В сухите липови длани
сребърна змия се вие.
Дъхава кръв на глухарчета
от острието се сцежда.
Птиците литват високо,
далеч бубулечките плъзват.
Кълвачът безкрил на чукчето
кълве скакалци умъртвени
върху езика ѝ саблен.
Колкото повече брусът я гали,
толкова по-гневна става.
Ни росата солена на зноя,
ни сладката кръв на билките,
не утоляват нейната жажда.
Усмихва се само на слънцето.
От една нейна усмивка
три дена треперят нозете
на тревата сиротна.
Сама ни цветето гали,
ни паяжина прегризва.
Мухите пълзят по зъба ѝ отровен.
Но съюзена с косача,
на панаира осъмва,
на гробището замръква.
Тя е сестра на сабята по баща.
Майка ѝ никой не знае!
Зелените думи, с които се лекувам
Зората и днеска обля мойто чело
с зеленото злато на родното село.
Зелени ливади, пеперуди зелени,
Зелено причастие в житни морета.
Зелено спокойствие, зелено вълнение.
Зелени бикове реват из полето.
Зелени птици в просторите пеят
за края ми роден, който зеленее.
Зелена прегръдка на пчела и цвете –
зелен мед се стича от челени пити.
Зеленото слънце – Майка на небето –
с девственост зелена земята засити.
Зелена девойка с зеници засмени
пасе кротко стадо от овце зелени.
И пролетно чудо лумва мигновено –
зелена искрица земята запали:
зелени пожари… небето зелено
във вир зеленикав оглежда се цяло.
Реките зелени текат и говорят
за зеленината в родните простори.
С зелени очи са и къщи, и извори,
зелен глад и жажда чувала издуват.
Зелените влюбени с порив на изгрев
в зеления храм на гората танцуват.
И птичия хор до задъхване слави
зелената прелест на мойте дъбрави.
Изопнал зеления лък на дъгата,
сърната раних, сред гората стаена,
и мигом усетих, любов моя свята,
че моята кръв е отново зелена.
Превод: Иван Коларов