истерична поема
Пролог
I
Ех, че хубаво местенце!
Направо да изпърхаш от възхищение.
Небе. На небето слънце. Облещено и жълто като тенеке, слънцето, представете си – свети!
Земя. По земята планинки, горички, рекички и дори моренце.
Между всичко това, по път и без път, насам-натам се движат хора и бог знае още какво… Браво!
Тук само да си се родил и да живееш, да живееш…
Да пърхаш и да живееш – никога няма да ти омръзне!
II
Чуден и забележителен беше град Славноцарево!
Имаше си:
Гаричка! – с влакчета.
Площадче! – с часовник.
Рекичка! – с мостчета.
И люляково паркче с алейки и пейки!
И още:
Градчето си имаше улички, по които можеш да вървиш на два крака… А ако се наложи и на четири.
Край уличките за всеобщо удивление – къщички! С покривчета и прозорчета…
А какво има зад прозорчетата – не се вижда, защото там живеят хора.
Хората бяха толкова невероятни, че всички невероятности, изброени до тук, просто започват да бледнеят, бледнеят, треперят, превръщат се в сапунени балони, мараня, пяна, въздух и накрая изчезват.
III
Как живееха хората?
Първо – те се раждаха.
Второ – започваха да умират… Хапваха, пийваха, изтъркваха някоя дрешка и умираха. Ядяха пиеха и умираха, ядяха пиеха и умираха – докато един ден вече нито ядяха, нито пиеха – защото бяха мъртви.
Трето – заравяха ги в прекрасната черна пръст.
И по опулените им лица в ковчезите не личеше да са разбрали нито защо са живели, нито пък за какво са умрели.
IV
Но нека хвърлим един поглед на популярната историческа брошура „Славноцарево расте и разказва“ – формат 60/90/16, тираж 500 000, 23 с.
„Най-старото познато на историята население в днешните славноцаревски земи са койлалеситамите.
Те били хубави хора. Кръглолики, с възкриви крака, между които можело да притича куче захапало кокал. Били повече плешиви отколкото високи. Имали толкова дълги и грапави езици, че с тях можели да се почесват зад врата. Обичали да седят по турски на сянка и с езиците си да ловят заблудените във въздуха мухи и да местят пуловете на таблата.
И Херодот и Тукидид ги наричат „лапнимуховци“.
Но Хезиод например, нищо не споменава за тях.
Около XIII век преди Христа, откъм запад, възседнали куци волове – нахлули видемите. Дълги и тънки мъже, които предпазливо се оглеждали наляво-надясно. Затова приличали на чудещи се тръстики.
Харесали те тази земя и останали тук. Млеконадоят на куците крави нараснал и видемите скоро открили таратора. Супата от краставици станала национално ястие, символ на благополучие. А изречението „Я си бъркай таратора!“ – свещен девиз, който красял знамената.
Херодот ги нарича „въртоглавци“. Тукидид – „тараторковци“. А Хезиод и за тях нищо не е чувал.
Под булото на нощта, към 21 часа на 26 май, през 4-та година от новата ера, и славноцаревските земи се явили – долонкоките. Не били нито много високи, нито много ниски – а направо съвсем средни. Въпреки това умеели внезапно да се появяват и още по-внезапно да изчезват. Така объркали сметките на много племена и народи. Подгонени от тях викингите доплували до Америка. Китайският император заради тях издигнал Великата китайска стена. И когато сънувал кошмари – сънувал долонкоки. А ако някой от мандарините му го ядосал, крещял в лицето му: „Ще те дам на долонкоките – така да знаеш!“
Повече от всичко долонкоките мразели някой „да им се прави на интересен“ или пък „да знае много, много“. В такива случаи били безпощадни и одирали провинилия се с кремък. А ако нямали време – просто му отрязвали главата.
Бащата на историята – Херодот ги нарича „главорези“. Тукидид, като говори за тях, просто се чуди с какви думи да ги нарече. А Хезиод и за тях разбира се, нищо не знае.
Долонкоките изклали лапнимуховците и тараторковците и така от тези три племена се образувало днешното природонаселение.
Щом се образувало населението седнало по турски, започнало да си върти главата наляво-надясно, да лапа мухите и съсредоточено да си бърка таратора.
От тази стара юнашка епоха, до днес са запазени много предания и легенди.
V
Предание за двамата, юнаци
Живял някога Голям юнак. Появяла ли се ламя или друго чудовище, хората него викали да отреже главата на страшилището. Юнакът никога не отказвал. Така той ликвидирал сто и девет лами, светил маслото на шестнайсет вещици и изплашил до смърт голямо количество вампири и таласъми.
Постепенно ламите и привиденията започнали да отбягват този край и да ходят другаде, където нямало чак толкова големи юнаци.
Това било добре дошло за юнака. Той станал Най-големия от всички юнаци и се оженил за Най-красивата от всички царски дъщери. (Тя, разбира се, имала половин царство зестра.)
Като нямало вече какво да прави, юнакът организирал състезания по надяждане и надпиване. И нали бил Най-голям юнак и цар – винаги излизал победител.
По тия места в схлупената къщурка на стария си баща, живеел един момък, който не бил Голям юнак. Той бил отрязал главата само на една Куца Ламя, която приживе всички взимали на подбив. За това никой цар не го искал за зет. Денем момъкът варял клечки, лапал мухите и гонел Миаля. Спял в плевника, а нощем чакал да се появи Голямата Ламя. Надявал се да я убие и така да стане и той Голям юнак.
Една сутрин, двамата му по-големи братя, дошли при него и казали:
– Стига си гонил Ми’аля! Или ставай юнак като юнаците, или… Не, че ти казваме нещо, но до кога ще те храним?! Ни тъ ли ’исрам?!
Те давали на брат си таратор, колкото да не умре от глад, но постоянно му натяквали: „Я виж, какви юнаци са се навъдили по земята! А ти?!“
Хвърлили му и този път един вчерашен вестник и тръгнали към бащините си ниви. Над тия криви ниви те като порядъчни юнаци бачкали от тъмно до тъмно с куците си бащини волове…
Момъкът не обърнал внимание на думите им. Но вечерта, за да не заспи, докато чакал ламята и трошал орехи – взел да прегледа вестника. Там прочел, че Най-големият юнак обявява състезание по надяждане и надпиване между „всички желаещи юнаци“.
И тази нощ ламята никаква не се видяла. На сутринта, премалял от глад, момъкът се отърсил от сламата и тръгнал към царските палати.
Като стигнал там, масите вече били сложени. Седнал от единия край и започнал: схрускал дванайсет кокошки, глътнал тринайсет печени агнета и разкъсал и изял четиринайсет бивола. А меховете, които пресушил, поради голямата скорост, реферите на успели да изброят. Нали братята му го държали толкова време гладен – никой не можел да го надвие. Другите юнаци хапнали по две-три печени агнета и с издути тумбаци се натъркаляли под масите.
Държал се само Най-големия юнак, който имал вече тренинг в тия работи, но и той по едно време изпъшкал:
– Уф, подуф са!… Ти си Голям юнак!
– Не! – рекъл момъкът и очите му светнали. – Аз съм Най-големият юнак! Айде да се бориме, със саби да се колиме, да видим кой ще отреже главата на другия.
– Чакай сега… Юнаци сме – трябва да се разбираме! – заувъртал го Най-големия юнак, въпреки че бил цар. През годините коремът му бая се издул и му пречел в боя.
Но момъкът безцеремонно извъртял меча си и му отрязал главата. Тъй както цял живот копнеел да стори това с някоя Голяма ламя или страшилище.
Оженил се за вдовицата със зестрата и сам станал Най-голям юнак и цар. Заживели мирно и щастливо.
Щом си спомнел за гладното време в плевнята, юнакът пак организирал състезания по надяждане и надпиване… Но на тях канел само проверени и сигурни юнаци, а не разни гладници и голтаци. Казват, че накрая юнакът и другарите му – изяли цялото онова половин царство зестра, което ламите не успели да изядат и пищисани и паникьосани – отдалече отбягвали.
От това и други подобни предания, днес черпим богати и разнообразни познания за бита и нравите на древните жители. За богатствата и великолепието на някогашния град, който според преданията и като столица се наричал Царево…
VI
Нататък в брошурата „Славноцарево расте и разказва“ са поместени пасажи от апокрифното произведение на коварния византийски историк Йоан Скибица.
Похода на автократа Йоанъ Цимисхий в лето 760-то
[…] „след победата при Аркадиопол, той (Цимисхий) се отправил към Преслав, където го очаквали Светослав и печенезите – разказва Скибица. – Но понапред трябвало да мине през Царево. Като чул царственото име на този град и като разбрал за свирепия нрав на жителите му, автократа се стъписал.
Сбрал генералите си пред картата и започнал да слуша от тях мъдрости – как да превземат Царево.
– Аз предлагам да-а-а… Да!… Разбирате какво имам предвид, нали? Да – казал първия генерал.
– Да. Аз съм напълно съгласен с уважаемия колега – подхванал втория генерал. Но не мисли ли той, че с това ни излага на-а-а необмислена опасност? И като се има предвид, че варварите… варварите… Да! Изгубих си мисълта. Тук беше някъде, ама-на!… Ей сега я гледах тук някъде… Колега, продължете, ако обичате – и вторият генерал се навел под масата да търси изгубената си мисъл.
– Я не ми се праскайте! – отсякъл третия генерал, който в свободното си време са занимавал с магия и обичал да се представя за професионален магьосник. – Аз ще превърна нашите войници на черни котараци, сиви кукумявки и розови киликанзери. Така те лесно ще прескочат тарабите на крепостта и ще изкормят варварите по леглата им!
Накрая той (Цимисхий) се покашлял:
– Правете каквото ще правите, ама си опичайте акъла! Да не стане само някой сакатлък с легионите, че после – не знам. Не знам как ще се оправяме!?
Това показва – твърди Скибица – колко голям бил страхът му пред този град.
На жена си Теодора, той (Цимисхий) писал с разтреперан почерк:
„…Жена!… При Аркадиопол ги бихме, ама лошото е напред. Ех, веднъж да минем през столицата на долонкоките…! Доре! Ако стане нещо – да не се тревожиш! Ако ли пък остана жив и здрав – прати ми едни вълнени шушони…“
На другата сутрин – продължава Скибица – ромейските войници, като се престрували кой на котарак, кой на кукумявка, кой на киликанзер, оградили Царево. Били взети и обичайните предохранителни мерки – копията скривали небето, така че и пиле не можело да прехвръкне.
Но каква била почудата на ромеите, когато вместо със стрели и боздугани, в тъмнината откъм Царево ги посрещнали с викове „Слава! Слава! Слава!“
Император Йоан Цимисхий (той) тържествено влязъл в града и под нестихващите възгласи на тълпата – побил знамето си в един хълм на центъра му. Знак за победа.
Изведнъж от мястото където се забило знамето избухнал воден фонтан. Калната струя умила очите на императора и неприлично препикала червената му мантия.
Веднага двама дути от свитата на автократа направили експертиза на водата. Установило се, че тя е лековита, минерална и много полезна.
Преди да продължи към Преслав, където го очаквали Светослав и печенезите, Йоан Цимисхий (той), пожелал да се изкъпе.
Незабавно на мястото на лековития извор му построили баня.
Населението поднесло сапун и пешкири.
Императорът се изкъпал. Междувременно пристигнали и вълнените чорапи изпратени от жена му Теодора. Неясно как, въпреки многобройните млади любовници, които я заобикаляли, тя успяла да ги изплете и изпрати навреме. Потайни и неясни са женските работи! – възкликва Скибица.
Императорът обул чорапите и под нестихващите възгласи на тълпата „Че-сти-то! Слава! Че-сти-то! Слава!“ – напуснал града.
На другия ден населението научило, че с императорски указ града е прекръстен в Славноцарево…“ – твърди хитрият византиец Йоан Скибица.
Император Йоан Цимисхий (той) повече никога не стъпил по тези места. Но градът останал за нас и за историята с името Славноцарево.
Такива и други подобни истории се разказват в илюстрованата историческа брошура „Славноцарево расте и разказва“.
VII
Дупката.
Дуп-ка-та.
Дупката може и да е била от копието на императора, а може и от нещо друго…
Напълно неочаквано и съвсем изведнъж от нея започнал да изригва вятър! Ураган – могъщ и весел. Дупката се уголемила, набъбнала, а заедно с нея в бурята растял и хълмът!
Скалите се пръскали с писък и грохот сред фонтани от кал.
С истерично квичене са разцепвали дърветата.
Обезумял, дивечът се спускал из ниските храсталаци да търси спасение и оплетен о тях – заливал ги с кръв и димящи черва.
Дупката зейната към небето – огромна, кокалеста и алчна като устата на шаран.
Това вече не била обикновена дупка, а кратер, който раздирал с острите си върхове фустите на облаците.
Впрочем, гледано от небето, всичко изглеждало така, сякаш върху лицето на земята изниква най-обикновена, досадна и безпричинна пъпка.
Някои направо си признават, че никаква дупка не е имало. Но историята на Славноцарево се разделила на две. Както историята на света се дели на преди и след новата ера.
VIII
Кратерът променил местния климат и населението се сдобило с много и най-различни ветрове. Полъхът Дух Дух и вечерникът Бух Бух, горещият вятър Скорозрейко и тайфунът Съборач, който събарял шапките на хората.
Скорозрейко беше горещ и от него тенджерите загаряха. Вихрушката му носеше със себе си като картонени кутийки – фабрики и църкви, хотели и млекоцентрали. Край хълма падаха и се подреждаха: болници, конюшни, казарми, училища, съдилища, театри, бойни кули, редосеялки и университети!
А накрая се появяваше нещо средно между кметство и дворец, над който се вееше знаме с девиза „Я си бъркай таратора!“ Владетелят стоеше вътре и си бъркаше таратора. И гражданите бъркаха – всеки своя таратор, който се лееше гъст и в несметни количества.
Но друг път духваше тайфунът Съборач. Силен като ураган и по-страшен от Сироко. Първо той събаряше шапките на гражданите, а после поред във въздуха литваха: университетите! и редосеялките, бойните кули, театрите, съдилищата, училищата, казармите, конюшните, болниците. Гражданите гонеха шапките си по улиците и се чудеха какво да спасяват по-напред. Когато всичко утихнеше, запретваха се и събираха каквото можеха. Но никога не оставаше повече от:
Гаричка – с влакчета!
Площадче – с часовник!
Рекичка – с мостчета!
И люляково паркче с алейки и пейки.
Понякога се намираше Някой, който да се изкатери нависоко и да се провикне така, че да го чуят всички:
– Животеца ми отиде, гражданиииииииии!
Но никой не му обръщаше внимание.
Сутрин гражданите се събуждаха. Отмятаха одеялата и правеха гимнастика. После с измити зъби хукваха към автобусите, които ги отнасяха на работа. Там лепяха марки с дългите си езици, плюнчеха химически моливи, духаха на обли и квадратни печати или усърдно си въртяха главите наляво-надясно. После раздрънканите автобуси отново ги хвърляха пред къщи. Където първо прочитаха вестника – а после се напиваха. Изпикаваха се. Съвестно си измиваха зъбките и лягаха да спят.
Момичетата се превръщаха в стиснати счетоводителки, злобни касиерки, хитри продавачки или алчни сервитьорки. Лъскаво и глупаво обличаха трътлестите си тела, а очите им плуваха в безпощадна животинска похот. Обичаха гювечите, мушамите на квадратчета, евтините репродукции, пеньоарите на баклавички, ликьора „Тути-фрути“, праните пижами, серийния филм след новините и златните синджирчета с кръстче, котвичка и сърчице. Подпрели цици по балконите, стръвно чоплеха семки с руменобузите си зурли или наклякали сред бъзето и троскота край кривите панелни блокове варяха лютеница, клюки и компот. Ненавиждаха мъжете си, че бяха бедни или глупави, но обожаваха децата си и думичката „магазин“…
Момчетата ставаха безропотни работяги, безогледни кариеристи, безочливи спекуланти или инфантилни маниаци. Сутрин лъхащи на спарено, сапун и бръснарница, друсаха се в автобусите, а вечер потни се търкаляха по кръчмите или стиснали мрежички -тихо клатеха хляба към къщи. Обичаха ракията, рушвета, салатата, таблата, анцуга с чехлите, моабета, търговията, евтините курви, авантата, изгнилите си таратайки, бабаитлъка, шарените сенки и сладките кафета. Псуваха на майка тарикатите, артистите, богатите, професорите, жените си, държавата и часа дето са се пръкнали в нея.
Ето за това от време на време Някой не издържаше. Изкатерваше се на високо и с пискливо, бяло гласче се провикваше:
– На голямо течение живеем, гражданиииии! Животеца ми, животеца-а-а-а-а-а-а…