или надникване в съвременната турска литература
Един комшулук ни дели. Вместо да ни свързва. Дори от любопитство все по-рядко надничаме през него. Така и не сме чули например, че един млад турски писател на име Орхан Памук за седем месеца е видял 56 издания на романа си „Нов живот“, а продажбите са стигнали 175 000 екземпляра… Цифри, които направо не са за вярване – защото в нашите представи те се оказват откъснати от корените на традицията, която ние не сме следили. И ако българският читател все пак се е срещал с има-няма една десетка турски автори, заслугата за това е главно на бившето издателство „Народна култура“, което гледаше да разнообразява издателския си план, като представи максимален брой екзотични национални литератури с по няколко заглавия. Така ние почти без запъване можем да назовем Назъм Хикмет и Азиз Несин, Сабахаттин Али, Решат Нури и Якуп Кадри. А последното издадено заглавие – „Небе колкото длан“ на Четин Алтан – е подписано за печат през ноември 1989 – онзи вододел в българската хронология, от който насетне съвременната турска литература почти няма шанс да попадне във водовъртежа на книжното ни пазарно стопанство, защото хартията ни е необходима за далеч по-печеливши неща. А ни дели един комшулук… И дали да не потърсим някак ония брънки от веригата на литературната традиция, които биха ни дарили не толкова с фактологически познания, колкото с любопитство за преоткриване…
Европа на границата между XIX и ХХ столетие диша с пълни гърди дима на западните модерни времена, но от погледа и не убягват и богатствата на Изтока. При това към тях посягат не само хора, жадни за господство, а и изтънчени ценители на красивото. Сам Байрон избира да ознаменува изгрева на новия век с едно пътуване в Ориента и посреща първото му утро на скалистия средиземноморски нос Сунио, източно от Атина.
По това време Османската империя вече се готви да преживее съдбовните промени, които и предлагат „младотурците“ в отпор на абсолютизма на султан Абдул Хамид. Разгорещени полемики се разгръщат и в литературните среди. Новаторите оформят кръг около основаното през 1891 г. литературно-художествено списание „Сервет-и фюнун“ („Богатството на изкуствата“), по чието име се назовава и цялото последно десетилетие от турската литературна история през XIX в. А това, което обединява кръга от писатели и поети, са не толкова единните естетически възгледи, колкото отхвърлянето на заобикалящата ги действителност. Тяхното литературно творчество се формира под въздействието на европейската литература в съчетание с турската национална традиция. Най-ярки представители на „Сервет-и фюнун“ са поетът Тевфик Фикрет (1867-1915) и прозаикът Халит Зия Ушаклъгил (1866-1945), чиито творби се сочат за начало на съвременния турски роман.
Младотурската революция през 1908 г. възстановява конституционната монархия и отменя цензурата. Провъзгласените от революцията буржоазни свободи предизвикват оживление сред литературните кръгове. През 1909 г. поети и писатели от различни поколения и с различни естетически критерии – Ахмет Хашим, Али Джанип Йонтем, Мехмет Бехчет, Тахсин Нахит, Емин Бюлент, Якуп Кадри Караосманоглу, Рефик Халит Карай, Фазъл Ахмет Айкач, Хамдуллах Супхи Танръйовер, Шахабеттин Сюлейман – основават литературния кръжок „Феджр-и Ати“ („Грядуща зора“). Кръжокът издава едноименно списание и се обявява за приемник на традициите на „Сервет-и фюнун“. Поетите от този кръг проявяват склонност към подражание на европейския символизъм. Бащата на турския символизъм Ахмет Хашим (1885-1933) пише в манифеста на това направление: „Онова, което отразява действителността, не може да се нарича изкуство. Изкуството е възвишена лъжа.“
Успоредно с „Феджр-и Ати“ правят впечатление изявите на поетите-хеджисти. Наричат се така от думата „хедже“ – „сричка“, тъй като в стиховете си използват традиционната народна сричкова метрика. Така в поезията навлиза и зазвучава живата разговорна реч.
В периода на Балканските войни се развива и пантюркистко литературно течение, чиито представители са Зия Гьокалп, Мехмет Емин, поетът Ахмет Хикмет.
Пъстрата картина на турския литературен живот през първите две десетилетия на ХХ век е отражение на борбата между различни течения и тенденции, но водеща роля сред тях се пада на писателите-реалисти. Особено място заемат Рефик Халит (1888-1965) и Юмер Сейфеттин (1884-1920), чиито произведения са върхово постижение на турската новелистика.
Такова е лицето, с което турската литература посреща раждането на Турската република, вдъхновена от Мустафа Кемал Ататюрк. За литературата 20-те години са период на поява на социално-значими теми, обновяване на съдържанието и търсене на нови форми. Старите литературни общества започват да се разпадат, техните членове поемат по пътищата на сложна идейна и художествена еволюция. През 1928 г. група писатели издава сборника „Седемте факлоносци“. В него са представени Сабри Есат Сиявушгил, Васфи Махир Коджатюрк, Яшар Наби Найър, Джевдет Кудрет, Кенан Хулуси, Муаммер Лютфи и Зия Осман Саба. Тази група не излиза с ясна естетическа платформа, но с успех противодейства на все още значителното влияние на идеята за „чисто изкуство“.
Героиката на събитията от 20-те години поставя пред литературните творци значими задачи. Романите и разказите на Халиде Едип и Якуп Кадри, Решат Енис, Решат Нури и Ака Гюндюз представят богата епична картина на народната борба против чуждестранната интервенция, в името на националното освобождение.
Характерен за 30-те години е интересът към новите житейски проблеми. Протичащият процес на поляризация на силите в обществото, особено след смъртта на Ататюрк, кара редица писатели да прегърнат идеята за създаване на общественоангажирана литература, която да изобразява действителността правдиво и мащабно. Произведенията на писателите-демократи Сабахаттин Али, Садри Ертем, Суад Дервиш утвърждават позициите на реализма като водеща линия в турската литература от този период. Тяхното творчество се стреми към по-пълно разкриване на противоречията от действителността, към духовно разкрепостяване и хуманизъм. Освен това тъкмо през 30-те години се оформят отделни типове романи – социален (Садри Ертем, Сабахаттин Али); психологически (Решат Нури, Халиде Едип); философски (Якуп Кадри); роман-епопея. Бекир Ситки Кунт е сред първите турски писатели, които се обръщат към темите на турското село, като при това писателят смята за своя най-важна задача не просто да разкрие „мъките, теглото и нуждата на селянина“, а „да използва изкуството като изплющяващ камшик“. На свой ред писателките Халиде Едип и Суад Дервиш правят нови крачки напред в художествената трактовка на женския въпрос като общонационален проблем за освобождението на потиснатата личност.
Идейно-тематичното обновление на турската литература по това време, включването на широка гама от социални явления в диапазона особено на прозаиците, намира израз в жанровото многообразие на прозата и преди всичко в развитието на новелистиката, което се свързва с името на Саит Фаик (1906-1954), поставил основите на турската психологическа новела.
Началото на 40-те години бележи застой в турската художествена проза, независимо от отделни значителни литературни постижения, каквито са произведенията на Сабахаттин Али заедно с романа на Решат Енис „Дъх на земя“ (1944).
Затова пък в литературния живот категорично доминира поезията. Още от предвоенните години в нея се чувства засилване на индивидуализма и преобладава интимната камерна лирика, повлияна до известна степен от френските символисти и сюрреалисти. В противовес на това през 1941 г. поетите Орхан Вели, Мелих Джевдет Андай и Октай Рифат създават групата „Триножник“ и публикуват поетичния сборник „Необичайно“ – отрицание на тезата за „чистото изкуство“. Орхан Вели (1914-1950) вече е публикувал първите си стихове в новооснованото през 1936 г. сп. „Варлък“ („Битие“). А първата му стихосбирка „Странник“ излиза през 1945 г., последвана от още четири: „Това, от което не можах да се откажа“ (1945), „Като поема“ (1946), „Новото“ (1947) и „Насреща“ (1949). През последните две години от живота си Орхан Вели издава сп. „Япрак“ („Листо“), от което излизат само 28 броя, а след неговата смърт специален брой „Последен лист“ оповестява, че списанието спира. По-късно групата на поетите от „Триножника“ получава наименованието „Биринджи йени“ („Първото ново“). Демократизмът в техните стихове, новаторското включване в поетичната форма на силабичните размери от народната поезия и разговорната лексика успоредно със свободния ритмичен стих оказват значително влияние върху цялото по-нататъшно развитие на турската поезия.
Нови хоризонти за развитието на прозата се разкриват преди всичко в произведенията на Решат Нури, Якуп Кадри и Сабахаттин Али. Централен проблем в романите на Решат Нури е конфликтът личност – общество. С името му е свързано и развитието на турската драматургия – Нури е автор на около 15 пиеси. Освен това има издадени преводи на произведения от видни френски писатели. Якуп Кадри е майстор на романа и новелата, драматург, публицист, поет, автор на монографии и мемоари. А Сабахаттин Али достига един от върховете на турската проза през 30-те – 40-те години.
По-нататък сред турските прозаици се откроява едно име със световна значимост – Азиз Несин (1915-1995), чийто изящен хумор често преминава в ирония и самоирония, предизвиквайки смях през сълзи. Сам писателят говори за три етапа в своето творчество. Той характеризира първия си „стадий“ със съзнателния стремеж да представи „социалната топография на своята родина“. Вторият му стадий се съдържа в неговите приказки, събрани в книгата „В някоя си страна Хоптиринам“. А от третия стадий са разказите в книгата „Зеленият газ на честта“. Любов и гняв са изворите на неговото вдъхновение: „Аз обичам и се гневя и в корена на моя гняв има любов… Ако един ядосан човек не обича хората, как тогава може да прави изкуство!“
Същата любов живее и в богатото творчество на Назъм Хикмет (1902-1963). За него Якуб Кадри пише: „Той придаде ново и съвсем оригинално звучене на турската поезия.“ Първата му стихосбирка – „Песен на тези, които пият слънцето“ – излиза през 1928 г. в Баку, а едва през следващата 1929 е издадена и първата му книга в Турция – „835 стиха“. В двубоя между привържениците и противниците на тенденцията за „чисто изкуство“ статиите и творбите на Назъм Хикмет унищожават старите представи за изкуството, за неговата роля в обществото. „Не споделям политическото верую на Назъм Хикмет, признава Халит Зия Ушаклъгил, но съм влюбен в творчеството му.“ Ярката символика в стиховете на Назъм Хикмет има своите корени в устната народна традиция. Поетът противопоставя светлина и мрак, нощ и утро, прибягва до символичните значения на цветовете, изгражда самостоятелен образ на огъня. И така формулира своята изповед: „Ако аз не изгоря,// ако ти не изгориш,// ако ний не изгорим,// кой ще освети тъмата?“
Колоритна фигура в съвременната турска поезия е Бедри Рахми Еюбоглу (1913-1975), известен колкото като поет, толкова и като живописец. Завършил Академията за изящни изкуства в Истанбул, с кратки прекъсвания той остава да работи в нея от 1933 до края на живота си. Първите си стихове публикува в сп. „Мухит“ още като ученик в Първи гимназиален клас през 1928. Следват публикации в периодичния печат: „Йени адам“, „Тан“, „Сес“, „Гюн“, „Инсан“, „Инкълапчъ Генчлик“, „Варлък“, „Йеди тепе“, „Джумхуриет“. Своеобразието в творческата му натура на поет-живописец обуславя родството му с новите течения – той се приобщава към „Първото ново“. През 1941 издава първата си стихосбирка „Писма до Създателя“, последвана от „Черница“ (1948), „Сол“ (1952), „Трите заедно“ (1953), която съдържа първите три, „Четирите заедно“ (1956), „Черница 69“ (1969), „Пълни се, черен бакър, пълни се“ (1974). Автор е и на няколко книги с проза – „Душата ми е Анадолът“ (1953), пътеписи, „Луд фишек“ (1975), „Буца пръст“ (1975).
Една безкрайна поема за ежедневната насъщна любов гради от стиховете си Юмит Яшар Огузджан (1926). Сам поетът изповядва, че която и страница да отгърнем от неговия живот, там има по едно негово стихотворение. Първата му публикация е през 1941 и оттогава насетне самият Яшар говори за пет периода – „обрати“ – в творчеството си. Годините между 1941 и 1954 той нарича Събуждане, следва Търсене – 1954-1960, Морско вълнение – 1960-1964, Кипене – 1964-1970 и Избистряне – 1970-1972. И дори самите заглавия на стихосбирките му са изкачване по стъпалата към храма: „Морска музика“, „Последната сряда на любовта ни“, „Сляпо огледало“, „Искам да умра с теб“, „Влюбените не умират“, „Някой ден ще разбереш“, „Ти не знаеше какво е любов“, „Обичал ли съм те“, „Любовта е най-старата ми самота“ – повече от 50 книги несъмнено преживени и изстрадани страници от самия живот.
Многообразието на турската поезия след Втората световна война не остава незабелязано и в чужбина. Признанието идва, когато Международният форум за поезия решава да учреди поредица от национални награди с цел да създаде контакт на максимален брой хора с творчеството на изтъкнати поети от различни краища на света. И първата от новоучредените национални награди е Турската, предвид на „ренесанса на турската поезия през нашия век“ като „една от превъзходните поезии, създавани от поетите на Източното Средиземноморие“. Годината е 1967, а първият лауреат на Международния форум за поезия – Фазъл Хюсню Дагларджа. Роден през 1914 г. в Истанбул, той се подчинява на семейната традиция и завършва последователно Военния лицей „Кулели“ през 1933 и Военния колеж през 1935. Същевременно обаче едва 13-годишен печели наградата за поезия на „Йени Адана“. Сетне като ученик в лицея започва да публикува стихове в периодични издания, а през 1934 поемите му се появяват и във водещото литературно списание „Варлък“. Дори първата му стихосбирка излиза от печат в деня, когато поетът завършва Военния колеж. Животът му на офицер от пехотата от 1935 до 1950 му носи опознаване на различни краища на Турция и заедно с това 7 стихосбирки, а през 1946 Дагларджа получава трета награда на поетичен конкурс, организиран от управляващата по това време Народна републиканска партия. След годините в армията поетът предприема пътуване до Франция и Италия, а от 1952 г. е инспектор в Министерството на труда. През 1959 г. открива своя книжарница в истанбулския квартал Аксарай и я нарича просто „Китап“ („Книга“), превръщайки я в средище на голяма част от истанбулския литературен елит. Фазъл Хюсню Дагларджа е автор на над 30 стихосбирки с приблизително 5 000 стихотворения, а между литературните му награди са: Награда за поезия „Йеди тепе“ (1956) за стихосбирката „Асу“ и Наградата на Дружеството за турски език за „Полуделият бръмбар“ (1958). През ноември 1967 петчленно жури от видни турски литературни дейци го определя като „най-крупния жив поет на Турция“ и така Дагларджа става първият носител на наградата на Международния форум за поезия.
Съвременната турска литература се обръща и към проблемите на турските икономически емигранти. Живи картини от техния живот представя в разказите си Факир (Тахир) Байкурт (1929). Характерният му стил се запомня с живата разговорна реч и особената гледна точка – на децата на турските гастарбайтери в Германия. Част от творбите му виждат бял свят най-напред в чужбина, в превод на немски и холандски. Романът „Отмъщението на змиите“ (1958) е удостоен с наградата „Юнус Нади“. През 1970 Байкурт печели двете награди на Турското радио и телевизия – наградата за разказ за „Убитият на границата“ и годишната награда на ТРТ за романа „Коса“. „Епопея за Кара Ахмет“ (1978) получава наградата „Орхан Кемал“. Сам писателят сравнява разказите си с фотографии, които обаче са плод не само на това, което улавя обективът, а и на онова, което вижда самият той: „Зад фотоапарата са очите, мозъците и сърцата ни.“
И тъй стигаме до анкетата, която наскоро проведе в. „Джумхуриет“ сред турските писатели, за да ги предизвика сами да оценят турския литературен живот през последния четвърт век. Заедно с някои различия, произтичащи от чисто лични литературни предпочитания, общо е мнението, че оформилото се в средата на 80-те години движение на младите писатели е силен и здрав „калем“, присаден върху дървото на турската литература. Това движение осъществява „пълно обновяване на кръвта на турската романистика“. Романът изоставя формата си на „традиционно социално послание“, напуска старата схема и се ориентира към своеобразен драматично-ироничен изказ. Традицията на социалния роман е продължена с нови средства и нова сила от Ахмет Алтан („Четири сезона есен“ и „Отпечатък върху вода“ – 1985) и Орхан Памук („Черна книга“). А събраните творби на Мехмет Ероглу, „Нощни уроци“ (1986) на Латифе Текин, „Нов живот“ (1994) на Орхан Памук са ярък пример за облика на модернизма в турската романистика. Към тези имена се прибавят още Яшар Кемал, Адалет Агаоглу, Селим Илери, Аттила Илхан, Севги Сойсал, Билге Карасу, Тарък Бугра, Ерхан Бенер, Айля Кутлу, Севинч Чокум. Лицата на 80-те години са Орхан Памук, Латифе Текин и Мехмет Ероглу. А името на Памук се сочи като характерен белег и за 90-те години заедно с Букет Узунер и Назлъ Ерай.
Орхан Памук (1952) пише от 1974 г. Още първият му роман „Джевдет бей и неговите синове“ печели конкурса на издателство „Миллиет“ през 1979 за най-добър роман, а след отпечатването му през 1982 получава и наградата за романистика на името на Орхан Кемал за 1983 г. По същото време се появява и първото от 14-те издания на втория му роман – „Безмълвен дом“, удостоен с наградата „Мадаралъ“ за роман през 1984, а преводът му на френски език донася на автора Наградата за европейско откритие за 1991 г. Историята в „Безмълвен дом“ е разказана от името на пет различни персонажа, в които авторът влага много от своя собствен живот. В третия си роман Орхан Памук се обръща към историята – „Беяз кале“ излиза през 1985 и е преведен на почти всички западни езици. А „Ню Йорк Таймс“ го посреща с думите: „На изток се извиси нова звезда.“ Излезлият през 1990 г. роман „Черна книга“ с богатството и завършеността си става едно от най-обсъжданите произведения на съвременната турска литература. А на корицата на най-новия си роман „Нов живот“ (1994) сам авторът скромно изповядва: „Книгите, съвършените книги, са дело на безсмъртните. А пък аз и героят ми, знаейки че имаме много недостатъци и кусури, и без това сме смъртни.“ „Съвременният турски роман започва с Халит Зия – възкликва в анкетата на „Джумхуриет“ писателят Ферит Едгю, – но кой днес чете Халит Зия? В същото време Фарук Улай е толкова нов, че все още не се осмеляват да пишат за него, а някои дори не смеят да го четат.“
Накратко това, което се вижда днес през комшулука, е една зряла и непрестанно обновяваща се многопластова завършеност. Тя категорично не позволява явлението съвременна турска литература да се разглежда през някаква политизирана призма, която би го представила алтернативно или като разширяване на литературните граници на Европа към Азия, или като експанзия на азиатската духовна традиция към Европа. Напротив, съвременната турска литература идва със свое собствено хуманно послание, което може да бъде окачествено единствено като универсално. Така в комшулука се отваря врата. А някога тъкмо през комшулука са ходели за жарава – да си запалят огъня в огнището.