Седем старици, без да бързат, вървят към дома на покойника. Срещат се на кръстопътя. Най-високата от тях живее на края на селото. Още по обяд се е облякла с най-хубавите си дрехи, седнала е на прага и брои ударите на камбаната. В това село стариците, стигнали преклонна възраст, считат за свой дълг да изпращат всеки покойник, без значение дали им е роднина или не. Отиват в дома му винаги първи; оплакват го, запалват му свещ до главата, без да ги интересува дали е бил добър на този свят или не. На мъртвите всичко се прощава.
Девет старици, без да бързат, вървят към дома на покойника. На всеки кръстопът броят им се увеличава. Вече са единайсет, а дванайсетата седи на прага на своя дом и слуша ударите на камбаната. Разбира: дошло е време и тя да слезе в долината; вижда единайсет старици и за да не ги кара да чакат, бърза към кръстопътя. Сякаш някакъв механизъм ги свързва и придвижва към дома на Тома Жуману. Те не бързат, но и не се бавят и не си губят времето в празни приказки. Не е хубаво да отидеш в дома на покойника рано, но не е хубаво и да закъсняваш.
– Преди двайсет години, в деня срещу сватбата на Йоана валеше проливен дъжд – казва старицата от края на селото.
Другите четиринайсет се замислят и се съгласяват.
– Валеше като из ведро и никой не можеше нищо да направи. Тома – лош човек беше, господ да му прости греховете – се ядосваше и пиеше, без да спре. Йоана гледаше потоците дъжд и не вярваше, че тъкмо тя ще се жени. Беше нежна като яребица и туй, дето Бог го дава на жените, у нея още не беше узряло. Но всичко минава, всичко се забравя. И тази сватба мина, а сега Йоана заравя мъжа си, мъж още млад – само на четиридесет години. На неговите години и аз бях млада – по цели дни вървях след плуга, копаех, жънех, всичко можех да правя.
– А денят на сватбата беше ясен, нали? – пита петнайсетата старица. – Като днес го помня.
– Хубаво беше времето. Тъкмо преди сватбата дойде при мене майката на Йоана и ме запита каква магия да направела, че да спре дъжда. А аз и заръчах да намери жена, дето е избягала от мъжа си; и тази жена да вземе една изсушена кратуна, да налее в нея газ, да я окачи на стобора на къщата си, да я запали, па сетне да свали кърпата си и да я размаха срещу облаците, та да ги сплаши, че да се махнат от небето. И намери майката на Йоана оная дяволица Тудорица Фиру, дето може с проста пръчка да строши черепа на всеки, който и излезе насреща. Тогаз гологлавата Тудорица се залови да пали кратуната, да ветрее кърпата си и да крещи на облаците: „Както бягах аз от моя Николае – по любов, дето ми очите видят, тъй и вие, облаци, бягайте оттука!“ И стана чудо: щом Тудорица изрече заклинанието, и облаците се разпръснаха, а слънцето засия.
– Йоана се ожени на дванайсет години, когато жената още не знае момиче ли е, или момче – обажда се тринайсетата старица.
– Други и още по-млади са се женили. Щом момичето се жени, значи вече е готова за туй, дето Бог и е отредил – добавя четиринайсетата.
Шестнайсет побелели старици, отказали се вече от всичко на този свят, тържествено, без да бързат, вървят към дома на покойника. Най-високата от тях разказва на другите за живота на Йоана Жуману.
Преди двайсет години Йоана навършила дванайсет. Учела в пети клас на началното училище. Вечер четяла в учебника по история за битката на Михай Храбри с турците и внимателно разглеждала картинката, на която князът пронизва с поглед палача от Крайова, а оня ядосан не може да му отсече главата. Когато Тома дошъл да се сватосва, Йоана си била научила уроците и играела на кукли, седнала на кревата. Родителите и вече няколко часа разговаряли с него и с майка му, а Йоана дори не знаела за какво говорят. Нищо освен уроците и куклите не я интересувало. Зиме на село възрастните често се събират и говорят за такива неща, дето малките не трябва да ги знаят. Седнала на кревата, полуоблечена, тя си играела, не слушала разговора. Тихичко си пеела, женела куклите, а после ги развеждала и пак ги женела. Тома и хвърлял скришом по някой поглед, но тя не му обръщала капчица внимание. По онова време си бил пуснал мустаци и носел маджарски ботуши. Среден на ръст, слаб, даже хилав, той умеел да се постави достатъчно добре в селото, особено като се имал предвид имотът му. Бил минал двайсетте, тъй че му било дошло време за женене. Не се бил оженил само защото момичетата не му обръщали много внимание, а пък и той не се стараел да спечели сърцето на някоя. Но без жена не оставал – в селото било пълно с вдовици. Денем очите му били жълтозелени като люспи от лук. Такива очи обикновено имат добродушните, слаби хора, а безсмислената усмивка, застинала в десния ъгъл на устните му – не усмивка, а сякаш гримаса – придавала на сина на Марку Жуману, глупашки вид. Но не бил глупак; в туй Йоана се убедила по-късно. Тогава, вечерта, майка и рекла:
– Йоано, дъще, я ела на масата, покажи се на хората.
– А те какво искат от мен?
– Йоано, какво ще речеш на ергенина, дето е дошъл да те иска за жена?
– Нищо няма да му река – просто ще се оженя за него. Няма да остана стара мома като Илинка Сфетку.
Тринайсетата старица се закашля.
– Аз ще се оженя за красив и храбър момък – продължила Йоана.
– Тома е красив – не искаш ли да го вземеш?
– Може и да е красив, но не е за мен. Очите му не ми харесват, а и мустаците му не ми харесват. Стар е той – нека за някоя стара да се ожени. Да не ме чака да порасна – обърнала им гръб Йоана.
Тома се приближил до кревата, престорил се, че го развеселила шегата на момичето и се опитал да я погали по гърба. Йоана не го отблъснала и в отговор даже му дръпнала мустаците. Забелязала, че ръката му плъзнала от гърба надолу към бедрата и, рязко я отклонила, погледнала го враждебно и казала:
– Не те ли е срам, старче, да се занимаваш с глупости? Мамо, кажи на този човек да ме остави на мира. Той е пиян.
Родителите и пиели вино с майката на момчето и не обръщали никакво внимание на Йоана и Тома. Струвало им се, че бъдещият им зет се държи напълно нормално. Като разбрала, че майка и и баща и не я слушат, Йоана сграбчила куклата си и избягала в кухнята.
– Плашлива е – забелязал Тома.
– Ако сега не е плашлива, кога?
– Плашлива и инат – повторил Тома.
– Нищо, ще се оправи – успокоила го майката на Йоана. -Отначало всички момичета са такива, а после свикват.
Между кухнята и стаята, където били гостите, имало прозорче без стъкло, с копринена завеса, и Йоана можела да слуша разговора, та най-сетне разбрала защо били дошли Тома и майка му. Отначало не ѝ се вярвало, че този мустакатия с жълтозелените очи мъж се кани да се жени за нея, а когато се убедила в това, трескаво притиснала куклите към гърдите си. Искали да я разделят от тях. Само това могла да разбере тогава.
Сватбата станала след две седмици. Тудорица, жената на Николае Фиру, запалила кратуната с газ и с кърпата си прогонила облаците, за да разчисти небето. След сватбата Тома всеки ден вземал Йоана на работа. Пролет оряли и сеели, лете окопавали царевицата, жънели пшеницата. На училище не я пускал. А след година започнал и да я бие. Йоана не умеела да готви. И Тома я биел. Не умеела да тъче, да шие, да пере. И Тома я биел. Можела само да играе на кукли, да ги облича, да ги жени. За да се отърве от тях, зиме Тома ги хвърлял на снега, под навеса, а напролет ги мятал на каруцата и ги захвърлял далече в полето. Най-красивата обесил на ореха в дъното на градината. Дървото било високо и старо. Без стълба Йоана не можела да се изкачи на него и да снеме куклата. Всички стълби Тома заключил в мазата. Когато не бил наблизо, Йоана плачела под ореха, гледала обесената кукла, тъгувала за нея.
Няколко нощи и се присънвал Михай Храбри. Смелият княз, облечен също като на картинката от учебника по история, идвал при тях на село, хващал Тома за врата и го питал защо е обесил куклата на върха на ореха. Тома заеквал от страх, после умирал, сразен от справедливия гняв на господаря. Йоана притискала куклата до гърдите си, смеела се радостно, докато не се събудела, за да се наплаче отново.
– Моята жена я бива само на кукли да играе – казвал Тома със смях.
– Тогава защо си я взел? Нали знаеш какво може да прави едно малко момиче?
– Взех я, за да не я вземе някой друг, да не изпусна земята и. Тя не е много, но другите пък съвсем нямат. Взех я такава малка, така като порасне да бъде моя. Затуй я взех. Харесва ми тялото и. Като на младо теленце е.
Двайсет и пет старици, без да бързат, вървят към дома на покойника. Оная, дето живее на края на селото, е завършила разказа си за живота на Йоана и нейния мъж. Тринайсетата старица пита:
– Знаеше се, че Тома е женкар. Йоана само дето се намъчи с него. Защо тогава се ожени?
– Нейна си работа. Майка и и баща и му я дали.
– Не е трябвало да ги слуша. Не е трябвало да се жени.
– Ако я слуша нея, никой не бива да се жени. Тя затуй цял живот си стои мома.
– А ти защо ни веднъж не се ожени?
– Хубава работа! Само да бях рекла – колко тичаха подире ми, във вечна любов ми се кълняха. Не исках затуй…
– Чухте ли я? Не искала…
– Тъй, тъй, не исках. Така си е. Не се ожених нито на дванайсет, когато сама не знаеш момиче ли си, момче ли си, нито на шейсет, когато и с двата крака си в гроба…
– Млъкнете, мари, не ви ли е срам, на погребение сте тръгнали, не на пазар!
Стариците внезапно млъкват.
– Бабите! Бабите идат! – вика едно момченце и широко разтваря портата. – Сега ще започнат да вият!
Тудорица Фиру, дето в деня на сватбата на Йоана запали кратуната с газ и прогони облаците, влиза в двора след стариците. Йоаниния живот тя го знае твърде добре. Затуй смъртта на Тома никак не я е огорчила. Никак не можеше да го търпи. Особено след оня ден, когато той поиска да легне с нея, просто го намрази. Веднъж тъй го нашари с пръчка, че Тома цяла неделя се търкаля в леглото с компреси. Тя не можеше да проумее как е могла Йоана да живее с такъв мъж. Сега най-сетне дружката и се отърва от него. Затворена по природа, сега Йоана не можеше да скрие радостта си: умря мъжът и, който не и остави нито грош. Малко преди да умре, Тома я беше замерил с една паница, която и разби главата. Да, само стариците от селото можеха да го оплакват сега. На Тудорица и се искаше да сграбчи Йоана, да я разтърси и заедно с нея да скача и да затанцува от радост.
Ана, една жена от Валя Анилор, когато умря мъжът и, пееше и танцуваше, полудяла от щастие. Беше куца, но сякаш младостта и се беше върнала. Скачаше и играеше като побъркана, додето се строполи на земята. С мъжа си бе живяла зле. На млади години беше хубавица, а за зестра и дадоха парче земя – затуй я взе мъжът и. Съдбата и приличаше досущ на Йоанината, само че Йоана беше много по-млада от нея и можеше да си устрои живота както реши.
Тудорица влиза в стаята, където лежи покойникът. Стариците го оплакват. Само те плачат, само те могат да простят всичко на мъртвите. Йоана не е там. Тудорица забелязва, че даже и в ковчега Тома е запазил обичайната си усмивка – оная в дясното ъгълче на устата, и тя сега е като последен упрек към всички. Като се възползва от момента, че стариците не я гледат, Тудорица измъква от пазвата си една кукла и я слага в ковчега, под савана. Бедното създание, нека и на оня свят да бъде като вечен укор към човека, който тук, на земята, обиждаше сестрите и.
Двайсет и шест старици оплакват покойника. Тудорица отива да потърси Йоана, като едва сдържа напиращата радост. Убедена е, че и тя като нея трябва да изпитва същите чувства, но се учудва, че я намира потънала в сълзи.
– Йоано, ти си полудяла, мари! Защо ревеш? Той не заслужава…
– Ах, остави ме, сестро, остави ме…
– Йоано, защо се измъчваш?
– Остави ме на мира, сестро, много ти се моля.
Йоана плачеше в градината, под ореха, и гледаше нагоре, към последното клонче, на което се ветрееше някаква полуизгнила връвчица. Животът мина покрай нея. Младостта – и тя. Тази кукла, дето някога беше висяла на дървото, беше младостта на Йоана.
Йоана оплакваше своята младост, която тъй и не беше изживяла; оплакваше годините без хора и седенки, без лунни нощи и любов. Полуизгнилата връвчица, напомняща и за куклата, осъдена да се ветрее вечно на върха на ореха – това беше всичко, което бе останало на Йоана от нейната младост.
Тудорица, дето някога беше запалила кратуната с газта, за да прогони облаците, най-сетне се сеща защо Йоана повтаря, без да спре:
– Ах, остави ме, остави ме, сестро, не него оплаквам аз, не него…
Превод от румънски: Огнян Стамболиев