Ухаеше пищният май, а аз
нямах дори осемнайсет години,
когато за пръв път пристигнах в Града
на поетите. Но имах сърце,
обичащо и с ненаписани песни
препълнено. Лястовици у мене
чуруликаха и портокали цъфтяха.
Не бих признал и пред себе си даже,
че имаше в този град девойка,
която ми каза: „Обичам те, скъпи!“
В мрачната стая пред мене е днес
зимната роза и кипарисовата вейка,
които откъснах от гроб незнаен…
Мъртва камбана. И тишина.
Раковина
Простете ми, ако можете,
че и аз пиша балада за раковините.
По каменната приморска улица,
в навалица от девойки и младежи,
вървеше дребна старица в черно,
надянала на ръка
кошница, пълна
с бляскави раковини.
Сред глъчка и смях
тя бавно
вървеше и тихо говореше,
сякаш слушат я
всички: – Купете раковини. Бедна съм.
Никого нямам. Купете раковини.
Единственият мой син загина
на война. Аз съм сама, с раковините.
Купете си. Купете раковини!
Върнал се с раковината, купена
в моя град, на ухото си аз я поставям
и слушам нейния шум: …
Единственият мой син… загина…
на война… Аз съм сама… с раковините.
Купете си… Купете раковини!
Простете ми, ако можете,
че и аз написах балада за раковините.
На масата хляб
Застанал пред белия лист,
неизписан все още, аз зная:
досега са създадени милиони стихове
на всички езици по света;
и за милионите хора по Земята
готово е вече оръжието да ги унищожи –
а ти искаш да чуят и твоя вик:
Мир на света! Свобода на света!
И за всекиго – на масата хляб!
Светлинка на любовта
Светлинка на любовта,
който през целия си живот
носих в ръцете,
внимавайки много
да не го угаси ледения дъжд
или ненадейния вятър,
догаря полека,
ала все още осветява
мойто лице и лицата на приятелите
с тъмни сенки,
които кротко ни се усмихват,
но ние не искаме да ги видим,
а непрестанно,
всеки пред своите очи,
гледа към тайните –
как изчезва и потъва
в непознатата далечина
златният светилник на любовта.
Превод: Иван Коларов