По времето на Улрих в Компостела се случи нещо, което хората от свитата му не знаеха как да обяснят, а пък то за кратко време промени напълно младия граф. Това стана близо до Валенсия, може би наблизо до онзи край, който носи името Сергоба. А както някои уверяваха по-късно, то непременно е станало през горещите дни, каквито може да има в живописната жарка испанска равнина. Тогава Улрик внезапно пришпори коня си към една самотна черквица. Малко преди това с хората си той спря в една горичка на едно хълмче, откъдето се откриваше поглед наоколо към набраздената тъмночервена земя, засята с бял камънак и редки храсти. Между дърветата на това хълмче, които правеха рядка и слаба сянка, полегнали и поседнали хората си отдъхваха и гасяха жаждата си, защото бяха доста уморени, та само оттук-оттам се чуваше по някоя дума. В тишината, която настъпи след това, се долавяше жуженето на насекомите, насъбрали се кой знае откъде по конските слабини и муцуни. Някакъв кон шумно риеше в рохкавата пръст, някъде звънна метален удар на острие на меч, докоснало щит. Далече наоколо нямаше никакво селище, от горичката на хълмчето навсякъде над този край се виждаше само пламтящото слънце, та уморените очи веднага примижаваха от блясъка. Само една сграда стоеше недалеч от мястото, където бяха спрели – на хълмистия преход към долината, пак на едно възвишение, приличащо на могила. Това бе една бяла черквица с продълговат кораб, а ниско върху ѝ се издигаше кубе с камбанария, подобна на главата на кацнала бяла гълъбица, която сякаш е долетяла кой знае от къде и изморена се е спуснала върху това възвишение в нажежената местност. Никому не бе ясно заради какво камбанарията с камбаната на тази черквица е тук, за кого е предназначен нейният звън и кого ще призовава за молитва, когато никъде наоколо не можеха да се видят следи от човешки живот. Мъжете от свитата знаеха, че там ще се помолят, защото техният господар не отминаваше нито едно свято място. А хората и конете си останаха тук преди молитвата, само защото той не искаше да се излежават, да ядат, пият, пърдят и пикаят около това светилище.
Улрик известно време мълчаливо стоеше на най-високото, на ръба на горичката, между сянката и слънчевия пек. После внезапно поиска да доведат коня му, яхна го и бавно заслиза към нажежената долина. Тази местност бе в испанската хълмиста равнина, кастилското царство, може би близо до Валенсия; някои по-късно твърдяха, че било недалеч от оня край, който се нарича Сергоба.
Могъщият феодален господар Херман Целски през 1430 година изпрати по далечни земи два похода с многобройни военни свити от рицари, щитоносци и пажове. Единият замина по божия път към Рим и се водеше от неговия грешен син Фридерик, носещ на съвестта си убийството на своята съпруга, а познат и с голямата си разюзданост и прелюбодейства, отвратителни пиянства и безсрамни насилия. Другият поход водеше Улрик, Фридериков син и Херманов внук, млад граф с обширна крепостна земя, когото неговите баща и дядо подкрепяха; той бе мъж с владетелска решимост и дързост, на когото старият господар възлагаше всичките си надежди. Улрик се реши на големия и далечен път към Свети Яков в Компостела, за да бъде там причестен, посветен за носител на обет и благословен, та да може с този обет да укрепи своето бъдеще. Хронистите сочат, че неочакваната набожност на стария Херман и на неговия син е приковала силно вниманието. Очевидно е бил дошъл часът, когато за бъдещето на един могъщ род, освен пари и войници, лукавство и суровост е нужно да получиш и някаква помощ от Бога. Записали са също, че през онези последни години Хенрик посред нощ е ставал и е бродил наоколо, с очи, пълни със смразяващ ужас и трепет. От всички злодейства, които е направил, най-много го е преследвала смъртта на младата и необикновено красива Вероника, нещастната любимка на неговия син, на която не е било писано да стане графиня Целска – младата Вероника1, която сам е разпоредил да убият и с нейната кръв да угасят буйните пламъци на любовното увлечение у Фридерик, както бе записано в летописите. Затова много хора предполагаха, че внезапната набожност на жестокия старец, който не можеше вече да пътува надалеч, го е накарала да изпрати своя син и своя внук. И това се тълкуваше като последица от неочакваното покаяние, което често спохожда човека преди самата му смърт. Покаяние за онази нощ на жестокото убийство, след което образът на красивата Вероника всяка среднощ се изправяше пред очите му.
Пътуването на Фридерик, сочат хронистите, е преминавало в съгласие с неговата бурна натура – с непрестанни истории, спорове с благородници, граждани и селяни, всред гуляи и въоръжени разпри. Още преди да стигне до целта, го заловил пограничният граф на Ферара и дълго време, заедно с разюзданата му свита, го държал в плен, докато те не се откупили. Та, още преди да стигне до целта на похода си, той се върнал вкъщи.
Съвсем другояче е преминавал походът на Улрик. Неговата дружина, която е тръгнала на път посред зима, се спирала не само в градовете и селищата, които са му оказвали гостоприемство, но и по селата, в чифлиците и самотните черкви по хълмовете. Навсякъде край разпятията по кръстопътищата Улрик не само се е прекръствал, но е слизал от коня си, падал е на колене, а всички върху седлата са скланяли глави и са се отдавали на молитва. През Гориция, Северна Италия и Южна Франция пътят ги е водил покорно към далечна Компостела. Свитата е обожавала младия си господар, който през целия път не е прегрешил нито с безпътен живот, нито с прекомерно ядене и пиене, нито с порочно държание или с алчно събиране на дарове. През цялото време графът е бил ведър, съпровождал е свитата си и в буря, и в дъжд, при тежките планински преходи не е разрешавал да го носят, нещо повече – случвало се е да ходи с окървавени нозе, както и другите, водейки потъналия в пяна кон. Така в дълъг път минала зимата, дошла пролетта, зеленината на италианските и южнофренски полета и ливади, а те вървели, оставяйки подир себе си умрели коне и болни момци. Те видели синьото небе над Средиземно море, пътували под топлите дъждове на пиренейските проходи и най-сетне се намерили всред жарката светлина на испанските полета, в осеяните с камък простори, а един ден се оказали в горичката на възвишението, обградени от пронизителните и звънтящи звуци на насекомите и жуженето на полските щурци, пред самотната черквица, която внезапно и напълно промени Улрик.
Известно време Улрик мълчаливо стоя пред гората, между сянката и светлината. После изведнъж поиска да му доведат коня, яхна го и бавно препусна през нажежената местност. Това беше всред испанската хълмиста равнина, в кастилското царство, може би близо до Валенсия, а някои по-късно твърдяха,че е било недалеч от оня край, наречен Сергоба.
За миг той се изгуби от погледа, после неговата фигура, слята с коня, се показа в долината, всред трептящия слънчев пек. Но преди да започне да се изкачва нагоре, към бялата черквица, към него пришпориха конете си няколко рицари и пажове; другите останаха в горичката. Като стигна билото, Улрик скочи от коня и нетърпеливо натисна вратата, но не можа да я отвори, огледа се за помощ, после блъсна с рамото си дървените двери и те поддадоха. Зейна тъмната вътрешност на черквата. Той застана за миг, наведе глава, сключи ръце пред себе си и влезе. Очите му, присвити от светлината, отначало не можеха да видят нищо. Той се прекръсти и тръгна към олтара. Хладината сякаш смразяваше тялото му, но погледът започна да различава очертанията на дървените силуети и на иконите по стените. Това бе скромна черквица, образите по стените бяха доста изтрити, боята от дървените статуи също бе изтъркана. Остра светлина в тънки струи влизаше през високите прозорци под покрива. Улрлик падна на колене, склони поглед към студения камък и започна да се моли.
Когато отново вдигна поглед към олтара, той дочу и пръхтенето на конете пред черквата, а се чуваше и силното жужене на скакалците, потопени в морето на развълнуваната и нажежена равнина, която окръжаваше черковната сграда. Когато се изправи и бавно тръгна към вратата, неговият поглед за миг проследи лъчите на светлината, които пореха пряко вътрешността към стената при кръщелния камък. И там, там в същия миг видя образ, който бе съвсем различен от останалите, беше жив, изписан със свежи тонове. Той изобщо не бе избледнял, като останалите, а си бе такъв, сякаш художникът е завършил своето дело преди малко. Това бе главата на Йоан Кръстител, мъртвата глава върху тази жива картина; бе видение, което го прикова и няколко мига той не можа да помръдне. Кръвта му се вледени, а в очите му се насъбра ужас, устата му се отвориха за стон, за вик.
Рицарите и пажовете, които се отправиха подир младия си господар, за да го пазят – макар че всред тази пустош не го заплашваше никаква опасност – сега стояха пред черквата с юзди в ръцете и дочуха нещо като вик или истински вик, и се спогледаха. Спогледаха се и преди да се втурнат към вътрешността с извадени мечове от ножниците съзряха Улрик между дверите на черквата. Той се опираше с лакти о колоните, лицето му беше бяло, очите – изпълнени с неразгадаем страх, погледът му излъчваше дълбока уплаха. Заслони очите си с ръка и спря хората си с неразбираеми думи. Те понечиха да влязат вътре в черквата, но графът, който вече бе дошъл на себе си, та погледът и говорът му бяха се прояснили, решително им посочи да се върнат. Те яхнаха конете и в бърз тръст се отправиха към горичката на възвишението, в края на благата долина. Улрик остана пред църквата. От другата страна на долината можеше да се види неговата фигура, която се поклаща насам-натам под блестящото слънце и после сяда пред черковната врата. Той върна обратно пажа, който се приближи до него, за да му даде вода и храна и цяла нощ стоя край черквата. А в свитата цяла нощ гадаеха дали го е страх, като Яков от Компостела, на когото се е обрекъл; Яков с оня ангел, който го ранил в крака и му казал: така, както е ранен, но вече пречистен, да се върне в земята на своите бащи – ранен, но победител. И на сутринта Улрик наистина дойде с измъчено тяло, но не разказа никому какво се е случило през тази нощ в самотната черква.
С помрачняло лице, от което бе изчезнала всякаква следа от предишната ведрост, той яздеше далеч пред свитата си и не отвръщаше на селяните, които го поздравяваха из слънчевата долина. Мълчеше, а вечерта се помоли. Пренощуваха на открито. През нощта видяха неговата сянка, която се приближи до стражевия огън и пак потъна в мрака. После, много дни по-късно, когато в далечината съгледаха кубетата на черквите и червените стрехи на Амуска, той не се развесели като свитата си, която възкликваше и пришпорваше конете в кариер.
В Амуска пристигнаха за Великден, както сочи хрониката на кастилските крале в тринайстата си глава: Тук пристигна един велик господар, граф Целски, племенник на крал Сигизмунд. Той дойде именно в това кралство, за да иде в Сантяго. Придружаваха го шейсет конници, богато пременени благородници. Кралят му оказа големи почести, храни се с него и му предложи коне, мулета и облекла от брокат, но графът не взе нищо от това. Само в деня, когато се отправи към своята страна заяви, че от никой владетел на света няма да вземе абсолютно нищо. Наистина не взе нищо, а от големите тържества, които кралят и кралицата устройваха цели двайсет дни, той бе всред първите, които си заминаха. С необяснима тайнственост върху лицето си, от часа, когато ден и нощ прекара в черквицата всред Кастилското плато, той бе напълно променен. И тъй, от там си замина, за да продължи своето пътуване към Сантяго, заключава своя летопис хронистът на кастилските крале. Летопис за похода и неочакваната история по пътя му, която не приключи. Не приключи и с обета, с даровете и с дългите молитви, и след всичко сторено както трябва при Свети Яков в Компостела, а и при дългия път назад. И когато се връщаха обратно през зелените, но вече пожълтели местности, през които дойдоха, като стигнаха долината, те заобиколиха черквицата, която си стоеше самотна срещу горичката на възвишението в хълмистото плато. След пребиваването си в кастилския двор и в Компостела, те бяха забравили за нея, а пък на граф Улрик вече беше се възвърнала и част от някогашната бодрост върху помрачнялото му лице.
Един от пажовете в свитата, който се задържа във Валенсия, за да подкове няколко коня и се опита да догони свитата по преки пътища, на свечеряване се намери близо до онази местност, съвсем близо до малката черковна сграда на червеникавата могила в хълмистата равнина на Кастилия. Макар да беше уморен и закъснял, той не можа да удържи любопитството си. Силом открехна заклинената врата и се намери, както и Улрик, в мрачното пространство, където падаха косо залязващите лъчи на червеното кастилско слънце. Огледа силуетите на светиите върху олтара и засенчените икони по стените. Не забеляза нищо, което да привлече вниманието му. Тъкмо реши да си тръгва, когато на стената при кръщелния камък видя нарисуван образа на брадат мъж, който му се видя познат. Тогава аленият слънчев лъч огря целия образ и сърцето на самотния посетител сякаш спря да бие: отрязаната глава на Йоан Кръстител, която държеше в ръце Ирод или някой друг, имаше лика на неговия господар Улрик Целски със своите уморени светли очи, гледащи неподвижно в него и през него. Там бе изобразена и млада жена. За миг му се стори, че той позна и нейния лик: това бе трагичното лице на нещастната красавица Вероника Десенишка. И все пак не му се вярваше. Саломея бе отзад на картината, с чудната си усмивка на лицето; нейният блед образ с алени страни би могъл да бъде и на Вероника, той напомняше на него, но лицето ѝ бе далечно и мъртво, та пажът си помисли, че в сенчестото помещение това е само въображение, което се дължи може би на червеното, топло кастилско слънце, под което сега бе яздил цял ден. Но образът на Улрик бе досущ същия. Преди повече от месец, когато неговият господар е стоял сигурно тъкмо на това място, е бил слисан, после уплашено се е взрял в чудното видение, посрещнало го почти в края на дългия му поход из непознатата страна. Той е гледал сякаш в огледало чертите на своя образ, сякаш току-що нарисуван с живи багри! Облеклото върху тялото бе скромно, от груба тъкан, съвсем не богаташко, но лицето, носът, особено румените устни на отрязаната глава, цветът на косата и рядката брада – всичко пред него бе несъмнено същото като у Улрик! И пажът едва сега разбра оня вик, който бяха чули – викът, повикът на неговия господар, неговите пълни с ужас светли, някак уморени очи; всеки ден той наблюдаваше движенията на своя господар и неговата толкова уважавана и любима глава, която бе и обичана, и предизвикваща страх. Сега тя бе тук, отсечена от тялото, нарисувана със свежи багри, а от шията ѝ капеше алена кръв.
Краткият миг се разтегна в някаква дълга скованост. Пажът стоеше с изплашено лице и това започна да го влудява. Той затрепери пред тази необяснима гледка, после хукна през вратата и се втренчи в палещия кръг на залязващото кастилско слънце, което висеше над хълмистата местност, сякаш там търсеше отговора на тайнственото и нереално видение, което току-що бе изправено пред очите му, а той не можеше да го проумее.
Няколко месеца по-късно испанският поход бе посрещнат с големи почести и тържества. Беше мрачна есен и клоните на оголелите дървета стърчаха в сивото небе. Походът бе приключен и обетът даден. На младия граф, който скоро след това получи и княжеска титла, отредиха названието „Испански“, като възпоминание за успешното пътуване в далечната страна. Хронистите записаха, че в следващите години се е радвал на бляскаво щастие, разширил е своите владения, европейските владетели са му оказвали голямо уважение, жена му е родила три деца, гаранция за бъдещето на Целския род. И когато неговото бляскаво щастие е било на върха си, внезапно е настъпило катастрофално сгромолясване, което е довело скоро до пропадане на това славно родословие. Децата му починали едно след друго. Двайсет и шест години след паметния испански поход Улрих Целски, който е бил в апогея на своето могъщество, който е командвал силна войска и пред когото са скланяли глава унгарските владетели, двайсет и шест години по-късно последният мъжки потомък на прочутия род е бил нападнат на устието на Дунав и Сава от заговорници. Той се отбранявал, борил се е с тях и ранен в крака – като Яков, пред светия образ на когото е дал обет в Компостела – е бил повален. После са го убили, а може би още докато е бил жив, са му отсекли главата. Никой не знае дали набожният господар е успял да се помоли на своя компостелски защитник, никой не знае дали е споменавал за своето видение, което се е появило пред него върху онази кастилска икона в светлата тишина на оня горещ ден, в тъмната и хладна черквица на върха на онази могила в чуждата земя.
Оня паж, който също бе стоял пред чудноватата картина в същата онази черквица близо до Валенсия, в местността наречена Сергоба, който си е мислил, че видението на Улрик от старата икона навярно е предизвикано от червеното кастилско слънце, може би е знаел, че в другия край на света само се е допълвала историята, започнала много преди това и запечатана в мрачната черквица всред испанската равнина. Всъщност то е станало още преди тя да е била съградена и изографисана, в някакво въображаемо преди, на което бедният човешки ум изобщо не може да стигне до дъното.
Превод: Ганчо Савов
1 За да попречи на женитбата на своя син Фридерик II с красивата селска девойка Вероника Десенишка, прочутият словенски граф Херман II Целски я набедил за „вещица“ и я изпратил на кладата. А преди това, за да се ожени за нея, Фридерик се погрижил да убият жена му Елизабета през 1422 г. (Б. пр.)