отдалечила от културата, но и изкуството на свой ред отдавна е изключило от своя речник понятията рекорд и спорт. Там, под дъбовете на Олимп, отдаващи своите клонки за венци на победителите, под слънцето, осветявало стадиони, амфитеатри, палестри и храмове – и там е съществувал култ към хармоничната красота, истински философски култ, който сега е изгубен и се е втвърдил от ревматизма на интелектуалците и ограничеността на спортистите. Там, върху горещите камъни на Олимп, сред колоните, които са по-високи от дъбовете, в сянката на колосалната, чудовищна по размерите си статуя на Зевс, дълбоката вяра е впрягала силата в юздите на мисълта, но с времето тези юзди са се разхлабили и двете – силата и мисълта – ги отнесли встрани центробежните движения. И все пак аз се опитвам да си представя как милиони и милиони телевизионни зрители, затаили дъх, се вълнуват и треперят за всеки свой епитет, как с напрежение следят победата на една метафора…
5. Беззащитните сенки
Винаги съм съжалявала великите сенки за тяхната беззащитност. С безкрайно съчувствие съм мислила за знаменитите хора. Те са погълнати от идеята за осъществяването на своя труд и, нехаейки за живота си извън творчеството, те го завещават на потомците – почитатели или ругатели – да го съдят и тълкуват.
Винаги се случва така: ако творчеството на някой стане обществено достояние, публиката започва нетърпеливо да очаква физическото му изчезване, за да протегне ръце към живота му, да пусне свободно апокрифните анекдоти (измислени още преди смъртта му), легендите и всички възможни измислици. Щом се появи смъртта (неизменно осигуряваща безсмъртие!), се появяват куп изследователи и ято свидетели, уморени от очакване. Колеги, които са му пречили и завиждали, приятели, досаждали му години наред, всички пристигат, за да демонстрират своето „разбиране“ и не на последно място своите интереси. И така, около творческото наследство се появяват „наноси“ от лъжливи спомени, волни трактовки, съмнителни сведения, от които израства образът на някакъв друг живот. Друг, защото такъв не би могъл да се роди от неговото творчество, което съществува реално и не може да предизвика съмнения.
Разбира се, не мисля, че всички които излизат със спомени и впечатления от срещите си със знаменити личности, са настроени злонамерено. Но ако все пак се изкриви малко огледалото, отражението ще се промени и хората, които и без това имат различно устроено зрение, ще го видят всеки по свой начин. Така умората може да се приеме като безразличие, страхът от загубата на време – като егоизъм, безразличието към бита – като страхливост, вкусът към самотата – като високомерие. Не твърдя, че всеки художник трябва да се разглежда извън творчеството му. Убедена съм, че единствените очила, през които имаме право да го наблюдаваме, са неговите произведения. Иначе биха се получили панаирджийски лабиринти от криви огледала, в които човек лесно може да се изгуби…
6. Лещи
Мисля, че още от най-стари времена писателите се разделят на две категории според своята смелост: едните претендират, че отразяват света, а другите (в най-добрия случай) признават, че могат да отразяват само себе си. Казах, че това принципно разделение е според смелостта им, но не уточних коя от двете категории е по-храбра. И не бих могла да уточня! Кой би казал за коя правда е нужно по-голямо мъжество: да се мъчиш да разбереш света и да създаваш неговото подобие в творбите си, или да изразяваш единствено своята персона? Нали винаги ще си служиш с някакви лещи, които неизменно променят изображението. Все пак едно е ясно: разделението по този принцип (смелостта) на две категории (не знаем коя от тях е висша и коя нисша) е свързано само с намеренията на писателите, с техните разбирания за собствените им възможности, с тяхното упорство, с техните илюзии. Що се отнася до резултатите от приложението на тези понятия и илюзии, т.е. до творчеството им – то винаги ни удивлява с невероятната си субективност. Светът е толкова огромен и многолик, за да се нуждае от нещо друго, освен от тълкуване! Но ако трябва да признаем, че всяка литература е повече или по-малко фантастична, че тя е по-скоро зрителен ъгъл за своя автор, отколкото реален поглед върху нещата – тогава ще разберем защо е нужна тази класификация. Да, при писателите можем да говорим за кураж, за мъжество от особен род, за смелостта да гледаш истината в очите, да си честен пред самия себе си, да осъзнаеш предела на собствените си възможности. По този начин откровено фантастичната литература може да бъде единствената реалистична литература, т.е. литература, способна да осъществи честен и разумен контакт между наблюдаващия субект и наблюдавания обект. В този смисъл цялата голяма световна литература с нейните шедьоври, носещи отпечатъка на своите създатели, е определено фантастична. Какво друго освен фантастика са романите на Достоевски? Треската на самопознанието, от която страдат неговите герои, способни на полети и падения. Не е ли фантастичен светът на Дикенс със садистите – възрастни и мазохистите – деца, свят, в който училищата напомнят лудници, а обществото – зверилник, чиито обитатели са готови всеки миг да изкъртят решетките на своите клетки? Фантастиката на Караджале е по-силна в комедиите, отколкото в разказите му – фантазии, защото да фантазираш означава не да се отделяш от жизнената правда, а да проникваш все по-дълбоко в нея, да я разчленяваш до неузнаваемост, и то с инструмент, който владееш единствено ти. Като всеки човек на изкуството писателят дава и нещо друго, по-различно от реалността. Тъкмо от това друго се нуждае тя, за да бъде по-добре разбрана и оценена. Наистина никой не би носил очила с обикновени плоски стъкла – този, който иска да види света, може да направи това и с просто око.
7. „Да бъдеш“ или „да гледаш“?
Не помня как и кога за първи път стигнах до мисълта, че на този свят всичко – добро или лошо – може да ми бъде от полза. И любовта, и най-неприятното събитие. Нали всичко е опит, а всеки опит е придобивка! Но ми се струва, че съм била достатъчно млада (защото наистина съм искала да стана голяма), когато съм стигнала до това утешение: всяка обида да приемам като урок, нали колкото повече учиш, толкова повече ще пораснеш?
Така или иначе, но оттогава мен нищо не ме разколеба и ако времето успя да измени нещо, все пак тази идея остана. Да, остана, макар и малко променена. Когато ми се случват неприятности, аз се утешавам с това, че мога да си извлека от тях поука, а това означава, че старостта е все още далече…
Искам да отбележа, че за най-сериозните неща аз говоря само полушеговито. Лекомисленият тон е като маска – не скрива, а само стилизира сериозността на думите. С времето моята абсолютна вяра в благотворността на всеки опит и в пречистващата сила на страданието се превърна от жизнен принцип в моя съдба, в това число и в литературна съдба. Всичко, което се случва с мен, обогатява моето знание, а жертвите пред олтара на знанието – ако ми провърви! – се разпалват от огъня на божиите очи и се превръщат в страници.
Винаги далече от дома, винаги черпещ вдъхновение от своя собствен живот, моят дух не може да бъде истински сломен и уязвим. Той е твърде зает, твърде е съзерцателен! Да бъдеш или да гледаш – тези два глагола яростно се борят при избора на нашата съдба. Да бъдеш или да гледаш – това е въпросът!
В подобна перспектива да очакваш означава не да губиш време, а да се причестяваш с колективната психология, в любопитните и прояви, да се окажеш излъган е не само болка, но и откритие. Да пътуваш с автобус, да посещаваш болен, дори самият ти да боледуваш, да разговаряш с дете, да ходиш на пазар, да се срещаш с познати, да търпиш несправедливости, да слушаш похвали, да бъдеш обичан или необичан – нова са вече не житейски дела, а магически ситуации, повдигащи завесата на света, случай да се открият зад нея поразяващи тайни.
Да бъдеш, за да гледаш – това е най-добрата терапия, това е лечението!
Превод от румънски: Огнян Стамболиев