Виждали си сте лунната колесница? Понякога в ясна нощ над луната като че ли е простряла крила дълга сянка, в бурни нощи блясъкът на мълнията осветява галопа на побеснели черни коне. Откъде идват? Къде отиват? Не се знае. Ако човек ги забележи, ще го сполети нещастие, затова е най-добре колкото се може по-бързо да се скрие някъде – няма смисъл да предизвиква съдбата. Дори един единствен поглед към огнената колесница буди тревога и безпокойство.
Веднъж Коен се заблуди. Връщаше се от града. Нощта беше тъмна. Не усети как сви по пътеката; когато от време на време вдигаше очи нагоре, струваше му се, че зад високите островърхи борове съзира неспокойното оловно небе. Изгуби надежда, че ще се прибере преди разсъмване, тъмнината го обърка съвсем и вече нямаше представа в каква посока се движи.
Колкото повече вървеше, толкова по-гъста ставаше гората. едва се промъкваше през бодливите храсталаци. Вятърът, който се усилваше все повече и повече, хвърляше в лицето му купища шума и наръчи счупени и изпреплетени клони. Някъде блесна светкавица, чу се трясък и наблизо се отърколи върхът на огромна дърво. Закапаха първите едри капки дъжд. Въпреки че гъстите клони го пазеха, скоро стана вир вода и косата залепна по челото му.
Но бурята и дъждът не продължиха дълго. През плътните, бързо носещи се облаци изби луната. Фученето на вятъра утихна и когато зелената светлина огря гората, в нея се възцари абсолютна и неочаквана тишина.
Смутен от внезапната промяна, Коен ускори ход. В мъртвата тишина отекваха само неговите крачки, чуваше се само неговото дишане. Изведнъж лунният блясък помръкна и за миг Коен отново се озова в пълен мрак, тогава съгледа над главата си черна колесница да препуска като призрак по небето. От страх закри очите си; когато отново ги вдигна нагоре, гората пак беше обляна от млечна светлина и нийде нямаше никакъв знак, че над високите дървета е преминала прокълнатата карета.
Забърза. Скоро излезе на една полянка, заобиколена отвсякъде с гъста гора. Тук, на десет крачки пред себе си забеляза колесницата. Вратата ѝ беше отворена и откриваше тъмната ѝ вътрешност: една кървавочервена седалка. Ужасен, Коен се спря – на капрата, задържайки буйните, полудели врани коне, седеше кочияш без глава. Коен и по-рано беше чувал за призрачната колесница, знаеше какво означава да я видиш и да се озовеш пред нея. Тръпки го побиха, когато почувства, че кочияшът го гледа, макар че там, където трябваше да бъдат очите му, беше празно. Обърна се и хукна назад към гората. Дълго тича, като се препъваше и не смееше да се обърне назад, а когато го направи, не видя нищо друго освен осветените от луната дървета.
Капнал от умора, съгледа някаква светла точка в далечината. Гората ставаше все по-рядка и скоро излезе на една пътека. Озова се пред самотна къща, един прозорец на която светеше – това беше светлината, която беше забелязал отдалеч. Почука на голямата желязна врата; докато чакаше някой да се обади, се оглеждаше на всички страни, трепереше от страх да не би пак да зърне призрачната колесница и привидението, което я кара. Едва след като захлопа повторно, се чуха стъпки отвътре, дрънчене на верига и се показа едно бледо, жълто лице. Коен учтиво помоли да се подслони, обясни как се е заблудил; човекът кимна с глава, пак затвори вратата и го остави да чака няколко минути, чу се как стъпките му се отдалечават, но скоро се върна и въведе Коен вътре – стопанинът на къщата се съгласи да приеме късния гост.
Хилавият слуга поведе след себе си уморения пътник. Минаха през тъмно предверие, качиха се по каменно стълбище до стаята, откъдето идеше светлината. В старинно кресло седеше жена с необикновена красота. Когато Коен влезе, тя кимна с глава, а после незабелязано даде знак на слугата да се отдалечи. „Стократно ви се извинявам, госпожо“ – каза смутеният младеж. Той разказа как се е объркал, но не спомена нищо за каляската и невероятното си преживяване. Беше застанал срещу отворени прозорец и виждаше в далечината тъмната гора и луната над нея, там някъде беше мястото, където му се изпречи каляската, може би там някъде в гората безглавият кочияш все още го чака да се качи, за да потегли каретата. Докато погледът му блуждаеше в далечината, в един миг му се стори, че по някакво чудо вече се е озовал в колесницата и тя е потеглила по свой тайнствен път. Тръпки го побиха, приближи се до прозореца и видя оттук желязната врата, пред която стоеше и чакаше да го пуснат вътре, а вляво и вдясно, току до къщата се намираше дълбок речен каньон, от който му се зави свят. Небето беше чисто, без никаква сянка, без следа от безшумната карета.
Коен отправи благодарствени думи към прелестната домакиня: „Ако не бях видял светлината на вашия прозорец, трябваше цяла нощ да се скитам из гората. А в тъмното лесно можеш да пострадаш.“
Тя го погледна странно, но не каза нищо. На Коен му се искаше да си почине, но не посмя да безпокои младата жена със своите желания. „Сама ли сте вкъщи?“ – попита. „Да, няма никого, освен слугата“ – отговори тя, преструвайки се, че не забелязва смутения му поглед. После добави: „Тук не идва никой и е доста пусто, аз не общувам много с хората, но ми е особено приятно, ако мога да поздравя някой гостенин в моя дом.“ Говореше така, сякаш Коен я беше предварително предупредил за посещението си. В цялото ѝ поведение, в цялата тази история имаше нещо загадъчно. А погледът, който младежът хвърляше от време на време към сребърната гора, не му позволяваше да се чувства съвсем сигурен и тук.
Тя повика слугата; слугата влезе и застана като вцепенен до самата врата. „Донесете вечерята“ – нареди жената, а когато мълчаливият слуга напусна стаята, тя се обърна към младежа: „Направете ми удоволствието да вечеряте с мен.“ Коен не можеше да откаже. Слугата се върна с пълни подноси. Ядоха и пиха. Времето минаваше. От силните напитки главата на Коен се замая, колкото по се напиваше, толкова по-очевидно му се струваше, че жената се опитва да го съблазни по всички възможни начини – беше сама, далеч от всякакво населено място, несъмнено дълго не беше виждала мъж, ако не се брои негодният слуга. Нямаше сили да се противопостави. Нейната хитрост и красота бяха мощни оръжия, които го покориха; в тази кратка нощ тя използва безброй женски номера, за да запали и спечели сърцето му. Той забрави проклетата колесница и всички зли духове, мрачните мисли го напуснаха, пред очите му се рееше само един образ – образът на прекрасната стопанка, която обвиваше ръце около врата му.
След вечеря минаха в малка зала. Когато слугата запали свещниците, които висяха като гроздове по стените, цялото помещение се обля в светлина. Подът беше настлан с малки червени плочки, блеснали като скъпоценни камъни. Докато слугата навиваше грамофона, тя го хвана под ръка и го поведе със себе си. Засвири музика – някаква тежка, страшна мелодия, каквато не беше чувал досега. Очите на Коен се затваряха, той се опита да измъкне ръката си, но жената не го пусна. „Направете ми това удоволствие – шепнеше. – Изиграйте с мен този танц.“ Като змия обви ръце около врата му. Той се остави да го води. И тъй като светлината угасна от само себе си, тя легна до него в леглото, започна да го целува между очите. Лежаха един до друг в мрачната стая със затворени прозорци и спуснати пердета сред глухата тишина. „Остани тук завинаги“ – прошепна жената. Той я погледна с мътни очи. „Закълни се, че винаги ще ме обичаш, че вечно ще ми бъдеш верен!“ И докато унесено му поднасяше устните си, младежът изпита страхотна страст.
Но когато очите ѝ се приближиха до неговите, опиянението изчезна – под гъстите черни мигли не видя нищо освен дълбока празнота, после в тях се появиха късчета сиво небе, по което препусна миниатюрна колесница. Ужасен, той извика, но жената дори не се стресна – беше заспала завинаги в прегръдките му. Ако само миг по-рано беше докоснал с устни нейните, щеше да бъде мъртъв като нея, целувайки го, тя щеше да му вдъхне дъха на смъртта. Коен повика слугата, никой не се обади, обиколи всички стаи с голям свещник в ръце, навсякъде срещна същата пустош, само в стаята горе лежеше мъртвото тяло на жената. Слугата беше изчезнал, никъде нямаше жива душа. Трябваше да бяга колкото се може по-далеч от тази къща.
Дръпна леко пердетата в стаята, в която преди няколко минути беше като опиянен. Макар че скоро щеше да се съмне, навън пак цареше мрак. Но на едно място – оттук не можеше да се прецени колко далеч – за секунда затанцуваха светли пламъчета и се появи миниатюрният силует на конете и кочияша. Привидението изчезна бързо, както се появи.
Отново беше навън. Как да избяга от страшните си преследвачи? Тичаше през голата пустош, по която се простираха редки храсти, подобни на скупчени хора. Да видиш черната колесница е все едно да умреш. Нощният вой на самотна птица достигна до него като глух писък в затворена бъчва, в същия миг луната се измъкна от облаците, точно срещу младежа препускаха коне големи колкото планина, той успя само да отскочи встрани и огромната колесница безшумно прелетя покрай него. Когато се обърна, от нея вече нямаше и следа.
Коен лежеше на влажната трева. На хоризонта се появи първата бледа светлина. Скоро щеше да се разсъмне; младежът все по-ясно различаваше отделни предмети около себе си. Видя редките дървета, които надвесваха клони към мрачна празнина. Когато се развидели съвсем, разбра, че лежи на ръба на пропастта. Не забеляза наоколо къщата, в която прекара бурната нощ. Долу, далеч долу, в безкрайната дълбина, обвити в утринна мъгла, се простираха селища, ниви, далечни пътища. Съвсем малко не му достигаше, за да пропадне завинаги в страшната бездна…
Не мина много време и спомените за ужасните привидения взеха да избледняват. Наистина в началото Коен разказваше какво е преживял, но и най-страшното събитие не изглежда толкова страшно, когато се разказва. Хората поклащаха глави, едни вярваха, други не. После картините от неприятната нощ потънаха в забрава, остана само неясното предчувствие, че скоро ще се случи нещо.
Но не се случи нищо. Нищо особено, та да може да се каже, че злата съдба се е надвесила над неговия дом. Наистина имаше неприятности и несполуки, всекидневни проблеми и трудности, но кой ги няма? Коен продължи да живее както преди. Само понякога нощем, когато лунните лъчи осветяваха стаята и леглото му, младежът се разтреперваше, сякаш насън го докосваше студена и тежка ръка, сякаш му подсказваше, че някой го следи.
Дните му бяха изпълнени с различни грижи, с течение на времето започна да смята, че предишните му преживявания са били плод на тежък сън. Тъй като кошмарът с безглавия кочияш и траурната колесница не се появи повече, той си внушаваше, че всичко е било страшен сън, че повече няма да се повтори, а той е в пълна безопасност. Само веднъж или дваж се повториха неясно и мъгляво някакви картини, някакви смътни предчувствия, че не всичко е толкова просто. Между очите, там където се сключват веждите, му остана червено петънце, на това място го бяха докоснали горещите устни на странната жена. Всички опити да заличи мъничкия белег бяха напразни, а той си втълпяваше, че това е просто дребна драскотина, с която би могъл да се сдобие навсякъде. Веднъж, застанал пред огледалото, откри в очите си дълбока пустота, онова безмълвно сребристо поле, пропастта, на чиито ръб виси с единия крак в бездната. Тогава започна да се дърпа назад, страхувайки се от себе си, като че ли в него самия се криеше предупреждението, че онзи, който веднъж е стоял пред колесницата, трябва да влезе в нея. Впрочем въпреки това не може да се каже, че беше изпитал отново ужасното чувство на унижение и безпомощност, което обзема преследвания човек.
Колкото повече минаваше времето, толкова по-склонен беше да подходи с насмешка към своите минали преживелици. Ако в компания станеше дума да невероятната гледка, която се появява на ясното небе в лунната нощ, той първи махаше с ръка, въпреки че дълбоко в душата му нещо го предупреждаваше да не се шегува с онова, което навремето толкова го беше уплашило. „Лунна колесница? Това е просто мираж, който се привижда на уморения пътник! Фата моргана! Че аз видях тази колесница, стоях пред нея, така както стоя пред вас, господа и какво от това? Не съм ли още жив?“ Смееше се; на хората, които го слушаха, им се струваше, че в смеха му се усеща истерично напрежение, в такива момента погледът му полека-лека се размътваше, а в зениците, в ъглите на очите му се появяваха светли точки, невероятно червени пламъчета.
През една гореща лятна вечер, когато в стаята цареше страшна задуха, излезе в парка. Застана под едно дърво и се загледа през клоните към звездното небе. Нямаше никаква причина за безпокойство, но неочаквано съжали, че е излязъл. Обзе го необяснима тревога.
Бледата лунна светлина покриваше дърветата и парка като мека паяжина. Навсякъде цареше такава абсолютна тишина, че той се страхуваше дори от дъха си. Внезапно горе под луната се ширна сянка и завчас покри част от небето. Уплашен, той затвори очи, а когато пак ги отвори, на няколко крачки пред него беше спряла черната колесница, а на капрата ѝ седеше страшният кочияш. Каляската беше толкова близо до Коен, че той можеше почти да докосне с ръка големите ѝ колела.
Вратата на каляската се отвори. Отначало той видя червеното кадифе, което блестеше под жълтите лъчи. Вътре вече имаше някой. Някой упорито го наблюдаваше. Кръвта замръзна в жилите му. Младежът очакваше гледката да се разсее, да излезе, че всичко е сън и илюзия. Тогава фигурата в колесницата се помръдна, един светъл лъч освети лицето ѝ – беше жената, в чийто дом гостува. Тя протегна ръце към него и го покани да влезе.
Против волята краката му направиха крачка напред, той докосна бледите и студени ръце на жената и тя го притегли към себе си. Взе го в прегръдките си, устните ѝ се впиха в лицето му като две пиявици; целуваше го по очите, там където се сключват веждите.
През тясното прозорче на колесницата прокълнатият младеж зърна за последен път своето родно село, разпиляно по планинския склон, своя малък дом; препускаха все по-бързо към все по-далечни висини. Светът ставаше малък, дребен, можеше да го събере в шепа. А когато колесницата най-сетне спря, когато вратата отново бавно се отвори, оказа се, че се намират пред къщата, от която беше избягал в една далечна нощ. Пред желязната врата чакаше слаб, бледен, призрачен слуга, а горе на етажа един прозорец светеше, същият, който беше забелязал в далечината през оная проклета нощ и побързал към него…
Оттогава никой повече не видя Коен. Изчезна безследно. Само един човек, кръгъл сиромах, на когото никой на вярваше, разправяше, че като се прибирал една нощ вкъщи, забелязал човек да върви по пустото поле. Сторило му се, че е Коен, но не го видял в лице. Повикал го по име, но човекът не се спрял. „Та ви казвам, че вървеше все направо, все направо и гледаше към луната, не беше на себе си – разказваше сиромахът. – Побързах да го настигна, защото се беше запътил към пропастта на другия край на селото. Не можах, когато бях съвсем близо до него, той прекрачи в дълбокото, в онази страшна тъмница и когато се наведох над мрачната яма, не видях нищо освен сребърната речица, която тече там долу.“
Някои, подведени от чутото, се запътиха към долината; търсиха навсякъде, но нищо не откриха. Върнаха се ядосани, че са изгубили цял ден, като ги чака толкова работа. Скараха се на онзи клетник, задето лъже, пък и той самият малко по-късно, като се размисли, се убеди, че само така му се е привидяло, както му се привидя и друго странно събитие същата вечер, за което не искаше, а може би и не смееше да говори – видя черната колесница и черният кочияш да препускат по небето. И макар да вярваше на поверието, че колесницата винаги се връща да вземе онзи, който я е зърнал дори за миг, все пак си мислеше, че не се отнася за него – беше толкова беден, толкова нещастен, че не можеше да не бъде изключение. Въпреки това няколко дни по-късно го намериха мъртъв. Под челото, между очите имаше червено петънце като ухапване от змия. И това беше единствената рана на цялото му тяло.
Превод: Жела Георгиева