18.
Та ето какво ми се случи този ден – лекуваш стомаха, повредиш гъза си и като видиш лайното, направо се побъркваш. И то тъй, че никаква медицина не може да ти помогне.
Защото след майора ние продължихме по-нататък и аз вече се бях ядосал. Какво искаше, мисля си, да ми каже с това, че съм бил веселяк?
И ми се пикае. Добре си спомням. Пикае ми се, та две не виждам.
Вървим тъй, добре си спомням, скоро ще излезем на моста, свечерява се, една по една лампите светват, наоколо сноват хора и ни зяпат, а на мене ми се пикае. И то се знае, оглеждам се наляво и надясно за някоя кръчма. Там трябва да има и клозет.
А кръчми у нас дал Господ. И точно както казах преди малко на майор Софтич – името му научих по-късно – отбих се в първата, която ми попадна.
Оставих г’осин Джоко с неговите мангасари на бюфета, поръчах им пиене, а аз продължих в двора.
И чак там под някакво навесче, свих наляво, свих надясно и намерих клозета. От това изглежда се ядосах още повече. Пикае ми се, душата ми излиза от зор, а аз се правя на културен. В армията ни учеха да не пикаем къде да е, срамота е един подофицер да пикае навсякъде – и точно сега ли намерих да се съобразявам с това. Застанах най-после пред дупката, разшуртях се отпреде си и пак се ядосах.
Какво искаше да каже с това, че съм бил веселяк? Какво искат от мен? Да не би искаше да каже, че не съм обичал Чичо? Или искаше да каже, че и аз съм го предал както другите? Кой смее да ми каже такова нещо! Тия ли лайнари ще ми натякват! Тия дрисльовци, дето го предадоха преди още да им обърне гръб! Аз обичам моята София и заради нея малко се повеселих, вярно е. Но вчера? какво беше вчера? Направо щях да пукна като едното нищо. Толкова обичам Чичо. Пък и заради него се ядосах – може би защото не приличаше на себе си. Какво ми говореше вчера София, защо ме успокояваше?
Връщам се в кръчмата, навъсен като Крали Марко, искри хвърчат на метър от очите ми. Заставам до бюфета, вземам питието си.
Циганите пак засвирват.
– Спри за малко – казвам. – Аз командвам тук, не ти. Къде си ръгнал?
Млъкнаха.
– Обидил ли те е някой, г’осин капитан? – вика г’осин Джоко. – Сърдит ли си?
А аз вече поръчах ново пиене, първото беше изпито.
– Обидил ме е, я! – казвам. – Не могат да ме обиждат те.
– Така е – вика г’осин Джоко. – Така е, не могат, г’осин капитан. Не се оставяй да те обиждат. Аз никога не им се оставям. И аз имам чест.
Е, мисля си, намери пример за сравнение.
– Хайде – казвам, – тръгвай. Тръгваме. Грабвай цигулката.
И в тоя момент си спомням нещо.
Както съм пиян, си припомням всичко, което са ми сторили, откак съм в армията. Спомням си и за ефрейторите в подофицерската школа, и за гаврите им. Остави се! Спомням си май за всичко още от Окно, още отпреди казармата.
И както бях сърдит, изведнъж ми дойде на ум – когато си пиян, умът ти сече като бръснач, но все в погрешна посока, – че вече нашите офицери се събират в „Македония“. Имаше такъв хотел точно срещу Дома на офицерите. Заведението беше с две-три зали и една малка, закътана. Тук се събираха те понякога. Тук можеше да пийнеш нещо и да се позабавляваш, ако искаш, пък и да се поразпуснеш, стига да не прекаляваш и да не вдигаш голяма врява. Хубава заличка беше. Но заведението беше за офицери, подофицерите не смееха да ходят там.
Сега аз искам да отида там. В Дома на офицера не ща, с пияния си акъл смятам и пресмятам: ако отида при тях, веднага ще ме гепят, ами я да ида отсреща. Смрачава се, те са се събрали, мисля си. Какво да прави вечер един офицер в Скопие, освен да отиде на кръчма? А от Дома на офицера сигурна няма да ме чуят.
Закрачвам точно по средата на улицата, излизаме до големия мост. Нямам намерение повече да се крия. Музикантите вървят подире ми, свирят пак „Ако знаеше зората“.
– Стига с тая – им казвам. – Засвири ми, г’осин Джоко, марша „Към Дрина“.
Почнаха те пам-парам-пам, пам-парам-пам. Екнаха малката и голямата тръба, забиха тъпанът и чембалото. Марширува сръбската армия към Цер. Но изглежда не ще да е сръбската армия, която настъпва към Цер, а пияният артилерийски подофицер Жика Станимирович-Единака, който си е въобразил, че е Крали Марко – много му харесваше да е Крали Марко – изблещил очи, разпасал се целият и колкото повече отказват краката му, толкова по-силно удря ботуши по скопския Цар Душанов мост. Но няма да изкара дълго. Марширува с парадна крачка по скоп-ския мост, но няма да е задълго, а циганският оркестър му свири марша „Към Дрина“. Но и той няма да свири дълго.
Хората взеха да се спират и да гледат сеир. Някои тръгнаха подире ни като при молебен. Отнякъде изскачаха деца и крещяха.
Всичко това хем го виждам, хем ми се губи, хем го чувам, хем ми се губи. И вътрешно се радвам. Сега ще им го зачукам на майка им. Нека видят колкото се може повече хора. Нека ни запомнят и Чичо, и мене.
И като че ли забелязвам, че и отляво, и отдясно ме наблюдават някакви военни. Може би дори ми подвикват нещо. Но аз намръщен или им отговарям – и естествено ги псувам, – или не им отговарям и продължавам да марширувам.
Дотича някакъв стражар. Забелязвам само, че е мустакат.
Иска да ме дръпне настрани.
Аз обаче знам, че нищо не може да ми стори. Само военният патрул сега има власт над мен, в никакъв случай дрисливата цивилна жандармерия.
Гърмят тромбоните отзаде ми, разпърдял се е г’осин Джоко като на парад. Напили са се моите музиканти.
– Какво искаш бе? – крещя на стражаря.
Той врещи в ушите ми:
– Старшина, недей да правиш бъркотия! Махни се от моста, старшина!
– Нямам нищо общо с теб – викам му. – Дръпни се да мина!
Блъскам го в гърдите и го отминаваме. Остана стражарчето да страда заради мизерната си власт. Така пресичаме срещу Дома на офицера и заставаме пред „Македония“. А зад мен се точи цяло шествие, все едно съм крал.
Дирижирам малко пред входа капелата на маестро Джоко. Музикантите надуват инструментите с всичка сила, зачервили са се и са се изпотили – толкова се стараят. После изваждам портфейла да им платя. В хотела искам да отида сам.
Плащам на музикантите, сбогувам се с диригента.
Изведнъж забелязвам, че откъм моста се задава един турчин с онова на главата и води две магарета.
Спирам музиката.
– Чакай малко. Не си тръгвай. Недей да свириш.
Изчаквам турчина да се приближи, изпречвам се отпреде му.
– Продаваш ли тия магарета? – питам го.
– Йок – вика. – Не ги продавам.
И иска да ме отмине.
– Чакай – казвам. – Не можеш да минеш. Продаваш ли ги, или не?
Той пак казва:
– Не ги продавам.
– Как така не ги продаваш? Не виждаш ли кой съм аз?
Той ме гледа като говедо.
– Виждам – вика.
– Аз съм – крещя му – за тебе Крали Марко. Спомняш ли си как убих твоя Муса Кеседжия?
– Никой не си ми убил, остави ме да мина – казва той.
И взе да чока на магаретата да тръгнат.
И дума да не става. Не ги пускам.
– Не може – викам. – Не ти искам и двете. Само едното. Продай ми едното или ще ти реквизирам и двете за югославската армия.
Но старецът не се предава. Само ме гледа кротко под чалмата си.
– Да реквизираш – вика, – не можеш; да продам, не искам.
Я го гледай ти! Не става работа и туй то.
– Добре – казвам. – Недей да се сърдиш. Щом не щеш, недей. Дай ми поне малко да пояздя.
Чак сега той се ядоса.
– Как ще яздиш бре! Ти на твоите си крака не можеш да стоиш, а камо ли на магарешките!
– Мога – викам. – Само ми дай. Бъди спокоен!
Той почервеня от яд. Притъмня му пред очите.
– На – вика, – върви на майната си! Врата да си строшиш дано!
И тикна магарешкия юлар в ръцете ми.
Щом пипнах юлара, щях да полудея от радост. Изведнъж целият свят стана мой. Разперих ръце и почнах да се смея пред хората.
– Леле – викам, – благодаря ти, Боже! Благодаря ти, че ми го прати!
Метнах се върху магарето, така че то направо залитна.
– Де, де – викам, – Сивчо, не бой се.
И го потупвам по врата. То веднага се укроти.
Г’осин Джоко – обръщам се към циганите, – хайде свирете марш.
Гръмнаха пак тръбите, думна барабанът.
Поглеждам изотгоре. Огромна тълпа хора стои на площада, като че ли е дошла на мач и се смее. Мяркат се и двама-трима стражари. Но никой не ме спира.
– Оркестър – провиквам се от моя Сивчо, – напред, ходом марш! Тръбачи, след мен!
Чушвам магарето и го подкарвам право към входа.
Чалгаджиите на г’осин Джоко гърмят след мен. Народът пред „Македония“ се търкаля от смях.
19.
Леле, ако можехте да видите какво настана! Изкатери се магарето криво-ляво по стълбите. Помагам му, като го ръгам изотдолу с крака. Чушкам го и викам:
– Напред, сръбска армийо, сечи турците!
Циганите маршируват подире ни, трещи маршът „Към Дрина“. Магарето, казвам, се изкатери, затропа с копита пред вратата, чуди се дали да влезе, или да се върне. А мяркам, че оттам тичат насреща ни келнерите, тича бай Трифко и всички размахват някакви кърпи, сякаш пъдят мухи.
Ще вземат да ми уплашат магарето. Чушвам го още по-силно и то тръгва по стълбите. Вратата, то се знае, е широко отворена.
На долу имаше калдъръм, стълбището и входът бяха от бетон. Влизаме, а вътре естествено дюшеме, и то безиросано. Крещях и долу, но сега се разкрещях с всичка сила, залата закънтя така, сякаш исках да строша прозорците.
– Къде сте да ви видя, гниди такива! – дера се. – Къде сте, въшки такива, да го набутам на майка ви! Да ви покажа какво беше за вас полковник Чичо Милкович!
Аз, слава Богу, съм гласовит, а магарето има дълги уши. Закънтя, изглежда, гласът ми в ушите му. Кънти и хлъзгавият безиросан под изпод копитата, веят се кърпите пред очите му. Взе да се хлъзга по пода. Уплаши се, мъничкото, трепна с уши, затропа с крака. Че като почна да скача и да хвърля чифтета – лелееее!
Тогава бях почти осемдесет кила. Като почна да ме върти из кръчмата, полетях с него като перце между масите. Рита като лудо. И закачи със задните си крака една маса. Тя отлетя на една страна, чашите и чиниите се разхвърчаха из залата, ние се забихме нанякъде.
За малко да паднем и двамата. Но аз пак му помогнах и се задържахме на крака.
Хората не могат да разберат какво точно става, каква е тази работа? Не могат да повярват на очите си.
Успокоявам моя Сивчо:
– Тпру-у, Сивчо – тупам го по врата, – тпру-у-, Сивчо, не бой се.
В това време подире ни влезли и музикантите. Застанали до вратата и не чакат да успокоя бойния си ат, ами надуват инструментите с всичка сила. Гърмят като истински военен оркестър, пот се лее от лицата им. Кънти маршът в „Македония“ и при всеки удар на тъпана и звън на чембалото задрънчават лъжиците и вилиците в чиниите.
Заведението, слава Богу, както е обичайно у нас – почти пълно. Всички посетители наставаха от масите и смаяни ни гледаха. Мнозина се смееха, но някои се възмущаваха.
Дотичаха келнерите да изгонят музикантите. Поне тях, след като не могат мен.
– Излизайте! – дерат се срещу г’осин Джоко. – Махайте се оттук!
И размахват кърпите.
Запътвам се към тях.
– Г’осин Джоко – викам, – не се предавай, г’осин Джоко.
Момчетата се уплашиха от щурото магаре и от още по-щу-
рия ездач и пак се пръснаха. Побягнаха, където сварят, дръпнаха се настрани. И останаха там, преметнали кърпи през ръце. Отказаха се май да ни пъдят – зяпат и се подсмиват в шепа.
Бай Трифко пищи сред врявата:
– Изхвърлете го! Полиция! Изхвърлете навън тоя разбойник! Бандит такъв! Полиция!
Той беше дребно смешно човече, облечено винаги с черен костюм, плешиво, с венче черна, зализана, потна косичка около главата, с извити нагоре тънки мустачки като на котарак и с шкембе.
– Какво ти става, бай Трифко! – питам го. – Какво съм ти направил?
Той се удря по главата с късите си дебели ръчички с дупчици по тях като на дете.
– Леле, защо го пуснахте да ме опропасти – пищи. – Какво направи, безумецо! Полиция! Викайте полицията, хора!
Ама никой не го е еня за нищо. Всички стоят и гледат сеир. Някои се сърдят, но повечето се смеят.
Като видя бай Трифко това, хвана се изведнъж с детските си ръчички за плешивата глава, седна на столче до една витрина и заплака.
Аз изобщо не мога да го разбера. От трещенето наоколо едва го чувам и понеже магарето се върти, не го виждам добре.
– Какво ти става, бай Трифко? – се провиквам. – Не бой се, бай Трифко, нищо няма да ти направя. Искам само да отида в малката зала.
И наистина исках само това. Мъчно ми е за човека. Какво му е, мисля си, нищо не съм му направил.
Успях някак си да обърна магарето и се запътихме към малката зала. Поглеждам към вратата. Моите хора са вече тук. Тук беше и майор Перкич – а той беше семеен човек, рядко се отбиваше в кръчма, – тук беше един полковник от разузнаването, от военното окръжие, тук беше и капитан Милованович и още няколко офицери от нашия полк и от други части. Всички бяха излезли на входа и както бяха скупчени на две-три стъпала над мен, ме гледаха отвисоко.
– Музика, спри! – извиках.
Те не ме чуват.
– Спри, като ти заповядвам. Тръбач, свири мирно! Командирът пристига.
А г’осин Джоковият мангасарин изглежда и в казармата е бил тръбач. Насочи медното духало към вратата и като пусна един глас, като изсвири мирно, всичко живо замръзна на мястото си.
Внезапно настъпи тишина – муха да бръмне, ще я чуеш. Само моето магаре още потропва.
Поглеждам към ония горе. Те ме зяпнали в захлас. Дума не обелват.
– Какво зяпаш! – кресвам. – Не зяпай! Застани мирно за среща на командира! Идва полковник Чичо Милкович, язди подполковник Язовец Тиянич! Застани мирно за среща на командира, глупако!
Засмяха се някои. Дотичаха по стълбите двама-трима по-млади офицери от моя полк.
– Жика – викат, – какво ти става, Жика? Слизай от това магаре, да не си полудял! Слизай, Жика, ще си изпатиш, както никой не си е изпащал.
Ама кой да слуша.
– Марш, говеда такива – рева. Ръгвам няколко пъти магарето, Сивчо пак взе да хвърля къчове. – Така ли се разговаря с командир! Застани мирно, говедо, идва подполковник Чичо Милкович, язди магарето Тиянич! Застанете всички мирно. Ми-и-ирно!
Никой, разбира се, не изпълнява, нито пък аз се надявам, не моите хора се уплашиха от войнственото животно и избягаха в дъното. Освободиха пътя пред мен.
– Дай марш! – викам на музиката.
Г’осин Джоковият оркестър пак засвири Дринския марш, пак закънтя тръбата. Още веднъж тръгнаха сръбските войници да мрат. Размътиха се Дрина и Вардар от гроздова и сливова кръв.
Изправих се на магарето като същински крал Марко.
– Братя сърби! Войници, бойци! Напред! Към малката зала!
Закрачи в крак с мен г’осин Джоковият оркестър, тръгна моят боен Сивчо. Приготвих се да държа важна реч в малката зала.
Не щеш ли, оттам се изтърси, целият зачервен от яд, капитан Милованович.
А той, да знаете, беше голя-а-амо лайно. Ух, какво лайно беше! Като поручик беше замалко помощник на Чичовия адютант – не знам защо го беше взел оня, – но бързо го изгониха оттам и го направиха старшина, а той после разправяше наляво и надясно, че сам бил искал така. Защо не го изгониха и от полка! Е, това лайно имаше високо мнение за себе си, вонеше, та не се траеше и с никого не беше на „ти“.
Размириса се сега това лайно срещу мене.
– Старшина – дере се, сложил ръце на хълбоците като някоя стринка, – старшина Станимирович, какво е това държане! Слезте веднага от магарето! Така ли трябва да се държи един подофицер! Слизайте оттам!
А трябва да ти кажа, че тук беше не само майор Перкич, но и двама-трима капитани, а също така и двама-трима подполковници и полковници, значи повечето с по-високи чинове от него. Точно той обаче решил да ме вразумява. Виж какъв човек беше.
И продължи да дрънка глупости.
Аз млъкнах, ужким съм се уплашил. Но лекичко придърпвам юлара, който магарето имаше вместо поводи, навеждам му главата, стискам го здраво с колене. И същевременно го сръгвам в хълбоците и го подкарвам. Тръгваме срещу капитана.
Това лайно обаче не спира да бълва змии и гущери. Като че ли се намира в собствения си клозет.
– Какъв е този език! – пърди и смърди той оттам. – Как наричате своя командир!
Приближихме се. Дръпнах внезапно юлара нагоре и забих пети в стомаха на магарето. Подскочи моят Сивчо, изправи се на задните си крака и блъсна с глава Милованович в гърдите. Отлетя капитанското лайно между масите.
Чак тогава се завихри истинската бъркотия.
Клекна моето магаре на задните си крака, паднахме ние по гръб. Скочих бързо – юлара не пускам, здраво го държа – и започнах да го тегля. Исках пак да го яхна. Ама то се уплаши и взе да се дърпа. Изправи се, като се подхлъзваше и затича в кръг около мене. Чатка из залата и събаря маси и столове. Всичко кънти.
И сред тоя погром Милованович се дере. Развика се пак и бай Трифко:
– Олеле, мебелировката ми! Помогнете, хора! Разори ме тоя човек, не му позволявайте, хора!
Крещя и аз нещо. Отнякъде, сякаш изпод земята изскочи и турчинът и се развика и той. О, Боже мой! Хвана юлара, иска да отнеме верния ми ат.
В този момент оркестърът на г’осин Джоко спря за малко и в суматохата чух, че запищяха свирки.
И някой завика:
– Патрул! Бягай, Жика, патрул!
В отговор г’осин Джоко, без да чака команда, заби тревога: татарата- тататата, татарата-тататата, татарата-тататата! Истинска лудница!
От улицата едновременно дотичаха два патрула, водени от дежурния по гарнизон и дежурния в Дома на офицера.
Аз още не ги виждам. Боря се с турчина за магарето и двамата се надвикваме, колко сила имаме. А Сивчо се уплаши, разбесня се и така се замята, че никой не смее да се приближи до нас.
Държа юлара, тичам в кръг с магарето и турчина и викам, колкото ми глас държи:
– Къде е вашият Тиянич, дрисльовци! Къде е подполковник Язовец! Вие предадохте Чичо, вашият Тиянич ще предаде вас!
Всички ви ще разгони!
И точно така стана. Не се мина и половин година, а от стария команден състав на полка не остана дори половината – Тиянович пропъди всички. А когато почна войната, предаде на германците целия полк, без да изстреля нито един патрон. Наистина не го направи сам, ала мигар такава трябваше да бъде съдбата на една славна военна част? Кой ѝ отреди такава съдба?
Крещя аз, та пяна излиза от устата ми. И старецът ми измъкна магарето. Веднага хукна с него към изхода.
Изведнъж останах сам. Мигом всичко се успокои.
Втурнаха се патрулите, неколцина скочиха върху ми отзад. Завчас ме обкръжиха и събориха.
– Какво е това? – едва успях да продумам.
Почнаха да ме бият с приклади. Бият ме едновременно няколко души от всички страни. Не знам от кого по-напред да се извърна, от кого да се браня.
Вързаха ме като пакет и ме избутаха навън.
Подкараха горкия пиян сръбски старшина Крали Марко, вързан и пребит, към гарнизонния затвор на Калето.
Превод: Жела Георгиева