Така ги знаех: леля Наца, леля Менка, леля Дитка.
И трите – благословени вдовици. Слаби като вилици, бели като брашно: ретушираните им гръцки профили от окачените в рамки фотографии се върнаха в негатива.
Най-старата е леля Наца – в деветдесетата си година, под пръстите ѝ – глисти върху раздрънканото металическо пиано никнеха Шопеновите полонези. Средната, леля Менка, ми тикаше на олющен поднос пресен вишнев сок и топли ванилови курабийки, посипани с канела: „Давай, синко“, и след всяка хапка плахо подпитваше: „Станали ли са?“… Когато навън се стоплеше, най-младата, леля Дитка, изнасяше телевизора на западния балкон, наместваше го по посока на залеза и намятайки се с антерия, впиваше очи във вълшебния екран. Казваше: „Телевизията е още една майстория на хитрия събирач Запад. На Изток започва всичко – Слънцето, Господ, Писмото, Градът. Но топликът е прекалено голям. Изражда се в пожар, в касапница, в гниене. На Запад нещата ги прихващат след като прекипят и се уталожат. Едва след това ги прецизират и употребяват“. Пред телевизора на леля Дитка бях свидетел как Югославия става полуфиналист в Чили, как убиват Джон Фитцджералд Кенеди, как Иво Андрич получава Нобеловата награда. Всезнаещата телевизия имаше в лицето на леля Дитка свой най-убедителен проповедник. „Има и радио, синко, и вестник“ – пропяваше леля Менка и веднага се свиваше пред учудения ми поглед: „Искаш ли, златце мое, сладко от дини?“.
Играех си с дървени, шарени кубчета върху мекия персийски килим в голямата дневна стая. Върху издължените прозорци – залепена млечна Месечина. Трите лели на три бидермайер фотьойла – пият чай. Колкото и да се различаваха физически, те бяха варианти на едно и също тяло. Тази дързък дарител е разпределил органите и особеностите си, отпечатвайки се свръхестествено във всякоя от тях: на леля Наца сърцето и подвижността, на леля Менка червата и стремежа към спокойствие, на леля Дитка нервите и досетливостта.
Биологическият им баща, прадядо ми Манас, кривокракият Кумановец, грабливият лихвар, беше прекалено груб и низък, за да бъде онзи, когото си представях в ролята на дарител. И тъй като, според разказите на лелите, пред него на дългокраките пубертети разтревожено им се разбягвали буквите из устите, на яките диви ратаи им омеквали коленете, а ужасените чираци-сираци с прерязани гърла пристъпвали слепешката наназад, не можех да си представя, че точно в този алчен ристиянин се е пазел деликатният фактор „между“. Неговата природа ми изглеждаше евтина, невъзможно беше тя да е подарена елегантно и ефикасно в съществуването на трите си наследнички. Но онзи, чиято фотография и трите ревниво пазеха: леля Наца на пианото, леля Менка в кухнята над печката, леля Дитка – на телевизора върху седмичната програма – той имаше тъкмо такова лице: от сой, благо, но и непроницаемо – лицето на дарителя. Него, чичо им Гьорги, дори и най-тъмната нощ не можеше да го спре да отиде в механата и час преди зарите на изгрева да се върне вкъщи, следван от банда музиканти и от веселия лай на кучетата. Сменяше белите си свилени ризи всеки ден, а откакто в него се всели неумолимата удушвачка – туберколозата, по три пъти на ден. Обратно на цицията Кумановец, чиито гени на ездач се проявяваха само в грабливостта, който беше заземен за ковчега, препълнен със жълтици, с три катанеца заключен, с три синджира закотвен под железния креват, Гьорги постоянно имаше отворени прозорци, претъпкана трапеза и усмихната ръка.
Поръчваше си германски книги от Пеща и Виена, френски от Париж, откъдето в лакиран дървен сандък с етикет „L`orgie expressif Mustel“ пристигна и инструментът с топли клавиши. Гьорги, който като дете е разпознавал по тоновете на дъжда колко дълго ще вали, прегърна хармониума като страстно обичан родственик. Подхвана спонтанно елегичната мелодия като отдавна научена, близка азбука. „Самоук беше, но музицираше вещо, много вещо“ – обясняваше леля Наца, докато ръцете и, в tempo rubato подскачаха по клавиатурата, а над тях се навеждаше стегнатата и снага. „С душа“ – въздъхваше леля Менка, бутайки ми ново парче шоколадова торта. „Имаше система в импровизацията – поправяше я леля Дитка от терасата, където следеше рубриката за коментари и дебати след новините: – По-точно, умееше да употреби добре вдъхновението си“.
Леля Дитка имаше право. И последното, сатанинско изкушение той го издържа с помощта на музиката. Вече откашляше кървави буци. Те хитро се превръщаха в червена змия, а когато и отсече главата, от устата и капна отрова – рак и го зграбчи за гърдите. Ясно му беше: когато нападне сухата ръжда и най-челичните гърди се скапват. „Лошо ще си страдам“ – сляпо претрополяваше по минорните акорди, докато погледът и мислите му се разхождаха безцелно по обвитите с паяжина ъгли на меланхолията. Погледна се в огледалото: дете с уморени очи под натежалите клепки. Кехлибарените зрънца прах трепереха от слънчевия допир. Върху черна черга бързо се претълкулваха белите часове – бисери: десет, единадесет, пладне… закъснели парцали сняг, които се топят в полета си. Небесните пазачи, облечени по най-новата парижка мода, се отделяха: леки като перушина, от твърдата почва: „Сбогом! Сбогом?“. Човешкият грях зло е, онзи на Господа – естество. О, ангелче със счупено крило, любовен звук, сгазен в самия цвят!“ „Ша ти изпиша черна коса на тефтер / Пиши, лудо, хич мене не питай“. Гореща пепел на угаснала звезда. Свежестта на дивите ягоди пробива през болната тъкан: да сънуваш, разпадайки се! Сакатите коне галопират по сребърната нотна долина. На ушенце му пее богатият на аромати билкар: „Ша ти изпиша гайтан вежди на тефтер / Пиши, лудо, хич мене не питай“. Поизправи се Гьорги, звукът го води из пределите на сънливата свила: „Ша ти изпиша алтън чело на тефтер / Пиши, лудо, хич мене не питай“. Музикалната душа разтваря крехките си крилца, отделя се от претежкото тяло и ето, заселва се в три благородни живота, именувани екзотично: Анастасия, Филомена, Афродита.
Еластичната Анастасия, леля Наца, доживя до 96. Покорната Филомена, леля Менка – до 94. Остроумната Афродита, леля Дитка – 90. Та 96+94+90… това са общо 280 години.
Всяка негова година се реинкарнираше в десет техни.
Имаше Гьорги, аристократичният бекрия, пръсти широки, имаше сърце горещо и ум бръснач. И когато губеше от себе си, печелеше за своите.
Превод: Димитър Димитров