Роза в чашата

През онази година паднаха такива дъждове, каквито не се помнеше да са се изливали някога. Като заваля от януари, та не спря до началото на юни. Спомням си и до днес, защото тогава написах най-много разкази и статии от когато и да било, тъй като не излизах от стаята да се размотавам нагоре-надолу. Тогава живеех в един малък провинциален град, понеже бях взел продължителен творчески отпуск да пиша книга с разкази. Наех си стая в хотела и всеки ден до късно през нощта пишех. Обядвах и вечерях в ресторанта на първия етаж, а закусвах обикновено в стаята. Всички жители на града ме познаваха, докато с хората, обслужващи хотела и ресторанта бях станал като роднина.

В ресторанта имах маса, на която никой друг не сядаше. Сервираше ми Зана – младо момиче с красиви сини очи и дълга плитка като героините от нашия фолклор. Щом се появях, тя изтичваше в кухнята и поръчваше ястията, които обичах. Поднасяше ги мълчаливо и се отдалечаваше, за да обслужи и останалите, макар и малко на брой хора, които идваха в ресторанта. На масата ми винаги имаше роза, натопена в чаша вода…

[…] В едно дъждовно утро, взех куфара си, китарата, голямата чанта с ръкописите и хартията, шлифера, палтото – с една дума цялото си богатство и се сбогувах с градския живот. Далеч от хотела ме чакаха Кол Марк и Дудуш с една ГАЗ-ка на горското стопанство. Трябваше да стигна до края на улицата, която прекосяваше целия град. Както вървях така натоварен, с измокрени коси и лице, чух зад себе си потропването на женски токове, което ставаше все по-припряно. Не извърнах глава. След малко над мен видях розов чадър. Беше чадърът на Мери.

– Ти сериозно ли си решил? Наистина ли отиваш да живееш в стопанството?

– А, Мери! Извини ме, че не мога да се ръкувам, тъй като и двете ми ръце са заети. Да, Мери, наистина – отвърнах.

– Дай на мене чантата, китарата и палтото – каза тя, като ги издърпа от ръката ми, въпреки че аз се възпротивих.

– С какво ще пътуваш?

– На края на булеварда ме чака Кол Марк с една ГАЗ-ка. Ще живея при него в дървената къща край потока. Можеш да ни направиш едно посещение от „куртоазия“, госпожица Мери – засмях се, като я погледнах с крайчеца на окото си.

Тя помръдна рамо и несъзнателно се блъсна в мен.

– Ти си голям формалист.

– Това пък откъде го измисли? – попитах и за миг спрях.

– Понеже името ми е Мери, лесно ти е да сложиш пред него едно „госпожице“. Ами ако се казвах Усмивка да речем, как щеше да се обърнеш тогава към мен?

– В психологията това се нарича свързване на представи – отвърнах, без да помръдвам от мястото си.

– И тази китара я носиш проформа. Като не знаеш да свириш, защо я мъкнеш?

– Нося я, за да се науча в гората да свиря.

– Хайде върви, че се измокрихме! – каза Мери и ме побутна с рамо.

– Ти още ли ми се сърдиш?

Тя смръщи вежди.

– Тогава ме хвана яд на мен. На теб не ти се сърдя. Не трябваше да идвам да разговаряме в хотела. Впрочем ти постигна целта си – успя да ме обидиш и да ме унижиш – отвърна и за малко не се разплака.

– Не съм имал подобни намерения. Дори не съм и сънувал нещо такова. Ти сънуваш ли? Положително сънуваш. Понякога може би се събуждаш и после несъзнателно продължаваш същия сън оттам където е бил прекъснат.

– Млъкни! Откъде знаеш? Кой ти е казал, че с мен често се случва това? Кой? – извика Мери под дъжда насред булеварда.

– В това няма нищо странно. Стигнал съм до този извод от личен опит – отвърнах.

След това докато стигнем до колата и двамата млъкнахме. Там заварихме само Дудуш и шофьора. Дудуш се ръкува с Мери и се обърна към мен: – Двуцевката, която ти обещах и всичките такъми са ти в хотела.

Мери взе да гледа ту Дудуша, ту мене. По лицето ѝ се изписа необяснимо безпокойство.

– Ти наистина ли вземаш и пушка? – попита, без да откъсва очи от мен.

Дудуш я погледна учудено. По бризента на газката тропаше дъждът.

– Я се качете, няма смисъл да се мокрите! – обади се шофьорът, докато подреждаше нещата ми в колата.

Мери седна отпред, сякаш заедно отивахме да живеем в горското стопанство. И тримата мълчахме. Ако вместо Мери беше Зана щеше да хвръкне от радост, да пляска с ръце и да подскача на седалката с викове: „Колко е хубаво, колко е хубаво!“ А Мери горда мълчеше и гледаше напред, като да бе много загрижена за това пътуване. Докато мислено сравнявах двете, Мери се обърна към Дудуш, без да извръща глава:

– Не трябваше да даваш двуцевката си на Мина. Ще започне да се занимава само с пушката. Ще си губи времето да пълни патрони. А когато се открие ловният сезон по цял ден ще снове из горите… – каза Мери.

– На него не му липсва воля, а ловът само ще го сближи още повече с хората – отвърна Дудуш.

В колата отново настъпи мълчание. Пръв го наруши шофьорът.

– Вие имате и китара. Защо не посвирите? В дъждовно време музиката добре действа.

Мери се разсмя на глас. Шофьорът смръщи лице, тъй като помисли, че се присмива на думите му.

– B гopaтa ще ce научи дa cвиpи – зacмя ce oтнoвo Mepи.

– Hикoгa не e къснo човек дa ce нayчи нa нeщo. Фан Ноли¹ зaпoчвa дa кoмпoзиpa нa cтapини. C пoлoжитeлнocт знaeш, Mepи, cимфoничнaтa пoeмa нa Hoли „Cкeндepбeг“². He допускаш ли, че и aз мoжe дa cътвopя cлeд гoдинa oпеpa, oзaглaвeнa дa peчeм „Mepи?“

Шoфьopът зaпoчнa дa ce cмee. Дopи и Дудуш ce ycмиxнa. Caмo Mepи зaмълчa и изoбщo не реагира, зaщoтo умееше дa ce влaдee и тpyднo губеше caмooблaдaниe.

Haкpaя дoйдe Koл Mapк – диpeктopът нa cтoпaнcтвo. Mepи oтвopи вpaтaтa и пoнeчи дa слезе, но Koл cлoжи нa гъpбa ѝ шиpoкaтa cи длaн и кaзa:

– Aкo иcкaш, eлa и ти дo cтoпaнcтвoтo.

– Ho c какво ще ce въpнa?

– Пoдиp oбяд кoлaтa пaк ще cлeзe дo гpaдa – oтвъpнa тoй.

Mepи зa миг ce пoдвoyми.

– Дoбpe, ще дoйдa.

– И aз биx дoшъл – oбaди ce Дудуш.

Кол Mapк ceднa oтзaд, a Дудуш ce cмecти в cpeдaтa. Mepи ocтaнa дo шoфьopa.

– Hayчиxтe ли, че cкоpo cpeд нaшитe гopи ще дoйдaт дa cнимaт филм? C тяx пpиcтигa и плeмeнницaтa ми Зaнa, кoятo изпълнявa eднa oт глaвнитe poли – кaзa Koл Mapк.

Mepи извъpнa глaвa към зaднaтa ceдaлкa:

– Дoкoлкoтo paзбpax, peжиcьopът Бepти е избpaл зa снимaнe Дивяк…

– Изглeждa глaвният гepoй oт филмa не cтoи нa eднo мяcтo. От Дивяк ce пpидвижвa към гopитe oкoлo вaшия гpaд – oбaдиx ce aз.

Пocлe зaгoвopиxмe зa нaшaтa кинeмaтoгpaфия. Mepи непpeкъcнaтo пoмpъдвaшe paмeнe, cякaш и бе cтyдeнo, но не yчacтвaшe в paзгoвopa.

– Tи, Mepи, си зaпoзнaтa пo-дoбpe c пpoблeмитe нa кинотo ни, зa които гoвopи Дудуш, зaщoтo дoкoлкoтo знaя, имaш и cтyдия зa пoлoжитeлния гepoй и мacитe, ocвeн че пpeпoдaвaш пo литepaтypa – oбaдиx ce aз, зa дa я нaкapaм дa ce включи в paзгoвopa.

– Moeтo изcлeдвaнe не е cвъpзaнo c кинeмaтoгpaфиятa – oтвъpнa тя cдъpжaнo, без дa ce oбpъщa към Hac.

– Изкycтвaтa ca cвъpзaни пoмeждy си. И кинoтo е зaимcтвaлo мнoгo oт литepaтypaтa, кaктo и тя oт нeгo – кaзax aз.

– Имa нeщo вяpнo, но зa дa ce paзглeдa обстойно въпросът ca нужни проучвания, подкрепени c дoкaзaтeлcтвa и фaкти – oтвъpнa тя.

Aз ce cъглacиx c нея, но Дудуш ѝ възpaзи:

– Ние не пyбликyвaмe нaшитe бeceди. Не вceки paзгoвop изиcквa мoнoгpaфcкa студия, тъй кaтo тoгaвa щяxмe дa paзгoвapямe нaй-мнoгo тpи пъти в гoдинaтa. От разговорете ce стига дo някoи истини, които мoгaт дa пocлyжaт нa изследванията.

Mepи ce зaceгнa:

– Аз не казах, че не мога дa разговарям, a caмo, че не съм проучвала въпросите нa кинeмaтoгpaфиятa…

В това време изкачихме хълма с боровете и излязохме на високото плато. Отдалеч горското стопанство приличаше на малък град.

– Пристигнахме! – обади се Кол Марк.

– Защо се смеете?

– Засмях се, защото Мина не знае да свири на китара.

– Наистина ли? Тогава защо сте я мъкнали чак от Тирана?

* * *

Къщата, в която щях да живея, бе обградена от високи столетни борове. Недалеч от дървените ѝ стени препускаше разпенен поток, който плющеше като водопад. От дъжда потокът бе размътен и изглеждаше още по-разгневен. За да се озовем пред къщата, трябваше да преминем по тесен колкото за един човек дървен мост.

В стаята бе студено като през есента. Забелязах широкото огнище с оджака.

– Трябва да сложим от двете страни на огнището по един миндер – обърнах се към Кол.

– Да не се каниш тук да зимуваш? – попита Мери.

– Навярно ще остана до май идната година. Това са цели девет месеца. А може и по-дълго – отвърнах замислен.

– Възможно е, защо не! – поклати глава Кол.

В това време в стаята влезе един от секачите и се обърна към Кол Марк:

– Викат ви в дирекцията. Вас и Дудуш.

– Ако не те мързи, донеси наръч дърва и запали огъня. Тук е доста хладно, а и тези хора са мокри – каза Кол на работника и двамата с Дудуш излязоха.

След малко секачът донесе дърва и запали огъня. Мери приближи стола и седна край огнището. Дъждът бе спрял, но вятърът фучеше като бесен. Един голям бор срещу къщата, с широка чадъреста корона, така се олюляваше, сякаш всеки миг щеше да се прекърши.

Станах, спрях транзистора и взех от стената китарата. Мери ме гледаше учудено. Опрях китарата на гърди, прекарах пръсти по струните, настроих я и започнах да свиря. Забравих всичко – разказите си, стаята, Мери, Зана… Изцяло бях погълнат от музиката. След известно време отместих очи от прозореца и погледнах Мери. Тя стоеше права насред стаята. Ръцете ѝ не бяха кръстосани на гърдите, а висяха отпуснати. Изсвирих още няколко акорда и мелодията секна. Станах, сложих китарата на стената до пушката и излязох навън.

След малко Мери дойде при мен.

– Какъв вятър, какъв вятър! – каза тя и изтича под бора с чадърестата корона.

– Махни се оттам! – изкрещях ѝ настойчиво.

– Какво си се развикал, като каракачанин по стадото си – отвърна тя от мястото, без да помръдне.

– Махни се ти казвам! – и се втурнах към нея. Хванах я за ръката и насила я повлякох след себе си. Тя ме одраска с ноктите на лявата си ръка. – Този бор всеки миг ще се прекърши – казах, като едва си поемах дъх.

И наистина докато стигнем до вратата, борът изпращя, наклони се към потока и се сгромоляса с трясък, изпотрошавайки перестата си корона. Смутена Мери ме погледна учудено. В стаята тя забеляза, че от ръката ми тече кръв, извади носната си кърпа и я избърса.

– Откъде разбра, че борът ще се повали? – попита тихо.

– Кората му започна да се пропуква… Забелязах, че неще става в ствола му. Навярно бе разяден от червеи – отвърнах.

Излязохме да видим поваления бор. Сърцевината на стъблото му, разядена от червеи приличаше на трици, а около тях стърчаха хиляда остри дървесинни влакна с жълтеникаво-портокалов цвят.

– Сто, а може би и повече години е дълбал малкият нищожен червей, докато повали на земята този гигант – казах.

– Ако не беше се развилнял вятърът, борът още щеше да живее – прошепна Мери.

– Щеше да живее и да умре прав. Вятърът само ускори смъртта му.

За миг Мери замълча, после се обърна към мене:

– Мина, ти си един от най-странните и проницателни наблюдатели, които съм срещала досега. Учудвам се как в разказите ти изобщо не се долавя този толкова богат опит…

– Имаш право. Аз затова и дойдох в този град и тук в гората, защото познавам недостатъците в творчеството си.

– Ти ме изненадваш и с нещо друго. Защо говориш точно обратното за неща, които много добре знаеш, защо се правиш на невежа? По този начин искаш да се подиграваш с хората ли?

– С кои хора?

– С мен например.

– Това пък откъде го измисли?

– Защо ми каза, че не знаеш да свириш на китара?

– Аз наистина не зная.

– Ти свириш като виртуоз – каза тя разпалено.

Аз само се усмихнах и влязохме вътре.

* * *

След сгромолясването на бора Дудуш дойде при мен в дървената къща, а Мери с чичо си Мараш и Кол Марк потеглиха обратно за града. Двамата седнахме край огъня и както обикновено отначало мълчахме. За миг спрях поглед на обемистото изследване на Дудуш, сложено върху масата. Станах и го взех. Той извърна дребното си лице към мен и махна с ръка:

– Остави, не се захващай с моите драсканици! По-добре да говорим за нещо друго.

Не го послушах, а седнах до него с ръкописа и започнах да го прелиствам.

– Изследването ти ми хареса, Дудуш. С удоволствие го прочетох. Най-силно впечатление ми направи разделът за някогашните годежи сред мюсюлманите във вашия край.

Дудуш размърда тънките си устни:

– Ех, древните обичаи! В онова време не би ти дошла на крак една Мери в тази стая! Нито пък Зана да тръгне из горите с някакъв си Мина, за да го води из тайните пътеки до горското стопанство… Но думата ми не бе за това. Остави моето изследване. То е по-скоро описание на предишните времена. Малко синтез има в него. Синтезът е трудна работа – каза той с известно съжаление, поради това, че не бе успял да го постигне.

Спрях поглед на раздела за годежите.

– Ти си систематизирал годежите в няколко групи. Според теб е имало шест вида годежи: годеж още преди раждането; годеж от детството; годеж с голяма възрастова разлика; годеж между хора от различни краища; повторен годеж или женитба в рамките на самото семейство и годеж при нормални условия. В последната категория смятах, че ще застъпиш проблема за любовта. Но всъщност ти свеждаш тези годежи до възрастта на момъка и девойката. Тези годежи ти определяш като най-устойчиви. Прав си. Но не е ли имало и друг вид, например годеж по любов?

Дудуш изправи дребното си тяло, но задържа поглед в огнището.

– Годежите по любов са много рядко. Понякога дори са имали фатален край.

– След като народът възпява любовта, значи е съществувала – казах, при което Дудуш изведнъж се извърна към мен.

– Не е една и съща любовта в песните с тази в живота. Онова, което народът изразява в любовните песни е по-скоро неговия идеал, мечта, копнеж. И понеже на практика това много рядко се осъществява, затова има и твърде малко песни. Разбираш ли ме?

– Напълно.

Той стана и се опита да издърпа проучването си от ръцете ми, но аз се възпротивих.

– Чувствам се като начинаещ литератор. Убеден съм, че моето писание не представлява нищо особено, освен една обстойна информация – каза той и отново седна край огнището.

След известно мълчание Дудуш продължи:

– Човек винаги иска да вмъкне нещо красиво в живота си. Той се стреми да го създаде и в този му стремеж се крие онова, което наричаме естетическо чувство. То тласка човека към творчество, което не е задължително да се изрази чрез художественото слово. Аз се залових с това изследване, за да вмъкна нещо красиво в моя живот. Безсмисленият живот е лишен от естетически чувства.

Аз отново се върнах към ръкописа. В раздела където ставаше дума за годежите с голяма възрастова разлика, Дудуш, след като обясняваше икономическите и социални причини, посочваше един действителен случай, който бе истинска трагедия.

„Преди 60 години в село Гура имало някаква девойка на име Селя – втора сестра между петима братя. Минавало време, но късметът и да се задоми все не излизал. Навършила Селя двадесет години и бащата казал: „Нещо се закучи твоята сватба, бе дъще, и една след друга все злини се сипят над къщата ни. Мулето умря, вълк отмъкна вече няколко овци, реката заля повечето от нивите ни и ги напълни с камъни…“

В това време в селото им пристигнал някакъв сватовник от Кяфбард, изпратен от овдовял наскоро шестдесетгодишен мъж. Сватовникът носел и жълтици, а в селото на девойката се продавала една хубава нива, според думите на хората за 150 златни наполеона. Бащата на Селя много искал да купи нивата и набързо се споразумял със сватовника. След седмица омъжили Селя. Старецът-младоженик живял десетина години и умрял. С едно момиченце на ръце Селя едва тридесетгодишна овдовяла. Според обичая жената не може да върти къща без стопанин. Селя била принудена да се върне с детето в бащиния си дом. Така решил родът на покойния ѝ мъж, за да си присвоят земята и богатството му. Но братята на Селя настоявали всичко да бъде наследено то дъщеричката. Конфликтът се изострил и започнало кръвно отмъщение. Убили един от рода на стареца, а след това си отишъл и един от братята на Селя. Тогава семейството я нарекло „сестрата на смъртта“. Братята взели и повторно омъжили Селя за някакъв шестдесет и пет годишен мъж от Гизар, като получили от него 80 златни наполеона. От накърнено честолюбие семейството на покойния започнало нова разпра, разгневено от това, че Селя се е омъжила извън рода им и по този начин потъпкала паметта на съпруга си. За да си отмъстят убили втория ѝ мъж. Накрая Селя умряла от туберкулоза на тридесет и седем години.“

– Според тогавашното общество – каза Дудуш, тези постъпки са се смятали за морални. И обратно, който е потъпквал нормите на обичаите се е считал за неморален човек. Нарушавала се е хармонията между личността и обществото, а всеки се е стремял към тази хармония и съчетаването на интересите. Хайде сега затвори тези страници и да поговорим за нещо друго.

По негово настояване сложих ръкописа на масата.

– Можеш да го публикуваш – му казах, докато сядах.

Дудуш се засмя.

– Когато започнеш да публикуваш трябва да имаш и други изследвания… Това което съм направил не е нищо, Мина, нищо! – отвърна той и отново сложи дърва в огъня.

Превод от албански: Марина Маринова

 

Коментари