Поетът Овидиу Йон Йонеску се роди от земята, червена от кръв и от студ. Посрещна го дневната луна. Живееше спотаен в дома си от дъждовни лъчи, спасен от вълците на своите страсти. Диреше неуморно душата на своята стая – смисъла и метафорите на обикновените неща.
Край него отминаваха уязвимите стъпки на хората, над него бе дъждът на мечтите. Дъждът, простен в доброта и самота, спасен в блажените ливади на греха.
А по калните пътища на Добруджа се кръстосваха дири от святкащи очи и оголени зъби – неговите страсти.
Бе роден в Гюргево, от баща, свещенослужител в Секуритате и майка – банатска българка. Бе племенник на хъша, спечелил си прозвището Немил-недраг, оставил тялото си там на Балкана, а душата – в ръцете на самодивите. По съребрена линия бе племенник на Софр. Врачански – Стойко Владиславов и говореше чисто гръчки.
Орисниците изплетоха странна съдба за детето Овидиу – съдбата на поет. Но от горите на Трансилвания долетя сестра му Дойна Самовила (т. нар. муза), яхнала сура елена, разгони анемичните видения на съдбата около люлката му и му вдъхна балканджийски инат. Залюля го, нахрани го. И жълто, восъчножълто бе млякото на земята му. И суха, прозрачножълта бе мамалигата.
Запя му Дойна Самовила. Сякаш мълвеше слова на непознат език. После го отнесе в далечни земи, скри го в една пещера, изкопана в планините от вкаменената сол на сълзите.
Около съдбата на бъдещия поет кръжаха алчни и безпощадни демони. Те изпратиха вълците с оголени кървави венци да отвлекат малкото момче.
Така бе отвлечен поетът Овидиу Йон Йонеску. Той израсна и възмъжа сред глутницата вълци. Негов дом бе Антимовският хан, където се събират всички ветрове на живота и смъртта, защото родината му е врата на Изтока и Запада. А и кръчмарката Ануца бе твърде формоза. Там основа ПЕН-клъб, получи Нобелова награда. Издаде стихосбирките:
Синьо рандеву
Кафенето на сюжетите
Собствениците на сянката
Непрекъсната поезия
Кладата на поезията
Потушената експлозия
сб. разкази Мадона на черницата
и основа дружество на приятелите на Еминеску.
А сестра му, Дойна Самовила, яхнала сура елена, тръгна да го търси. Тръгна по кървавата диря, с която беше белязан неговият път. По пътя я пресрещнаха коварствата на езика, избледнял в дългото боледуване на добротата и в собствената си непростеност. Езикът на безмълвните оргазми в горите на Дракула, поетичният език, посинял от ударите на кръстосващите земята му (която е врата на Изтока и на Запада) племена – даки, поети, римляни и славяни. Безкраен път, отровен от блатни надежди и от изпарения над солените планини. Не найде го.
Намери само гроба на поета в Цариград, в подножието на св. София.