Една от главните причини, заради които пиша, е желанието ми да преоткрия чудото на детството отвъд ежедневното, радостта отвъд тъгата, нежността отвъд грубостта.
Всички мои книги, моите пиеси са израз на носталгия – опит да се намери съкровище на дъното на океана. Или ако искате – означават свобода, която търся и си въобразявам, че някога намирам.
Пиша в бездна от мрак и страх като от време на време – доколкото мога – се освежавам с малко хумор. В повечето моменти тези късчета светлина, гаснещи тъй бързо, стигат до края на пътя, макар да не са желани. А когато са желани се появяват в сънищата ми – по-точно в пиесите и прозата, които пиша – и тогава имам усещането, че съм попаднал в тъмна гора през нощта, не знам докъде ще стигна, ако изобщо стигна донякъде…
Всъщност търся един пречистен свят, огрян от райската светлина на детството, от славата на Първия ден – слава, непомрачена от нищо на този грешен свят, една чиста и непорочна вселена. Това означава, че бих искал да присъствам на Сътворението преди Грехопадението, но това събитие го търся у себе си, сякаш бих могъл да обърна хода на историята чрез моите герои, моето алтер-его.
Оказа се, че доста често говоря за моите страхове. А аз мисля, че говоря по-скоро за страха, от който всички ние искаме да избягаме – с помощта на неподходящи средства, потъвайки в ужаса на баналността, на ежедневието или в безисходицата на политическите борби, на репресиите и дори на войните.
В моята душа детството и светлината се срещат и преоткриват. Казват, че всичко което не е светлина е страх и тъмнина. Пиша, за да намеря отново светлината и да я покажа на другите. Тя се намира на границата на Абсолютното, което аз непрекъснато откривам и изгубвам. Тя, светлината ме смущава. Гледам снимките си като дете – момченце с кръгли като монета очи, удивено от факта, че съществува, че е на този свят. Не съм се променил оттогава. Способността ми да се удивлявам на всичко се е съхранила. И сега, за да преодолея страховете си, стоя сякаш се намирам извън света и го гледам внимателно, като че ли за първи път през живота си.
Понякога ми се случва да бъда много радостен. Когато удивлението ми е стигнало до своя краен предел и аз не се съмнявам в нищо. Тогава имам усещането, че съм се родил за вечността, че смъртта изобщо не съществува, че всичко на този свят е чудесно. Славно усещане!
Да, пиша за да си обясня това мое удивление. Но радостта, разбира се, не е дълготрайна. Както голяма част от небето е мрачна, така и голяма част от времето, в което живея, е тревожна. И аз съм свикнал с това състояние. Често се опитвам да си спомня за детството, за неговата светлина, но за съжаление, не винаги успявам…
Живеем, привикнали със страха и нещастието, и ако някога забележим, че животът е и празник, не можем да го осъзнаем и да се отпуснем, да му се порадваме. Събитията от историята твърде често затрудняват радостта и удивлението. Но какво можем да направим, за да избегнем страшната действителност, да стигнем до вратите на Загадъчното, до чудото на екзистенцията?
Мисля, че най-напред се е появило първото учудване: от екзистенцията – бих го нарекъл метафизично – смайване радостно и светло, чисто, без предубеждение към света. Учудване, което откриваме в редките моменти на Божията благодат. Второто учудване е различно от първото. Констатацията, че съществува Злото, че нещата могат да вървят и зле. Идеята, че Злото е сред нас, че може да ни унищожи, да ни попречи да опознаем чудото. Като че ли злото не е част от това чудо – нещо необичайно като ежедневната храна.
Екзистенцията не може да се обясни. Тя е загадка…
Искам да потвърдя, доколкото ми позволява положението като писател, че нещастието в световен мащаб ме засяга лично? Дори ме наранява. Трябва да се боря с него, за да го отстраня, доколкото е възможно.
Намирам загадката на екзистенцията за нещо приемливо, но не приемам загадката на Злото. То е още по-неприемливо, когато е издигнато до закон. Достатъчно е да се огледаме наоколо, да разгърнем вестниците, за да се уверим, че доброто е безсилно. Достатъчно е дори да погледнем капка вода под микроскоп, за да видим как микроорганизмите се блъскат, как се унищожават и поглъщат взаимно. Това, което можем да забележим в тази миниатюрна вселена се повтаря и във вселенски мащаб.
Стъписващо и дори трагично е „пространството“ между раждането и смъртта, но да убиваш или да бъдеш убиван не е едно и също.
Ние не сме в състояние да си представим безкрайността. Не знаем какво всъщност правим. Принудени сме да вършим много неща, които не можем да проумеем и за които не сме в състояние да поемем никаква отговорност.
Като убиваме другите, убиваме и себе си. Да живеем отвъд доброто и злото, както искаше Фридрих Ницше, е далече над нашите скромни възможности. Говорят, че самият той направо би откачил при вида на някакъв стар кон, който паднал пред него и умрял. Да, все пак, милосърдието съществува. И то е дар Божи…
На този свят нито един човек не прилича на ближния си, различаваме се, както се различават отпечатъците от палците ни. И това също ме удивлява. В Америка хората на съвременната наука са разбрали, че над всичко все пак има една висша сила, която ни управлява. Може би този живот е фарс, създаден от Бог за нас хората.
За света, в който живеем вече толкова години, аз имам две противоположни усещания. Той наистина е чудесен, но от друга страна е ужасен. Да, той е едно чудо, но в същото време е и истински ад. И тези две усещания са в основата на цялото ми литературно творчество… Пиша, за да изясня тези фундаментални истини. Защо екзистенцията, или по-точно как екзистенцията или злото се вписва в чудото на екзистенията…
Бих искал да се върна на първите импулси, които ме накараха да пропиша. Бих желал отново да потвърдя моето удивление пред чудото на екзистенцията. Да подчертая и факта, че изпитвам удоволствие от писането, радост от възможността да се изразявам, да разказвам истории и неща, които някога съм преживял. С една дума: удоволствието да създавам различни светове. Нима всеки писател, всеки художник не желае това – да създава нещо, да бъде като малък бог, да бъде освободен, да твори?
Така, в удивлението си пред този огромен, хубав, страшен и пъстър свят започнах да преоткривам – съзнателно, полусъзнателно и съвсем несъзнателно – писането, творчеството.
А има и нещо друго: лесно е да се отгатне. Да се опиташ да извадиш от забравата всичко, което си преживял – детството, срещи с хора и различни места – все неща, на които държиш. (Защото лошото всеки иска да го забрави, нали?) Да пишеш, за да продължиш всичко това, да продължиш себе си, да победиш смъртта. Ние всички сме там – в нашите книги, картини, музикални композиции. Всички в крайна сметка търсим някакво безсмъртие, макар малцина да го признават. Пишем, защото не искаме да умрем, макар да знаем, че сме смъртни. Пишем, защото сме нещастни. Аз мисля, че сред тези мотиви има два много важни: да споделиш с някого учудването си, удивлението си от екзистенцията, от чудото на света и да нададеш вик пред Бог и пред останалите хора. Да покажеш, че съществуваш. Всичко друго е без значение.
Превод от френски: Огнян Стамболиев