„Велика е смъртта…“
Рилке
Велика си, смърт,
но самотна.
Аз имам дом и любов –
ти нямаш, нямаш.
Нежна е сянката на чучулигата,
дето лети над полето.
Зелени са ябълките, по които
пълзят охлювите на звездите.
Нежна е жената,
която ме е родила.
През мен минава една тъжна песен,
точно сега, в този миг.
Аз имам къде да умра –
ти нямаш, нямаш.
Ах, кой ли знае?
Любима,
ето с какво гранича аз!
Челото ми –
с честния меч на светлината.
Очите – със сълзите.
Устните – с неизречената дума.
Ах, кой ли знае
от коя страна
ще връхлети смъртта?!
Колко си млада!
Скоро
ще изгрее слънцето –
ще заприлича на тялото ти:
голо и нежно, покрито с роса.
Житни класове ще го целуват,
ще го милват клони на липи.
Скоро
ще залезе слънцето –
ще заприлича на лицето ми,
тъжното:
земята ще го покрие,
водите ще го изпият.
Арфа
Помислих си,
че и змиите ще запеят.
Обтегнах върху арфата си
струните-змии.
Сред лозовите пръчки
и белите коси на мама
те затрептяха.
Застанах прав
под зреещите ябълки,
а струните запяха сладко.
Нощта
настъпи скоро
и в леса закрачих сам.
След миг усетих да пълзят,
да се увиват,
телата на влечугите студени,
по тялото ми и нозете.
Със съсък яростен
забиха зъби във лицето ми,
поискаха да ме затрият от света.
Но аз докоснах мамините струни,
успях да викна моите другари.
Когато в мен
живота се завърна –
видях,
че арфата ми побеля.
Сълза
Лице на звезден бог.
Сълза.
Щурец от бял кристал. Сълза.
Замислен мозък.
Сълза.
Блестящо слънце.
Сълза.
Верига от разплакани очи.
Сълза.
Сабя без острие.
Сълза.
Сърце на император. Сълза.
Връх на скала.
Сълза.
Звън на камбана и на бог.
Сълза…
Превод от румънски: Огнян Стамболиев