Новата джамия

В Дуйсбург ние, турците, изпълвахме широкия булевард „Дизел“, вечно размътени като някакъв вир сред ливадите. Изглеждахме като случайно попаднали в омекнала разкаляна пръст. После постепенно се избистрихме.

Избистрихме се и се умножихме. Приютявахме се в приземните етажи на работническите жилища, строени преди сто години. Германците един по един се изнасяха към по-благоустроените квартали и ние заемахме техните места. С химикал изписвахме по звънците им собствените си имена. Уж беше квартал в Германия. Но ако някои непосветени можеха да дойдат да го видят, биха помислили, че е в Турция. Излизахме и обикаляхме заедно. С бакалина, касапина, терзията като едното нищо бяхме истинска махала в Турция.

Само една джамия и курсове по четене на Корана си нямахме. Но и на тях им намерихме колая. Най-голяма инициативност за това прояви баща ми. Докато бяхме в Турция, не спазваше редовно петте молитви всеки ден. С пристигането ни тук стана най-вярващият от всички. Не спираше да повтаря: „Не бива да живеем като саморасляци! Трябва да прегърнем вярата си!“ Сдушиха се с приятелите му от Демир Дьокюм и заговориха за тези работи. Когато си беше в къщи, смяташе за важно да ме учи на молитвата – нали се казвам Рахим.¹ „Хайде – подканяше ме той – Бисмил-Ляхир-Рахманир-Рахи-и-и-м.“² Но не стигна далеч. Мен и братята ми ни взеха в немско училище.

„Взеха“ ни, но не ни „смесиха“ с децата на германците. Те страняха от нас, ние – от тях. Поради тази причина ни разделиха в отделни класове. А щом родителите на някое германче се пренесяха в друг квартал, и то на свой ред си изтегляше документите и се записваше в някое тамошно училище. При нас пък идваха нови турчета. Така в училище надхвърлихме половината.

Не е за вярване, но после изведнъж се оказахме мнозинство. През междучасията излизахме в училищния двор и се шляехме на групички. Някои от приятелите ни на моменти изглежда се опитваха да се доближат до германките. И без това момичетата си го търсеха. Биха приближили, за да си поговорят с нас, да се сприятелят. Но приятелите им ги тормозеха и дори ги биеха. И ние на свой ред пердашехме онези от нашите момичета, които открито насърчаваха германците. Може да сме чужденци, може да сме всякакви, но не сме чак такива глупаци.

Един ден баща ми рече: „Приятели, хайде да си основем съюз. Както са направили в Кьолн. Да си имаме както в Кьолн джамия и в джамията – наши ходжи! Да се събираме и всеки да се моли! Общности, които не държат на вярата си, пропадат…“ Записаха за членове 80 души, като от всеки взеха по 25 марки. Колкото до онези, които не се бяха включили при учредяването на съюза, при тях отиваха на крака. Много хора не бяха склонни да ги подкрепят. Но след обстойни разговори ги склоняваха. Фирмата „Тисен“ рече: „Допада ми ориентацията на моите работници към вярата. Колкото пари съберете по между вас самите, още толкова ще прибавя и аз!..“ Когато списъкът на членовете нарасна на 100, свикаха още едно събрание. След събранието броят на ония, които последваха акъла на баща ми, се увеличи на 120. Отидоха и уведомиха фирмата „Тисен“, че: „Събрахме 5 000 марки…“ Този път фирмата „Тисен“ рече: „Вие само намерете място за джамията, научете какъв ще е наемът и аз ще дам предплата за първите три месеца.“ Тъй като хората на баща ми бяха представили събираните в продължение на три месеца 5 000 марки като събрани само за един месец, те се побояха да не би да се окажат лъжци и да се посрамят пред фирмата „Тисен“. Затова решиха да увеличат броя на набирания членски състав. Неочаквано заедно с получените от фирмата „Тисен“ пари се събраха 18 000 марки. Решиха да наемат сградата на старото квартално кино. Нейн собственик беше един еднорък германец, инвалид от Втората световна война. Бивш майор. Когато отишли да говорят с него, рекъл: „По принцип вземам предплата за цяла година! Но щом искате да правите джамия, може да дадете и за шест месеца!…“ А искал по 5 000 марки на месец. Татковите хора бяха много разтревожени, че: „Сега имаме в наличност 20 000. Трябват ни още 10 000. Откъде да ги вземем?“

Заради всичко туй таткото на Ердал, таткото на Фатих и моят татко ходеха с напукани устни.

А когато беше предложено: „Да увеличим членския внос…“, Азиз от Зонгулдак прати следния хабер: „Аз не ща! Отпишете ме!“ Навремето Азиз от Зонгулдак бил ходжа в тяхното село. С идването си в Германия престанал да се моли – и престанал да е ходжа. Може и да е неприлично да се говори тъй, но той взе да ходи по забави. Татко рече: „Азиз ходжа тръгна по лош път! За да не ви обърквам, няма да ви обяснявам точно по какъв…“ В родината беше оставил четири дъщери. Представи три от тях за по-малки, отколкото са в действителност, и ги доведе тук. Четвъртата му дъщеря, която остана в родината, беше сгодена. Но след като бащата на Фатих обясни с едно писмо що за човек беше всъщност този Азиз ходжа, хората развалили годежа. Азиз ходжа неслучайно се именуваше „ходжа“: благодарение на някакви свои познати-измамници успя да посмъкне от годините ѝ и да доведе и нея. Едва що я бе довел и я прати на курс по немски език. Баща ми много се разсърди, че „Вижте го серсемина, ще учи дъщеря си на немски!“ Не е за вярване, но я записа и в курс по фризьорство. Една жена да стане мъжки фризьор! Татковите хора му отидоха на крака да го предупреждават. Правиха-струваха, но Азиз ходжа не склони да влезе в пътя. Ни се води, ни се кара. Баща ми си скубеше косите от яд: „Язък! Да се откаже да бъде ходжа – такава сладка службица! Пък и дава лош пример на околните! Виж, синко Рахим, въпросът не е да хванеш и да станеш ходжа, важното е да се задържиш ходжа! Ако смяташ и ти да ставаш такъв, по-добре не ставай!..“

Накрая хората на Мустафа от Йеркьой решиха да го пресрещнат през нощта и да го набият. Но ги заплашил с нож и се спасил. След тази случка стана още по-голям безбожник. Миналата година, по време на стачката на металурзите, навлече един потник и застана на пост пред фабриката.

Фирмата „Тисен“ реши: „Вие бъдете рахат! Аз следя стъпка по стъпка кой къде какво прави! Предала съм информация за него в полицията. Скоро ще го уволня! Вътре във фирмата мъти главите не само на турските работници, ами и на германците…“ Това зарадва много татковите хора. Фирмата „Тисен“ пък ги хареса много, задето не се включиха в миналогодишната стачка. Затуй дари на съюза още 10 000 марки. По този начин вече можеха да наемат киното. И този техен успех ги посъживи. Веднага подбраха помежду си майстори. Направиха кофража, наляха бетон. Работеха като пчелички. Отидоха на чаршията и купиха вар и боя. Ремонтът, измазването и боядисването продължиха три месеца. От старото кино излезе чудесна джамия. За това помогнахме и ние. А още повече помогна фирмата „Тисен“. Изпрати ни желязо, цимент и дъски. Даже три каси с цветни и матови стъкла. Докато татковите хора бяха във възторг от тази огромна сърдечна помощ на фирмата „Тисен“, Азиз ходжа и някои други тиквеници от съюзите, в които той членуваше, правеха вредни изказвания от сорта на това, че „заради печалбите си фирмата „Тисен“ помогна много и на Хитлер, който потопи света в кръв и заслужаваше да бъде убит 7 милиона пъти.“ Но татковите хора изобщо не обърнаха внимание на това. Накратко, джамията стана за чудо и приказ. Тъй като килимите им се видяха скъпи, купиха мокет – по 12 марки метъра. За него също отидоха сума ти пари, но нямаше как. Петима, между които и баща ми, теглиха заем от банката. Борчовете, които направиха в името на цялата общност, се разчуха не само на булевард „Дизел“, ами и в целия град. Фирмата „Тисен“ снима петимата и изпрати снимките им във вестник „Терджуман“. Те бяха даже публикувани – с красивите им мустаци. И тъй, наближи денят на откриването на джамията. От Дортмунд дойдоха калиграфи, които изрисуваха арабски надписи, извити като змии. Надписът „Бисмил-Ляхир-Рахманир-Рахим“ пасна идеално на мястото си точно над входа. Едно след друго изписаха имената на Аллах и Мохамед, четиримата праведни халифи и двадесет и осемте пророци.³ Калиграфите тъкмо се канеха да изпишат и името на Исус, когато хората на баща ми се възпротивиха. Но Джебраил от Адъяманлъ и Емин от Йозгатлъ рекоха да спорят: „Не е ли и той пророк Божий?“ Татковите настояваха на своето:

„При пророците, както и при хората, ги има всякакви. Бащата на Исус е неизвестен.“ В крайна сметка някъде в ниското се появи и името на Исус. Добре, че цялата тази препирня си остана между самите турци и не стана достояние на германците. Така си мислим ние. А всъщност може би Азиз ходжа и С-ие вече са се погрижили да се разчуе.

Баща ми постоянно тичаше по религиозните дела. Мама понечи да му рече: „Какво ще стане, Коджа Мустафа, ако се заемеш малко и с нашите си къщни работи? Връщай се навреме, та децата да ти видят очите!“ Ама кой ти слуша: „Да знаете, че подготвям за себе си и за вас едно прекрасно място в рая.“

Решиха да повикат Ибрахим ходжа от Кьолн. Пристигнаха и двамина ходжи чак от холандския град Утрехт. За церемонията по откриването поканиха Есен, Оберхаузен, Крефелд, Мюлхайм и Бохум. И тамошните ходжи се събраха и дойдоха. Джамията не успя да побере дошлите. Побра ги, ама със зор.

Баща ми рече: „Всички хубавичко се умийте! Да сте чисти за молитва! Облечете се прилично! Да сте там за откриването на новата джамия!..“

Приготвихме се заедно с връстниците ми и отидохме. И жените искаха да дойдат. Но за тях все още не достигаше място. Затова идването на майките ни временно се отложи. По-късно разбрахме, че когато чула за това, фирмата „Тисен“ много се разстроила и рекла: „Ако бях научила това по-рано, непременно щях да измисля нещо. Не бива жените да се изолират от религиозните дела!..“ И натоварила Бедирхан Коджадаг да предаде поръката ѝ: „Нека направят списък с всичко необходимо. Давам дума, че до месец ще им го осигуря… “

Накратко, стана хубаво откриване. В джамията Ердал, Фатих и аз бяхме коленичили един до друг. И стояхме тъй, без изобщо да помръднем, чак до края на службата. Първия призив за молитва в новата джамия изпя баща ми. Ако през ваканцията идем на село и кажем това, никой няма да повярва! Знам ли какво изпитвахме ние, неговите синове – радост, или някаква смесица от красиви чувства, по-странни от радостта. Докато татко пееше, както си седях, се облях в пот. Татко ми не беше ходжа и това, че му се довериха за такова нещо, беше заради усилията, които хвърли за новата джамия. Ходжите – десет-дванайсет души – в един глас четоха от Свещения Коран. Целият булевард „Дизел“ се огласи от звънките им гласове. Единият от холандските ходжи се изправи и даде знак за молитва. Всички се изправихме и отслужихме една благодарствена молитва: благодарихме на Всевишния, че в тази страна на безбожници ни е дарил с подобно щастие. След това пристъпихме към петъчната молитва. За религиозна проповед излезе Ибрахим ходжа от Кьолн. Вярно, трудно беше да му се разбере всичко. Но някои места все пак бяха казани на човешки език: „Обърнете внимание как германците, за да поддържат религията си жива, са я прегърнали с четири ръце. А защо, аджеба, ние изостанахме, при все, че ислямът като религия е на много по-високо ниво от тяхната? В Германия сме над 2 милиона мюсюлмани. А едва сега можем да си открием джамии. Но, скъпи братя по вяра, в това отношение вие дадохте добър пример на околните. Благодарение на това цяла Европа ще опознае исляма и ще сведе глава пред неговото могъщество. А тези, които не сведат глава, някой ден победоносният меч на исляма ще се стовари по вратовете им. Знайте, скъпи братя по вяра: някои християнски мисионери под името „Свидетели на Йехова“ протриват праговете на тукашните мюсюлмански домове! Бъдете винаги нащрек и нека всеки един от вас като мюсюлмански проповедник да разпространява висшата ислямска религия в Европа! Ако един мюсюлманин спечели един християнин за правата вяра, вратите на рая ще бъдат широко отворени за него. Нима не знаят тия лекомислени люде, че ислямът е последната религия на света! Мохамед е последният пророк. Няма друга религия и друг пророк! Няма и да има. И като е тъй, защо упорстват? Каквото и да ви говорят те, в никакъв случай не се подлъгвайте, не вярвайте, не приемайте! Дано Бог ни приеме в редиците на онези, които не се отклоняват от правия път – преданите раби Божии, амин!..“

След тази проповед баща ми съвсем се развихри. Започна системен натиск върху онези, които не ходеха в джамията и не си плащаха членския внос. А близките таткови приятели спипали Азиз ходжа на някакво безлюдно място и го набили. Пак се опитал да използва ножа си, но този път те били по-ловки от него и му го изтръгнали от ръката! Хвърлили го в канала…

Един ден мама искаше да се присмее на татко, дето толкова се е променил. Видя това баща ми. Стовари ѝ един юмрук по хълбока, с което я накара да млъкне. И мама, и ние се сащисахме, като го видяхме толкова разлютен.

След успешното откриване на джамията решиха да се открие и курс по четене на Корана. „Дървото се превива докато е младо!“ – затова се заеха с обучението на децата. Благодарение на фирмата „Тисен“ и слава Богу и още хиляда пъти слава Богу, успяха и в това. Написаха писмо до Министерството на религиозните дела в Турция, с което поискаха ходжа. След три седмици дойде и той. Само че този път нямахме късмет – не беше добър ходжа! Пийваше бира-мира. Засега татковите хора търпеливо изчакват. Нека мине малко време, и ще направят така, че ходжата-пияница да бъде изхвърлен. На негово място ще докарат по-добър. Ако баща ми се заеме с друга някаква работа така, както с тази – да речем, тръгне да преобръща планина, за два-три месеца ще ѝ вземе мярката и няма да остане ни планина, ни мланина. Дано даде Бог и занапред да е така с работата му!

Но има нещо, което много ме учуди и още се чудя: на входа на тази наша джамия написаха: „Османска джамия“. Османското време е отдавна отминало. Защо, аджеба, не написаха: „Турска джамия?“

Превод от турски: Маргарита Добрева и Азиз Таш

Коментари