Лепа ме чакаше. И битката, и усилията за нея. Как да проникна в тайната около това момиче? Как да сваля воала, който я забулва? Кой стои зад нея и как да впрегна времето и силите си, които иначе ми трябват за други неща? Ако искам да живея без страх и съмнения, сега трябва при всеки неин ход (а някакви чужди сили тикаха Лепа) да правя и аз свой ход…
Когато изпробвах някои непознати досега за мен билки и когато към това добавих и иглотерапията, казах на Лепа:
– Ще продължаваме да работим върху онези дреболии около разхубавяването, ревматизма, подмладяването… Но онова, което е главната ми цел, тепърва ни предстои.
– Голяма болница ли?
– Голяма болест.
– Чумата?
– Омразата.
– Дреболия!
– Която ни действа върху мозъка!
Не бе много съгласна.
Но когато ѝ дадох няколко пресни примера, тя нищо не можа да ми отговори. Гледаше ме тъпо като ѝ излагах своето виждане, че времето, което идва само ще притаи тази „дреболия“ и тя ще дебне своя миг, за да избухне като пожар. И че сега има хора, които прикриват своята омраза с най-възвишени идеали. Тава разбира се не говори толкова лошо за тези хора, колкото за жизнеността и несъкрушимостта на омразата. Щом е в основата, в зародиша на всяко същество, у някого тя остава хилава, другаде бива подтисната, но в определени случаи пак покълва като отрова, като епидемия. А за това никого не можем да обвиняваме.
Крехкото и немощно човешко същество трябва да опознае всичките тъмни сили, които го преследват и насочват в този свят!
Попитах я дали е чувала за онези три села край Варещин: мюсюлманско, православно и католическо? Как цели сто години са се мразили и изтребвали, а и днес, когато „всички сме братя“, пак продължават да се ненавиждат. За това не е писано, за него не се говори дори шепнешком, а истината си съществува. Знаеш ли кои са хороводците на това изтребление? Духовните и политическите първенци. Дори и днес ли? Защо? Защото не могат да стигнат до общо съгласие за това кой е започнал, кой е продължил, кой е приключил и дали началото не е било в края , а краят – началото?
После я попитах присъствала ли е на някои от онези тежки политически процеси. Отговори нещо уклончиво – ту, че е била, ту, че не е. А на публичните екзекуции? Да! Тогава, да речем, че някой доведе пред теб двама души и ти постави задачата да определиш кой е прав и кой е крив. Ще сгрешиш. Защото сигурно ще забележиш нещо топло и благородно и по лицето на осъдения, и по това на палача. Ето в това е нещастието ни: не знаем у кого е скрито човешкото, а у кого престъпното. И кое ще надделее в това клето и съвършено творение на природата.
Лепа веднага възкликна възбудено:
– Любовта… ако човек я носи.
– А ако не умее да обича? Ако не му позволяват? Ако се появи някаква пречка? Ако пресекат любовта му?
– Любовта ще победи всичко това.
– Разбира се! – ликувах аз. – Но как? С какво ще победи? Ако е със сила и насилие, тя ще се превърне в омраза! А после всичко ще иде по дяволите. Нали разбираш?
Колкото повече навлизах в полемика с Лепа, толкова повече тя потъваше в някаква наивност и всичко взе да ми прилича на хитрини и театър. И при нея ли е така?
Започнах да се плаша за Лепа, особено когато заговори за тяхното учение и за това, че младите се възпитавали , за да се предпазват от всяко зло и омраза, че новият човек… и т.н.
– Ти сякаш не чу какво ти казах? – ядосах се.
– Кога?
– Когато стана дума за онези три села. А можех да ти дам пример и с трима души или с три държави, с трима вождове! А нито една от тези три религии не проповядваше някакво зло. Само любов! Случи се обаче – знаеш какво. Нож!
Лепа замълча, отпусна глава и рече:
– Тук мозъкът ми спира да работи!
Усмихнах се и за пръв път сложих ръка на рамото ѝ:
– Моят отдавна прави така!
Тя ме погледна, сякаш гледа някакво немощно обичано създание. Съжаляваше ме. Не можах да издържа. Дръпнах се и казах:
– Връщам се веднага!…
Излязох, като криех овлажнелите си очи. Запътих се към гарата. Искаше ми се да замина, да избягам.
* * *
Приближава нощта. Всичко помрачня. Една от онези неприятни непрогледни нощи, които не идват самички. Кой знае какво се мъкне подир този мрак? Първи дъждовни капки. Небето два пъти се преоблича в черни облаци. Притъмня още повече.
Гарата е пуста. Стои само някакъв самотен човек. Сигурно е като мене и това ме окуражава. Пристига влак. Не питам кой е и закъде отива. Влизам. Мрачно, мокро, хладно, но ми става хубаво – заминавам, спасявам се. Докога?
Пътувам цяла нощ и не знам нито времето, нито посоката, нито крайната цел. Дремя блажено. Будят ме някакви патрули, хайки, проверки – защо ли е всичко това? В полусън чувам нещо подобно на песен, а после – някакви хора жестоко се сбиват. Не мога да се мръдна от мястото си. Ако сбиването се предхожда от песен, какво е имало преди нея? Боят не престава, намесва се патрулът, но не разбирам дали той укротява или подклажда сбиването и на чия страна е. Колко страни има там? Колкото са хората или пияните ? Колкото са религиите? Нациите? Идеологиите? Сиромасите? Колкото са смъртите и ражданията? Напразно се питам, боят не престава, тръгва от вагон във вагон, целият влак беснее, крещи, пукат кости, наскърбяват се, псуват се бащи, майки, майки на майките, бащи на бащите, деца в утробите. Само аз стоя в ъгъла на едно мръсно купе, което още не е докоснато от нито една ръка, сопа или железен лост. Ако добре разбирам, още не се чува някой да стреля. Голоръкият клет свят и тъй е опасен, настървен, замаян, смазан в този душен мръсен вагон. Броя до сто и обратно с надеждата, че тази битка ще свърши, че ще се разсъмне и във влака, и в душите – но това си остава само някаква надежда: радостта на лудите продължава, влакът лети със същата скорост, която не е кой знае каква, но никой не се опитва да го спре, та хората да излязат, да се поразведрят, да пийнат вода или да се разтъпчат. И всичко това да престане. Единственото, което ми донася капчица радост е находчивостта, богатството от псувни, които се сипят механично и то не само от някаква ярост, омраза и ненавист, а като еротично вдъхновение.
И затова за пръв път ми идва наум, че човек може да се лекува и с такива откоси от псувни. Просто даваш възможност на хората, поотделно или групово да се наругаят на някаква поляна или в някакво помещение, да се напсуват, да се накарат, като напрягат всичките си физически, умствени, речеви, обредни, певчески, мразещи сили до последната капка, до дъното, до пълно изтощение, до смрачаване или до съмване, докато отделният човек отново, като новородено, не проходи очистен, измит, излекуван, достоен да влезе между хората. В такъв случай вместо малка амбулатория с едно или две легла и две-три сестри, ще ни трябва цял екип лекари, полицаи, зала на някое училище и определен ден, в който ще се изгонват духовете от тялото и душата. Най-добре е да бъде някакъв религиозен или държавен празник, ако властите, държавните и църковните, могат да бъдат убедени, че това е в интерес и на държавата, и на църквите, защото работата им ще бъде облекчена. Вместо в събота или неделя да се правят разни тържества с вдигане на лозунги до небето и скандиране, нека заведем хората на една поляна или в една зала, да ги разделим на групи или по жребий, или със състезание, или по личен избор, и да им кажем: хайде, започвайте, псувайте се и лайте един срещу друг колкото си искате, по когото си искате и както си искате. Заплюването и боят са отделна работа и се правят в краен случай. А после, като се уморите, прегракнете и изпотите – хайде под душа и в чисти дрехи!
Не сънувам ли?
А влакът пътува, в него се бият, сигурно има и кръв. Въпросът е колко живи и оплюти ще излязат от тази нощ.
Това, което ме радва и подкрепя надеждата ми сега е фактът, че не чух или поне не разбрах в тази обща врява главната причина за сблъсъка да са църквите и верите. Но ако това се преодолее и конфликтите с такъв повод останат в миналото, а останат само тези на човека срещу човека, на тялото срещу тялото, на душата срещу душата – това е вече напредък. Тогава ще се хвърлят един срещу друг еднакви и равноправни хора, няма да има предубеждения, няма позоваване на онова, което е извън тях; горди и храбри, силни и сърцати, здрави и мъжествени, свободни и весели хора – все един срещу друг. И думите, както езикът, разумът и образованието ще бъдат свободни. Псувните по нищо не ще се различават, освен по степента на остроумието и еротичната наситеност – иначе те и без друго са правени като че ли в една фабрика, а не от стотици майки и бащи, като натъпканите в този влак.
Отдавна стари гръцки и балкански мъдреци, поети и бохеми са твърдели, че тези народи нищо няма да ги обедини – нито една вяра, нито една държава, нито един език ( както се иска на много умни глави и те го проповядват ), нито една обща майка, за каквато си представят Русия. Онова, което ще ги обедини е само: псувнята! Когато веднаж съберете тълпи народ от всички хълмове и планини, от всички затънтени места и долини, от всички кътчета и кръчми и им отредите жрец, който да им замени свещениците, ходжите и политическите вождове, и когато научите населението да псува, тогава ще завладее мир, ред и труд. И благосъстояние.
Ако това се окаже вярно, тогава кървавият влак е на път да осъществи тази мечта, този стар замисъл, защото след онези вайкания, плачове, крясъци в началото, сега ехтят само псувни и ругатни, а те стават все по-нежни и по-благовидни, та започват да приличат съвсем на молитви, на химни, на любовен копнеж и оброк с някаква човешка топлина. И със смирение. А това не навежда към смърт.
Наистина не! Пред очите ми, докато ми се присънваше това, се появи някаква гибел, после – гробът на баща ми. Е, вече се обзалагам, че този влак най-сетне ще спре. Съвсем ясно, реално протягам ръка, а от отсрещната страна към мен също се протяга ръка: дума – за дума, облог! Влакът ще спре точно на мястото, където червените убиха баща ми или там, където е закопан. Разбира се, „ако“. Ако спре. Защото омразата не оставя на мира и мъртвите.
Протегнатата ръка не се отдръпва, стиска ме, троши ми пръстите: облогът е развален и аз си плащам за това.
А няма нито влак, нито гроб, нито спиране, няма никаква гара.
* * *
Изтощен и смазан се върнах към прага на своята лаборатория. Ръката, която бях поставил върху рамото на Лепа, още не бях отдръпнал. Момичето ме гледаше и виждах, че не знае какво да ми каже, защото просто не ме разбираше. Очевидно правеше усилие да ме проумее, да следи напрежението, идещо от мен. Тя повтаряше онова, което вече каза: че мозъкът ѝ е спрял. Аз ѝ отговорих същото, което казах преди. Тя трепна:
– А кога настъпва смъртта?
– Веднага след омразата.
– А мозъкът? Когато спре, какво става след това? – гледаше ме като учудено дете.
– Това, което правя аз.
– Не виждам. Кажи ми.
– Отвори очи.
Лепа ме гледаше без да мигне. Казах ѝ:
– По-силно. Още! Така! – опитвах се да ѝ помогна.
– Сега не виждам нищо! – едва чувах думите ѝ.
– Погледни навътре! В себе си!
Спокойно, търпеливо, с голяма доверчивост правеше каквото ѝ кажех.
– Виждаш ли?
– Не виждам. Но чувам.
– Какво? Как?
– Мрак и далечно тихо отброяване: тик-так…
– Като часовник ли?
– …да, но глухо. Сякаш е на свършване.
– Не! Всичко едва започва. Млада омраза. Като млада роса. Утре това ще бъде буря.
Лепа се наведе през ръцете ми, сякаш губеше равновесие, и прошепна:
– Ще изчезна ли?
– Ще се превъплътиш! – окуражавах я.
– В прах? В гроб?
– В омраза. Ще ме предадеш!
– Никога… Никога!
– Запомни, възпротивявай се колкото можеш, а аз ще ти помагам. Но преди да ми почукат на вратата, ти ще ме предадеш.
Тя пак промълви:
– Тук мозъкът спира.
Отвърнах ѝ:
– Но мечтата не спира. Продължава, върви нататък, отива далече. До края на света и до края на човека. Аз мечтая, а ти мислиш. Затова ще ме предадеш. Мечтата води към живота, а разумът, респективно мракът – към предателство.
Лепа още веднаж трепна, от страх.
– Не вярвам.
И започна да трепери.
Когато видях това и я попитах какво ѝ е, на нея ѝ стана неудобно. Нищо не ми отговори, дори очите ѝ излъчваха учудване: какво ли пък я питам!
Махнах с ръка, защото почувствах, че е дошъл момент да продължа: в посока към мечтата. Тогава тя решително ще застане до мен или ще се върне по мечтата към предателството.
– Слушай ме добре – рекох ѝ, гледайки я остро в очите. – Всичко, което видях досега и всичко, което съм разговарял с когото и да било е потопено в омраза. Стара, неизменна, непримирима омраза. Тя не се интересува от нищо, дори от епохалните промени, тя тече, вие се, вихри се по света. А и оня там – показах към портрета на стената – който бди над нас, тази обожаема личност с дебели мустаци, жестоки очи и коварен поглед – и тя е под властта на омразата, респективно на мраза.
– Замръзнал ли е? – с детинска наивност попита Лепа.
– Заледен ли, питаш? – направих се, че не разбирам. – Това ли имаш предвид?
– Смразява! А дали е леден, не знам. Той смразява всичко около себе си.
– От Сибир ли е? От оная, ледената земя? Затова ли?
– Обратно. Той е южняк. Но смраз..смраз…
Лепа повтаряше след мен: смраз…смраз…смраз…Но езикът ѝ се отплесна и тя каза: омраза.
– Отлично!– вдигнах ръце ентусиазирано.
– Какво направих? – зачуди се Лепа.
– Всичко, каквото трябваше. Попадна в моите мисли. Във всичките ми намерения: да докажа, че „мраз“ и „омраза“ са от един корен. Имат един произход, което значи, че имат еднаква трайност.
– От кога? – чудеше се Лепа.
– И аз се питам. Но сега това не е важно…
– А какво е важно?
– Кога ще изчезне.
– Кога ще изчезне мразът ли? Трябва да се променят и небето, и земята. Дъждовете и ветровете. Реките, моретата…
– За какво говорим – за мраза или за омразата?
– Нали каза, че е едно и също?
– Според корена на думата… но само според корена.
Лепа се замисли като дете, когато нещо разгадава:
– Това значи, че от същия корен могат да растат две стебла, два клона, два различни цвята, два плода, един горчив, а другият…
– В твоята детинска глава може да е така… Но хайде да не ти обяснявам…
Тя ме прекъсна и добави:
– …как трябва да променим климата,… бурите и облаците, дъждовете и гръмотевиците, летата и зимите?
– Климатът ли? Да, но този между хората.
– Пример?
– Ето, между теб и мен, или между теб и мен от една страна и оня убиец, онзи кръвопиец, за процеса срещу когото слушахме страхотии, или между всички нас и оня там – с големите настръхнали мустаци, който дебне всяко наше движение…
– Който бди над нашия живот!
– Който бие, повтарям – който бие по нашия живот! Та, ако го излекуваме…
Лепа се втрещи: нито дума, нито поглед. Между нас – стена от тишина.
Продължих:
– Омразата не избира хората, у които ще се засели, но всички хора не са устроени да пренасят това нещастие, а да се борят с него: или тя – тях, или те – нея! Но за съжаление някои хора стават бацилоносители: техният живот не е нито крачка напред, нито глътка въздух, нито мъка, нито радост, а само едно – пренасяне и разнасяне на болестта; зараза, която опустошава средата, която днес може да е град или държава, а утре може да се обхване земното кълбо. Затова: бацилоносителите, т.е. мразещите трябва да се лекуват. Начините са различни. Може с акупунктура, може с билки, може с големи групови сеанси… , на които трябва да им се дава шанс… А това е и най-важната: да дадеш на човека възможност. Той сам да оздравее и да пощади другите. Тук е спасението. Това е пътят. Искаш ли да го следваш?
Повторих въпроса си, но Лепа не вдигна глава, не поиска да отговори. Това не премахна доверието ми към нея, въпреки съмнението ми, че ще ме предаде.
Качих се на стола, свалих големия мрачен и жесток портрет, сложих го на масата и започнах да го наблюдавам. През това време Лепа с учудване ме гледаше.
– Виждаш ли – обърнах се към нея, а всъщност говорех на себе си. Защото Лепа продължаваше да стои втрещена, ледена.
– Дори човек, който за пръв път се среща с акупунктурната вещина, веднага може да определи какво и как трябва да действа. Ето ги посоките на акупунктурните меридиани върху главата и аз точно виждам къде трябва да направя набожданията, колко игли и колко сеанси, макар че съдейки по всичко, трябва да се обърне внимание и на меридианите на дебелото черво. Защото тук става дума за тежко болен човек! И когато оздравее, когато напълно изчезнат страданията му, ще изчезне и голяма част от омразата. А тогава ще започне следващата история не само в живота на пациента, но и в живота на всички около него.
Докато разглеждах, повдигах и обръщах портрета, добавих:
– А убожданията са толкова безобидни: само не съм сигурен ще мога ли да намеря златни и сребърни игли, макар да не пречи да работим и с обикновена стомана…
При тези думи Лепа се устреми към мен, като че ли щеше да ми се хвърли на врата. Но от ярост или от страх не посмя да го направи – лицето ѝ се сгърчи, тя изкрещя, после заплака и бегом изскочи от лабораторията. Хукна по улицата.
Само че докато в бързината и напрежението прескачаше прага, прошепна на себе си, сякаш се молеше: „Да живее великият Сталин!“
Не минаха двайсет и четири часа и дойде разпореждане: лабораторията да бъде затворена и ключовете да се предадат на властите.
Превод: Ганчо Савов