В началото беше яростта на Земята. След това дойде Аполон и убит дракона на подземните сили, Питона. Оставили го да изгние1. Казват, че оттам произлиза първото наименование на Делфи, Пито (коренът „пит“ означава „разлагам се, гния“). В такава тор е пуснала корени и избуяла силата на бога на хармонията, на светлината и на прорицателството. Митът може да означава, че тъмните сили са закваската на светлината; че колкото по-плътен е мракът, толкова по-дълбока е светлината, когато възтържествува над него. И ако делфийският пейзаж пулсира от подобно вътрешно лъчене, то е, защото може би не съществува кътче в нашата земя, което тъй много да е замесено от подземните сили и абсолютната светлина.
Изкачвайки се към Парнас от страната на Стадиона, човек гледа голямата отворена рана, разделяща като удар със секирата на Хефест, от горе чак до долу, до Касталийския извор2, двете скали – Федриадите – и дори още по-надолу – до дълбините на клисурата на Плистос; изпитва страха на ранен живот, който се бори да диша до сетни сили в светлината, и се радва, че се зазорява и слънцето изгрява.
А пада ли нощта и щурците уморено замлъкнат, шепот му напомня ломотещия глас на прорицателката Касандра; може би единственото истинско подобие на непознатия ни тон: на неразбираемото „бучене“ на Пития.
Касандра имала, разказват, пророческа дарба, но Бог пожелал никой да не ѝ вярва; както и ние не вярваме.
На идване от Атина към Делфи, щом отминеш Тива и Левадия, там, където пътят се среща с пътя за Давлида, се намира кръстопътят на Мегас, изтребителят на разбойниците, както го наричали народните предания от миналия век. Във времената на Пития му казвали Троен разклон. Това бил важен кръстопът за емоционалните комплекси на древните; вероятно по друг начин и за нас. Там започва историята на Едип, който отговорил на загадката на Сфинкса; на слепия Едип, на високопоставения молител. Пития била изрекла предсказанието си пред баща му: „Лай, искаш от мен да ти дам син; ще ти дам; но ти е писано неговата ръка да ти отнеме дневната светлина.“ Лай отивал в Делфи; Едип се връщал; срещнали се на този кръстопът под тежкия масив на Парнас; нито единият, нито другият знаел кой стои насреща му; спречкали се; Едип убил баща си.
Живеем в ера на технологията, както казваме. Пития угаснала; от мита за Едип науката почерпила символи и понятия, които ни занимават може би повече, отколкото Делфийският оракул е занимавал древните. Днес, ако се случи да играе някой добър артист, този мит все още може да дари мнозина с една приятна вечер в театъра. И ако вече нямаме онзи Едип, то имаме Едиповия комплекс и всичко, което произтича от него. По-добре ли е така? Възможно е. Важно е не толкова кои неща са приключили, а с какво ние, все още живите, заменяме, както всичко похабено и променено в живота, нещата, които смятаме за свършени.
Размишлявам за огромните вълни на бездната на времето, които изместват смисъла на думите. Къде ли е отишъл например в наши дни смисълът на думата „пророчество“? Вярно, думата се е превърнала в археологически обект. Но нейният смисъл? Дали неусетно не е приел една или друга научна или математическа форма? Кой знае. Въпреки всичко човек чувствува, че в най-дълбоките пластове на днешното мислене трябва да е останало нещо от онези стари изчезнали фрази. Иначе как бихме могли да почувствуваме подобно разтърсване на това място?
Можеш да отидеш в Делфи и по море, откъм Итеа. Някога тя се е наричала Криса, там Аполон, преобразен на делфин, откарал минойския кораб3. Така, ако вярваме на Омировите химни, Пито бил наречен Делфи.
Хубаво е да потегляш от крайбрежието и да навлизаш под сребристия листак на маслиновите дървета в Крисейското поле, като сричаш пътьом бръчките по гъсто струпаните стволове. И случи ли се тази сянка да ти натежи и вдигнеш поглед, внезапно съзираш във вечно подвижната синева двувърхия Парнас, по-долу продължението на Западната Федриада, а още по в ниското – акропола на Криса. Там ставали надбягванията с колесници, възпети от Пиндар; ритъмът, дишащ заедно с два-три други отчетливи гласа на Делфи.
Три месеца в годината Аполон отивал при хиперборейците. Кои са били хиперборейците? Забулени са в мистичност. На трапезата им – продължава Пиндар – някога седял Персей; видял ги как принасят в жертва на бога великолепни хекатомби от магарета, а Аполон се смеел, гледайки изправените срамотии на животните, които му дарявали. Музата винаги ги съпровожда; нито болестите, нито старостта засягат този свещен род; не се терзаят; не се сражават; избегнали са отмъстителната Немезида.
Над Делфи, щом отминеш селото и пътят те отведе пред светилището, имаш чувството, че си навлязъл в местност, отделена от останалия свят. Това е амфитеатър, загнездил се по първите тераси на Парнас. От север и изток го затварят Федриадите: Ямпия се спуска като палуба на голям кораб и разсича долината; Северната Родини, в която почти опира Стадионът. На запад скалистата стена на Ай-Лияс, а още по-отвъд планините на Локрида, Гиона, където виждаш залязващото слънце. Ако извърнеш поглед на юг, пред тебе са мощните очертания на Кирфис, а в краката ти – клисурата на Плистос. Плистос пресъхва през лятото; виждаш сухото му легло да святка на слънцето, но струя маслинови дървета руква и потопява цялото поле на Амфиса чак до брега, откъдето идващият по море ги зърва за пръв път. По-наблизо са огладените камъни на руините на Мармария4, сред които се отличават трите колони на Ротондата. За малко щях да забравя Касталийския извор. Водата му има дъх на мащерка.
Изчисляват дължината на светилището на Аполон на 200 метра, а ширината на 130, без да включват Стадиона. Мястото не е много и е естествено, че паметниците, струпани тук, са били принудени да се развият на височина; да се изкачат по-високо от другите; спомнете си Сфинкса от Наксос, колоната с танцьорките, змиите на платейците5. Човек се опитва да си представи какво е било, когато всичко това е дишало непокътнато; отдалеч трябва да са приличали на блестящи, многоцветни кипариси, окръжаващи храма на Пития. Опитва се; идва му на ум зората, която видял Йон; от гледна точка на естественото обкръжение мисля, че тя е нещо обичайно, но отразява, както усещам, сияйния блясък на светилището, както си го представя човек, че е било в онези времена.
Продължава да опитва; фантазията се уморява; ретроспекциите и възстановките, колкото и да са полезни, се превръщат в едни от най-безчовечните неща; какво друго притежаваме от „настоящето, от мигновеното“? В крайна сметка за предпочитане е, че реката на времето е преминала и е изпълнила това ограничено пространство. Днес, гледайки отгоре надолу, да речем, от театъра, сякаш си изправен пред наклонена бездна, в която всичко е сравнено със земята; мраморните късове и ваяните камъни и скалите, търкулили се отдавна от Парнас, върху които някога е седяла Сибила. Бездна на спокойно, плитко море, където проблясват камъчетата, които всеки според природата си срича, доколкото може: една многоъгълна стена, толкова жива, че ръката ти спонтанно повтаря движението на майстора, издялал и натъкмил камъка; движение на палеца и показалеца, повдигащо една пола със същата грация, която си видял завчера в някое гръцко село; голо бедро, прегъващо се в коляното, за да слезе жената от колесницата; глава на Сфинкс с полупритворени очи; усмивката, която наричат древна – но не е достатъчно, – на един Херакъл или на един Тезей. Отломки от живот, който някога е бил цялостен, съкрушителни късове, много близо до нас, наши за един миг, а в следващия загадъчни и недостъпни като линиите на камък, огладен от вълната, или на раковина от морското дъно.
Но Федриадите и сухият камък на Парнас просветват, а по-горе два орела с обтегнати, неподвижни криле летят бавно в синевата като орлите, които някога Зевс пуснал, за да му покажат къде се намира центърът на света6; може би тези неща са великото освобождение.
По пладне в Музея отново се вгледах в Делфийския колесничар. Както ни съобщават, не е живял дълго пред очите на древните. Земетресение погребало произведението сто години след като го били поставили: този вечен диалог в Делфи между яростта на Земята и святото безметежие. Останах дълго пред статуята. Както и преди, както винаги, това неподвижно движение ти пресича дъха; не знаеш; губиш ориентация; после се опитваш да се вкопчиш в подробностите; бадемовидните очи с втренчения прозрачен поглед, волевата брадичка, сенките около устните, по глезена или по ноктите на крака; хитонът, който едновременно е и не е колона; гледаш шевовете му, кръстосаните ленти, които го придържат; поводите, които все още са намотани в дясната му ръка, а конете са се сгромолясали в бездната на времето. После анализирането те смущава: имаш чувството, че се вслушваш в един език, който вече не се говори; какво означават тези детайли, които не са просто занаятчийска сръчност; как така се сливат с цялото; какво е съществувало зад това живо присъствие; различни идеи, различни любови; различно съсредоточаване. Изследвали сме като мравки или като пчелички тези останки. Доколко обаче сме се приближили към душата, която ги е създала? Искам да кажа: към тази грация в нейния разцвет, към тази сила, към тази скромност и към онова, което символизират те. Към безпогрешното дихание, което кара безжизненото медно ваяние да прекрачва законите на нашата логика и да се плъзга в едно друго време, както стои изправено там, в хладната зала на музея.
Превод от гръцки: Здравка Михайлова
1 Аполон заровил в земята тялото на Питона на мястото, където по-късно бил въздигнат свещеният град Делфи, и основал там светилище с оракул – (Б. пр.)
2 Изворът, от който е пиела Пития, преди да произнесе предсказанията си – (Б. пр.)
3 Моряците от този кораб Аполон направил първи жреци в своето светилище – (Б. пр.)
4 Храмът на Атина Пронеа – (Б. пр.)
5 Жители на Беотия – (Б. пр.)
6 И които кацнали в Делфи, където в Музея се намира полукръгъл свещен камък, известен с наименованието „Омфалос“ (гр. – пъп). Според древните там се намирал центърът на земята – (Б. р.)